Р Е
Ш Е Н
И Е N 308
гр.
Сливен, 28.10.2020 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на двадесет
и осми октомври през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА М.
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 621 по описа за 2020
год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по
реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Обжалвано е изцяло първоинстанционно
решение № 732/24.07.2020г. по гр.д. № 5163/19г. на СлРС, с което е признато за
установено между страните, че Община
Сливен дължи на Застрахователна компания „Лев инс“ АД, гр. София сумата 4 108,
10 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по договор за
застраховка "Каско на МПС“, з.п. № 93001510032808 със срок на валидност до
26.05.2015г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от
10.07.2019г. до окончателното изплащане, сумата 1250, 70 лв. обезщетение за
забава в размер на законовата лихва за периода 01.07.2016г.-01.07.2019г., за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
и разноските по заповедното производство по ч.гр.д.№ 3862/19г. на СлРС в размер
на 257, 20 лв., като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за исковото
производство в размер на 744, 40 лв.
С въззивната си жалба ответникът в
първоинстанционното производство атакува изцяло решението като заявява, че в то
е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че същото е постановено
беза съдът да е направил пълна и всестранна преценка на събраните
доказателства, при неточно отразяване на фактическата обстановка и нарушение на приложимите правни норми.
Развива аргументация в тази насока, твърди, че застрахованият не е изпълнил
задължението си по чл. 14.17.3 вр. т. 14 на застрахователния договор да уведоми
застрахователя за настъпване на съответното обстоятелство или промяна на данни за
всяко изменение в ползването на МПС, свързано с обичайното му предназначение,
като в случая не е установено наличие на упълномощаване на водача от страна на
собственика, а при неизпълнение на задълженията по договора застрахователят
може да откаже плащане или намали обезщетението. Твърди, че неправилно са
кредитирани свидетелските показания и не са обсъдени задълбочено заключенията
на СТЕ. Също така въззивникът се оплаква, че първоинстанционният съд не се е
уверил в истинността на представените писмени доказателства, не са доказани
предпоставките за носене на деликтна отговорност и не са изискани документите
по извършеното плащане, съгласно направеното от ответника искане. В
представените по далото документи липсвало описание на марка и модел, както и
всички специфики на гумата на МПС. На последно място въззивникът счита, че
неправилно е отхвърлено и възражението за съпричиняване, обаче не може да бъде изключена вероятността
вредата да е в резултат на такова от страна на водача, който да е допринесъл за
вредоносния резултат.
В обобщение въззивникът моли въззивния
съд да отмени решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли
изцяло иска като неоснователен и недоказан. Претендира разноските за двете
инстанции.
Няма направени нови доказателствени или
процесуални искания за тази фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата
страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като
неоснователна, иска тя да бъде отхвърлена, а атакуваното решение – потвърдено. Заявява,
че то е постановено при вярна фактическа обстановка и правилно прилагане на
съответните материалноправни разпоредби, няма допуснати нарушения на
процесуалните правила. Претендира разноски за тази инстанция за юрисконсултско
възнаграждение, представя пълномощно.
В същия срок не е подадена насрещна
въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован,
не изпраща процесуален представител по закон, явява се процесуален представител
по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли
съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски за двете инстанции.
В с.з. въззиваемата страна, редовно
призована не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с
писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл.
32 т. 3 от ГПК поддържа отговора, иска да се потвърди атакуваното
първоинстанционно решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение
за тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба
за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК,
същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с
правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по
реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно
решение е валидно, и с оглед пълния обхват на
обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол
за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките,
поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че
обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите
на решението, е правилна, поради което препраща мотивите си към нея. Освен това
споделя и правните му изводи, които са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Изложените във въззивната жалба
оплаквания са неоснователни.
Предявеният установителен иск има за
предмет установяване на парично задължение на ответника към ищеца, чийто размер
и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като в случая се наблюдава пълно
съвпадение по вид и обем на заявените права по заявлението по чл. 410 от ГПК и
по исковата молба по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 от ГПК.
Спорните въпроси са относно наличието
на деликта, наличието на основание за заплащане на застрахователно обезщетение
и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат.
Установителният иск е предявен от
застрахователя, изплатил на увреденото лице застрахователно обезщетение, който
се е суброгирал в правата на застрахования срещу причинителя на вредата.
Правото на застрахователя да встъпи в
правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на
вредите възниква по силата на законовата норма на чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./, действала
към релевантния момент, обуславя се от деликтното правоотношение мужду
последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на
юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в
изпълнение на договора за имуществено застраховане.
Първият правопрепятстващ аргумент на
въззивника се състои в отричане основанието за плащане на обезщетението,
изведено от договорните клаузи по ОУ към застрахователната полица.
Действително съгласно т. 14.17.3 от ОУ
на дружеството е предвидено, че застрахованият е длъжен да уведоми
застрахователя за настъпване на съответното обстоятелство или за всяко
изменение в ползването на МПС, което е свързано с промяна на обичайното му
предназначение и изрично упълномощаване
в писмена форма на друго лице да го управлява. В случая е безспорно, че
застрахованият собственик е търговско дружество, чийто предмет на дейност е
свързан с превоз, а управляващото автомобила лице е било негов служител. Това
не се вписва в цитираната хипотеза, тъй като е непререкаемо, че собственикът-ЮЛ не може физически да
управлява превозното средство, а извършва това чрез своите служители, поради
което не е необходимо изрично упълномощаване. Освен това правото на
застрахователя при неизпълнение на някои задължения от страна на застрахования да
откаже да изплати или да намали размера на обезщетението, е в негова лична
оперативна дискресия, която не подлежи на съдебен контрол, доколкото са налице
основните предпоставки за възникване на правото на обезщетяване.
