РЕШЕНИЕ
№ 1196
гр. София, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20251000501469 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Срещу решение № 362 от 17.01.2025 г. по гр.д.№ 11719 по описа за 2023
г. на СГС, I- 10 състав, постановено в производство по иск по чл.432, ал.1 КЗ
вр. с чл.429, ал.3 КЗ, са постъпили въззивни жалби от:
1-З. Д. З., ищец.
Решението се обжалва в частта, в която претенцията му е
отхвърлена за разликата над присъдената сума в размер на 50 хиляди
лева до пълния му предявен размер от 110 хиляди лева, както и в частта
за разноските.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така
постановеното от първата съдебна инстанция, решение. Твърди се, че съда не
бил отчел какви травматични увреждания всъщност е претърпял ищеца, както
и тяхната сериозност; продължителността на лечението и възстановителния
процес. Не бил отчел броя на извършените оперативни интервенции. Не се
1
бил съобразил в достатъчна степен със заключението на съдебно-
медицинската експертиза. Размерът на обезщетението не бил съобразен с
интензитета на търпените от ищеца, болки и страдания. Определеният размер
от 100 000 лева не бил съобразен с обществено-икономическите условия в
страната, както и със съдебната практика на ВКС. В този смисъл
обезщетението не било справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД. Неправилно
съдът приел, че е налице съпричиняване и приложил правилото на чл.51, ал.2
ЗЗД като намалил размера на обезщетението с 50 %. Счита, че не е налице
съпричиняване; пострадалият не бил допуснал цитираните от
първоинстанционния съд нарушения на ЗДвП; действия и бездействия на
пострадалия, които да са довели до настъпването на ПТП не били доказани по
безспорен начин. Освен това първото и трето възражение за съпричиняване
/нарушение на ЗДвП/, които съдът приел за основателни, не били въведени от
ответника по надлежен ред. В случая ответникът бил конкретизирал
възраженията си за съпричиняване извън срока по чл.131 ГПК. Налице било
служебно формулиране от страна на съда на фактическите основания на
възражението за съпричиняване. Освен това възражението за съпричиняване
поради нарушение на чл.25, ал.1 ЗДвП не било доказано. Разпитаният
свидетел бил заинтересован по смисъла на чл.172 ГПК. Сочи, че от събраните
по делото доказателства се установявало, че велосипедиста се бил съобразил
със скоростта на движение на лекия автомобил и успял да премине в лявата
лента, но преустройването му не било приключило безаварийно поради
предприетата от лекия автомобил маневра, при която, насочвайки го от средна
в лява лента, ударил намиращия се вече върху нея велосипедист. Това
означавало, че ПТП е настъпило изцяло поради неправомерно предприетата от
водача на лекия автомобил,“спасителна“ маневра. Приетото в обратния
смисъл от съда, било неправилно. Относно това коя маневра е спасителна се
позовава на съдебна практика на ВКС. Сочи, че по делото и от двете съдебни
експертизи било установено, че водача на лекия автомобил се е движел в
нарушение на чл.21 ЗДвП, т.е. със скорост над допустимата. Дори да се
приемело, че велосипедиста е нарушил чл.25, ал.1 ЗДвП, при съпоставка на
противоправното поведение на водача на лекия автомобил и това на
велосипедиста, изводът на съда, че приносът на пострадалия е 50 %, бил
неправилен. Счита, че приносът е 1/10.
Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо това
2
постановено друго, с което претенцията да бъде уважена така, както е
предявена в пълния размер от 110 хиляди лева. Претендират се разноски.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника ЗД „Бул
Инс“ АД.
По допустимостта на въззивната жалба:
Препис от решението е било връчено на ищеца на 27.02.2025 г.
Въззивната жалба е подадена на 10.03.2025 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1
ГПК.
Обжалваното решение подлежи на инстанционен контрол.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
Същата е редовна.
2- ЗД „Бул Инс“ АД, ответник е подал насрещна въззивна жалба.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така
постановеното от първата съдебна инстанция, решение. Счита, че ищцовата
претенция е недоказана и като такава неоснователна. Счита, че от събраните
по делото доказателства се установява наличие на случайно деяние по
смисъла на чл.15 НК. Сочи, че не била налице влязла в сила присъда, която да
е задължителна по смисъла на чл.300 ГПК, т.е. въпросът за вината не бил
доказан. Счита, че вината за настъпването на процесното ПТП е изцяло на
велосипедиста, който управлявал при нарушение на правилата на ЗДвП. Сочи,
че по делото били събрани две съдебно-автотехнически експертизи, от които
според въззивника/ответник се установявало, че удара от страна на водача на
лекия автомобил е бил непредотвратим от момента, в който велосипедиста
бил преминал в средната пътна лента. Налице било предприемане на
забранена маневра от страна на велосипедиста, който бил навлязъл в
съседната пътна лента, без да се убеди, че тази маневра няма да създаде
опасност за другите участници в движението /нарушение на чл.25, ал.1 от
ЗДвП/. Това и станало причина за настъпването на ПТП. От заключението на
вещите лица било установено, че ПТП щяло да настъпи и ако водача на лекия
автомобил е управлявал същия с разрешената скорост. Съдът следвало да
обсъди началния момент на възникване на опасността за водача на лекия
автомобил и оттук да изследва дали този водач е действал правомерно. Счита,
3
че конфликтната точка това е моментът, в който велосипедистът неочаквано
навлиза в пътната лента, по която се движи лекия автомобил. Велосипедистът
следвало да подаде сигнал за предстоящата смяна на пътната лента, за да
предупреди останалите участници в движението. В случая такъв сигнал не бил
подаден. Това оставило водача на лекия автомобил без достатъчно време и
възможност за адекватна реакция. Налагал се извод, че ПТП е настъпило
изцяло по вина на велосипедиста. Дори да се приемело за доказано някакво
основание за частично уважаване, то претенцията била завишена и не
съответствала на реално претърпените от ищеца болки и страдания. Съдът при
определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следвало да
спази критериите по чл.52 ЗЗД, както и съдебната практика на ВКС. Поддържа
възражението за съпричиняване. Сочи, че от събраните по делото
доказателства се установява причинна връзка между поведението на
пострадалия и настъпването на ПТП. Налице били предпоставките на чл.51,
ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено като претенцията на
ищеца за неимуществени вреди да бъде отхвърлена изцяло или да се намали
присъденото обезщетение за разликата над 25 хиляди лева до присъдените 50
хиляди лева, ведно със законната лихва и законните последици по отношение
на разноските. Претендират се разноски.
