Р
Е Ш Е Н И Е
№ 212/14.08.2020
г., гр. Провадия
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПРОВАДИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, III състав, гражданско отделение, в
открито съдебно заседание, проведено на четиринадесети юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: СОНА ГАРАБЕДЯН
при участието на секретаря И.В., като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 1800/2019 г. по описа на съда, за да се
произнесе взе предвид следното:
Делото е образувано въз основа на искова
молба, уточнена с молба вх. № 29/03.01.2020 г., подадена от „Теравалд” ЕООД,
ЕИК ********* против Земеделска кооперация „Градина“ – с. ******, ЕИК
*********, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 232, ал. 2, пр. 1,
вр. с чл. 228, чл. 86 и чл. 92 ЗЗД.
В исковата
молбата са изложени следните обстоятелства, на които се основават
претендираните права:
Твърди
се, че на 01.10.2017 г. между страните бил сключен договор за наем на
земеделски земи, находящи се в землището на с. ******, община Провадия, с обща
площ от 211,417 дка. Договорът бил сключен за срок от една стопанска година,
считано от 01.10.2017 г. до 30.09.2018 г., но според изрично уговореното в чл.
3, ал. 2 от договора – ако наемателят не желае да продължи срока на договора,
той е задължен в срок от три месеца преди изтичането на договора да уведоми
писмено наемодателя за това и с оглед обстоятелството, че наемателят не е
уведомявал писмено наемодателя 3 месеца преди 30.09.2018 г., то последният е обективирал волята си, че
желае да продължи срока на договора с още една стопанска година, а именно
следващата 2018/2019 стопанска година. Твърди, че е знаел, че след 30.09.2018
г. използването на земеделските земи, предмет на договора, продължава и не се е
противопоставил, тъй като е желаел срокът на договора да бъде продължен – чл.
3, ал. 2 от договора. За по – голяма яснота в отношенията си страните по
договора сключили на 10.05.2019 г. споразумение за прекратяване на така
продължения договор, считано от 01.10.2019 г., която дата е начало на
следващата стопанска година – 2019/2020 г., по взаимно съгласие на основание
чл. 13, хипотеза 4 от договора. В същото споразумение страните са заявили, че
се съгласяват относно продължилото действие на договора с още една стопанска
година, а именно за следващата стопанска година 2018/2019 г., като всички други
условия и договорености в договора останали непроменени и валидни за
стопанската 2018/2019 г. Годишната наемна цена, която съгласно чл. 4 от
договора, наемателят се е задължил да заплати на наемодателя за стопанската
2018/2019 г. била в общ размер на 11 627.94лева, за което от ищеца била издадена
фактура № **********/29.10.2019 г., надлежно подписана и от получателя –
ответника в настоящото производство. Твърди, че към настоящия момент, въпреки
изтичането на стопанската 2018/2019 г. и настъпилия падеж на 01.11.2019 г.,
наемателят не му е заплатил договорената наемна цена за стопанската 2018/2019
г., в резултат на което се формирала сума за плащане от ответника на ищеца в
размер на 11 627.94 лева, за която сума дружеството ищец е издало
горепосочената фактура. Изрично заявява, че с настоящата искова молба
допълнително и писмено отправя покана към ответника да изпълни задължението си
доброволно и изразява готовност за сключване на съдебна спогодба.
За периода от датата на договорения падеж
01.11.2019 г. до датата на завеждане на исковата молба в съда – 05.12.2019 г.,
ответникът дължал като обезщетение законната лихва за забавено плащане върху
размера на главното вземане за наемната цена, дължима за стопанската 2018/2019
г. в размер на 113.05 лева, изчислена с калкулатор.
Със същия договор за наем 01.10.2017 г. страните са договорили заплащане на
неустойка /чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договора/, дължима от наемателя – сега
ответник, при допуснато закъснение на плащането на наемната цена в размер на по
4,00 лева допълнително за декар за всеки просрочен месец или 845,66 лева общо
за цялата наета площ от наетите земи за всеки просрочен месец. Твърди, че за
месец ноември 2019 г. ответникът не е заплатил на ищеца дължимата неустойка на
основание чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договора, вр. чл. 309 от ТЗ, тъй като е
допуснал закъснение на плащането на наемната цена досежно стопанската 2018/2019
г., като формираната дължима сума за плащане била в размер на 845.66 лева.
На следващо място твърди, че
съобразно сключения на 01.10.2017 г. между „Теравалд” ЕООД и Земеделска
кооперация „Градина" договор за наем на земеделски земи, подробно описани
в него, с обща площ 211.417 дка за стопанската 2017/2018 година наемателят, на
основание чл. 4 от договора, се е задължил да заплати на наемодателя годишна
наемна цена за наетите земеделски земи общо в размер на 11627,94 най-късно до
31.10.2018 г. Годишната наемна цена за стопанската 2017/2018 година била
заплатена на 20.09.2019 г. с платежно нареждане за кредитен превод заедно с
други задължения на ответника, за които пред PC – Провадия, въз основа на ИМ с вх. № 4355/25.07.2019 г., било образувано
г.д. № 1093/2019 г., което приключило с одобряване на съдебна спогодба.
За периода от датата на договорения падеж 01.11.2018 г.
до 20.09.2019 г., наемателят-ответник дължал като обезщетение законната лихва
за забавено плащане върху размера на главното вземане за наемната цена дължима
за стопанската 2017/2018 г. в размер на 1046,52 лева, изчислена с калкулатор.
Със същия договор за наем на земеделски
земи от 01.10.2017 г. страните съгласно чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договора
уговорили заплащане на неустойка, дължима от наемателя-ответник при допуснато
закъснение на плащането на наемната цена в размер на по 4,00 лева допълнително
за декар за всеки просрочен месец или 845,66 лева общо за цялата площ от
наетите земи за всеки просрочен месец. За месец юли 2019 г. ответникът не бил
заплатил на ищеца дължимата неустойка на осн. чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договора,
вр. с чл. 309 от ТЗ, тъй като е допуснал закъснение на плащането на наемната
цена досежно стопанската 2017/2018 година, /платил е наемната цена на
20.09.2019 г./, като формираната дължима сума за плащане от ответника била в
размер на 845.66 лева.
