РЕШЕНИЕ
№ 134
гр. Благоевград , 08.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на осемнадесети март, през
две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20201200501392 по описа за 2020 година
взе предвид следното:
Производството пред втората инстанция е образувано по жалба на Я. И. Б. и Ц. И.
М.. Те атакуват решение № 503398 от 17.08.2020 г., постановено по гражданско
дело № 667 от 2019 г. на Районен съд Разлог. В жалбата се твърди, че решението е
неправилно. Не били спазени материалният закон и процесуалните правила.
Изводите на районния съд били противоречиви и не кореспондирали с
доказателствата по делото. Първостепенният съд изобщо не изложил мотиви
досежно направеното от ответниците възражение за придобиване на спорните по
делото 24 кв. м. по давност. Незаконосъобразно не били кредитирани показанията
на свидетелите Г.Б. и Е.Т.. Те недвусмислено сочели, че границата между двата
имота е трайно материализирана като права линия още през 1978 г. и не е
променяла формата и местоположението си. Неправилно районният съд приел в
решението си, че ищецът успешно е провел пълно и главно доказване на
собствеността си върху претендираните 24 кв. м. Неговите праводатели не се
считали за притежатели на спорния терен. Измерените на място от вещото лице
площи на двата съседни имота съвпадали с тези по плана от 2001 г. Границата
1
между тях била същата. Налице били противоречия в разказаното от свидетелката
Р. М.а. Тя била заинтересована от изхода на делото и затова нейните показания
следвало да бъдат ценени при условията на чл. 172 от ГПК. Моли се за отмяна на
атакувания акт на първата инстанция и отхвърляне на предявените искове с
правни основания чл. 54, ал. 2 от ЗКИР и чл. 108 от ЗС.
Подаден е отговор на жалбата, в който се застъпва тезата за нейната
неоснователност. Решението на районния съд било постановено в съответствие с
процесуалния закон. Правилно била разпределена доказателствената тежест.
Уважени били всички доказателствени искания на ответниците и събраните по
техен почин доказателства били обстойно обсъдени в атакуваното решение.
Районният съд не бил ограничил или засегнал правото им на защита. Съдът
определил правилно предмета на спора и подлежащите на изясняване
обстоятелства. Той изпълнил задължението си да прецени всички
правнорелевантни факти, от които произтичало спорното право. Направен бил и
пълен анализ на доказателствената съвкупност. Надлежно обсъдени били и
доводите на страните в процеса. Атакуваното решение било постановено в
съответствие с материалния закон. Оплакванията във въззивната жалба се явявали
неоснователни. Ищецът се легитимирал като собственик на процесната площ.
Първата инстанция правилно кредитирала показанията на свидетелите Г.З. и Р.
М.а, понеже същите били пълни, непротиворечиви и кореспондиращи с останалия
доказателствен материал, за разлика от показанията на свидетелите, доведени от
ответниците. Заключението на техническата експертиза също било в полза на
ищцовата страна. Доказано било наличието на всички предпоставки, необходими
за уважаването на исковете. Обжалваното решение трябвало да бъде потвърдено.
На основание т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС,
докладвано от председателя на отделение Б.П., въззивният съд остави исковата
молба без движение. В срок постъпи коригирана такава. Процесът продължи
своят ход.
Нови доказателства не бяха събирани.
Предявени са искове с правни основания чл. 54, ал. 2 от ЗКИР и чл. 108 от ЗС.
Твърди се наличие на грешка в КК на гр. Белица, в резултат на която 24 кв. м. от
поземлен имот с идентификатор * неправилно са заснети като част от поземлен
имот с идентификатор *.
2
Съгласно Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014
г., ОСГК, докладвано от съдиите М.С. и Т.Г., иск за собственост на реална част от
поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в КП или КК като част от
съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, дори
да не е проведена административната процедура по ЗКИР за поправяне на
непълноти и грешки в КК и КР. В производството по иска за собственост съдът
трябва да изследва и наличието на непълнота или грешка в КК. ЗКИР определя
кадастъра като съвкупност от основни данни за местоположението, границите и
размерите на недвижимите имоти, както и за правото на собственост върху тях. За
отразените данни за имотите в КК законодателят е създал в чл. 2, ал. 5 от ЗКИР
оборима презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на
собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на същото.
Разпоредбата на § 1, т. 16 от ДР на ЗКИР определя непълнотите или грешките в
КК като несъответствия в данните за недвижимите имоти в КК и КР спрямо
действителното им състояние. Когато тези несъответствия не са свързани със спор
за право на собственост, поправянето им се извършва по административен ред.
Когато непълнотите или грешките на основните данни в КК и КР са свързани със
спор за материално право, те се отстраняват след решаване на спора по съдебен
ред съгласно чл. 54, ал. 2 от ЗКИР. Спорът за материално право най-често се
изразява в това, че реална част от един недвижим имот е заснета към съседен имот
или цял имот не е заснет като самостоятелен, а е инкорпориран в съседен имот.
Искът по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР цели да установи безспорно пространствения
обхват на правото на собственост, с оглед правилното му отразяване в КК.
Установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното
отразяване на обема на това право, трябва да бъде към момента на приключване
на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези
настъпили след одобряване на КК юридически факти, които имат значение за
придобиване, изменение или погасяване на правото. Необходимо е да се извърши
преценка дали КК отразява вярно границите на имота. Съгласно § 5, ал. 1 от ПЗР
на ЗКИР, регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се
отразяват в КК като имотни граници на поземления имот. Затова в
производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на
имота по плановете, предхождащи одобряването на КК, като се съобразява дали
има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на
регулационните граници в имотни. От установеното следва да се направи извод
дали има несъответствия между отразеното в КК и действително притежаваното
3
от ищеца право на собственост. Предмет на доказване по делото ще са всички
последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на
дворищнорегулационните планове, съответно - прекратяване на отчуждителното
им действие, съобразно разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от
28.03.2011 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2010 г., ОСГК, докладвано от съдията Т.Г., и
Тълкувателно решение № 3 от 15.VII.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г., ОСГК,
докладвано от председателя на отделение Б.П., а също така и всички други факти,
водещи до промяна на границите. При уважен иск за собственост на недвижим
имот, в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на
собственост, а когато правният интерес за предявяване на иска произтича от
допусната в КК непълнота или грешка - да се посочи и в какво се състои същата.
Съдебното решение, придружено от скица, ще бъде основание за изменение на КК
от органите по кадастъра, както и за записване в КР на действителния собственик
по реда на чл. 54, ал. 4 от ЗКИР. Когато имотът се намира в урегулирана
територия и имотните граници не съвпадат с регулационните, на изменение,
съгласно чл. 134, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, ще подлежи и влезлият в сила ПУП.
В казуса се установява, че ищецът е собственик на поземлен имот с
идентификатор * по КК на гр. Белица, като ¼ идеална част е придобил по
наследство от баща си З.В. М., ¼ идеална част е получил по дарение от брат си
И.З. М., а останалата ½ идеална част е купил от леля си Р. В. М.а.
Ответниците са собственици на поземлен имот с идентификатор * по КК на гр.
Белица, на основание наследство от родителите си И. и М. Б..
От пълното, ясно и обосновано заключение на вещото лице В.Ю., неоспорено от
страните, се изяснява, че двата процесни съседни поземлени имота са отразени в
КРП от 1927 г., КРП от 1962 г., КП от 2001 г., КК от 2008 г. и ПР от 2011 г.
Регулацията от 1927 г. е предвиждала придаваеми части между парцелите, за
които липсват данни да са били заплатени и заети. По РП от 1962 г.
регулационната линия между процесните имоти минава по имотната им граница,
правейки чупка навътре в имота на Б.и, като придаваеми части не се предвиждат.
В КП от 2001 г. вече е показана права линия между имотите, пренесена и в
следващите планове - КК от 2008 г. и ПР от 2011 г. Спорната площ е именно тази,
заключена между границата по РП от 1962 г. и границата по КК от 2008 г., и
възлиза на претендираните 24 кв. м., видно от скицата-приложение № 17 към
заключението на експерта, намираща се на лист 147 от делото на РС. Тя се ползва
от ответниците.
4
За да се даде верен отговор на въпроса основателна ли се явява претенцията на
ищеца, трябва да се разбере дали е бил приложен някой от регулационните
планове, обхващащи двата имота. Окръжният съд счита, че е бил приложен
вторият РП - този от 1962 г. По него не се предвиждат придаваеми части между
имота на М.и и имота на Б.и и не се е налагало такива части да се заемат и да се
заплащат. Ето защо регулацията между тези два имота се е приложила с влизането
в сила на самия РП, одобрен на 21.06.1962 г., за който няма данни да е бил
обжалван и отменен в частта досежно процесните имоти /в подобна насока е и
Решение № 117 от 25.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2781/2018 г., I г. о., ГК,
докладчик съдията Р.Я./. По този начин регулационната линия е станала и имотна
граница. Не се събраха доказателства какво е било действителното положение на
място към 1962 г., поради което следва да важи състоянието на имотите според
приложения тогавашен РП. Няма приложена последваща регулация. ПР от 2011 г.,
одобрен при действието на ЗУТ, няма вещноправно действие. Ето защо се налага
изводът, че наистина е налице грешка в КК от 2008 г., защото границата между
имотите, отразена там, се различава от вярната такава, фигурираща в приложения
РП от 1962 г. Площта, предмет на грешката, е 24 кв. м., тонирана е в сиво на
скицата-приложение № 17 към заключението на експерта, намираща се на лист
147 от делото на РС, и попада между линията, изобразяваща границата по КК от
2008 г., и линията, показваща границата според РП от 1962 г. Този извод не се
разколебава и от събраните пред първата инстанция гласни доказателства.
Разпитани са четирима свидетели – Г.З., Р. М.а, Г.Б. и Е.Т.. При оценката на
разказаното от тях следва да се изхожда от: а/ степента му на съответствие с
безспорните доказателства по делото, б/ степента на обоснованост, в/ степента на
разностранност и г/ степента на автентичност /"Разпит на свидетели в
гражданското производство" от Ц.Ц. "Сиела", С., 1997 г., стр. 48/.
Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда
поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани
доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на
съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се
отнася и до гласните доказателства, които, щом са относими и допустими, се
преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната
заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от
ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и
всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти:
5
обстановката /ден, нощ, виелица, дъжд и пр./, психическото състояние на
свидетеля, възрастта му към онзи момент, физиологични особености - зрение,
слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и
обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане
/притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във
времето/ и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в
показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства
при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още
и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно
или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни,
доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по
делото доказателства /Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. №
3244/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията А.Б./.
Събраните в случая свидетелски показания, за съжаление, не допринасят за
правилното решаване на правния спор. Свидетелят З. е роден след одобряването
на РП от 1962 г. Свидетелката М.а е леля на ищеца и му е продала половината от
имота, а това, преценено в светлината на разпоредбата на чл. 172 от ГПК, поставя
под сериозно съмнение истинността на дадените от нея показания и на същите не
следва да бъде дадена вяра /в такава насока са и Решение № 105 от 02.07.2014 г.
на ВКС по т. д. № 2617/2013 г., II т. о., докладвано от съдията Б.Й., Решение №
313 от 05.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 351/2012 г., II г. о., докладвано от съдията
З.П., Решение № 308 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1732/2010 г., IV г. о.,
докладвано от съдията В.Й., и Решение № 174 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. №
640/2010 г., IV г. о., докладвано от съдията В.Й./. Свидетелят Б. няма ясни
спомени каква е била ситуацията на място към 1962 г., не е сигурен за площта на
имота на Б.и, не помни дали между двата имота е имало дървена ограда, живее
далеч от тях. Свидетелката Т. е била достатъчно възрастна към 1962 г. /тогава е
навършила пълнолетие/, за да помни добре, но е дошла в гр. Белица няколко
години по-късно - през 1968 г., така че и нейните показания не допринасят
особено за изясняването на обективната истина по случая.
Вярно е, че в момента цялата спорна площ от 24 кв. м. се ползва от ответниците,
но те не са станали нейни собственици. Няма как Я. и Ц. или наследодателите им
да са придобили въпросните кв. м. на основание давностно владение. Иде реч за
урегулирани поземлени имоти /парцели/. Отменените ЗПИНМ и ЗТСУ
забраняваха придобиването на реални части от парцели по давност. ЗУТ го
6
разреши, но само в строго ограничени хипотези, които в казуса не са налице.
Изводите на настоящия съдебен състав съвпаднаха с тези, направени от РС, но
решението на последния все пак трябва да бъде отменено, защото е постановено
по нередовна искова молба. Исковете се оказаха основателни и следва да се
уважат. Скицата-приложение № 17 към заключението на експерта, намираща се
на лист 147 от делото на РС, ще стане неразделна част от акта на окръжния съд.
На ищеца-въззиваем следва да се присъдят разноски и за двете инстанции. На
възстановяване подлежат сумите, внесени от него в полза на РС за държавна такса
– 100 лева /2 х 50 лева, защото исковете са 2/ и за издаване на СУ – 5 лева, таксата
за вписване на исковата молба – 10 лева, и възнаграждението на вещото лице –
640 лева. По отношение на адвокатските възнаграждения се направиха възражения
за прекомерност. Те не са основателни. Касае се за процесуално представителство,
защита и съдействие пред 2 инстанции по 2 иска. Минимумът за 1 иск е 600 лева.
Казусът не се характеризира с малка фактическа и правна сложност. Пред РС са
проведени 4 заседания. Ищецът е заплатил на адвоката си 600 лева на основание
на действалата тогава норма на чл. 7, ал. 8 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като за 3 проведени
заседания след второто такова. Насроченото за април 2020 г. заседание обаче не
се е провело заради пандемията от коронавирус и възнаграждение за него не се
следва. Освен това, броят на исковете няма значение за адвокатското
възнаграждение по този параграф, а е важен само броят на заседанията.
Минимумът по тази разпоредба е бил, а и в момента е, 100 лева за явяване в
заседание след второто. Ето защо, на това основание, на М. трябва да се
възстановят 200 от заплатените 600 лева. В заплатения пред окръжния съд
адвокатски хонорар е включена и сумата за изготвянето на отговора на въззивната
жалба - 300 лева /чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г./, но тя не се следва
отделно на въззиваемия, понеже след това е осъществено и процесуално
представителство пред втората инстанция. Когато имаме и отговор, и
представителство, възнаграждение се дължи само за второто, защото то е
„погълнало“ първото /така и Определение № 436 от 22.12.2014 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 6923/2014 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Е.Б./.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
7
ОТМЕНЯ решение № 503398 от 17.08.2020 г., постановено по гражданско дело
№ 667 от 2019 г. на Районен съд Разлог.
ПРИЗНАВА за установено по отношение на Я. И. Б., ЕГН **********, адрес гр.
С., ул. „К.”, бл.*, вх. *, ет.*, ап.*, и Ц. И. М., ЕГН **********, адрес гр. В., кв.
„Л.”, ул. „И.В.” № *, че В. З. М., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. „С.“ № *, ет. *,
ап. *, е собственик, на основание наследство от З.В. М., ЕГН *– ¼ идеална част,
дарение от И.З. М., ЕГН *– ¼ идеална част, и покупко-продажба от Р. В. М.а, ЕГН
*– ½ идеална част, на реална част с площ от 24 кв. м., разположена в западната
част на поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Белица, общ. Белица, обл. Благоевград, одобрени със заповед №
РД-18-53/01.04.2008 г., погрешно отразена в кадастралната карта като част от
съседния поземлен имот с идентификатор *, поради несъобразяване с
регулационната граница между двата имота по регулационния план на гр. Белица,
одобрен със заповед № 2041/21.06.1962 г., която реална част е тонирана в сиво на
скицата-приложение № 17 към заключението на вещото лице В.Ю., намираща се
на лист 147 от делото на Районен съд Разлог, приподписана от съда и
представляваща неразделна част от решението, и ОСЪЖДА Я. И. Б. и Ц. И. М. да
предадат на В. З. М. фактическата власт върху въпросната реална част с площ от
24 кв. м.
ПОСТАНОВЯВА скицата-приложение № 17 към заключението на вещото лице
В.Ю., намираща се на лист 147 от делото на Районен съд Разлог, приподписана от
съда, да се счита за неразделна част от настоящото съдебно решение.
ОСЪЖДА Я. И. Б., ЕГН **********, адрес гр. С., ул. „К.”, бл.*, вх. *, ет.*, ап.*, и
Ц. И. М., ЕГН **********, адрес гр. В., кв. „Л.”, ул. „И.В.” №*, да заплатят на В.
З. М., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. „С.“ № *, ет. *, ап. *, 2255 /две хиляди
двеста петдесет и пет/ лева – направени разноски в производството пред Районен
съд Разлог, и 1200 /хиляда и двеста/ лева – направени разноски във въззивната
процедура.
На страните да се връчат копия от настоящия въззивен съдебен акт, чрез
адвокатите И.Т. и Е.Я., който може да бъде обжалван от Я. И. Б. и Ц. И. М. в
едномесечен срок, считано от връчването, по реда и при условията на чл. 280, ал.
1 и 2, чл. 281, чл. 283 и чл. 284 от ГПК, пред Върховния касационен съд на
Република България, с касационна жалба, подадена чрез Окръжен съд
Благоевград.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9