По насрещната въззивна жалба е постъпил отговор от ищеца – З. Д. З.,
в който отговор се излага становище за нейната неоснователност и правилност
на първоинстанционното решение в частта, в която претенцията по чл.432,
ал.1 КЗ е била уважена. Намира довода на въззивника/ответник за
прекомерност на присъденото обезщетение за несъответен на събраните по
делото писмени и гласни доказателства, както и заключението на съдебно-
медицинската експертиза. Сочи, че ищеца все още не се бил възстановил
физически и психически от преживения инцидент. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
Препис от въззивната жалба, подадена от ищеца, е била връчена на
ответника на 03.04.2025 г.
Насрещната въззивна жалба е подадена на 10.04.2025 г., т.е. в срока по
чл.263, ал.2 ГПК
Обжалваното решение подлежи на инстанционен контрол.
4
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес.
По доводите във въззивните жалби:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционните
съд относно механизма на ПТП, е приел, че от събраните по делото писмени
доказателства - констативен протокол за ПТП с пострадали лица № К-4.59 от
02.08.2023 г., протокол за оглед на местопроизшествие, заедно със скицата на
местопроизшествието, както и заключенията на основната и повторната
автотехнически експертизи, се установява, че на 01.08.2023 г. около 22:30 часа
в гр. София по бул. "Цар Освободител" в района на № 21 и посока към бул. "В.
Левски" се движил лек автомобил "БМВ", с peг. №********, управляван от Д.
Д. Т., в средната от три пътни ленти, със скорост не по-ниска от 58 км/ч според
повторната или 65 км/ч според основната експертиза. В същия времеви
интервал и на същото място, попътно на автомобила, пред него и отдясно - в
дясната лента, се движел ищеца, управлявайки велосипед с моторно
/електрическо/ задвижване, със скорост от 15 км/ч според основната или 20
км/ч според повторната експертиза. В неопределен момент велосипедистът
бил предприел пресичане на средната на лентата за движение на бул. "Цар
Освободител" пред автомобила, с цел пристрояване от крайната лявата в
крайна дясната лента. Водачът на лекия автомобил "БМВ" забелязал
отклоняването на велосипеда в ляво, при което реагирал с аварийно спиране и
екстрено задействане на спирачната система и отклонил управлявания от него
автомобил наляво, с цел избягване на контакт с намиращия се пред
автомобила велосипедист, навлизайки върху лявата пътна лента. Реализирало
се ПТП, като автомобилът с предната си дясна част челно, в зоната на десния
му фар, ударил велосипеда в задната му част, като велосипеда в момента на
удара бил позициониран под 45°. В следствие на удара тялото на
5
велосипедиста било качено върху предния капак на автомобила, като
велосипедиста достигнал с главата си до предното му стъкло и го счупил.
След удара, велосипедистът и велосипеда били отхвърлени напред и вдясно от
автомобила, като се установили на местата, констатирани в протокола за
оглед. Велосипедистът се установил в зоната на регистрираното петно от кръв.
И двете заключения приемали идентичен механизъм на същинския удар, като
сходно било и разстоянието, което вещите лица определяли, от което водачът
на автомобила имал възможност да забележи движението на велосипеда върху
дясната пътна лента: най-малко от 60 м преди мястото на удара, според
първоначалната и не по-малко от 70 м, според повторната експертиза.
Различни били изводите на вещите лица относно възможността на водача на
лекия автомобил да предотврати удара. Според повторната експертиза към
момента на започване на отклонението на велосипеда, лекият автомобил, при
движение с 58 км/ч, се намирал на разстояние 52, 93 м и водачът му бил имал
техническа възможност да предотврати удара чрез предприемане на
ефективно спиране с максимална спирачна ефективност. Според
първоначалната експертиза при движение със скорост 66 км/ч водачът на
автомобила не бил имал техническа възможност да спре преди мястото на
удара с велосипеда, но при движение със скорост 56, 35 км/ч или по ниска той
щял да има техническа възможност да спре преди мястото на удара.
Максимално разрешената скорост за района на ПТП била 50 км/ч .