В обобщение – виждането на въззивника,
че сумата, предмет на регресния иск е платена при липса на основание, което го
освобождава от връщането й, не е доказано. Установи се, че плащането на
обезщетението от страна на застрахователя е било на валидно основание, което е
един от елементите на фактическия състав, при осъществяването на който делинквентът
дължи да му върне платеното. Правото на регрес е активирано от застрахователя с
този акт– плащане на застрахователно обезщетение, чрез който е встъпил в
правата на застрахования срещу прекия причинител когото е поканил писмено да
възстанови платеното с покана от 01.10.2015г.
Настоящият състав счита, че също по
несъмнен начин е доказано наличието и на останалите предпоставки, визирани в
правната норма на чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./ за ангажиране отговорността на
ответника в качеството му на пряк причинител на вредата за възстановяване на
застрахователното обезщетение по застраховка “Каско на МПС”.
Въззивникът се домогва да докаже липсата
на доказан деликт, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически
факт, оспорвайки механизма на ПТП и твърдейки наличие на съпричиняване от
страна на водача.
РС е събрал непосредствено
доказателства, установяващи механизма на настъпване на ПТП, който обосновава
виновното противоправно поведение на ответника, чрез натоварени от него лица.
Установена е причинната връзка на вредите с ненадлежните и противоправни негови
действия посредством тези лица, презумпцията за вината им също не е оборена. Съдът
е изследвал въпроса за съпричиняване на вредата и е достигнал до извода за
липса на такива действия на водача на автомобила, които да са допринесли за
настъпването или увеличаването на нейния размер.
Въззивният съд счита оплакванията в
тази насока, инвокирани с жалбата, за неоснователни. Причината за настъпването
на уврежданията по автомобила е идентифицирана като попадане в необозначена и
необезопасена дупка в пътното платно въз основа на уведомлението за щета,
своевременно подадено, както и въз основа на протокола за ПТП. Действително не
е извършен оглед на място поради значителната – 4 годишна – отдалеченост във
времето, предвид което съдът намира за резонно и обосновано ползването на
посочените писмени доказателствени средства. Протоколът за ПТП е официален свидетелстващ
документ, издаден е от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга
на неговата компетентност и са спазени предвидените от закона ред и форма.
Поради това той има освен формална и материална доказателствена сила, че
фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице са се
осъществили така, както се твърди в документа. Тя е обвързваща съда поради
характера на документа и за оборването й е необходимо да се докаже неверността
на изявленията, тоест – че удостовереното в документа не отговаря на
действителното фактическо положение. Не са опровергани обективираните в
протокола за ПТП факти чрез доказване на тяхната невярност посредством други
годни доказателствени средства с равна или по-голяма доказателствена сила.
Несъмнена
е и причинната връзка между настъпилата вреда и противоправното поведение на
ответника – което
е констатирано посредством съпоставка от вещото лице на описания в протокола за
ПТП начин на осъществяване на произшествието и описаните в констативния
протокол на ищеца вреди на автомобила /задна дясна гума/. Отговорността на
ответника произтича от нарушение на неговото задължение като собственик да
поддържа в изрядно състояние пътната инфраструктура.
На последно място твърденията за наличие
на съпричиняване също са голословни и неубедителни. Въззивният съд счита
оплакванията в тази насока, инвокирани с жалбата, за неоснователни.
Има само две възможности да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък.
За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер.
Приложени към процесния казус, тези условия не намират проявление в
установените факти. Положителният факт на принос на увредения е в тежест на
доказване на отгветника и той следва да проведе пълно насрещно доказване на същия.
Чисто хипотетичното предположение, че „не може да бъде изключена вероятността
вредата да е в резултат от съпричиняване от страна на водача“, не може да убеди
несъмнено съда, че са се осъществили конкретни факти, сочещи на принос за
настъпване на вредоносния резултат от страна на водача на застрахования
автомобил.
Доказан е и размерът на претърпените
вреди, поради което се задейства механизмът за връщане на платената от ищеца
сума в размер на 4 108, 10 лв., която е по-малка от дадената от експерта стойност.
Въззивният съд споделя аргументите на въззивника, че непосочването във
фактурата на „марката, модела и всички параметри и специфики на гумата“ може да
послужи за основание за отмяна на решението. От значение е обективното
съответствие между увредената и възстановената част, които са принадлежности
към съответния вид и марка автомобил, поради което въззивният съд счита, че
правилно е прието надлежното обезщетяване именно на претърпяната вреда.
Ето защо главният установителен иск е
изцяло доказан и основателен и следва да се уважи в пълен размер.
Дължи се и обезщетение за забава в
размер на законовата лихва върху присъдената сума, както е претендирано от
подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК, до окончателното изплащане.
Доколкото ответникът е поканен да възстанови заплатеното, той дължи и
обезщетение за забава от поканата, като претенцията си за такова преди
подаването на заявлението, ищецът е заявил за периода от 01.07.2016г. до
01.07.2019г. Тя също следва да се уважи в пълния размер от 1 250, 70 лв.
Щом е доказано изцяло съществуването на
вземанията на заявителя по заповедта за изпълнение, дължат му се и разноските
по заповедното производство в размер на 257, 20 лв.
Щом крайните правни изводи на двете
инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да
се уважава, а решението следва да се потвърди. В този смисъл разпределението на
разноските по делото също е правилно и не следва да се изменя.
С оглед изхода на процеса отговорността
за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна,
която следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата
страна в размер на 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение №
732/24.07.2020г. по гр.д. № 5163/19г. на СлРС.
ОСЪЖДА ОБЩИНА СЛИВЕН да заплати на Застрахователна компания „Лев
инс“ АД, гр. София направените разноски за въззивното производство в размер на 150
лв.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: