Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи
юни през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян
Ивайло Д.
при секретаря Михаела
Митова, като разгледа докладваното от съдия Д. в.гр.д. № 6422 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 22.12.2019
г. по гр. д. № 38780/2018 г. на СРС, 47 с-в са отхвърлени предявените по реда
на чл. 422 ГПК от „Р.(Б.)“ ЕАД срещу С.А.К. - Н.обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 422 от ГПК,
вр. с чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД за установяване, че
ответницата дължи сумата от 647,07 евро - редовно падежирали главници за
периода от 05.03.2017 г. до 05.08.2017 г.; 7140
евро предсрочно изискуема главница; 151,37 евро - изискуема редовна лихва,
начислена за периода от 05.02.2017 г. до 06.08.2017 г.; 174,88 евро - изискуема
наказателна лихва за периода от 05.03.2017 г. до 26.09.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК до окончателното ѝ плащане, за които е издадена заповед по чл. 410
от ГПК по ч.гр.дело № 67566/2017 г. по описа на СРС, 47 състав.
Със същото
решение С.А.К. – Н.е осъдена да заплати на „Р.(Б.)“ ЕАД по евентуално
предявените искове, на основание чл. 79 от ЗЗД, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, сумата от 7009,71 евро предсрочно изискуема главница от 07.08.2018 г.; 1,66
евро начислена редовна лихва върху предсрочно изискуема главница, начислена за
периода от 05.08.2017 г. до 06.08.2017 г.; 141,41 евро - наказателна лихва
върху предсрочно изискуема главница за периода от 07.08.2017 г. до 26.09.2017 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба - 13.06.2018
г. до окончателното ѝ плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
направените по делото разноски в размер на 2546,18 лева.
На основание чл.
78, ал. 6 от ГПК С.А.К. – Н.е осъдена да заплати по сметка на Софийски районен
съд сумата от 200 лева за изплащане възнаграждение на вещото лице по
назначената съдебно - графологична експертиза.
Решението е
обжалвано от „Р.(Б.)“ ЕАД в частта, с която е отхвърлен предявения по реда на
чл. 422 ГПК от банката срещу С.А.К. – Н.иск за установяване, че ответницата
дължи на банката сумата от 647,07 евро - редовно падежирали главници за периода
от 05.03.2017 г. до 05.08.2017 г. Поддържа се, че в тази част решението е
неправилно, тъй като съдът е отхвърлил претенцията на ищеца относно
падежиралите към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК вноски,
въпреки че за изискуемостта на тези вземания ненадлежното обявяване на кредита
за предсрочно изискуем е ирелевантно. Предвид изложеното моли
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и установена
дължимостта на падежиралите вноски по кредита.
Ответникът С.А.К.
– Н., чрез назначения ѝ особен представител С.Г., оспорва въззивната
жалба и моли решението в тази част да бъде потвърдено. Счита, че претенцията за
главницата за периода до 05.08.2017 г. противоречало на твърдението за
настъпила предсрочна изискуемост. Позовавайки се на мотивите на тълкувателно
решение №4/18.06.2014 г. по тълк. дело №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, счита, че
установяването дължимостта на вноските с настъпил падеж представлявало
недопустима подмяна на основанието на иска, предприета по почина на съда в
нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес. Освен това не било
доказано усвояването от страна на ответницата на претендираната от банката
главница. По делото не били представени никакви
писмени доказателства в тази насока, а приетото заключение на
съдебно-счетоводната експертиза сочело, че по банковата сметка на ответника е отразен
кредит в размер на 14 462 евро, без да е изяснено дали сумата е наредена от
банката. Вещото лице, макар и да било посочило, че са извършвани записвания по
дебита на сметката, свързани с реалното усвояване на кредита, не бил упоменал в
какъв размер са те и колко на брой са. Процесният договор, според процесуалния
представител на ответницата, бил недействителен на основание чл. 22, ал. 1 от ЗПК, тъй като в хода на производството не било установено общите условия по
договора да са подписани от кредитополучателя, както и липсвали доказателства
за предаването на екземпляр от тях от страна на кредитора, в съответствие с
изискването на член 11 ЗПК.