Заключението и на двете вещи лица било, че при движение с разрешената
скорост водачът бил имал техническа възможност да спре преди мястото на
удара с велосипеда и да предотврати настъпването на ПТП.
Разпитан като свидетел по делото бил водачът на лекия автомобил Д. Д.
Т., който в показанията си сочел, че се е движел със скорост от около 40-50
км/ч, не повече, че велосипеда бил в дясната лента пред водача и при
приближаване на около 10 метра до него велосипедистът рязко предприел
маневра за навлизане в лентата на водача, което довело до удара. Двете вещи
лица в съдебно заседание категорично давали заключение, че показанията са
недостоверни: разстоянието, от което велосипедистът бил предприел
отклонение било доста по-голямо от 10 м, тъй като за 10 м той нямал време да
реагира и щял да удари велосипедиста без да задейства спирачната система;
скоростта, която се сочела в показанията, не кореспондирала с данните от
протокола за оглед- 18 м спирачна следа не се получавала при скорост 40 км/ч,
6
а престрояването на велосипедиста било направено плавно, тъй като при рязко
завИ.е имало вероятност да се загуби равновесие. По тези съображения съдът
не е кредитирал показанията на разпитания свидетел и не е базирал
фактическите си изводи на тях.
Като краен извод е приел, че и двете вещи лица, изготвили
първоначалната и повторната експертиза, били единодушни, че водача на
лекия автомобил се е движил с превишена скорост - над разрешената от 50
км/ч, като при движение с разрешената скорост бил имал възможност да
предотврати настъпване на произшествието. Единствената разлика в
заключенията им била относно скоростта, с която са били движили двамата
участници (15 км/ч за велосипедиста и 65 км/ч за автомобила според
първоначалната и 20 км/ч за велосипедиста и 58 км/ч за автомобила според
повторната експертиза). И двете вещи лица приемали, че при движение с 65-
68 км/ч ударът бил предотвратим, като водачът имал възможност да спре
преди мястото на удара. Разликата в извода за предотвратимост в
първоначалната експертиза идвал от заключението на вещото лице за
движение с 65 км/ч, при която скорост ударът бил непредотвратим за водача
на лекия автомобил.
Доколкото конкретната скорост на движение над разрешената от 50 км/ч
била ирелевантна за основания извод, а именно - налице ли е противоправно
поведение на водача на лекия автомобил, то съдът е приел, че може да се
кредитират и двете експертизи, които в основната си част съдържали
идентични изводи.
При тези си мотиви и при преценка правомерността на действията на
участниците в произшествието, съдът е приел, че и двамата участници в
ПТП не са съобразили поведението си с правилата, установени от Закона за
движение по пътищата. Водачът на лекия автомобил не бил изпълнил
задължението си по чл. 21, ал. 1 ЗДвП - управлявал автомобила с превишена
скорост, а водачът на моторния /електрически/ велосипед бил нарушил
правилото на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП - при предприемане на маневра, за да
премине в друга пътна лента, преди да започне маневрата, да се убеди, че няма
да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него,
преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се
съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение и при
7
извършване на маневра, която е свързана с навлизане изцяло или частично в
съседна пътна лента, да пропусне пътните превозни средства, които се движат
по нея. Водачът на велосипеда не бил изпълнил и задължението си да ползва
светлоотразителна жилетка при управлението на велосипеда, в нарушение чл.
80, т. 1 ЗДвП, което било от особена важност в тъмната част на денонощието,
както и задължението си по чл. 26 ЗДвП - преди да завие или да започне
каквато и да е маневра, свързана с отклонение встрани, своевременно да
подаде ясен и достатъчен за възприемане сигнал, който за превозните
средства, които нямали светлинни пътепоказатели, следвало да се подаде с
ръка. При тези си мотиви съдът е счел, че причина за настъпване на
произшествието са действията и на двамата участници, в равна степен.
Относно претърпените от ищеца травматични увреждания, съдът е
счел, че от представените писмени доказателства /Копие на История на
заболяване № 13799 на Клиника по неврохирургия в болница "Царица
Йоанна" София; копие на амбулаторна книга на ортопедичен, вътрешен,
неврохирургичен, хирургичен кабинет в болница "Пирогов"; копие на
История на заболяване № 31681 на II травма в болница "Пирогов" София;
болнични листове от 08.08.2023 до 14.10.2023 г. за 68 дни, Експертно решение
на ТЕЛК № 313 от 12.04.2024 г. и ЛАК № 3011 и физиотерапевтична карта за
извършени процедури/, както и приетата съдебно-медицинска експертиза, се
установява, че ищеца е получил следните травматични увреждания: разкъсно-
контузна рана на главата, мозъчно сътресение, счупване на шиповидни
израстъци на три гръдни прешлена (6-ти, 7-ми и 8-ми), изкълчване на дясна
раменна става, многофрагментно счупване на дясна хълбочна кост, спукване
на лява хълбочна кост, счупване на лява гаванковидна ямка на таза,
охлузвания и кръвонасядания на двете лакътни области и двете предмишници,
охлузвания и кръвонасядания в поясната област. Мозъчното сътресение
причинило на ищеца временно разстройство на здравето, неопасно за живота.