Върху сумата
в размер 845,66 дължима като неустойка за допуснатото закъснение на главното
плащане на годишната наемна цена за стопанската 2017/2018 г. ответникът дължал
обезщетение за забавено плащане на неустойката за месец юли 2019 г. на осн. чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за
периода, считано от падежа на вземането за неустойка за месец юли 2019 г.,
който падеж е 01.08.2019 г. до завеждане на ИМ в съда 05.12.2019 г. в размер на
29,83 лева, изчислена с калкулатор.
С определение № 3681/15.11.2019 г., постановено по ч.г.д.
№ 3420/2019 г. на ШРС било допуснато обезпечение на предявения по т. 1 с
настоящата ИМ иск, издадена била и обезпечителна заповед от 18.11.2019 г. въз
основа на същото определение.
С молба до СИС при PC - Провадия с вх. №1081/18.11.2019 г. било поискано и въз основа на искането
било образувано и.д. № 223/2019 г. по описа на ДСИ за привеждане на горната
заповед в действие и фактическото изпълнение на допуснатата с нея
обезпечителната мярка по вид и размер.
Предвид изложеното за дружеството е възникнал правен
интерес от предявяване на исковете против ответника, поради което моли същите
да бъдат уважени и ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца следните
парични суми:
1. сумата в размер на 11 627.94
лева, представляваща наемна цена, дължима от ответника на ищеца за стопанската
2018/2019 г. съгласно сключен между тях договор за наем на земеделски земи от
01.10.2017 г. и споразумение от 10.05.2019 г., за която сума ищецът издал
фактура с № **********/29.10.2019 г.;
2. сумата в размер на 113.05 лева, представляваща
законната лихва върху главницата за обезщетение за забавата на плащането на
главното вземане за наем за стопанската 2018/2019 г. на осн. чл. 4 от договор
за наем на земеделски земи от 01.10.2017 г. и споразумение от 10.05.2019 г., за
периода от датата на договорения падеж 01.11.2019 г. до 05.12.2019 г., както и
законната лихва върху същото главно вземане за наем за периода от подаването на
ИМ до окончателното плащане на вземането за наем за стопанската 2018/2019 г.;
3. сумата в размер на 845.66 лева,
представляваща неустойка за забавено плащане за месец ноември 2019 г., на осн.
чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договор за наем на земеделски земи от 01.10.2017 г. и
споразумение от 10.05.2019 г., поради забавено плащане на наемната цена,
дължима за стопанската 2018/2019 г.;
4. сумата в размер на 1046.52 лева,
представляваща законната лихва върху главницата за обезщетение за забавата на
плащането на главното вземане, дължимо за стопанската 2017/2018 г. като
обезщетение за забава на плащането на същото вземане за наем за стопанската
2017/2018 г. на осн. чл. 5 от договор за наем на земеделски земи от 01.10.2017
г, за периода от датата на договорения падеж 01.11.2018 г. до 20.09.2019 г.;
5. сумата в размер на 845.66 лева, представляваща
неустойка за забавено плащане за месец юли 2019 г., поради допуснато забавено
плащане на наемната цена, дължима за стопанската 2017/2018 г., на осн. чл. 5,
ал. 1, изр. 3 от договор за наем на земеделски земи от 01.10.2017 г.;
6. сумата в размер на 29.83 лева, представляваща
законната лихва върху главницата, за обезщетение за забавата на плащането на
главното вземане за неустойка за месец юли 2019
г., което вземане за неустойка е дължимо на осн. чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договора, поради допуснато забавено плащане на
годишната наемна цена за стопанската 2017/2018 г. за периода от
датата на падежа за
плащане на неустойката за
месец юли 2019 г., която
е от 01.08.2019 г. до датата
на завеждане на ИМ в съда 05.12.2019 г.,
както и законната лихва върху същото главно вземане за неустойка за периода от
подаването на ИМ до окончателното плащане на вземането за неустойка за месец
юли 2019 г.
Претендира разноски както за
обезпечителното, така и за настоящото производство. Посочва банкова сметка.
***. 131 от ГПК
не е постъпил отговор от ответника. Преписи от исковата молба с приложенията и
уточнителната молба вх.
№ 29/03.01.2020 г., са връчени редовно на
ответната кооперация на адреса на управление на 23.01.2020 г. /л. 37/.
В съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния
си представител адвокат Л.Д., уточнява, че поради допусната от него техническа
грешка, на л. 39 от делото сумата в размер на 1046.52 лева, представляваща
законна лихва върху главницата за обезщетение за забава на плащането на
главното вземане на основание чл. 4 от договора за наем на земеделски земи от 01.10.2017
г., вместо чл. 4 следва да се чете чл. 5 от договора за наем на земеделски земи
от 01.10.2017 г. От името на ищеца поддържа исковете и моли за тяхното
уважаване. Претендира разноски.
В съдебно заседание ответникът не се
представлява от законен представител или от упълномощено лице. Представя молба
– становище вх. № 2813/23.06.2020 г., поддържана с молба – становище вх. №
3228/13.07.2020 г., с която оспорва изцяло исковата молба по основание и
размер. В условията на евентуалност оспорва: 1. надлежното предаване на земите
за стопанската 2018/2019 г.; 2. наличието, евентуално валидността на уговорка
за дължимост на законната лихва за забава, както върху главницата, така и върху
неустойката, с аргумент, че ако липсва обратна уговорка, е налице анатоцизъм,
който законът по правило не допуска. Моли предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло като недоказани и неоснователни. В условията на евентуалност,
моли да бъдат отхвърлени изцяло претенциите за неустойки и лихви, като се
приеме, че ЗК „Градина” е била поканена да заплати дължими /при това надлежно
установени/ суми на ищеца, едва с подаването на исковата молба, с която е
започнало настоящото производство. Прави възражение за недоказаност, евентуално
прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
С
влязло в сила протоколно определение от 14.07.2020 г. е прекратено
производството по делото в частта по предявените искове, обективирани в т. 2 и
т. 4 от петитума на исковата молба, а именно: по
иска за сумата в размер на 113.05 лева /сто и тринадесет лева и пет стотинки/,
представляваща законната лихва върху главницата за обезщетение за забавата на
плащането на главното вземане за наем за стопанската 2018/2019 г. на основание
чл. 4 от договор за наем на земеделски земи от 01.10.2017 г. и споразумение от
10.05.2019 г., вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, за
периода от датата на договорения падеж 01.11.2019 г. до 05.12.2019 г., както и
законната лихва върху същото главно вземане за наем за периода от подаването на
исковата молба до окончателното плащане на вземането за наем за стопанската
2018/2019 г.; по иска за сумата в размер на 1046.52 лева /хиляда четиридесет и
шест лева петдесет и две стотинки/, представляваща законната лихва върху
главницата за обезщетение за забавата на плащането на главното вземане на осн.
чл. 4 от договор за наем на земеделски земи от 01.10.2017 г., вр. с чл. 86, ал.
1 от ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, за периода от датата на договорения падеж
01.11.2018 г. до 20.09.2019 г., поради направен отказ от тези искове.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр.
с чл. 12 от ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, приема
за установено от фактическа страна следното:
От представения по делото договор за
наем на земеделски земи от 01.10.2017 г., сключен между странните, се
установява, че същите са уговорили, че наемодателят „Теравалд” ЕООД предоставя
на наемателя ЗК „Градина” за временно и възмездно ползване земеделска земя за
земеделско производство /ползване/, срещу задължението на наемателя да заплаща определената
по реда и при условията на договора наемна цена. В договора са описани следните
земеделски земи /обекти/, находящи се в землището на с. ******, явяващи се
негов предмет: 1. имот № 011013 с площ 45.299 дка; 2. имот 046001 с площ 8.000
дка; 3. имот 035003 с площ 2.140 дка; 4. имот 011140 с площ 4.661 дка; 5. имот
028111 с площ 16.000 дка; 6. имот 018038 с площ 0.134 дка; 7. имот 018039 с
площ 0.657 дка; 8. имот 018040 с площ 2.118 дка; 9. имот 035005 с площ 1.135
дка; 10. имот 047016 с площ 4.650 дка; 11. имот 042143 с площ 7.000 дка; 12.
имот 049154 с площ 0.809 дка; 13. имот 031120 с площ 16.849 дка; 14. имот
042016 с площ 18.150 дка; 15. имот 042060 с площ 11.250 дка; 16. имот 017054 с
площ 7.000 дка; 17. имот 042188 с площ 7.870 дка; 18. имот 051093 с площ 4.000
дка; 19. имот 051057 с площ 20.000 дка; 20. имот 051004 с площ 5.999 дка; 21.
имот 022019 с площ 21.131 дка; 22. имот 016006 с площ 1.566 дка и 23. имот
050042 с площ 4.999 дка, или общо 211.417 дка. Съгласно чл. 3 от договора
същият е сключен за срок от една стопанска година, считано от 01.10.2017 до
01.10.2018 г., а съгласно чл. 4 уговорената наемната цена за целия срок на
договора, която наемателят се задължил да заплати е в размер на 55 лева на
декар или общо в размер на 11627.94 лева. Според чл. 5, ал. 1 от договора
наемателят се е задължил да заплати годишната наемна цена най – късно на 31.10.2018
г., като срокът е уговорен в полза на наемателя. Предвидено е, че за закъснение
наемателят дължи на наемодателя по 4
лева допълнително на декар за всеки просрочен месец или 845.67 лева – общо за
всеки просрочен месец. Според
уговореното в чл. 3, ал. 2 от договора – ако наемателят не желае да продължи
срока на договора, той е задължен в срок от три месеца преди изтичането на
договора да уведоми писмено наемодателя за това.
Със споразумение от
10.05.2019 г. за прекратяване на продължения договор за наем на земеделски земи
от 01.10.2017 г., представено по делото, страните са заявили, че са продължили
действието на договора за наем с още една стопанска година, а именно следващата
стопанска 2018/2019 г. , като всички други условия и договорености, посочени в
договора остават непроменени и ще са валидни за стопанската 2018/2019 г.
Страните са се съгласили, че считано от 01.10.2019 г., прекратяват действието
на договора по взаимно съгласие на основание чл. 13, хипотеза 4 от договора. По този начин годишната наемна цена, която, съгласно
чл. 4 от договора, наемателят се е задължил да заплати на наемодателя за
стопанската 2018/2019 г. е в общ размер на 11627.94лева.
Прието
е удостоверение изх. № РД-12-02-1094-1/06.07.2020 г., издадено от Общинска
служба „Земеделие” – Провадия, с което е удостоверено, че през стопанската 2018/2019
г. земеделските земи по договор за наем от 01.10.2017 г. са включени в
споразумението по чл. 37в от ЗСПЗЗ като обработваеми от ответната кооперация.
От така представеното удостоверение се установява, че описаните в табличен вид
имоти съответстват на имотите, предмет на процесния договор за наем, като
единствено за имот № 049154 с площ 0.809 дка не е посочена заявена и
обработваема площ. Прието е и удостоверение изх. № РД-12-02-1094-2/06.07.2020
г., издадено от Общинска служба „Земеделие” – Провадия, с което е удостоверено,
че за стопанската 2018/2019 г., в срока по чл. 37б, ал. 2 от ЗСПЗЗ, Земеделска
кооперация „Градина” е подала заявление по чл. 70, ал. 1 от ППЗСПЗЗ вх. №
11/27.07.2018 г. на ОСЗ – Провадия, с което е заявила, че желае да участва в
масиви за ползване по чл. 37в от ЗСПЗЗ в землището на с. ******, ЕКАТТЕ 17508 с
множество имоти, в това число и имотите, предмет на договор за наем от
01.10.2017 г., сключен между „Теравалд” ЕООД и ЗК „Градина” с обща площ 210.608
дка. Посочено е, че в заявлението не е включен имот № 049154 с площ 0.809 дка,
както и че в заявлението по чл. 70, ал. 1 от ППЗСПЗЗ вх. № 11/27.07.2018 г. на
ОСЗ – Провадия, подадено от ЗК „Градина”, като правно основание за ползване на
имотите е вписан договор за наем № 560/01.10.2017 г.