От своя страна,
ответникът чрез назначения му особен представител е депозирал въззивна жалба
срещу първоинстанционното решение в частта, с която са уважени осъдителните
претенции на банката. Освен гореизложените съображения, развити по повод
подадения отговор срещу въззивната жалба на ищеца, във въззивната си жалба
ответникът излага оплаквания във връзка с отсъствието на мотиви от страна на СРС
относно релевираните с отговора на исковата молба основания за нищожност на клаузите
от процесния договор за кредит, позволяващи на кредитора едностранно да променя
лихвения процент. Счита, че уговореният комисион за усвояване в клаузата на
член 3.5. от договора е нищожна, тъй като не е налице услуга, която реално би
могла да бъде предоставена от едната страна по договора на другата. В случай че
бъде прието от съда за действителен уговорения комисион, ответницата оспорва
извършването на услугата от страна на ищеца. Поддържа, че евентуалният иск
следвало да бъде отхвърлен и поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост,
тъй като подадената искова молба е била връчена не на ответницата, а не нейния
особен представител. По изложените съображения моли решението на СРС в
обжалваната му част да бъде отменено, а осъдителните искове на банката -
отхвърлени.
Срещу
въззивната жалба на ответницата е депозирана отговор от Р.Б. ЕАД с доводи за нейната
неоснователност. Поддържа, че от приетата съдебно-счетоводна експертиза се
установявало, че кредитът е изцяло усвоен както и че имало незаплатени
задължения за главница и лихви, посочени експертизата. Счита, че с връчване препис от исковата молба
на процесуалния представител на ответника - длъжник, банката надлежно е
упражнила правото си да обяви вземането по кредита за предсрочно изискуемо. Изложени
са и подробни съображения относно твърденията на длъжника, че договорът за
кредит съдържа неравноправни клаузи. Моли решението на първата инстанция в
обжалваната от ответницата част да бъде потвърдено като правилно.
Въззивните жалби
са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно
и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира въззивната
жалба, подадена от „Р.(Б.)“ ЕАД за основателна, а тази на С.А.К. - Н.за неоснователна
по следните съображения:
Пред настоящата
инстанция не е спорно, че между страните по делото е бил подписан на 03.09.2011
г. договор за потребителски кредит, в
който е договорено предоставяне сумата от 14 462 евро на ответницата срещу
задължението да я върне при лихвен процент от 8,15 % към датата на сключване на
договора за кредит, на 120 месечни вноски, вносими на 5-то число от месеца,
считано от 05.10.2011 г. до 05.09.2021 г. с размер на погасителната вноска от
176,61 евро съобразно погасителен план, неразделна част от договора. Въззивната
жалба не съдържа оплакване срещу извода на СРС за неоснователност на направеното
с отговора на исковата молба оспорване автентичността на договора и
погасителния план по отношение на подпис на ответницата, положен в графата за
кредитополучателя, като изслушаната в първата инстанция съдебно- графологична
експертиза сочи, че оспорените подписите са положени именно от С.А.К. – Н..
Неоснователни
са оплакванията във въззивната жалба на ответницата, че е останало недоказано по
делото предоставянето на кредита от страна банката и неговото усвояване от
кредитополучателя. От приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че по посочената в договора за кредит банкова сметка *** С.А.К. – Н.(клиент
692822) е постъпила сумата от 14 462 евро с основание „692822 заем до 7SEP21“, от което следва, че уговореният
размер на кредита е предоставен на кредитополучателя именно от банката предвид
договореното в самия договор. Този извод се потвърждава и от допусната пред СГС
и неоспорена от страните допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, която
установява, че не са налице надвнасяния по кредита до 05.03.2017 г. от страна
на ответницата. В приложение №1 към експертизата е онагледено в табличен вид
погасяванията по кредита, които вещото лице е отразило след извършен анализ на
движението по сметките на С. Н.във валута евро и лева, притежавани в „Р.(Б.)“
ЕАД, като в таблицата е посочен и постъпилия по сметката на ищцата размер на
кредита от 14 462 евро. Доколкото не са оспорени проверените от вещото
лице счетоводни записвания в счетоводството на „Р.(Б.)“ ЕАД, а единствено е
въведено възражение при приемането на ССчЕ в първоинстанционното производство,
то на основание чл. 182 ГПК същите служат като доказателство относно
предоставената по сметка на ответницата сума на кредита. Следва да бъде
съобразено и обстоятелството, че ищецът като банковата институция предоставя
заемната сума директно по сметка на кредитополучателя, открита в самата банка,
за което поначало не е необходимо съставянето на нарочен документ (платежно
нареждане или разписка), тъй отпускането на кредита представлява счетоводна
операция по захранване на банковата сметка на ответница с договорената сума. В
тежест на кредитополучателя е да установи с издаваните му от банката вносни
бележки или преводни нареждания, че е погасявал кредита със суми, различни от
отразените в счетоводството на банката, но такива доказателства не са
ангажирани.
Ищецът не е
оспорил приетото от СРС обстоятелство, че преди депозиране на заявлението по
чл. 417 ГПК банката не е упражнила надлежно правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, тъй като обявяването ѝ не е сведено до знанието на
ответницата. Въпреки това неправилно районният съд е отхвърлил изцяло
предявения по чл. 422 ГПК установителен иск за претендираната главница,
доколкото такава се дължи до датата на подаване на заявлението поради
настъпването до този момент на падежите на погасителните вноски съобразно
погасителния план. Изискуемостта на вноските за претендирания с въззивната
жалба на банката период 05.03.2017 г. до 05.08.2017 г. не е предпоставена от
обявяването на кредита за предсрочно изискуем, тъй като тя настъпва на
посоченото в погасителния план, а и в чл. 4.2 от договора, пето число от
месеца. В този смисъл към датата на подаване на заявлението за издаване заповед
за незабавно изпълнение – 27.09.2017 г. е настъпил падежът на вноските, дължими
за периода 05.03.2017 г. до 05.08.2017 г., чийто размер първоначалната ССчЕ
установява от 777,86 евро. Ответницата, чиято е доказателствената тежест, не
установява, че тази сума заплатена, поради което претенцията на банката в
заявения по-нисък размер от 647,07 евро следва да бъде уважена изцяло, а решението
в тази част отменено.
Необсъждането в
мотивите на обжалваното решение на релевираното в отговора на исковата молба
възражение за неравноправност на клаузата на чл. 3.1.1 от договора за кредит за
едностранно увеличаване на лихвения процент по кредита от страна на банката,
каквото оплакване се поддържа във въззивната жалба на ответница, касае въпрос
ирелевантен за спора. Видно от приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза,
не се установява след отпускането на кредита първоначално уговорения в чл. 3 от
договора лихвен процент от 8,15 % да е повишаван. Нещо повече, в таблица №2 към
задача 3.1 е отразено, че в периода 05.2017 г. – 07.08.2017 г. банката е
прилагала лихвен процент от 4,25 %. Предмет на спора не е предявен иск за
установяване нищожността на клауза от договора, позволяваща на кредитора
едностранно увеличаване на възнаградителната лихва, то и по релевираното в тази
насока възражение от ответника съдът не дължи произнасяне, тъй като основателността
на същото би било ирелевантно при формиране изводите относно размера на дълга,
доколкото той не се установява да е формиран при прилагане на увеличен, над
първоначално уговорения размер, лихвен процент.
Неотносимо към
предмета на делото е и възражението на кредитополучателя за нищожност на
клаузата на чл. 3.5 от договора за кредит, предвиждаща комисион за усвояване на
кредита, тъй като подобна претенция банката не е предявила, а дори да се
установи недействителност на такава уговорка, последиците ѝ биха имали
отношение към възникването на облигационни права на ответницата към ищеца, каквито
не са своевременно предявени в настоящия исков процес. По същите съображения
неотносимо е и възражението, че банката в действителност не е предоставила
услуга, за която да събере комисион за усвояване, още повече че подобно възражение
е преклудирано, доколкото не е било своевременно въведено с отговора на
исковата молба. Следва да се има предвид и, че процесният договор е подписан на
03.09.2011 г., поради което неприложима към него е нововъведена с ДВ, бр. 35/2014
г., в сила от 23.07.2014 г. забрана на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК за заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид
момента на сключване на договора, неоснователно е и възражението на
ответницата, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 2 ЗПК – всяка страница от
общите условия да бъде подписана и да бъдат предадени на потребителя, тъй като
това изискване е поставено отново с изменението на ЗПК с ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г., поради
което кредиторът не е имал задължение да го съобрази. Отделно от това,
потребителят е декларирал в чл. 11.1 от договора, че при подписването му е
получил екземпляр от общите условия, поради което възражението, че такива не са
му предадени, не съответства на направеното от него изявление в обратен смисъл.
В противоречие
с константната практика на ВКС (решение от 27.10.2020 г., по т.д. №2118/2019 г.
на ВКС, I т.о., решение №198/18.01.2019г. по
т.д.№193/2018г. на ВКС, І т.о., решение
№114/07.09.2016г. по т.д. №362/2015г. на ВКС, II т.о.) е възражението на ответника, че по евентуално предявения
осъдителен иск предсрочната изискуемост не е надлежно обявена с връчването на
преписа от исковата молба на особения представител на ответника, тъй като е
следвало получаването да е лично от длъжника. В посочената съдебната практика
се приема, че в хипотезата на обективирано в исковата молба волеизявление на
кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, обективирано в исковата му
молба по чл.430, ал.1 ТЗ, връчена на особен представител на ответника по чл.47,
ал.6 ГПК, произвежда материалноправен ефект.
Предвид
изложеното, непогасената по кредита главница, установена от ССчЕ в размер на 7009,71
евро, дължима от 07.08.2018 г. е била надлежно обявена за предсрочно изискуема.
Ето защо и по предявения от банката евентуален осъдителен иск правилно СРС е
присъдил главницата, наред с установените като неплатени 1,66 евро - редовна
лихва върху предсрочно изискуема главница, начислена за периода от 05.08.2017
г. до 06.08.2017 г. и 141,41 евро - наказателна лихва върху предсрочно
изискуема главница за периода от 07.08.2017 г. до 26.09.2017 г.. В този смисъл
въззивната жалба, подадена от процесуалния представител на ответницата, се
явява изцяло неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваната от длъжника
осъдителна част следва да се потвърди като правилно.
По разноските:
С оглед
основателността на въззивната жалба на ищеца, следва да му се присъдят разноски
за делото пред СГС, както следва: 50,62 лв. – действително дължимата държавна
такса за подадената от банката въззивна жалба с оглед материалния интерес от 647,07
евро; 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение предвид липсата на фактическа и
правна сложност на делото във въззивното производство; 500 лв. – внесен депозит
за особен представител.
Съгласно
мотивите към т. 7 от ТР №6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело №6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС, в хипотезата на подадена жалба от особен представител на ответника
дължимата държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда
с решението по спора и да се възложат на съответната страна съобразно изхода на
делото. Ето защо и с оглед неоснователността на въззивната жалба на ответницата,
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, С.А.К. - Н.следва да бъде осъдена да заплати в
полза на съда държавна такса за подадената от нейно име чрез назначения ѝ
особен представител въззивна жалба, в размер на 279,79 лв. (изчислена върху
обжалваемия интерес от 7152,78 евро)
На основание
чл. 77 ГПК и предвид че пред въззивната инстанция е допусната по искане на
особения представител на ответницата ССчЕ, като депозитът от 150 лв. за вещото
лице е заплатен от бюджета на съда, то и С.А.К. - Н.следва да бъде осъдена да
възстанови в полза на бюджета на съда тази сума.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 22.12.2019 г. по гр. д. № 38780/2018 г.
на СРС, 47 с-в, в обжалваната от „Р.(Б.)“ ЕАД част, с която е отхвърлен предявения по реда на чл. 422 ГПК от банката срещу С.А.К.
- Н.иск по чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 430 от ТЗ за установяване, че ответницата дължи
сумата от 647,07 евро - редовно падежирали главници за периода от 05.03.2017 г.
до 05.08.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 27.09.2017 г. до окончателното
ѝ плащане, за която сума е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.дело № 67566/2017 г. по описа на СРС, 47 състав, и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Р.(Б.)“ ЕАД,
по реда на чл. 422 ГПК, иск с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 430 от ТЗ,
че ответницата С.А. К.- Н., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. „********,
дължи на „Р.(Б.)“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, р-н
„Лозенец“, бул. „*******Експо 2000, сумата от 647,07 евро - редовно
падежирали главници за периода от 05.03.2017 г. до 05.08.2017 г. по сключен
между страните договор за потребителски кредит от 03.09.2011 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК – 27.09.2017 г. до окончателното ѝ плащане, за която сума е
издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 67566/2017 г. по описа на
СРС, 47 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.12.2019 г. по гр. д. № 38780/2018 г.
на СРС, 47 с-в. в обжалвана от С.А. К.- Н.част.
ОСЪЖДА С.А. К.- Н., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.
к. „********, да заплати на „Р.(Б.)“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление ***, р-н „Лозенец“, бул. „*******Експо 2000, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК съдебни разноски за производството пред СГС, както следва: 50,62 лв. – държавна такса за подадената от банката въззивна
жалба; 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение
и 500 лв. – внесен депозит за особен
представител.
ОСЪЖДА С.А. К.- Н., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.
к. „********, да заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК, държавна
такса за подадената от нейно име чрез назначения ѝ особен представител
въззивна жалба, в размер на 279,79
лв., както и на
основание чл. 77 ГПК сумата от 150 лв. – заплатен от съда депозит за
ССчЕ.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.