Счупването на шиповидните израстъци на гръдни прешлени довели до трайно
ограничение на движенията на тялото за около 2-3 месеца. Изкълчването на
дясната раменна става причинило трайно ограничение на движенията на
десния горен крайник за около 2, 5 - 3 месеца. Счупването на дясната
хълбочна кост, спукването на лявата хълбочна кост и счупването на лявата
гаванковидна ямка на таза довело до трайно ограничение на движенията на
левия долен крайник за около 10-12 месеца. Раната на главата, охлузванията и
8
кръвонасяданията по лактите и предмишниците, охлузванията и
кръвонасяданията в поясната област били причинили временно разстройство
на здравето неопасно за живота за около 2- 3 седмици. Проведено било
болнично лечение от 02.08.2023 г. до 15.08.2023 г. - 13 дни, след което
пострадалият продължил лечението си в домашни условия. На 02.08.2023 г
ищецът бил опериран –зашИ.е на раната на главата. На същия ден било
направено и безкръвно наместване и обездвижване с мека превръзка на
изкълчването на дясната раменна става. На 15.08.2023 г. Било направено
безкръвно наместване на костите на таза. Ищецът претърпял болки с голям
интензитет за около 14 дни след ПТП, с умерен интензитет за около 3-4
месеца, а с малък интензитет до около 8-10 месеца, като болките в гърба и
лявата тазобедрена става продължавали и понастоящем и се очаквало да
отминат след около 1, 5-2 години след ПТП. Ищецът имал нужда да провежда
рехабилитационно лечение и след провеждането му можело да се направи
преценка за степента на възстановяване. Към момента ищецът бил с
накуцваща походка и извършвал движения в обем по-малък от нормата с
дясната раменна става - с 30%, с поясния отдел на гръбначния стълб - с 26% и
с лявата тазобедрена става - с 20%. Според вещото лице това щяло да доведе
до болки и ограничения в движението на засегнатите области до около 1, 5-2
години.
От показанията на свидетеля А. Д. З., сестра на увреденото лице, се
установявало, че увреденият бил изпитвал силни болки, не бил могъл да се
движи - около 30 дни изкарал на легло, посещавал често рехабилитация,
няколко месеца ходил с патерици, а към момента имал накуцваща походка и
болки. По време на лечението си имал нужда от чужда помощ за ежедневните
си битови нужди. Освен силните болки, ищецът имал и сериозни притеснения
дали ще проходи, дали ще се възстанови напълно и дали ще може да се грижи
за себе си.
При това положение по делото било доказано, че е налице деликт по чл.
45 ЗЗД, осъществен от водача на лек автомобил "БМВ", с peг. №********,
управляван от Д. Д. Т. - установило се деянието на водача на лекия автомобил,
което съдът е намерил за противоправно, в нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП.
От представените медицински документи и заключенията на
съдебномедицинската се установявала причинната връзка между
получените от пострадалия увреждания и произшествието. Поради това
9
следвало да се приеме, че е налице деликт, осъществен при условията на
съизвършителство от водача Д. Т..
По делото не било спорно между страните наличието на
застрахователно правоотношение по застраховка "Гражданска отговорност"
на автомобилистите между делинквента и ответника за лек автомобил "БМВ",
с peг. № ********, през време на действието на което било настъпило
процесното ПТП. Поради това съдът е приел, че към момента на
произшествието е било налице валидно правоотношение по застраховка
"Гражданска отговорност", по силата на което ответникът бил задължен да
покрие причинените от делинквента вреди на трети лица. Затова в полза на
ищеца било възникнало вземане за застрахователно обезщетение за
причинените му неимуществени вреди, представляващи физически болки и
страдания.
При определяне на размера на вземането за обезщетение и на
основание чл. 52 ЗЗД съдът се е позовал на факти, които е приел за обективни
и доказани - броя и вида на уврежданията; интензитета и продължителността
на болката; периода на възстановяване; характера на последиците от
полученото увреждане за здравето на пострадалия. Установявало се по делото,
че пострадалият е получил множество наранявания - разкъсно-контузни рани,
счупвания на кости в тялото, охлузвания и кръвонасядания. Проведено било
13-дневно болнично лечение, както и домашно-амбулаторно в продължителен
период, което все още продължавало възстановяването на ищеца чрез
физиотерапия. Лечението включвало операция – зашИ.е на рана на главата и
безкръвно наместване и обездвижване на счупените кости. Възстановителният
период за някои от уврежданията продължавал, като при подходяща терапия се
очаквало болките и ограниченията в движението да отминат след 1, 5-2
години, след произшествието. При тези си мотиви съдът е счел, че
справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 100 000 лв.
Размерът му бил преимуществено обусловен от големия брой на
уврежданията и тяхната тежест, както и продължителния период на
възстановяване, който не бил приключил към момента на разглеждане на
делото.
Съдът е приел за основателно възражението на ответника за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. От
10
обсъдените доказателства за механизма - писмени и изслушаните експертизи
се установявало, че настъпването на произшествието се дължало на
субективните действия на двамата участници; с противоправното си
поведение двамата участници в равна степен били допринесли за настъпване
на произшествието - т.е. налице била форма на съизвършителство, поради
което било налице съпричиняване, което съдът е определил на 1/2.
Определеното обезщетение следвало да бъде намалено до сумата от 50 000 лв.
По искането за законна лихва съдът е достигнал до извода, че върху
така определеното обезщетение ответникът дължи законна лихва. Разпоредба
на чл. 429, ал. 3 КЗ ограничавала отговорността на застрахователя за
дължимите от делинквента лихви върху обезщетението, като началото на
периода на забава се определял от датата на уведомяването на застрахователя
от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл.
430, ал. 1, т. 2 или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
Видно било от доброволната претенция,че същата е постъпила при ответника
на 30.08.2023 г. и съдът е приел, че на тази дата застрахователят е уведомен за
настъпване на застрахователното събитие, като от този момент дължал
изплащане на законната лихва. Ето защо законна лихва следвало да се
присъди върху обезщетението съобразно поисканото - от 30.08.2023 г.
Апелативен съд-София като взе предвид доводите и възраженията на
страните, събраните по делото /пред първата съдебна инстанция/
доказателства приема следното:
Относно механизма на ПТП:
За установяване механизма на процесното ПТП са събрани писмени и
гласни доказателства, както и са допуснати, изслушани и приети по делото
/пред първата съдебна инстанция/ две съдебно-автотехнически експертизи.
Процесното ПТП е настъпило на 01.08.2023 г. около 22:30 ч. в гр.София, на
бул. „Цар Освободител“ срещу 21, на прав пътен участък. Булевардът се
състои от две платна, разделени с двойна непрекъсната линия и е
предназначен за двупосочно движение на автомобилите, като за всяка посока
има по три пътни ленти. ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието с
добра метеорологична видимост. Процесният автомобил се е движел по бул.
„Цар Освободител“ в средната пътна лента с посока от „Орлов мост“ към бул.
11
„В. Левски“. Приближавайки към мястото на ПТП, в същото време,
процесният електрически велосипед се е движел попътно на автомобила, но
върху дясната пътна лента. Велосипедистът преминал върху средната пътна
лента на движение и навлязъл върху лявата пътна лента. Водачът на лекия
автомобил марка „БМВ“ забелязал отклоняването на велосипеда вляво, при
което реагирал с аварийно спиране и отклонил управлявания автомобил
вляво, навлизайки върху лявата пътна лента. Вследствие на което се реализира
процесното ПТП.
Де факто, разликата в заключенията на вещите лица се състои в това с
каква скорост са се движели двамата участници в ПТП – лекия автомобил и
велосипедиста, преди неговото настъпване. Първата експертиза приема, че
МПС се е движело със скорост от около 65 км/ч, а велосипедиста с около 15
км/ч., а втората приема, съответно: 58 км/ч и 20 км/ч./л.194 от
първоинстанционното производство/. При така възприетите от вещите лица
скорости на движение на участниците в ПТП, относно причината за
настъпването на ПТП, както и възможността за предотвратяване на удара,
първата експертиза приема, че причина за настъпване на ПТП са субективните
действия на водача на лекия автомобил марка „БМВ“, който се е движел със
скорост по-висока от максимално разрешената за района на настъпването на
ПТП, което е станало причина да няма техническа възможност да спре преди
мястото на удара и да предотврати настъпването на ПТП /л.178 от
първоинстанционното производство/. Според вещото лице инж. Т., изготвил
първата експертиза, водачът на лекия автомобил е имал възможност да
забележи движението на велосипеда върху дясната пътна лента от разстояние
най-малко 60 м. преди мястото на удара, което е осветената зона на
автомобила от неговите фарове, включени на къси светлини. Отстоянието на
лекия автомобил от мястото на удара, когато велосипедиста е предприел
отклонение вляво, е било около 43,33 м., а опасната зона е била 53,2 м. При
приета от това вещо лице скорост от 65 км/ч водачът на лекия автомобил не е
имал техническа възможност да спре преди мястото на удара с велосипеда.
Той е щял да има техническа възможност да спре преди мястото на удара, ако
се е движел със скорост 56,35 км/ч или по-ниска. Водачът на лекия автомобил,
ако се е движел с максимално разрешената скорост от 50 км/ч е щял да има
техническа възможност да спре преди мястото на удара с велосипеда и да
предотврати настъпването на ПТП. Същевременно преди настъпването на
12
ПТП, велосипедистът се е движел върху дясната пътна лента за посоката на
движение на автомобила, като непосредствено преди настъпването на ПТП,
велосипедистът е предприел изпълнение на маневра смяна на пътна лента като
от дясната се е отклонил вляво, навлизайки в средната пътна лента.
Велосипедистът е имал възможност да забележи приближаващия се
автомобил марка „БМВ“, когато е започнал да извършва маневрата, като в
този момент автомобилът се е намирал на разстояние от него около 43,33 м.
Велосипедистът е имал възможност да забележи приближаването на
автомобила, но не е имал възможност да определи с каква скорост се е
движил, тъй като го е наблюдавал фронтално. Вещото лице инж. Т. сочи, че
ако велосипедистът се е движел възможно най-вдясно на платното за
движение, при същата траектория на движение на автомобила, не би настъпил
удар между двете превозни средства и съответно не би настъпило процесното
ПТП /л.180 от първоначалното производство/. Вещото лице инж. Т. сочи и, че
велосипедистът, ако не беше предприел отклоняване вляво, той щеше да се
движи в най-дясната част на платното за движение и автомобилът щеше да
премине по средната пътна лента от лявата му страна и нямаше да настъпи
удар. Велосипедистът по принцип трябва да се движи възможно най-вдясно
до края на платното за движение като би трябвало с ръка да посочи промяната
на посоката си за движение. При изслушването си /л.186 от
първоинстанционното производство/ вещото лице разяснява, че в тъмната
част на денонощието е по-затруднено възприемането на движението на
велосипеда за водача отзад. В заключението си вещото лице доц.д-р инж. В. П.