Към доказателствените материали по
делото е приета и приобщена фактура № **********/29.10.2019 г., издадена от
„Теравалд” ЕООД, в която е посочено основание за плащане – наем за земеделски
земи по договор от 01.10.2017 г. за стопанската 2018/2019 г., 211.417 дка,
единична цена – 55.00 лева, стойност 11627.94 лева и падеж – 01.11.2019 г.
Фактурата е подписана от законните представители на страните в настоящото
производство.
Приобщено е г. д. № 1093/2019 г. по
описа на РС - Провадия, приключило с влязло в сила определение на съда №
1004/23.10.2019 г., с което е одобрена постигната между страните спогодба по
предявени от „Теравалд” ЕООД срещу ЗК „Градина” обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 327, ал. 1, вр. чл. 318, ал. 1 ТЗ; чл.
294 ТЗ, вр. чл. 86 ЗЗД;, чл. 232, ал. 2, вр. чл. 228 ЗЗД; чл. 309 ТЗ, за
осъждане на ответника да заплати на ищеца суми за главници, лихви и неустойка,
дължими по договор за наем на земеделски земи от 01.10.2017 г., сключен между
„Теравалд” ЕООД, като наемодател, и ЗК „Градина”, като наемател, за стопанската
2017/2018 г.
При така
установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
По отношение на сумата от 11 627,94 лева, представляваща
наемна цена, дължима от ответника на ищеца за стопанската 2018/2019 г., претендирана въз
основа на договор за наем от 01.10.2017 г. и споразумение от 10.05.2019 г., исковата
претенция е основателна по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 228
от ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя
една вещ за временно ползване, а наемателят - да му плати определена цена.
В конкретният случай между страните е
установена по безспорен начин облигационна връзка, породена от сключен между
тях договор
за наем на земеделски земи от 01.10.2017 г. и споразумение от 10.05.2019 г. към
него, който договор според волята на страните изцяло попада в хипотезата на чл.
228 от ЗЗД, поради което и отношенията между страните следва да се уредят в
духа и изискванията на посочената разпоредба и следващите такива, уреждащи
наема на вещи. Безспорен е и фактът, че ответната кооперация -наемател
не е заплатила дължимата по договора наемна цена за стопанската 2018/2019
г.
Съгласно установената съдебна
практика договорът за наем може да бъде сключен от собственика на вещта или от
титуляра на ограничено право на ползване.Такъв договор може да бъде сключен и
от наемател или арендатор на вещта, като в последните случаи договорът е за
пренаемане. Договорът за наем обаче обвързва валидно сключилите го
страни, дори и когато наемодателят няма никакви права върху наеманата вещ /наем
на чужда вещ/. Такъв договор не поражда действие за действителния собственик, също
както договорът за продажба на чужда вещ. Такъв договор не е нищожен и поражда
действителни права и задължения за сключилите го страни.Тоест дали „Теравалд” ЕООД е собственик или не на
описаните в договора за наем на земеделски земи е обстоятелство ирелевантно за
настоящия спор,тъй като сключеният договор за наем и споразумение към него са
действителни между сключилите ги страни и пораждат своето действие.
Следва да се отбележи, че в настоящият
случай ответникът не оспорва активната легитимация на ищеца.
Основни
задължения на наемателя по договора за наем е да заплати уговорената между
страните наемна цена - чл. 232, ал. 2, вр. чл. 228 от ЗЗД. В тежест на
ответника е да докаже заплащането на претендираното от ищеца като неплатено наемно
възнаграждение, а такова плащане не се твърди от ответника и съответно не са
ангажирани доказателства в тази връзка.
Ответникът не оспорва
сключването на договора за наем от 01.10.2017 г. и споразумение от 10.05.2019 г., но възразява, че земеделската
земя не му е предоставена за ползване от ищцовото дружество
за стопанската 2018/2019 г.
– възражение, което се опровергава от събраните по делото доказателства.
В
конкретния случай ищецът, видно от събраните по
делото доказателства, е предоставил за ползване имоти, предмет на договора от
01.10.2017 г., с обща площ 211.417 дка за срок от една стопанска
година – 2017/2018 г., а със споразумение от 10.05.2019 г., на основание чл. 3,
ал. 2 от договора, във вр. с чл. 236, предл. първо от ЗЗД, страните са се съгласили,
че са продължили действието на договора за наем от 01.10.2017 г. с обща площ на
наетите обекти 211.417 дка, сключен между тях, с първоначален
срок на действие стопанската 2017/2018 г., с още една стопанска година, а
именно – следващата стопанска 2018/2019 г., като всички други условия и
договорености, посочени в договора остават непроменени и ще са валидни и за
стопанската 2018/2019 г. В чл. 4 от договора за наем на земеделска земя страните са
уговорили, че наемателят се задължава да заплати на наемодателя наем за една
стопанска година в размер на 55 лева за един декар или общо 11627.94 лева.
Постигнато е съгласие наемната цена да бъде заплатена в срок най – късно на 31.10.2019
г. /във връзка със споразумението от 10.05.2019 г./.
Следва да
се има предвид, че съглашенията между страните имат силата на закон за тези,
които са ги сключили. Съдът намира, че договорът от 01.10.2017 г. за наем на
земеделска земя и споразумение от 10.05.2019 г. са действителни и валидно обвързват страните
доколкото притежават всички реквизити, изискуеми от закона – индивидуализация
на страните, основание, предмет, цена, срок на действие и изпълнение на поетите
по договора задължения. Безспорно се установява от приобщените доказателства по
делото – удостоверение
изх. № РД-12-02-1094-1/06.07.2020 г. на Общинска служба „Земеделие” – Провадия
и удостоверение изх. № РД-12-02-1094-2/06.07.2020 г., издадено от Общинска
служба „Земеделие” – Провадия, че ответната кооперация е изпълнила задължението си по чл.
