№ 6159
гр. София, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-12 СЪСТАВ, в публично заседание
на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Кирил Ст. Петров
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Кирил Ст. Петров Гражданско дело №
20211100107146 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба от БАНКА ДСК АД против С.
И. С. и С. Ч., с която са предявени искове за осъждането на ответниците да заплатят на
ищеца следните суми по договор за кредит Експресо № 428608 от 30.11.2015 г., сключен от
С.Ж.Е. АД и С. И. С. /кредитополучател/ и С. Ч. /солидарен длъжник/ - 50 000 лв. –
главница, 18787.16 лв. – договорна лихва за периода 05.01.2016 г. – 03.06.2021 г., 9 858.60 лв.
– санкционираща лихва за периода 05.01.2016 г. – 03.06.2021 г. Претендира и законна лихва
върху главницата от предявяване на ИМ до окончателното изплащане и разноски.
На 30.11.2015 г. бил сключен договор за кредит Експресо № 428608 от С.Ж.Е. АД /от
една страна/ и С. И. С. /кредитополучател/ и С. Ч. /солидарен длъжник/. Била предоставена
сума в размер на 50 000 лв., при номинален фиксиран лихвен процент 8.65 % и лихва за
забава – 14.65 %. ГПР бил 11.14 %, а крайният падеж на договора м.12.2022 г. Била
допусната забава в плащанията. БАНКА ДСК АД била правоприемник на С.Ж.Е. АД. С
исковата молба ищецът прави изявление и за предсрочна изискуемост на вземанията по
договора на основание т. 19.2. от ОУ. Моли за уважаване на претенциите. Претендира
разноски.
На ответника С. И. С. е назначен особен представител по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
Препис от исковата молба и приложенията е връчен на особения представител адв. Д. В., но
отговор не е постъпил в законоустановения срок. Постъпилото становище с вх. № от
08.05.2024 г. няма характер на отговор, доколкото не е подадено в срока по чл. 131 ГПК,
като въпреки дадените указания с разпореждане от 14.05.2024 г. /л. 105/, не са ангажирани
доказателства за спазване на срока по чл. 131 ГПК.
1
Ответникът С. Ч. е разполагала с адрес в България към дата на сключване на договора,
но разрешението за продължително пребиваване е изтекло, поради което и доколко на ищеца
не е известен адресът на лицето в чужбина, за което е представена декларация, е направено
публично обявление в Държавен вестник. Назначеният особен представител на С. Ч. – адв.
Н. е ангажирал отговор в срока по чл. 131 ГПК. Оспорва исковете по основание и размер.
Прави възражение за давност. Кредитът бил станал изискуем още от 2016 г., поради което
претенциите били изцяло погасени по давност. Прави възражение за давност и на
претендираните лихви от ищеца. Моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните
съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Правната квалификация на така предявените обективно кумулативно съединени искове
е чл. 430 ТЗ във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ ;
Установява се представения по делото договор, че „С.Ж.Е.“ АД – от една страна и С. И.
С. /кредитополучател/ и С. Ч. /съдлъжник/ – от друга страна, са сключили Договор за кредит
Експресо от 30.11.2015 г. Кредитът е размер на 50 000 лева. Кредитът се погасява за период
от 84 месеца на ежемесечни анюитетни вноски по 811,32 лева /чл.7.1/. Падежната дата на
месечните вноски е 5-то число /чл.7.2/. Вноската включва възнаградителна лихва, главница и
застрахователна премия.
Съгласно чл. 6 от договора кредитът се усвоява чрез разплащателна сметка с IBAN:
*******. Таксата за обслужване на разплащателната сметка е в размер на 1,79 лева, 0 лева
при ползване на СМАРТ пакет Съгласно чл. 8 от договора номиналният фиксиран лихвен
процент по кредита е в размер на 8,65 %. Съгласно чл. 8, ал. 2, в случаите по чл. 8, ал. 5 от
Част II, при спиране на преводите на работната заплата номиналния лихвен процент се
завишава с 0,5 процентни пункта. Лихвата за периода на погасяване се пресмята на ден, като
се приема, че всеки месец се състои от 30 дни и годината от 360 дни /чл. 4, ал. 3/.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от договора наказателната надбавка върху просрочените
погасителни вноски е в размер на 6 пункта над номиналния лихвен процент по чл. 8 или
общо лихвеният процент върху просрочени погасителни вноски е в размер на 14,65 % /чл.
9.1/. Върху цялата главница след настъпване на предсрочна изискуемост наказателната
надбавка е 6 пункта над номиналния лихвен процент по чл. 8 (чл.9.2). Годишен процент на
разходите по кредита (ГПР), изчислен към момента на сключване на договора, е посочен в
размер на 11,14 %. Съгласно чл. 14 таксата за одобрение на кредита е в размер на 699,00 лв.
Разходите за застраховка „Живот“' са 0,62 % годишно върху остатъка от главницата по
кредита /т. 15/.
Към договора е представен погасителен план, неразделна част от договора, както и
заявление за застраховане на кредитополучатели и общи условия за групова застраховка
„Живот“.
Не е спорно, а и от служебна справка в ТР, се установява, че „БАНКА ДСК“ АД е
2
правоприемник на влялото се дружество „ЕКСПРЕСБАНК“ АД, което е с предходно
наименование „С.Ж.Е.“ АД.
По делото е прието и заключение на допуснатата съдебно–счетоводна експертиза.
Вещото лице посочва, че сумата по процесния договор за кредит е усвоена изцяло, като е
преведена по банковата сметка на С. И. С.. Плащането на суми за погасяване на кредита е
преустановено на 25.02.2016 г. Платената сума по договора е в размер на 811.70 лв. Към
датата на изготвяне на заключението актуалният размер на дължимите към ищеца суми по
процесния кредит, според вещото лице възлизат на: 50 000 лв. – главница, 16 913.66 –
възнаградителна лихва, 13 156.30 лева – обезщетение за забава. Договорният лихвен процент
не е увеличаван спрямо първоначалния уговорен. При прилагане на първоначално
уговорения погасителен план, включващ възнаградителна лихва, застраховка и такса за
одобряване на кредита, ГПР според вещото лице е 10.15 %. Наказателната лихва е в размер
на 14.65 % и е изчислена в съответствие с чл. 9, ал. 1 от договора.
Съдът приема, че производството е допустимо и спорът е подведомствен на българския
съд. Въпреки че С. Ч. /турски гражданин/ е с изтекъл период на пребиваване в България към
дата на подаване на исковата молба, то е налице компетентност на българския съд, както на
основание чл. 4, ал. 1, т. 2 КМЧП, така и съгласно чл. 20 КМЧП – по искове срещу няколко
ответници българските съдилища са компетентни, ако основанието за компетентност е
налице по отношение на един от ответниците.
Процесният договор представлява договор за потребителски кредит. Договорът за
потребителски кредит е формален, като законът изисква да бъде сключен в писмена форма
на хартиен или друг траен носител, която в настоящия случай е налице. Спазени са и
изискванията на ЗПК, посочени са общият размер на кредита, размерът на лихвения
процент, размерът на ГПР, общата стойност на плащанията, към договора е приложен
погасителен план с указани размер, брой, периодичност и дати на плащане на отделните
вноски. Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя. Липсват общи
условия като отделно обективиран документ. Смисловото и граматическо тълкуване на
нормите на чл. 5, ал. 4 ЗПК и чл. 9 до чл. 11 ЗПК не оставя съмнение, че общите условия не
са задължителен елемент от договора за потребителски кредит, щом той има установеното
от закона задължително съдържание. Обстоятелството, че установяването отнапред на общи
условия е възможност за търговеца, а не негово задължение следва и от общия чл. 298 ТЗ.
Към договора е приложен погасителен план с указани размер, брой, периодичност и
дати на плащане на отделните вноски. Въпреки че е посочена разбивка на всяка една
погасителна вноска, то за пълнота следва да се посочи, че член 10, параграф 2, букви з)—й)
от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета във връзка с член 22, параграф 1 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на
главницата, лихвите и другите разходи – виж решение на СЕС от 09.11.2016 година по дело
3
C-42/15 H. C. S. a. s. срещу K. B. и решение на СЕС от 05.09.2019 година по дело C-331/18 на
TE срещу P. s. r. о.
Предвидено е правото на потребителя на предсрочно погасяване на кредита в чл. 9, ал.
1, б. „в“ от раздел II на договора, както и правото да се откаже от договора в чл. 9, ал. 1, б.
„г“ от раздел II. Спазено е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Посочен е лихвеният
процент на ден. С предоставяната по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК информация в договора относно
размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се обезпечи възможността на
потребителя да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност /лихвен процент на ден х
главница х брой дни/, която следва да заплати за периода от усвояването до връщането на
главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора за кредит,
което включва и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 ЗПК – връщане не само на
главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й.
Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е удостоверено с
поставянето на подпис на договора за кредит, доколкото кредитополучателят е посочил, че е
получил необходимата преддоговорна информация – чл. 22 от раздел II. Доколкото подписът
на кредитополучателя не е оспорен по делото, то съдът намира, че е налице признание за
получаването на предварителна информация.
Относно спазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР е ясно посочен в процесния договор
за потребителски кредит. ГПР не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /чл. 19, ал. 4 ЗПК/ – основният лихвен процент
на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година
плюс 10 процентни пункта /виж Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения/. Съгласно чл. 7, ал. 1,
раздел II от договора за потребителски кредит ГПР включва номиналната лихва, такси и
застраховки от задължителен характер.
ГПР представлява „печалбата” на кредитора, под формата на „договорна лихва” и
„другите разходи”, пряко свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2
ЗПК годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1 към закона, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. Установеният в процесния договор ГПР е във фиксиран размер.
ГПР по процесния договор за потребителски кредит в размер на 11.14 % е изчислено по чл.
19, ал. 1 ЗПК, като са включени разходите за възнаградителна лихва, застраховка и такса за
одобрение, дължима при отпускане на кредита. Изчисленият от вещото лице действителен
ГПР по договора съобразно датата на усвояване на кредита и дължимите месечни вноски по
първоначалния погасителен план е в размер на 10.15 %. От заключението се изяснява, че
разликата в изчислението не се дължи на разходи, които не са включени в него. В открито
съдебно заседание вещото лице изяснява, че разликата в изчисления от банката и посочения
в заключението ГПР може да се дължи на различни обстоятелства. Според вещото лице
разликата може да се дължи на несъобразяване, че договорът е подписан на 30.11.2015 г.,
4
кредитът е усвоен на 01.12.2015 г., а първата вноска е само за лихва и не погасява главница
по договора.
Предвид съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски
кредит с цел възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички
разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този
процент – виж решение на Съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 С. Р. Г. срещу
„Профи Кредит България“ ЕООД.
Начинът на определяне на ГПР и взетите предвид допускания са посочени в процесния
договор. ГПР отразява всички разходи, което се установява от кредитираната ССчЕ и
разясненията на вещото лице Б. в съдебно заседание, поради което и посоченото разрешение
по дело C-714/22 е неприложимо. Още повече, в случая действителният ГПК е в размер по-
нисък от посочения в договора за кредит, поради което и правата на потребителите няма как
да бъдат засегнати.
Прилагането на чл. 22 ЗПК има сериозни последствия за кредитодателя, поради което
не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по член 10, параграф 2
от Директива 2008/48 са от такова естество, че не могат да засегнат способността на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Член 23 от Директива 2008/48 трябва
да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна
уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази
директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става
въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на
своето задължение – виж решение на СЕС от 09.11.2016 година по дело C-42/15 H. C. S. a. s.
срещу K. B. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и
възпиращи – виж решение от 27 март 2014 г., LCL Le Crédit Lyonnais, C‑565/12.
В случая неправилното изчисляване на ГПР с по-малко от 1 % от банката-ищец е в
размер по-висок от действителния, не се отразява на правата на потребителя и банката е
съобразила всички разходи при изчислението на ГПР, касае се до несъществено разминаване
при прилагането на рекурентната формула или до неточно математическо изчисление. Оттук
и съдът намира, че в случая не става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение, поради което и санкцията на чл. 22 и
чл. 23 ЗПК като абсолютно непропорционална е неприложима.
Установява се наличието на отговарящо на изискванията на ЗПК валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит.
С отговора на исковата молба на С. Ч. се твърди, че предсрочната изискуемост на
процесния договор за кредит е настъпила още 2016 г., а с исковата молба ищецът моли
ответниците да бъдат уведомени за предсрочната изискуемост с връчването на препис от
5
исковата молба.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с
волеизявление само на едната от страните. Датата на настъпване на предсрочната
изискуемост играе ролята на падеж. Това е моментът, от който кредитът се счита за
предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при
настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото
на кредитора следва да е упражнено, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й /виж решение №
64 от 09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г. на ВКС, IV г. о./.
Фактическият състав на предсрочната изискуемост включва два елемента: 1./
настъпване на фактическите обстоятелствата водещи до изменението на срока на договора и
даващи право за обявяването на договора за предсрочно изискуем и 2./ уведомяването на
длъжника за това след като тези фактически обстоятелства са настъпили. Моментът, в който
настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на
банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника -
кредитополучател и то само, ако към този момент са били налице обективните предпоставки
за изгубване на преимуществото на срока.
Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към
исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата
молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице
предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за
предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който
трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК – виж решение № 76 от
07.06.2022 г. по гр. д. № 2640/2021 г. на III г. о. на ВКС, решение № 60162 от 26.01.2022 г.
по т. д. № 2482/2018 г. на II т. о., решение № 147 от 26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. на
II т. о. на ВКС, решение № 171 от 16.03.2021 г. по т. д. № 1273/2019 г. на II т. о. на ВКС. В
случая в исковата молба се съдържа изявление, че предсрочната изискуемост ще настъпи с
връчването на препис от исковата молба на ответника, т. е. инкорпорирано е изявление за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Налице е забава в плащането на повече от
две вноски, видно от ССчЕ. Няма никакви пречки предсрочната изискуемост да настъпи и
при връчването на книжата по реда на чл. 47, ал. 5 и чл. 48 ГПК – виж решение № 86 от
27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I т. о. на ВКС, касаещо съобщаване на предсрочна
изискуемост при назначен след това особен представител. Следователно от датата на
връчване исковата молба и приложенията на ответника е настъпила предсрочната
изискуемост. Упражненото по този начин потестативно право в хода на производството
представлява нов факт от значение за съществуване на претендираното вземане, който
6
следва да бъде взет предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Само за пълнота следва да се посочи и, че дори да не се бе установило по
производството настъпването на предсрочната изискуемост по договора за кредит, то
крайният падеж на договора е 20.12.2023 г. Предявените искове за вземания по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на другата страна – т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от
02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Претендирането на цялата главница
по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна
на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск — Тълкувателно решение
№ 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Срокът за изпълнение на
договореното е винаги несъществен елемент на правоотношението, чиято промяна нито
изменя, нито допълва основанието му. Вноските с падеж преди датата на настъпване на
предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са все вземания,
възникнали на основание договора за кредит — решение № 100 от 31.07.2017 г. по т. д. №
1357/2016 г., I т. о. на ВКС, решение № 190 от 14.12.2016 г. по т. д. 2349/2015 г., I т. о. на
ВКС, решение № 103 от 07.08.2017 г. по т. д. № 851/2016 г., I т. о. на ВКС, решение № 153
от 19.10.2017 г. по т. д. № 2869/2015 г., II т. о. на ВКС.
Неоснователни са твърденията в отговора на исковата молба на ответника Ч., че
предсрочната изискуемост е настъпила 2016 г. Ответникът не е ангажирал доказателства да е
уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост към този момент. С определение от
26.04.2024 г. съдът е указал на ответника по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, че не сочи
доказателства предсрочната изискуемост да е настъпила през 2016 г., въпреки това
доказателства не са ангажирани.
Относно лихвата за забава:
Ищецът се позовава на чл. 9.1. от договора. При посочване на санкцията за
неизпълнение, в т. 9. 1 на първата част е посочен лихвен процент от 14.90 % върху
неплатената в срок сума на анюитетните вноски, докато чл. 33 ЗПК лимитира допустимия
размер на обезщетение за забава до законната лихва. В раздел втори чл. 10 се разяснява, че в
срока на забавата банката преустановява прилагане на номинален процент на договорната
лихва /по който е начислена частта от анюитета, обозначен като лихва/ и вместо него
прилага завишения „наказателен“ процент. Следователно така определената наказателна
надбавка е в размер на договорения лихвен процент плюс 6 пункта или в размер на 14.65 %.
Съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания
по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът следи
служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит, а чл.
9.1 и 9.2, които предвиждат олихвяване с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка
за забава в размер на 6 процентни пункта, са очевидно неравноправни като противоречащи
на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 2 ЗПК. Предметът на производството се определя
от ищеца, който е основал претенцията си на уговорената между страните наказателна
7
надбавка по договора, като съдът не може да измени волята му и да я замести с
разпоредбата на чл. 86 ЗЗД.
Нищожна клауза от потребителски договор не може да бъде заместена с повелителна
норма от националното право – виж решение № 76 от 22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019 г.
на I т. о. Съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи. Съгласно решение
на СЕС по дело С-618/10 от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin
Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от
23.04.2009 г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите
на потребителите, не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност
на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор
между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени
съдържанието на тази клауза. В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017 г. по дело
Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia, т. 71, съставът на СЕС приема, че, видно от
текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.,
националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи,
така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго
изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. Предвид така
даденото от Съда на ЕС задължително тълкуване по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, което има
обвързващ характер по отношение на всички национални юрисдикции, правомощията на
настоящата съдебна инстанция се изчерпват с неприлагане на неравноправните
договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, без да се измени
съдържанието им. Нищожната клауза на чл. 9.1. от процесния договор не поражда права и
задължения за страните по облигационната връзка и не следва да се прилага в техните
отношения. Следователно претенцията за сумата от 9 858.60 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 05.01.2016 г. до 03.06.2021 г., се явява неоснователна и
следва да бъде отхвърлена. Освен това ищецът е претендирал вземане за неустойка за
забава, като волята му с оглед диспозитивното начало не може да бъде заменяна от съда и
същият да се произнася по претенция по чл. 86 ЗЗД, каквато в случая не е предявена.
Следва да се посочи за пълнота, че дори да можеше да се приеме съгласно чл. 10 от
раздел II на договора, че ново олихвяване за основа се ползва цялата ползвана главница, а не
само просрочената й част и затова крайния резултат по естеството си представлява сбор от
суми с две различни основания: номинална лихва, която замества прогнозния по плана
размер на обичайното договорно възнаграждение и отделно добавена именно като
обезщетение за забава горница от допълнителни 6 %, то тази горница, макар да не надхвърля
законовия размер на мораторно обезщетение от поне 10 лихвени пункта, не е съпоставима
със законна лихва, тъй като следва да се начислява върху ползвана главница, а не само върху
просрочените задължения, както е оповестено в първата част на договора.
8
Доколкото за действителната воля, вложена в определена, неясно формулирана клауза,
може да се съди и по начина, по който страните са изпълнявали договора, съдът приема, че
кредиторът е уговорил лихвата за забава във вид на наказателна надбавка в нарушение на
законовото ограничение по чл. 33 ЗПК. В тази насока показателно е установеното от вещото
лице по счетоводни записвания на самия кредитор, който е изоставил отделното начисляване
на надбавката и е прилагал именно сборното олихвяване като наказателна лихва. Без
значение е и, че наказателната лихва е изчислена върху просрочената вноска за главница. От
една страна, наказателната лихва е изчисляване именно в размер на 14.65 %, който не е
съответен на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, а от друга страна, съдът изхожда от действителна
воля на страните в договора при преценка за съответствие на договорна клауза със закона –
начисляване върху ползваната главница, а не от волята на правоприемника на кредитора и
как същият счетоводно е отразявал дължимите суми по неустоечната надбавка.
Относно възражението за давност:
Възражение за давност е направено само от ответника С. Ч.. Същото касае само
претенциите спрямо този ответник и не ползва ответника, който не е подал в срок отговор
на исковата молба. Съдът не се произнася служебно по давността - чл. 120 ЗЗД, необходимо
е изрично възражение, което се преклудира, ако не е упражнено в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
- решение № 111 от 8.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 1068/2009 г., I т. о., решение №
54/20.07.2012 г. по т. д. № 336/2011 г. на ВКС, I т. о. Оттук и съдът не следва да се
произнася по направеното от другия ответник С. И. С. възражение за давност извън срока за
отговор на исковата молба, съобразно чл. 133 ГПК – решение № 119 от 18.07.2022 г. по гр. д.
№ 4566/2021 г. на III г. о. на ВКС, решение № 106 от 12.10.2023 г. по гр. д. № 367/2022 г. на
IV г. о. на ВКС. С изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да
противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент
факти. Правото на ответника да направи възражение за погасяване на вземането по давност
се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, а и
изобщо тази преклузия се отнася до възраженията, основани на факти, осъществени и
узнати към този момент.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Настоящият съдебен състав споделя разбирането, че давностният срок
съгласно императивната норма на чл. 114, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на
настъпването на изискуемостта на всяка отделна погасителна вноска, а не от датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита – виж решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.
д. № 237/2019 г. на II т. о., решение № 50076 от 14.11.2022 г. по т. д. № 1730/2019 г. на I т.
о. на ВКС, решение № 102 от 05.08.2022 г. по гр. д. № 1759/2021 г. на IV г. о. на ВКС,
решение № 63 от 01.06.2022 г. по т. д. № 2140/2018 г. на I т. о. на ВКС и др.
За вземанията за главница е приложима петгодишна погасителна давност, а за
вземанията за възнаградителна лихва тригодишна погасителна давност – решение № 50061
от 11.07.2024 г. по т. д. № 2142/2021 г. на I т. о. на ВКС, решение № 34 от 07.03.2024 г. по
т. д. № 161/2023 г. на I т. о. на ВКС.
9
Срокът в настоящия случай е бил прекъснат с подаването на исковата молба –
04.06.2021 г. Ето защо вземанията на ищеца за главница, станали изискуеми преди
04.06.2016 г., и за възнаградителна лихва, станали изискуеми преди 04.06.2018 г., принципно
следва да са погасени по давност. В случая следва да се отчете и, че в периода 13.03.2020 г. –
20.05.2020 г. давностният срок е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на
ЗИД на Закона за здравето /обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г./. Съгласно § 13 от
Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона
за здравето /ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г./ сроковете, спрели да текат по време
на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване
на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този
закон в „Държавен вестник“.
При съобразяване чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положени и обстоятелството, че в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г.
давностният срок е спрял да тече, то погасени по давност са всички вземания за главница
станали изискуеми преди 28.03.2016 г., а за възнаградителна лихва, станали изискуеми
преди 28.03.2018 г.
Предвид изложеното, погасена главница по давност /станала изискуема преди
28.03.2016 г. /определена по чл. 162 ГПК съобразно таблица към ССчЕ л. 122-124/, е 1 285.10
лв.
Що се отнася до възнаградителната лихва, то погасена по давност /станала изискуема
преди 28.03.2018 г./, определена по чл. 162 ГПК съобразно таблица към ССчЕ /л. 122-124/, е
лихвата в размер на 8 631.26 лв. /с вкл. вътре и платени суми в размер на 71.26 лв./.
Всички вноски до вноска № 28 вкл., вноска № 29 не е погасена, доколкото падежът на
същата е на 05.04.2018 г. Или погасената по давност сума без включване на платени суми в
нея е в общ размер на 8 560 лв. /8 631.26-71.26/.
Разрешението, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да
тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна
изискуемост – ТР № 5 от 21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, е
неприложимо в случая. От една страна, С. Ч. е подписала договора като „съдлъжник“, а от
друга – предсрочната изискуемост /а и крайният падеж на договора/ са настъпили в хода на
производството.
Относно възнаградителната лихва:
Относно претенцията за възнаградителна лихва следва да се посочи и, че установеният
в договор лихвен процент е във фиксиран размер. Действително налице са предвидени
възможности за завишаване на лихвения процент при определени обстоятелства, но по
10
делото се установява от ССчЕ, че банката не е завишавала лихвеният процент. Следователно
дори да са налице неравноправно клаузи в договора относно възможността за завишаване на
лихвения процент, то това е без значение, доколкото банката в нито един момент по време
на действието на договора не е увеличила прилагания лихвен процент. В хипотези, в които
липсва увеличаване на лихвения процент над първоначално уговорения, се приема, че дори
съдът да не изпълни задължението си служебно да прецени дали са налице неравноправни
клаузи в сключения договор, то липсва съществено нарушение на съдопроизводствените
правила – виж решение № 171 от 16.03.2021 г. по т. д. № 1273/2019 г. на II т. о. на ВКС.
Още повече, дори да е налице частична нищожност поради неравноправност, то това не
освобождава кредитополучателите от задължението за заплащане на лихва по кредита в
първоначално уговорения при сключване на договора размер – виж решение № 92 от
09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на II т. о. на ВКС.
Съдът кредита заключението на вещото лице Б. и намира, че дължимата
възнаградителна лихва за периода 05.01.2016 г. – 03.06.2021 г. /съобразно диспозитивното
начало/ е 15 959.94 лв. Относно възраженията на процесуалния представител на ищеца за
начина на начисляване на претендираните лихви по производството, съдът намира същото за
неоснователно. Според ищеца, доколкото главницата не е погасявана, то възнаградителната
лихва следвало да се изчислява върху реално дължимата главница, а не при намаляваща
главница. В съдебно заседание вещото лице Б. разяснява, че възнаградителната лихва е
изчислена на база намаляваща главница, съобразно анюитетните погасителни вноски по
погасителен план. В чл. 7 от процесния договор е посочено, че месечните вноски са
анюитетни, а условията за издължаване препращат към погасителен план, неразделна част
от договора. Вещото лице е посочило и откъде идва разликата — при договорите на
„БАНКА ДСК“ АД е посочено „равна вноска“, при която непогасената главница намалява
само ако има плащане, докато при договорите на „С.Ж.Е.“ АД се борави с понятието
„анюитетна вноска“.
Договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по
взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Съдът не може да
промени волята на страните по договора, а и клаузите на същия са ясни и не е необходимо
тълкуване. Страните по договора са предвидили плащане на „анюитетни вноски“, а редът за
издължаване и дължимите суми на всеки падеж са посочени в погасителен план, неразделно
приложение към договора. Възраженията на ищеца в съдебно заседание и в писмените
бележки са неоснователни, тъй като с тях се цели внасянето на промяна в съдържанието на
сключения договор относно начина на формиране и издължаване на погасителните вноски.
Предвид всичко изложено, спрямо ответникът С. С. искът за главница е изцяло
основателен. Съобразно заключението на вещото лице по ССчЕ дължимата сума за
възнаградителна лихва за периода от 05.01.2016 г. до 03.06.2021 г. възлиза на 15 959.94 лв.,
поради което и до този размер следва да се уважи искът за възнаградителна лихва спрямо С.
С. /до сумата 7399.94 лв. претенцията ще се уважи при условията за солидарност, а за
разликата над 7399.94 лв. до 15 959.94 лв. или за сумата 8 560 лв. искът ще се уважи само
11
срещу ответника С./.
Искът за главница по отношение на релевиралия в срока за отговор възражение за
давност ответник С. Ч. е основателен за сумата в размер на 48 714.90 лв. /50 000 лв. –
1285.10 лв./, представляваща непогасена главница, падежирала в периода от вноска с падеж
след 27.03.2018 г. или за падежирали вноски от 05.04.2016 г. до 04.06.2021 г. Искът за
възнаградителна лихва по отношение на С. Ч. е основателен за сума в размер на 7 399.94 лв.
/15 959.94 лв. - 8 560 лв./, договорна лихва по вноски падежирали в периода 28.03.2018 г. –
03.06.2021 г.
Като законна последица върху уважената главницата спрямо всеки от ответниците
следва да се присъди и законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.06.2021
г. до окончателното изплащане.
Искът за главница спрямо С. Ч. следва да се отхвърли за разликата над 48 714.90 лв. до
пълния размер от 50 000 лв., а искът за договорна лихва следва да се отхвърли спрямо
двамата длъжници за разликата над 15 959.94 лв. до пълния предявен размер от 18 787.16
лв., а само спрямо С. Ч. следва да се отхвърли и за разликата над 7 399.94 лв. до 15 959.94
лв. и за периода от 05.01.2016 г. до 27.03.2018 г. Изцяло неоснователна и по отношение на
двамата ответници е претенцията за санкционираща лихва /неустойка за забава/ в размер на
9 858.60 лв. за периода 05.01.2016 г. – 03.06.2021 г. по т. 9.1. от договора, която следва да се
отхвърли по изложените по-горе съображения.
По разноските:
При този изход на спора разноски се дължат и на двете страни.
Само ищецът е претендирал разноски и е представил доказателства за направата на
такива.
Представени са доказателства за заплатена ДТ, ДТ за призоваване чрез Държавен
вестник, възнаграждения за особен представител и депозит за ССчЕ в общ размер на 5677.83
лв. Претендирано е и юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на
300 лв. Общият размер на разноските е 5 977.83 лв., от които по съразмерност на ищеца се
следва сума в общ размер на 5013.59 лв. Съобразно уважаемия размер на претенциите
спрямо всеки един от ответниците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, С. С. отговаря за дължими
разноски в размер на 2708.96 лв., а С. Ч. – в размер на 2304.63 лв.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
РЕШИ:
ОСЪЖДА С. И. С., ЕГН **********, с адрес в гр. София, бул. ******* № 62 и С. Ч.,
родена на ******* г., гражданство Турция, ЛНЧ *******, с адрес в гр. София, ул. ******* да
заплатят солидарно на „Банка ДСК” АД с ЕИК *******, седалище и адрес на управление в
гр. София, ул. „*******, на основание чл. 430 ТЗ във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД,
чл. 430, ал. 2 ТЗ, следните суми: сумата 48 714.90 лв., представляваща дължима главница по
12
всички вноски за главница, които са падежирали след 27.03.2016 г. по договор за кредит
Експресо № 428608 от 30.11.2015 г., сключен между С.Ж.Е. АД /чийто правоприемник е
„Банка ДСК” АД/ – от една страна и С. И. С. и С. Ч. – от друга страна, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 04.06.2021 г. до окончателното изплащане на
задължението, както и сумата в размер на 7 399.94 лв. – договорна лихва, падежирала в
периода 28.03.2018 г. – 03.06.2021 г.
ОСЪЖДА С. И. С., ЕГН **********, с адрес в гр. София, бул. ******* № 62 да
заплати на „Банка ДСК” АД с ЕИК *******, седалище и адрес на управление в гр.
София, ул. „*******, на основание чл. 430 ТЗ във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД,
чл. 430, ал. 2 ТЗ, следните суми: сумата 1 285.10 лв., представляваща дължима главница
по вноски с падеж, както следва от вноска № 2 /с падеж 05.01.2016 г. / – до вноска № 4
включително /с падеж 05.03.2016 г./ по договор за кредит Експресо № 428608 от
30.11.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.06.2021 г. до
окончателното изплащане на задължението, както и сумата 8560 лв. – договорна лихва,
падежирала в периода 05.01.2016 г. – 27.03.2018 г.
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения иск от „Банка ДСК” АД с ЕИК *******, седалище
и адрес на управление в гр. София, ул. „*******, на основание чл. 92 ЗЗД, за осъждането
на С. И. С., ЕГН **********, с адрес в гр. София, бул. ******* № 62 и С. Ч., родена на
******* г., гражданство Турция, ЛНЧ *******, с адрес в гр. София, ул. *******, да
заплатят солидарно на „Банка ДСК” АД сумата в размер на 9858.60 лв. – санкционираща
лихва за периода 05.01.2016 г. – 03.06.2021 г. по договор за кредит Експресо № 428608 от
30.11.2015 г., както и частично иска за договорна лихва на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ за
солидарно осъждане на С. И. С. и С. Ч. за разликата над 15 959.94 лв. до пълния
предявен размер от 18 787.16 лв., както и ОТХВЪРЛЯ частично само спрямо С. Ч.
иска за главница за разликата над сумата 48 714.90 лв. до пълния претендиран размер от
50 000 лв. и иска за договорна лихва за разликата над 7 399.94 лв. до сумата от 15 959.94
лв. и за периода от 05.01.2016 г. – 27.03.2018 г.
ОСЪЖДА С. И. С., ЕГН **********, с адрес в гр. София, бул. ******* № 62 да
заплати на „Банка ДСК” АД с ЕИК *******, седалище и адрес на управление в гр.
София, ул. „*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2708.96 лв. – разноски по
делото по съразмерност.
ОСЪЖДА С. Ч., родена на ******* г., гражданство Турция, ЛНЧ *******, с адрес
в гр. София, ул. ******* да заплати на „Банка ДСК” АД с ЕИК *******, седалище и
адрес на управление в гр. София, ул. „*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
2304.63 лв. – разноски по делото по съразмерност.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
13