по повторната САТЕ също сочи, че причините за ПТП са от субективен
характер. Той, обаче, приема че разстоянието от което водачът на МПС е
можел да възприеме велосипедиста е не по-малко от 70 м. Към момента на
отклонение на велосипеда, лекият автомобил се е намирал на 52,93 м,
дължината на „опасната зона“ на автомобила в конкретните условия е 44,33 м.
В момента на началото на навлизане на велосипедиста в обхвата на „средната“
лента за движение велосипедът е бил на разстояние около 41,70 м пред
автомобила. Ударът е бил предотвратим, ако водачът на МПС е възприел
велосипедиста в началото на отклонението на същия от крайна дясна лента
към навлизането в лявата лента. От момента, в който велосипедистът навлиза
в обхвата на средната лента до момента на настъпването на удара, при каквато
и да е скорост на лекия автомобил, ПТП е непредотвратимо. При
13
изслушването си вещото лице разяснява, че в случая велосипедистът, който се
е движел в крайна дясна лента е предприел отклонение от праволинейното
движение – от крайна дясна лента навлизайки в лявата лента, при което
навлизане водачът на автомобила, който се движи в средна лента /от три
ленти/ го възприема. Към момента на удара водачът на лекия автомобил е
предприел действия за намаляване на скоростта чрез аварийно спиране и
екстрено задействане на спирачната система. Същевременно водачът на
велосипеда е могъл да не предприема маневрата преминаване от една лента в
друга, без да се увери, че това преминаване ще бъде безопасно за самия него, и
изчаквайки преминаването на автомобила да предприеме действия за
пресичане на лентата на движение на автомобила, при което е нямало да
настъпи конфликт при движението между двете транспортни средства – лекия
автомобил и велосипеда. При условие на движение на велосипедиста най-
вдясно на пътното платно конфликтна зона също не би могла да се получи и
съответно да настъпи ПТП, виж отговора на задачи 6 и 8. В случая, обаче,
велосипедистът се е движел по пътното платно и върху него е предприел
криволинейно движение за навлизане в съседна лента /ляво по посока на
движението му/.
При така изложеното от вещите лица, правилен е крайния извод на
първонистанционният съд, че процесното ПТП е причинено поради
субективните действия на участниците в него – и двамата участници в ПТП не
са съобразили поведението си с правилата, установени от Закона за движение
по пътищата. Водачът на лекия автомобил не е изпълнил задължението си по
чл. 21, ал. 1 ЗДвП и е управлявал автомобила с превишена скорост, а водачът
на моторния /електрически/ велосипед е нарушил правилото на чл. 25, ал. 1 и
ал. 2 ЗДвП - при предприемане на маневра, за да премине в друга пътна лента,
преди да започне маневрата, да се убеди, че няма да създаде опасност за
участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават
покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното
положение, посока и скорост на движение и при извършване на маневра, която
е свързана с навлизане изцяло или частично в съседна пътна лента, да
пропусне пътните превозни средства, които се движат по нея.
Противно на соченото от въззивника/ответник, в случая не е налице
случайно деяние по смисъла на чл.15 НК. Действително, такова е възприето в
постановлението от 10.12.2024 г. за прекратяване на досъдебното
14
производство № 513 ЗМТ 11251/2023 г. по описа на СРТП-ОР- СДВР, пр.пр. №
33374 по описа за 2023 г. на СРП, но по арг. от чл.300 ГПК, същото не
задължава съда. Това е така, защото гражданския процесуален закон не
задължава гражданския съд да се счита обвързан от издадените в рамките на
досъдебното производство актове, а сам следва да извърши преценка относно
противоправното поведение на участниците в деликта, така и в ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 290 ОТ 01.09.2020 Г. ПО Ч. Т. Д. № 1303/2020 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2388 ОТ 25.07.2025 Г. ПО К. Т. Д. № 2498/2024 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС и др.
Наред с това по въпросите за приложението на чл. 15 от НК е налице
трайна практика на ВКС, изразена в множество решения, сред които решение
№ 50090 от 31.01.2024 г. по т. д. № 317/2022 г., I ТО на ВКС. Съгласно тази
трайна практика за приложението на чл. 15 НК е необходимо водачът да не е
допуснал нарушения на правилата за движение в причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат и да са налице условия, при които той да е
бил поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати
настъпването на общественоопасните последици. Когато деецът сам се е
поставил в невъзможност да предотврати вредните последици, защото не е
бил изпълнил задълженията си, предписани от ЗДвП и ППЗДвП, неговата
вина не е изключена. Този извод е израз и на правилото, че никой не може да
черпи права от собственото си неправомерно поведение. В конкретния случай
противоправното поведение на водача на лекия автомобил, изразяващо се в
неспазване правилата на ЗДвП относно допустимата скорост от 50 км/ч, е
доказано по несъмнен начин независимо от това каква скорост ще приемем
във връзка с разнобоя по този въпрос на двете експертизи.
Следователно доводът на въззивника/ответник за наличие на случайно
деяние по чл.15 НК се явява неоснователен.
Противно на соченото от въззивника/ответник, за ангажиране
отговорността на застрахователя не е необходимо наличие на влязла в сила
присъда. Действително, постановяването на такава задължава съда да се
съобрази със същата по арг. на чл.300 ГПК, но при липсата на такава въпросът
за вината се разглежда от гражданския съд. В конкретния случай от събраните
по делото доказателства, противоправното поведение на водача, застрахован
при ответника, както вече беше прието по-горе в мотивите, се установява по
безспорен начин. От страна на ответника не беше оборена предвидената в чл.
15
45, ал. 2 от ЗЗД презумпция за вина. Въпросът за функционалната отговорност
на застрахователя е ясно разрешен в задължителната практика на ВКС, израз
на която е т. 1 от Тълкувателно решение 1/23.12.2015 г. по тълк.д. 1/2015 г. на
ОСТК на ВКС, при сключен договор за обезпечаване на риска "Гражданска
отговорност на автомобилистите", застрахователят отговаря пряко спрямо
увреденото лице, единствено, ако е осъществено непозволено увреждане.
Застрахователно събитие ще е налице само, ако е налице непозволено
увреждане. В случая не е отречено наличието на непозволено увреждане и
съответно наличието на функционална отговорност на застрахователя.
Относно съпричиняването:
По въпроса относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване
на обезщетението за вреди е формирана задължителна практика на ВС и ВКС,
намерила израз в ППВС № 17/1963 г. и Тълкувателно решение № 1 от
23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и постоянна
практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. №
35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на
ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11 г. на ВКС, ІІ т.о.,
решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.,
решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение №
92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., решение № 117 от
8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27.06.2014
г. по т. д. № 3871/2013 г., І т. о., решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д. №
146/2019 г., ІІ т. о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл.
51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да
бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред
първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при
условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът
за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се
основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия
на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат,
като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Принос за
настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето
поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е
допринесло за механизма на увреждането.
16
Противно на соченото от въззивника/ищец, възражението на ответнита
за съпричиняване е своевременно сторено- в срока по чл.131 ГПК с отговора
по исковата молба. Видно от съдържанието на отговора, л.123 от
първоинстанционното производство, ответникът е навел възражение, че
ищеца е „управлявал велосипед по рисков и опасен за него самия начин…З. З.
като водач на велосипед, е бил длъжен да се движи възможно най-вдясно на
пътното платно, с поставени светлоотразители на велосипеда и
светлоотразителна жилетка. Като не е изпълнил законовите си задължения по
чл.79, т.3 и т.5 от ЗДвП; чл.80 ЗДвП;чл.15, ал.1 и ал.5 ЗДвП, се е поставил в
превишен спрямо нормалния риск като съпричинява вредата си“.
Същевременно е поискано да му бъде дадена възможност да доуточни
възражението си за съпричиняване след установяване механизма на ПТП.
Ето защо въззивната инстанция намира, че първоинстанционния съд е
бил надлежно сезиран с възражение за съпричиняване, и което възражение е
следвало да бъде разгледано, както и е сторено.
Съгласно чл.15, ал.1 от ЗДвП на пътя водачът на пътно превозно
средство се движи възможно най-вдясно по платното за движение, а когато
пътните ленти са очертани с пътна маркировка, използва най-дясната
свободна лента. Когато няма специално предназначена за тях пътна лента или
алея, водачите на мотопеди, велосипеди и други немоторни превозни
средства може да използват за движение разположения отдясно по посоката
на движението им пътен банкет, ако той е годен за това и ако това не пречи на
другите участници в движението- ал.5.
Съгласно чл. 80 от ЗДвП водачът на велосипед е длъжен:
2. да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за
движение.
Съгласно чл. 79 от ЗДвП, редакция към момента на ПТП – 01.08.2023 г.,
за да участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване,
всеки велосипед и индивидуално електрическо превозно средство трябва
да има изправни:
Т.3- устройство за излъчване на бяла или жълта добре различима
светлина отпред и червен светлоотразител отзад; допуска се поставянето на
устройство за излъчване на червена светлина отзад;
17
Т.5- бели или жълти светлоотразители или светлоотразяващи елементи
отстрани на колелата на велосипедите.
От събраните по делото писмени доказателства не се установява
процесния електрически велосипед да е отговарял на тези изисквания /за
прецизност по отношение на електрическия велосипед изискването визирано
от ответника по т.3 е предвидено в т.4, но текста е идентичен/.
Неспазването на тези изисквания неминуемо е довело до
невъзможността велосипедиста да бъде своевременно възприет от водача на
лекия автомобил, още повече, че се касае до ПТП реализирано в тъмната част
на денонощието.
В конкретния случай по безспорен начин /и от двете САТЕ/ се установи
по делото, че велосипедиста, ако е спазил тези правила, то ПТП е нямало да
настъпи.
Противно на соченото от въззивника/ищец, първоинстанционният съд
изобщо не е кредитирал показанията на водача на лекия автомобил, разпитан
като свидетел като изрично е посочил в мотивите си, че тези показания
противоречат на съдебните експертизи поради което не гради фактическите си
изводи на тях.
Въззивната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд
относно квотата на съпричиняване – 50/50 за всеки едни от участниците в
ПТП като с оглед заключенията на двете експертизи – основна и повторна
приема, че и двамата водачи споделят вината за настъпване на ПТП.
Действително, в постановлението за прекратяване на наказателното
производство е прието, че велосипедиста е управлявал велосипеда при
употребата на наркотични вещества, едно от които кокаин, но по този въпрос
липсва направено възражение за съпричиняване от страна на ответника;
затова настоящата инстанция не излага мотиви по този въпрос, вкл. и във
връзка със приетото в съдебната практика на ВКС относно актовете в
досъдебното производство, цитирана по-горе.
Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Обезщетението за неимуществени вреди следва в най-пълна степен да
възмезди лицето, търпящо болки и страдания от конкретния деликт.
Размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за
18
справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на
понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и
стандартът на живот в страната.
Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния
съд, както и съдебната практика на ВКС, размерът на обезщетението за
неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, което по
смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на
всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се
съобразят от съда, с оглед на особеностите на всеки конкретен случай.
Определянето от страна на съда на справедлив размер на обезщетение е
резултат от преценка на редица фактори, комбинирани по различен начин и
зависещи от конкретните обстоятелства на всеки случай конкретното им
проявление по отношение на физическите, психически и емоционални
изживявания на увредения, както и също конкретните възможности за тяхното
репариране /заместване/ с парично определим еквивалент от персонална,
икономическа и социална гледна точка, в зависимост от също конкретните
икономически и социални условия по място и време.
Противно на соченото от въззивника/ищец, първоинстанционният съд
правилно и в съответствие със събраните по делото писмени и гласни
доказателства, както и заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото съдебно-медицинска експертиза, е възприел множеството травматични
увреждания на ищеца вследствие на процесното ПТП: разкъсно-контузна рана
на главата, мозъчно сътресение, счупване на шиповидни израстъци на три
гръдни прешлена /6-ти, 7-ми и 8-ми/, изкълчване на дясна раменна става,
многофрагментно счупване на дясна хълбочна кост, спукване на лява
хълбочна кост, счупване на лява гаванковидна ямка на таза, охлузвания и
кръвонасядания на двете лакътни области и двете предмишници, охлузвания и
кръвонасядания в поясната област. При прилагане на критериите за
справедливост по чл.52 ЗЗД първоинстанционният съд е съобразил броя и
вида на уврежданията; интензитета и продължителността на болката по
отношение на всяко едно от травматичните увреждания; периода на
възстановяване също за всяко едно от травматичните увреждания; отчетен е
болничния престой, както и характера на последиците от полученото
увреждане за здравето на пострадалия, вкл. и прогнозата за отшумяване на
19
тези последици. Следва да отбележим и, че исковата молба е предявена на
18.10.2023 г., а ПТП е настъпило на 01.08.2023 г., т.е. 2,5 месеца преди това,
при което напълно логично е към момента на определяне на обезщетението да
не са отшумели последиците от травматичните увреждания.
Въззивната инстанция намира за неоснователен и довода на
въззивника/ответник, че определеното от първоинстанционния съд
обезщетение в размер на 100 000 лв. /преди прилагане на правилото на чл.51,
ал.2ЗЗД/ е прекомерно - пострадалият е получил множество наранявания -
разкъсно-контузни рани, счупвания на кости в тялото, охлузвания и
кръвонасядания. Проведено е било 13-дневно болнично лечение, както и
домашно-амбулаторно в продължителен период. Лечението включва операция
– зашИ.е на рана на главата и безкръвно наместване и обездвижване на
счупените кости. Установява се от заключението на СМЕ, както и от
свидетелските показания, че към момента ищецът е с накуцваща походка.
Възстановяването на ищеца чрез физиотерапия продължава и към момента на
приключване на устните състезания пред първата съдебна инстанция. Вещото
лице по СМЕ сочи, че при подходяща терапия се очаква болките и
ограниченията в движението да отминат след 1, 5-2 години, след
произшествието.
При съобразяване със съдебната практика при аналогични травматични
увреждания, настоящата инстанция намира, че определеното от
първоинстанционния съд обезщетение за търпените от ищеца болки и
страдания, замества адекватно в паричен еквивалент от персонална,
икономическа и социална гледна точка, причинените му неимуществени
вреди.
Действително, сумата в размер на 50 хиляди лева не е адекватна на тези
неимуществени вреди, но същата е присъдена в хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗД с
оглед доказаното от ответника възражение за съпричиняване на тези вреди от
страна на ищеца.
Относно законната лихва въззивните жалби не съдържат доводи поради
което по арг. от чл.269 ГПК настоящата инстанция не следва да излага мотиви.
Налага се извод, че и двете въззивни жалби са неоснователни, поради
което в обжалваната си част първоинстанционното решение ще следва да
бъде потвърдено, като правилно.
20
В частта, в която претенцията по чл.432, ал.1 КЗ е уважена за
сумата от 25 хиляди лева, решението като необжалвано е влязло в сила.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора разноските са правилно определени.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора разноските остават по начина по който са
сторени от страните.
Водим от горното, Апелативен съд- София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 362 от 17.01.2025 г. по гр.д.№ 11719 по описа за
2023 г. на СГС, I- 10 състав, в частта, в която на основание чл. 432, ал. 1 КЗ,
ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********, е осъден да заплати на З. Д. З., ЕГН
**********, сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди по застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите за вреди от ПТП, осъществено на 01.08.2023 г., заедно със
законната лихва от 30.08.2023 г. до окончателното плащане, както и в частта,
в която се ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за неимуществени вреди за
разликата до пълния предявен размер от 110 000 лв., както и в частта за
разноските.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21
22