37б, ал. 1 от ЗСПЗЗ, като в качеството си
на ползвател на земеделска земя, е представила в общинската служба по земеделие
копие от договора за наем за стопанската 2018/2019 г. Обстоятелството,
че за един от имотите, предмет на договора, не е подадено заявление по реда на
чл. 70, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, не променя възможността ответната страна
да го обработва през съответната стопанска година /така решение от 13.03.2015
г. по в. т. д. № 2106/2014 г. на ОС – Варна/.
Ето
защо съдът намира, че ищецът в качеството си на наемодател е
изпълнил задълженията си по договора за наем, като е предоставил възможност на
наемателя - ответник да ползва наетите земеделски земи за уговорения срок, поради което за
последния е възникнало задължението по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД да заплати
наемната цена.
Тълкувайки волята на страните, обективирана в договора, спрямо
останалите разпоредби в него и споразумението и имайки предвид характера на
съглашението, а именно да обвърже страните за определен срок от време, след
който се дължи наемната цена за ползването на земеделски земи, съдът намира, че
с изтичане на стопанската 2018/2019 г. ответникът дължи
плащане на цената. Поради това, че същият не е представил доказателства за
погасяване на задължението си в общ размер на 11627.94 лева, доколкото
съгласно съглашението между страните наемната цена е определена в размер на 55
лева за декар, т.е. за 211.417 дка, за което е издадена фактура с № **********/29.10.2019 г. с
посочен падеж. 01.11.2019 г., подписана от законните представители на страните,
съдът намира претенцията за основателна.
По отношение на сумата от 845.66
лева, представляваща неустойка за
забавено плащане за месец ноември 2019 г., претендирана
на основание чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договор за наем на земеделски земи от
01.10.2017г. и споразумение от 10.05.2019 г., поради
забавено плащане на наемната цена, дължима за стопанската 2018/2019 г., исковата
претенция е основателна по следните съображения:
В чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договора за наем на земеделски земи от
01.10.2017г., във връзка със споразумението от 10.05.2019 г. страните са
уговорили, че годишната наемна цена се заплаща от наемателя
най – късно на 31.10.2019 г. Предвидено е, че за закъснение наемателят дължи на
наемодателя по 4 лева допълнително на
декар за всеки просрочен месец или 845.67 лева – общо за всеки просрочен месец.
Ответникът моли
да бъде отхвърлена претенцията за неустойка, като се приеме, че ЗК „Градина” е била
поканена да заплати дължими /при това надлежно установени/ суми на ищеца, едва
с подаването на исковата молба, с която е започнало настоящото производство.
По делото не е спорно, че уговореното от
страните в чл. 5, ал. 1, изр. 3
от договора за наем има характер на неустойка за забава. Когато страните са уговорили определен размер на
предполагаемите вреди от забавено изпълнение на парично задължение, които не
подлежат на доказване, какъвто е настоящият случай, се касае за включена в
договора клауза за мораторна неустойка /в този смисъл решение № 65 от 16.07.2012
г. по т.д. № 333/2011 г. на ВКС, II г.о./. В ТР 1/2010 г. на ОСГТК на
ВКС неустойката е посочена като „проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати
неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението.
Неустойката е винаги форма на договорна отговорност”.
Ето защо съдът
приема, че така уговорената клауза съдържа задължение за заплащане на неустойка
и отговаря на изискванията на чл. 92 от ЗЗД.
По делото безспорно
се установи, че наемната цена за стопанската 2018/2019 г., която е претендирана с исковата молба, не е платена и е налице
забава в плащането, която обуславя претенцията за неустойка. В тази връзка спорен
остава въпросът за началния момент на забавата, от който следва да бъде
изчислена дължимата неустойка.
По този въпрос е
формирана трайноустановена практика на ВКС, съгласно която вземането за
неустойка за забава възниква от момента на изискуемост на главното вземане.
Когато страните са уговорили срок за плащане на главното задължение, същото
става изискуемо след изтичане на уговорения срок. В този случай началният
момент на забавата, от който следва да бъде изчислена дължимата неустойка, е
изтичането на срока за плащане на основното парично задължение. Предвид
разпоредбата на чл. 5, ал. 1,
изр. 3 от договора за наем на земеделски земи от
01.10.2017г., във връзка със споразумението от 10.05.2019 г., съдът
приема, че началният момент на неустойката е 01.11.2019 г. - след изтичане на
срока за заплащане на годишната наемна цена, който е 31.10.2019 г. Претендираната
от ищеца неустойка в размер на 845.66 лева е за месец ноември 2019 г.
Ето защо не може да бъде споделено
виждането но ответника, че неустойката е недължима, тъй като поканата за изпълнение
на главното задължение е била отправена едва с исковата молба.
В
чл. 18 от договора изрично е записано, че всякакви допълнителни съглашения,
изменения или допълнения към него се оформят писмено и са валидни, когато са
подписани от двете страни. Няма спор, че подобно писмено съглашение е подписано
от страните, но само относно продължаване на действието на договора с още една
стопанска година – стопанската 2018/2019 г., като всички други условия и
договорености, посочени в договора, са останали непроменени. При тълкуването на
изявената между страните воля съобразно обективните критерии на чл. 20 ЗЗД се
стига до извода, че срокът за плащане на наемната цена за стопанската 2018/2019
г. е най късно на 31.10.2019 г. Подобен извод следва от систематичното тълкуване, както на
общата воля на страните и смисъла на процесния договор, така и от
съотносимостта на уговорката с договорната клауза на чл. 1 от споразумението.
Друга промяна на срока, в който наемателя следва да изпълни задължението си по
договора, извън тази следваща от продължаване неговото действие за още една
стопанска година, не е правена, поради което следва, че въпросната клауза от
договора - чл. 5, ал. 1,
изр. 3, е останала
непроменена. Срокът за плащане е фиксиран. В случай, че действително е имало
подобна уговорка и страните са искали тя валидно да ги обвърже, то е следвало
същата да бъде оформена писмено в анекс, подписан от двете страни. Всичко
останало е без правно значение и от него не може да черпи права наемателят, който не е изпълнил задължението си по договора да заплати
наемната цена. Така съдът намира, че падежът на задължението за заплащане на
наемната цена е ясно определен в договора във връзка със споразумението и
ответникът не е изпълнил задължението се по договора. Тези обстоятелства са
напълно достатъчни, за да се приеме, че е налице неизпълнение на задължението
на наемателя, което пък е предпоставка за ангажиране на отговорността му според
уговореното.
Съгласно разясненията, дадени в мотивите на ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010
г. на ОСТК на ВКС, за спазването на добрите нрави по иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. След анализ на договора и клаузата за
неустойка, съдът намира, че тя не е нищожна поради противоречие с добрите
нрави.
Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай
факти и обстоятелства към момента на сключване на договора, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението,
за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните
за кредитора вреди от неизпълнението / решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Съгласно
т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г.
по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС не е нищожна клауза за
неустойка, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може
да се начислява. Клаузата за неустойка за забава по търговска сделка, сключена
между търговци, би могла да бъде прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал.
1, пр. 3 от ЗЗД, ако в конкретния случай уговорките относно вида на
задължението и на неизпълнението, начина и базата за начисляването на
неустойката и други критерии, посочени в договора, са определени извън
пределите на нравствената допустимост. Единствено липсата на уговорка за краен
предел като срок, до който да се начислява неустойката, не накърнява добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД /решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 395/2008 г., I т. о. на
ВКС/. Само несъразмерност между главницата
и неустойката към момента на неизпълнението не е основание за обявяването на
клаузата за неустойка за нищожна. Липсата на уговорен краен предел и срок за
начисляване на неустойката не я прави нищожна, доколкото и периодът, и размерът
на неустойката, са последица единствено от виновното бездействие на страната по
договора /решение № 104 от 26.06.2017
г. по гр. д. № 2559/2016 г. на IV г. о. на ВКС/.
Настоящият съдебен състав
намира, че към датата на сключването на неустоечната клауза в
рамките на свободата на договаряне /чл. 9 ЗЗД/ и по волята на страните същите
са я формулирали по начин, който да гарантира изпълнението на задълженията на
наемателя за заплащане на наемната цена за ползваните земеделски земи, да
осигури обезщетяването на наемодателя за евентуалните вреди при неизпълнение,
както и евентуално да санкционира неизправния наемател, чрез заплащане на
допълнителна парична сума в полза на изправната страна. Към момента на
сключването на договора не би могло да се приеме, че се накърняват добрите
нрави и принципа на справедливостта чрез уговарянето на неустойка по 4 лева допълнително
на декар за всеки просрочен месец, или 845.67 лева общо за всеки просрочен
месец, тъй като сключването на договора предполага намерение на страните да го
изпълняват точно, което правомерно поведение би изключило проявлението на
неустоечната клауза. Размерът на дължимата неустойка не е могъл да бъде
известен на страните още при сключването на договора, тъй като той е следствие
от последващо неправомерно поведение на длъжника-наемател. Съобразно
горното и отчитайки от една страна конкретното съдържание на престациите на
страните-търговци, а от друга страна липсата на други обезпечения за кредитора,
съдът достига до извод, че неустойка от общо 845.66 лева на месец за паричния
дълг не води до проява на нарушение на морала. Следователно липсва основание да
се приеме, че процесната неустойка е уговорена извън присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, а от тук и че е нищожна поради накърняване
на добрите нрави.
Уговорката за
неустойка по чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договора е
валидна. Неустойка за забава се дължи за целия процесен период от 01.11.2019 г.
до 30.11.2019 г., тъй като наемателят е изпаднал в забава от датата следваща
датата, уговорена като краен срок за плащане на наемната цена – арг. от чл. 5, ал. 1, изр. 1 от договора. Неустойката е в размер по 4 лева допълнително
на декар за всеки просрочен месец. Общата площ на отдадените под наем
земеделски земи е 211.417 дка, а процесният период е от 01.11.2019 г. до
30.11.2019 г., поради което и искът за неустойка за забава е основателен в
пълния му размер от 845.66 лева
/211.417х4/.
По
отношение на сумата в размер на 845.66 лева,
представляваща неустойка за забавено плащане за месец юли 2019 г., поради
допуснато забавено плащане на наемната цена, дължима за стопанската 2017/2018
г., на основание чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договор за наем на земеделски земи от
01.10.2017 г., исковата претенция е основателна по следните съображения:
От приложеното към
настоящото дело г. д. № 1093/2019
г. по описа на РС - Провадия е видно, че същото е приключило с влязло в сила
определение на съда № 1004/23.10.2019 г., с което е одобрена постигната между
страните спогодба по предявени от „Теравалд” ЕООД срещу ЗК „Градина”, по силата
на която страните са се съгласили, че общото задължение на ЗК „Градина” към
„Теравал” ЕООД възлиза на 32 834.90 лева, част от които са сумата от
11627.94 лева, представляваща наемна цена, дължима от ответника на ищеца, за
стопанската 2017/2018 г. по сключен от тях договор за наем на земеделски земи
от 01.10.2017 г., на основание чл. 4 от същия договор, във вр. с чл. 232, ал. 2
от ЗЗД, във вр. чл. 228 от ЗЗД, във вр. с чл. 79 от ЗЗД и сумата от 6765.28
лева, представляваща неустойка за забавено плащане на наемната цена за осем
пълни месеца, считано от 01.11.2018 г. до 30.06.2019 г., на основание чл. 5,
ал. 1, изр. 3 от договора. Страните са заявили, че общата дължима от ЗК
„Градина” на „Теравалд” ЕООД сума от 32 834.90 лева изцяло и доброволно е
заплатена по банков път преди датата на първото по делото съдебно
заседание.
От извършената проверка се установява, че г. д. № 1093/2019 г. по описа на РС –
Провадия е образувано на 25.07.2019 г., препис от исковата молба е връчен на
ответната кооперация на 05.08.2019 г. /л. 22/, а датата на първото и единствено
проведено по делото съдебно заседание е 23.10.2019 г. Независимо, че както по
настоящото, така и по г. д. № ********* г. на РС – Провадия липсват категорични
данни за датата, на която е заплатена дължимата наемна цена от ответната
кооперация, съдът приема, че това е станало най – рано след получаване на
преписа от исковата молба – 05.08.2019 г.
От страна на ответника не са противопоставени твърдения и не са представени
доказателства в обратен смисъл, поради което и предвид изложените по – горе
съображения, съдът намира, че искът за неустойка
за забава за месец юли 2019 г., поради
допуснато забавено плащане на наемната цена, дължима за стопанската 2017/2018
г., е основателен в пълния му размер от 845.66 лева.
За пълнота на изложеното следва да се посочи,
че силата на пресъдено нещо на влязлата в сила съдебна спогодба, постигната
между страните по г. д. 1093/2019 г. на РС – Провадия, следва да бъде зачетена.
Така в решение 303/31.03.2010 г. по г.
д. № 587/2009 г. на ВКС, I г.о., постановено по
чл. 290 от ГПК, се приема, че доколкото разпоредбата на чл. 234, ал. 3 от ГПК
приравнява правните последици на съдебната спогодба на последиците на влязлото
в сила решение, съдебната спогодба има сила на пресъдено нещо. Силата на
пресъдено нещо се разпростира относно вземането и съобразно заявения му размер.
Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които
биха представлявали основание за погасяване или несъществуване на вземането за
неустойка, а също и до факти, от които могат да се изведат основания за
нищожност на договора или на неустоечната клауза /така решение № 137/12.10.2015
г. по т. д. № 2618/2014 г. на ВКС, I т.о./.
В настоящото производство неустойката за месец юли 2019 г. поради допуснато забавено плащане
на наемната цена, дължима за стопанската 2017/2018 г., се претендира на същото
основание - чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договора за
наем на земеделски земи от 01.10.2017 г. Претенцията е основателна. Същата е за
месец юли 2019 г. и не включва вземането за неустойка за периода от 01.11.2018 г. до
30.06.2019 г.
По
отношение на сумата в размер на
29.83 лева, представляваща законната лихва
върху главницата за неустойка за месец юли 2019
г., дължима на основание чл. 5,
ал. 1, изр.
3 от договора наем от
01.10.2017 г. за стопанската 2017/2018 г., за периода от датата на падежа за плащане на неустойката за
месец юли 2019 г. – 01.08.2019 г., до датата на завеждане на исковата молба в съда - 05.12.2019 г., както и законната лихва върху същото главно вземане за
неустойка за периода от подаването на исковата молба – 05.12.2019 г. до
окончателното плащане на вземането за неустойка за месец юли 2019 г., съдът намира следното:
При положение,
че е налице паричен дълг, макар и под формата на неустойка, то няма основание
да се отрече възможността при неизпълнението му на падежа, да се търси
обезщетение и под формата на законна лихва в рамките на допустимите от
законодателството предели. Доколкото неустойката е предвидена в самия договор,
очевидно е, че тя съставлява договорно задължение за страната, в чиято тежест е
вменена. А когато е уговорена като парична сума, неизпълнението на задължението
за плащане на неустойка ще бъде неизпълнение на парично задължението по смисъла
на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, пораждащо санкция за присъждане на обезщетение в размер
на законната лихва. Санкционният характер на неустойката не препятства
приложимостта на цитираната норма, тъй като задължението за неустойка е самостоятелно
и независимо от задължението за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Задължението
за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение,
чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а задължението за присъждане на
обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се поражда от
неизпълнението на вече породено и неизпълнено задължение за неустойка /решение
№ 1418/03.10.2002 г. по гр. д. № 2313/2001 г. V г. о. на ВКС; решение №
597/06.06.2005 г. по т. д. № 914/2004 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №
73/29.06.2011 г. по т. д. № 683/2010 г. на ВКС, І т. о./.
В случая се иска мораторна лихва
за забава върху неустойката за месец юли 2019 г., както и законна лихва за
забава върху същата неустойка. Тъй като вземането за неустойка не е с
предварително определен падеж, то е дължимо от поискването, т. е. в случая
длъжникът е в забава от датата на подаването на исковата молба - 05.12.2019 г.,
която изпълнява функцията на отправена до него писмена покана за изпълнение.
Ето защо претенцията за
присъждане на мораторна лихва за забава върху неустойката за месец юли 2019 г. в
размер на 29.83 лева за периода от датата
на падежа за плащане на неустойката за
месец юли 2019 г. – 01.08.2019 г., до датата на
завеждане на исковата молба в съда - 05.12.2019 г., е неоснователна и следва да се
отхвърли.
Основателна е обаче, по горните
съображения, претенцията за законна лихва за забава върху неустойката за месец
юли 2019 г. за периода от
подаването на исковата молба – 05.12.2019 г. до окончателното плащане на
вземането. Същата е парично вземане и несвоевременното ѝ изплащане се
санкционира с обезщетение в размера по чл. 86 от ЗЗД.
По отговорността за
разноските:
При този изход на
делото страните имат право на разноски по съразмерност съобразно уважената и
отхвърлената част от исковете. Ищецът е направил своевременно искане за
присъждане на разноски и е представил
списъци по чл. 80 от ГПК. Съобразно представения списък на разноските,
направени в настоящото производство същият претендира такива за: държавни такси
– в общ размер на 615.12 лева /поради отказ от два от предявените искове
производството по същите е прекратено/,
адвокатско възнаграждение – 2450.00 лева.
