№ 274
гр. София, 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20211001000367 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна
жалба, подадена от ответника в производството „СЕЛЕКТ СЕКЮРИТИ“
ООД срещу първоинстанционно решение № 260478 от 02. 12. 2020 г.,
постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-4 състав по
т.д. № 2718 по описа на съда за 2019 г., с което е уважен предявеният срещу
жалбоподателя от Л. М. Е. иск с правно основание чл. 74 от Търговския закон
(ТЗ) за отмяна на решението на общо събрание на съдружниците в ответното
дружество, проведено на 12. 12. 2019 г. за изключване на ищеца в
производството, като съдружник в дружеството - жалбоподател, със
законните последици.
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на
обжалваното първоинстанционно решение, иска се отмяната му и
постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявеният
срещу жалбоподателя иск да бъде отхвърлен, със законните последици,
претендират се разноски.
1
Ответникът по жалбата оспорва същата, не претендира разноски за
въззивната инстанция. Във въззивната инстанция са приемани нови писмени
доказателства.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е
неоснователна. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, по
следните съображения:
Първоинстанционното решение, като постановено от законен съдебен
състав в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда
и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно
обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска защита (чл.
127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо.
Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на
обжалваното решение, при условията и в пределите, установени от
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.
1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. не се установява
неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни
норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият
въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.
Преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата
му, обжалваното първоинстанционно решение се явява правилно, поради
следното:
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, базирано на
2
твърдения неправилност на решаващите изводи на първоинстанционния съд в
насока на това, че макар и установени по делото, констатираните нарушения
на ищеца, който е едновременно и съдружник в ответното дружество, в
каквото му качество е и изключен с процесното решение на общото събрание
на съдружниците в дружеството, и управител на същото, всъщност
обосновават ангажирането на отговорността му като управител, но не и като
съдружник, даващи основание за процесното му изключване.
По въпроса дали установени нарушения на съдружник в ООД, който е и
управител на дружеството, характерни обаче за неизпълнение в интерес на
дружеството /в какъвто интерес както закона, така и дружественият договор в
случая го задължават да осъществява дейността си/, на задълженията на
съдружника – управител – физическо лице, именно на задълженията на
управител, а не общите такива на съдружник, е или не е годно да обоснове
изключването му именно като съдружник, е налице противоречива съдебна
практика, наличието на която е дало основание за образуване на тълкувателно
дело с такъв предмет, по който предстои произнасяне на ВКС. Съобразно
също задължителната за съдилищата практика на касационната съдебна
инстанция обаче, въззивният съд не е оправомощен да спре делото, за да
изчаква разрешаването на спорният в практиката въпрос по задължителен за
съдилищата начин, чрез определяне на правилното, според касационния съд
такова разрешение, поради което и настоящият състав следва да изложи
собственото си становище по случая.
До произнасянето на Върховния касационен съд по образуваното
тълкувателно дело, настоящият въззивен състав намира, както това е счел за
правилно и първоинстанционният такъв, че следва да бъде възприета
практиката, приемаща, че за нарушения на задълженията му като управител
/каквито са изключително констатираните и приети и от първоинстанционния
съд да са установени по делото/, лицето не може да бъде санкционирано и с
най-тежката мярка, относима към неизпълнението на задълженията на
съдружник в дружеството, а именно – изключването, каквото е и процесното,
макар и в персоналитета на съдружника и на управителя, като едно и също
физическо лице, да съществува припокриване.
Това е така, на първо място, доколкото законодателят изрично е
отграничил отговорността на съдружника, включително за тежки нарушения
3
на дружествените интереси – чл. 126, ал. 3, т.т. 1-3 от ТЗ, единствено
приложими към фактическите твърдения на ответника по делото досежно
извършените от ищеца нарушения на задълженията му, от тази на управителя
– чл. 145 от с.з. Различни са формите на отговорността и макар и в двата
случая, за да се ангажира тази отговорност, е необходимо да се установи, като
елемент и от двата фактически състава за реализирането и, виновно
поведение от страна на лицето, съществуват специфики, които дават
основание едната отговорност да се определи като договорна, а другата – като
строго специфична, характерна и приложима само в членствените
правоотношения, като за установяването и реализирането и не е необходимо
наличието на някакво друго, паралелно и съпътстващо правоотношение, освен
членственото.
На следващо място, фактическият състав на отговорността на управителя
изисква по необходимост установяването на настъпили вследствие
конкретното поведение на управителя за управляваното и представлявано от
него дружество вреди, докато за ангажирането на съдружниковата
отговорност реалното, резултативно настъпване на такива дори не е
необходимо, стига да се установи поведение, противоречащо на интересите
на дружеството, затрудняващо постигането на целите му и др.п.
При тези съществени разлики в двата вида отговорност и въззивният
състав, както и първоинстанционният намира, че нарушения на задълженията
на ищеца в качеството му на управител, не са годни да обосноват
изключването му като съдружник, като най-тежка мярка за реализиране на
отговорността на съдружника за нарушаване на членствените му задължения,
и най-драстична форма на прекратяване на членственото му правоотношение
с дружеството.
Съвсем отделен е въпросът, че когато определени нарушения съставляват
както такива на задълженията на управителя към управляваното и
представлявано от него дружество, така и на задълженията на съдружника-
неуправител в дружеството – главно в частта им да участва в управлението
/чрез участието си в общото събрание на съдружниците, доколкото не е
управител/ и да съдейства за постигането на целите на дружеството, двата
вида отговорност може да се кумулират, т.е. от едно и също лице може да се
търси както имуществена отговорност за причинените на дружеството вреди
4
при неизпълнение на управителевите функции, така и да бъде ангажирана
отговорността му на съдружник, включително и чрез изключването му за
нарушаване на чисто съдружническите му задължения. Не е такъв процесният
случай обаче, доколкото всички, установени по делото да са действително
извършени от ищеца нарушения, са такива на правомощията му по
осъществяването на управлението и представителството на дружеството,
именно в качеството му на управител, включително и единственото такова,
изрично изтъквано във въззивната жалба, с която настоящата инстанция е
сезирана /срв. чл. 269, изр. 2 от ГПК/ – опитите да бъдат отклонени клиенти
на дружеството, които също са извършени от ищеца в качеството му на
представляващ дружеството, а не просто на съдружник в същото.
Не обосновават противен извод и новоприетите във въззивното
производство доказателства. Същите от една страна сочат отново нарушения
на управителевите правомощия на ищеца – представеният предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имоти и протокол с констатации
на нотариус за неявяване на лице, а в частта си, съставляваща протокол за
въвод във владение, протокол от съдебно заседание и съдебно решение,
същите от една страна не установяват релевантни за спора факти, доколкото
не съдържат данни за конкретни нарушения на ищеца на задълженията му
като съдружник, а дори и да се възприеме целта на ответника за ангажирането
им по делото – да се установи, че ищецът е злепоставил интересите на
дружеството в договорните му отношения с продавача по предварителния
договор, то това пак би било нарушение на задълженията му като управител,
а не на тези, които ищецът има като съдружник в ответното дружество.
При така установеното въззивната жалба, с която настоящата инстанция е
сезирана, се явява допустима, но неоснователна, а обжалваното с нея
първоинстанционното решение, като валидно, допустимо и правилно по
същество, следва да бъде потвърдено, със законните последици. С оглед
изхода на делото във въззивната инстанция, на основание чл. 272 от ГПК
въззивният състав препраща и към мотивите на обжалваното
първоинстанционно решение.
При този изход на делото във въззивната инстанция въззивникът няма
право на разноски за въззивното производство, а ответникът по жалбата не
претендира такива.
5
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260478 от 02. 12. 2020 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-4 състав по т.д. № 2718 по
описа на съда за 2019 г.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК, в едномесечен
срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6