Съобразно представения списък на разноските, направени в обезпечителното
производство ищецът претендира такива за: държавна такса за образуване на
обезпечителното производство – 40 лева;
адвокатско възнаграждение – 800.00лева;
държавна такса за образуване на изп. дело – 20 лева и за налагане на запор – 15
лева – общо 35 лева; адвокатско възнаграждение по образуваното изп. дело
– 770 лева. Така претендираните разноски са
документално установени.
Ответникът не е претендирал разноски,
поради което такива не следва да му бъдат присъждани. От страна на същия е
направено своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК по отношение на
претендиранато от ищеца адвокатско възнаграждение с аргумент, че настоящото
производство не се отличава с фактическа и правна сложност. С оглед на това
изявление, съдът намира, че възражението касае само възнаграждението на
процесуалния представител на ищеца за исковото производство.
Съдът намира, че възражението е частично
основателно и същото следва да бъде редуцирано. Изчислено съобразно
разпоредбата на чл.7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ, минималното възнаграждение е в
размер на 929.58 лева. Предвид обстоятелството, че делото не се отличава със значителна
фактическа и правна сложност, независимо от броя на предявените искове, съдът
намира, че претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде редуцирано до
размер от 1000 лева
Съгласно
разясненията, дадени в т. 5 от ТР № 6/2013, отговорността за разноски при
обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решението /по
обезпечения иск/, с което се разглежда спора по същество и съобразно неговия
изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този
изход и в защита на правните последици от решението. Следователно, разноските в
обезпечителното производство по обезпечаване на бъдещ иск или в хода на висящ исков
процес подлежат на възмездяване само в съответното исково производство, чийто
предмет са обезпечените искове и съобразно тяхното уважаване или отхвърляне.
Цитираното тълкувателно решение разглежда въпроса единствено по отношение на
направените в хода на съдебното производство разноски по обезпечението на иска.
Съгласно формираната съдебна практика на ВКС разноски, понесени в
обезпечително производство, са тези по обезпечаване на бъдещи искове или в хода
на висящо исково производство, докато в останалата част /по налагане на
допуснатите обезпечителни мерки/ това са разноски по изпълнителното дело, които
следва да се съберат чрез съдебния изпълнител /в този смисъл определение № 845
от 05.12.2011г. на ВКС по ч. т. д. № 648/2011 г., I т. о., ТК,., определение №
876 от 02.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 3490/2014 г., I т. о., ТК и др.,
както и определение № 336 от 21.07.2016 г. на ВКС по ч. т. д. №
874/2016 г., I т. о., ТК/.
Разноските за настоящото производство:
съразмерно на уважената част от исковете ответникът следва да заплати на ищеца,
както следва: 611.51 лева за платени държавни такси и 1000 лева за платено адвокатско
възнаграждение.
Разноските
за обезпечителното производство: ответникът следва да заплати на ищеца, както
следва: 40 лева за платена държавна такса за образуване на обезпечителното
производство и 800 лева за платено адвокатско възнаграждение за същото
производство.
Мотивиран от
горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА Земеделска
кооперация „Градина“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление, с. ******,
община Провадия, област Варна да заплати на „Теравалд” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: *******, както следва: сумата от 11 627.94
лева /единадесет хиляди шестстотин двадесет и седем лева и 94 ст./, представляваща наемна цена,
дължима от ответника на ищеца за стопанската 2018/2019 г. съгласно сключен
между тях договор за наем на земеделски земи от 01.10.2017 г. и споразумение от
10.05.2019 г., за която сума ищецът издал фактура с № **********/29.10.2019 г.,
на основание чл. 4 от договора, във вр. с чл. 1 от споразумението, във вр. с чл. 232, ал. 2, пр.
1, вр. с чл. 228 от ЗЗД и сумата от 845.66 лева /осемстотин четиридесет и пет
лева и 66 ст/, представляваща
неустойка за забавено плащане за месец ноември 2019 г., на основание чл. 5, ал.
1, изр. 3 от договор за наем на земеделски земи от 01.10.2017 г. и споразумение
от 10.05.2019 г., във вр. с чл. 92 от ЗЗД поради забавено плащане на наемната
цена от
11 627.94 лева, дължима за
стопанската 2018/2019 г.
ОСЪЖДА Земеделска кооперация „Градина“, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление, с. ******, община Провадия,
област Варна да заплати на „Теравалд” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: ******* сумата в размер на
845.66 лева
/осемстотин четиридесет и пет лева и 66 ст./, представляваща неустойка за забавено плащане за месец
юли 2019 г., поради допуснато забавено плащане на наемната цена от 11 627.94
лева, дължима за
стопанската 2017/2018 г., на основание чл. 5, ал. 1, изр. 3 от договор за наем
на земеделски земи от 01.10.2017 г., ведно със законната лихва върху
неустойката, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.12.2019 г. до
окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска на „Теравалд” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: ******* срещу Земеделска кооперация „Градина“,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление, с. ******, община Провадия
за заплащане на сумата в размер на 29.83
лева на основание чл. 86 от ЗЗД, представляваща законната лихва върху вземането
за неустойка за месец юли 2019 г.
в размер на 845.66 лева, дължима на основание чл. 5,
ал. 1, изр.
3 от договор за наем на
земеделски земи от 01.10.2017 г.,
за периода от 01.08.2019 г.
до датата на завеждане на исковата молба в съда - 05.12.2019
г.
ОСЪЖДА Земеделска кооперация „Градина“, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление, с. ******, община Провадия,
област Варна да заплати на „Теравалд” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: ******* разноски за настоящото производство в размер на 611.51 лева /Шестстотин и единадесет лева и 51 ст./ за
платени държавни такси и 1000 лева /хиляда лева/ за платено адвокатско
възнаграждение, както и разноски за обезпечителното производство в размер на 40
лева /четиридесет лева/ за платена държавна такса за образуване на
обезпечителното производство и 800 лева /осемстотин лева/ за платено адвокатско
възнаграждение за същото производство.
Решението подлежи
на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на страните
пред ОС – Варна.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: