Р Е Ш Е
Н И Е
№ ……………………….
……………………………..,
Варна
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Деветнадесети състав в открито съдебно
заседание на четиринадесети юли две хиляди двадесет и
първа година в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: МАРИЯНА
БАХЧЕВАН
при секретар Румела
Михайлова и с участието на прокурор Александър
Атанасов от Варненска окръжна
прокуратура изслуша докладваното от съдията административно дело № 728/2017г.
Производството е по реда на чл.1, ал.2 от
Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, във връзка с
чл.203 от Административно-процесуалния кодекс АПК/, вр. чл.4, пар.3 от
Договора за ЕС.
Образувано по два иска с правно основание
чл.4, пар.3 от Договора за ЕС, предявен от Ю.П.Й. чрез адв.В.С.
против Българска Народна Банка /БНБ/ за присъждане на обезщетения: 1/ за имуществени вреди в размер на 8692 лева от забавено плащане на гарантирания
ѝ депозит от 196 000 лева /100 000 евро/ в Корпоративна
търговска банка /КТБ/, за периода 30.06.2014г. до 04.12.2014 г., претърпени
вследствие на незаконосъобразно бездействие на БНБ, изразяващо се в
неизпълнение на задължението ѝ да приложи приложимо право на ЕС с
директен ефект в областта на изплащане на гарантираните депозити, каквото задължение
е имала във връзка с Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с
Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009г.; 2/
за имуществена вреда за сумата от 32 950 лева, представляваща разлика
между размера на вложенията на ищцата в КТБ и изплатения ѝ гарантиран
депозит, причинена от неправомерни действия, нарушаващи приложими с директен
ефект норми на Общностното право и неправомерно бездействие, изразяващо се в неупражняване на ефективен и ефикасен банков надзор, вменен
по силата на чл.2 ал.6 от Закона за Българска народна банка /ЗБНБ/.
В съдебното заседание на 26.06.2019г.
ищцата чрез адв.С. увеличи претендираното обезщетение
по първия от исковете си от 500 лева на 8692
лева, което беше допуснато от съда поради липса на преклузия по
Административнопроцесуалния кодекс. Сумата на претендираното обезщетение за
материална вреда представлява лихва, която е била дължима в периода на забавено
плащане на гарантирания депозит и се явява претърпяна от ищцата загуба.
Посочено е в исковата молба, че вредите са
настъпили в периода от 30.06.2014г. до 04.12.2014г., като датата 30.06.2014г. е
началният момент, в който БНБ е следвало да извърши констатации за неналичен
депозит, и от който е следвало да започнат да текат сроковете за изплащане на
гарантирания размер на вложенията ѝ в КТБ. Датата 04.12.2014г. е тази, от
която е започнало ефективното изплащане на гарантирания размер на вложенията на
ищцата в КТБ.
В писмена защита с вх.№11143/11.07.2019г.
ищцата чрез адв.С. уточнява, че БНБ е следвало да прилага
не разпоредбата на чл.23 ал.1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките – отм. /ЗГВБ/, а тази
на чл.1 т.3 от Директива 94/19 и е трябвало да установи неналични депозити в
КТБ най-късно до 27.06.2014г., като от 30.06.2014г. БНБ е в забава, която е продължила
до 04.12.2014г., когато е започнало ефективното изплащане на гарантираните
депозити. Следователно, периода на увреждането съвпада с този, в който БНБ е била в забава: 30.06.2014г. до
04.12.2014г. Твърди се, че с липсата на установяване на неналичните депозити БНБ,
като компетентен орган по чл.2 ал.5 от ЗБНБ е нарушила чл.1 т.3 от Директива
94/19 и с това е причинила на ищцата преки и непосредствени вреди в размер на
законната лихва върху гарантирания, но неизплатен депозит в размера, който е гарантиран
от европейското и националното законодателство – 196 000 лева /100 000
евро/ за периода от 30.06.2014г. до 04.12.2014г., които вреди са в размер на
8692 лева. Ищцата поддържа и втория си иск, като за нето уточнява в писмената
защита, че неосъществяването на ефективен банков
надзор от страна на БНБ през периода 30.06.2014г. до 04.12.2014г. с всички
произтичащи от това последици, включително и до поставянето под специален
надзор, а впоследствие и до обявяването в несъстоятелност на КТБ.
Ищцата чрез адв.С.
иска от съда да уважи и двата предявени иска, както и да ѝ бъдат
присъдени сторените по делото съдебни разноски в т.ч. платеното адвокатско
възнаграждение.
Ответната страна
– Българска народна банка оспорва предявените искове като недопустим, респ.
като неоснователен, като излага следните съображения в отговор с
вх.№21391/10.12.2018г., молба-становище №22295/28.12.2018г., писмени бележки с вх.№10941/09.07.2019г. В
писмена молба с вх.№ 10560/13.07.2021г. по съществото на спора, ответника оспорва
исковете /“иск за лихвата“ в размер на 8692 лева и „иск за разликата“ в размер
на 32950 лева/ като неоснователни и
недоказани и иска да бъдат изцяло отхвърлени. Счита, че БНБ не е компетентен
орган, който е можел да установи неналичност на
депозитите в КТБ по смисъла на Директива 94/19 и затова не може да отговаря за
вредите по предявените искове. Оспорва наличието на причинно-следствена връзка
между действията на БНБ и вредоносния резултат. Изтъква, че според решението по дело С-501/18, Съдът на Европейския
съюз /СЕС/ приема, че Директива 94/19/ЕО не дава основание да се приеме, че
вложителите в банка имат право на обезщетение за вреди, причинени от забавено
изплащане на гарантирания размер на депозитите им. Смята, че неналичността на депозитите трябва да се установи с изричен
акт на компетентен национален орган и не може да се извежда от други актове на
националните органи, като например от решението на БНБ, с което КТБ е поставена
под специален надзор. Сочи, че БНБ и нейните органи не носят отговорност за
вреди при упражняване на надзорните си функции, освен ако са действали
умишлено. Претендира присъждане на съдебни разноски включително заплатеното
адвокатско възнаграждение.
Варненска окръжна прокуратура, представлявана
от прокурор Александър Атанасов намира двата иска за основателни и иска да
бъдат уважени, като се вземе предвид и произнасянето на Варненския
административен съд и на Съда на Европейския съюз по делото с ищец Н.К.
При преценка на събраните
доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Ищцата е била
титуляр на три банкови сметки по сключени с КТБ договори за депозити: в лева, в щатски
долари и в евро. Сметка с IBAN: ***, открита с анекс №95322 към РД за откриване на
банкова сметка ***ен депозит от 24.01.2013г. с
главница 43 027.55 щатски долара; сметка с IBAN: ***, открита с анекс №96332 към РД за откриване на
банкова сметка *** „Плюс“ от 01.02.2013г. с главница 147 076.06 лева; сметка
с IBAN ***, открита с анекс №135938 към РД за откриване на банкова сметка ***ен депозит от 21.02.2014г. с главница 1500 евро. Въз основа
на банковите извлечения се установява, че при прехвърляне на сумата от 196 000
лева към Фонда за гарантиране на вземанията от банките /ФГВБ/ от всяка от
сметките на ищцата е взет един и същ относителен дял, а именно 86.2811% от
наличността по нея. Сумата от 196 000 лева, прехвърлена към ФГВБ е
формирана по следния начин: 61179 лева или 31.214% от наличността по сметката в
щатски долари /прехвърлянето е направено по централния курс на БНБ към 03.12.2014г.,
132 207.45 лева или 67.453% от наличността по сметката в лева и 2613.55 лева
или 1.333% от наличността по сметката в евро.
На 06.11.2014г.
за Ю.П.Й. е изпратена информация за подлежаща на изплащане сума в размер от
196 000 лева към Фонда за гарантиране на влоговете в банките в съответствие с разпоредбата на чл.4 ал.1 и ал.2 от Закона
за гарантиране на влоговете в банките - ЗГВБ /отм. ДВ бр.62 от 14.08.2015г. в
сила от 14.08.2015г./, като в посочената сума се включват и начислените лихви
към датата на решението на Българска народна банка /БНБ/ по чл.23 ал.1 от ЗГВБ
от 06.11.2014г. Към 06.11.2014г. според приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза с вх.№10214/06.07.2021г., салдото по трите сметки е било, както
следва: по сметката в щатски долари – 44 704.72 щатски долара с относителен дял от салдото 86.2811%, прехвърлената сума
към ФГВБ е била 38571.73 лева при централен курс на БНБ 1.58611 лева за 1
щатски долар, или 61179 лева с относителен дял в сумата по ФГВБ – 31.214%; по
сметката в лева – 153228.75 лева с относителен дял от салдото 86.2811%,
прехвърлената сума към ФГВБ е била 132207.45 лева, а относителния дял в сумата
по ФГВБ – 67.453%; по сметката в евро – 1548.76 евро с относителен дял от
салдото 86.2811%, прехвърлената сума към ФГВБ е била 1336.29 евро или 2613.55
лева при централен курс на БНБ 1.95583 лева за 1 евро и относителен дял в
сумата по ФГВБ – 1.333%.
Според ищцата, в срок от 5
работни дни след като КТБ е поставена под специален надзор, БНБ е следвало да
вземе решение, че влоговете са неналични и с този акт, а не с отнемането на
лиценза на БНБ, да стартира процедурата по изплащането на гарантираните суми.
Независимо че този срок не е предвиден в националния закон, е регламентиран в
разпоредбата чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, която има директен ефект.
След като не е изпълнила задължението си да приложи разпоредба с директен
ефект, БНБ е извършила нарушение на правото на ЕС, от което ищцата е претърпяла
вреди в размер на законната лихва за периода на забава и в размер на разликата
между вложенията ѝ в КТБ и изплатения ѝ гарантиран депозит.
Независимо от липсата на законова
регламентация, твърди, че именно БНБ е органът по чл.1, пар.3, буква i) от
Директива 94/19/ЕО, компетентен да направи констатацията, че депозитите са
станали неналични по причини, пряко свързани с финансовото състояние на КТБ,
тъй като БНБ извършва надзора на кредитните институции в Република България.
Обявената от съда неплатежоспособност на банката е самостоятелно основание за
изплащане на влоговете, като свободата на преценката на БНБ по чл.1, пар.3,
буква i) от Директивата е ограничена от сроковете и целите на Директивата и
по-специално от изискването за установяване в срок от 5 работни дни от неизплащането на депозита. В случая депозитите са останали
неналични през целия период, в който КТБ е била под специален надзор (повече от
5 месеца), като изплащането им е започнало едва на 4 декември 2014г. По този начин, като не е извършила необходимото
установяване на неналичността на депозитите в съответствие
с изискванията на чл.1, пар.3, буква i) от Директивата, БНБ е нарушила правото
на ЕС.
Относно периода,
за който се претендират вредите, ищцата твърди, че първият момент, в който е
следвало да бъде осигурен достъп до депозитите е 30.06.2014г., т.к. срокът от 5 работни дни е започнал да тече на 23 юни 2014г.
(понеделник) и е изтекъл на 27 юни 2014г. (петък), т.е. вложителите е следвало
да имат достъп до гарантираните си депозити в понеделник – 30.06.2014г., от която
дата КТБ е в забава, която е продължила до 04.12.2014г., когато е започнало
ефективното изплащане на гарантираните депозити.
Във връзка с изчисляване
размера на вредата, по делото бяха приети две заключения: с
вх.№7709/25.05.2021г. и с вх.№10214/06.07.2021г., изготвени от икономиста Н.А..
Съгласно писмо от КТБ с изх.№1136/18.06.2021г. /вх.№8768/11.06.2021г./, вещото
лице е установило, че по сметката в щатски долари, са начислявани следните
лихвени проценти: за периода 30.06.2014г. – 01.07.2014г. – 6.50%; за периода от
01.07.2014г. до 25.07.2014г. – 1.86%; за периода 25.07.2014г. – 06.11.2014г. –
1.86%; за периода 06.11.2014г. – 04.12.2014г. – не е начислявана лихва. По
сметката в лева, според същото писмо на КТБ са начислявани следните лихвени
проценти: за периода 30.06.2014г.-01.07.2014г. – 8.25%; за периода 01.07.2014г.-25.07.2014г.
– 2.59%; за периода 25.07.2014г.-06.11.2014г. – 2.59%; за периода 06.11.2014г. – 04.12.2014г. – не е
начислявана лихва. Предвид цитираното писмо на КТБ вещото лице А. е установило,
че по сметката в евро са начислявани следните лихвени проценти: за периода
30.06.2014г.-01.07.2014г. – 4.50%; за периода 01.07.2014г. – 25.07.2014г. – 2.74%;
за периода 25.07.2014г. – 06.11.2014г. – 2.74% и за периода 06.11.2014г. – 04.12.2014г.
Вещото лице е изчислило лихвата върху сумата от 196 000 лева /гарантирани 100
000 евро/ на основата на средно-претеглена величина, като за тегло е взело
относителните дялове на участието на сумите от трите сметки в сумата от 196 000
лева. С оглед на изчислените средно-претеглени лихвени проценти, в експертизата
е изчислена лихва върху гарантираната сума от 196 000 лева /100 000 евро/
за периода от 25.07.2014г. до 06.11.2014г. включително – 1351.50 лева, за
периода от 30.06.2014г. до 06.11.2014г. вкл. – 1702.08 лева, за периода
25.07.2014г. – 04.12.2014г. – 1711.90 лева. Изчисленият от вещото лице размер
на законната лихва за забава върху сумата от 196 000 лева за периода от
25.07.2014г. до 06.11.2014г. вкл. е 5733.82 лева, за периода 30.06.2014г. – 06.11.2014г.
вкл. е 7098.95 лева и за периода от 25.07.2014г. до 04.12.2014г. е 7262.83 лева.
През м.октомври
2015г. е издаден Одитен доклад №********** на Сметната палата на Република
България за извършен одит на изпълнението „Ефективност и ефикастност
на банковия надзор, осъществяван от Българска народна банка за периода от
01.01.2012г. до 31.12.2014г., в който са направени редица констатации, които
дават основание на Сметната палата да заключи, че осъществявания от БНБ банков
надзор за проверявания период не е ефективен и ефикасен. По-конкретно в доклада
се правят следните констатации: а/ През одитирания период промените в
нормативната рамка не са отразени във вътрешните правила на БНБ, уреждащи дейността
по банков надзор. б/ По отношение на правомощията и организацията на банковия
надзор е констатирано, че: 1/ Липсва механизъм за въздействие и координация, с
включени ясни и сихнорнизирани задължения и
отговорности на длъжностните лица, както по вертикала /от служители, през
директори, подуправителя, управителя и УС на БНБ/, така и по хоризонтала /между
дирекциите в управление „Банков надзор“ и със звена извън управлението/, което
поражда проблеми за ефективното и прозрачно осъществяване на надзорната дейност.
2/ Концентрирането на почти всички правомощия и отговорности по банков надзор в
подуправителя на управление „Банков надзор“ и неангажираността
на УС и на управителя на БНБ с надзорния процес в условията на недостатъчно
осигурена координация и отчетност, пораждат рискове от неефективност,
субективизъм и неетични практики. От друга страна, правомощието на УС на БНБ да
налага най-тежката надзорна мярка – отнемане на лиценза за банкова дейност, без
текуща информация за състоянието на съответните банки поражда риск от вземането
на неправилни решения в тази връзка. 3/ Липсва подробна регламентация на
контролните правомощия на главния директор в управление „Банков надзор“ и няма
яснота за приноса на длъжността към ефективното и надеждно осъществяване на банковия
надзор. 4/ УС на БНБ е предоставил правомощие на подуправителя на управление
„Банков надзор“ да прилага и неформални мерки за въздействие, което е в
противоречие със Закона за кредитните институции, в който изчерпателно са
изброени надзорните мерки и хипотези, при което се прилагат надзорни мерки. Съществуват
рискове от неприлагане на надзорна мярка
при необходимост от такава и от противоречиви практики и субективизъм. в/ По отношение на
планирането на надзорната дейност е констатирано, че: „…БНБ няма стратегия за
осъществяване на надзорна дейност с определени цели, приоритети, задачи и
мерки. Липсва утвърден ред за изготвяне и утвърждаване на годишни планове за
надзорни инспекции и отговорности на участващите в процеса длъжностни лица.
Процесът по избор на банките, планирани за инспекции не е документиран. Няма
мотиви при определяне и на обхвата на инспекциите /пълни или тематични/,
респективно кои рискови дейности на съответната банка са изключени от
проверката и защо. В резултат се дава възможност за субективно планиране на
тематични инспекции с ограничен обхват, без да се покриват адекватно съществуващите
рискове пред банките и банковите системи.“ г/ По отношение на проверката на
банковите отчети и информационното обезпечаване на надзор е констатирана
липсата на цялостна стратегия за развитие на информационните системи в БНБ,
което в контекста на новата регулаторна рамка и значителните промени в
отчетената информация, поражда риск за ефективното изпълнение на надзорната
дейност. д/ По отношение на управлението на риска от конфликт на интереси и
измамни практики е констатирано, че „В рамките на управление „Банков надзор“
липсва изградена система за управление на рисковете от нередности и измами.“ в/
По отношение на специалния надзор при неплатежоспособност е посочено следното:
„Една от кредитните институции, инспекциите на която са включени в извадката, е
поставена под специален надзор с решение на УС на БНБ. Приложената надзорна
мярка не е в резултат на дистанционен надзор и/или инспекция на място, а едва
след постъпили в БНБ писма от изпълнителните директори на кредитната
институция, с които БНБ е уведомена за проблеми с ликвидността и преустановяване
на разплащанията. Следва да се има предвид, че на УС на БНБ е предоставена
информация за индикация за проблеми в посочената банка в тримесечния доклад за
състоянието на банковата система за първото тримесечие на 2014г. Независимо от
това и двата рейтинга – CAEL И CAMELOS ДАВАТ ДОБРИ ОЦЕНКИ НА БАНКАТА, КОЕТО Е
БЕЛЕГ ЗА НЕДОБРА ЕФЕКТИВНОСТ НА БАНКОВИЯ НАДЗОР. По информация на банковия
надзор, за месеца предхождащ налагането на надзорната мярка, са отпуснати кредити
в значителни размери. Навременната реакция на органите на БНБ би могла да
осигури в по-голяма степен защитата на интересите на вложителите.“.
На 20 юни 2014г. представителите на КТБ
внесли в БНБ искане банката да бъде поставена под специален надзор. Искането било
мотивирано с предизвикана загуба на доверие, масова паника сред вложителите и
проблеми с ликвидността, което предизвиквало затруднения в изпълнението на
паричните задължения към вложителите. С последващо писмо от същата дата, КТБ
уведомила БНБ, че е преустановила разплащанията и всички банкови операции.
С решение № 73/20.06.2014г. на
Управителния съвет /УС/ на БНБ, на основание чл.115, ал.1, т.2 и 3, чл.116,
ал.1, ал.2, т.2, 3, 6 и 7, във връзка с чл.103, ал.2, т.24 от Закона за кредитните
институции /ЗКИ/, КТБ била поставена под специален надзор, поради опасност от
неплатежоспособност, за срок от три месеца (л.40). Със същото решение са назначени
квестори, спряно е изпълнението на всички задължения на КТБ, ограничена е
дейността ѝ, членовете на управителния и надзорния ѝ съвет са
отстранени от длъжност, и акционерите, притежаващи повече от 10 на сто от
акциите, са лишени от право на глас.
В тази връзка БНБ възложила на квесторите
да осигурят пълен анализ и оценка на активите и пасивите на банковата група (КТБ
АД и ТБ „Виктория“ ЕАД) от независим външен одитор в срок от десет дни.
На 25.06.2014г. на „Делойт одит“ ООД,
„Ърнст и Янг“ ООД и „Афа“ ООД била възложена частична
проверка на активите на КТБ, която се отнасяла главно до кредитния и инвестиционния
портфейл, и имала за цел да даде оценка за състоянието и качеството на 95,4% от
кредитния и 99,1 % от инвестиционния портфейл на КТБ, както и ограничен анализ
на пасивите на банката. При проверката било установено, че за определена категория
кредитополучатели (по кредити с общ размер 3,5 млрд.лв.
от общ кредитен портфейл в размер на 5,4 млрд.лв.)
липсва съществена информация за финансовото им състояние и/или целевото
усвояване на кредита. Установени са съществени индикации за кредитен риск
относно възстановимостта на кредитни експозиции в
тази категория, което би могло да доведе до съществени обезценки, но поради
недостатъчна информация одиторите не са коментирали размера на необходимите допълнителни
обезценки. В тази връзка, на одиторите била възложена пълна оценка на всички
активи и пасиви на КТБ – вж. в тази връзка Решение на УС на БНБ от 06.11.2014г.
(л.52).
Междувременно с решение № 82/30.06.2014г.
(л.45), с цел оптимизиране на разходите на банката по привлечените средства, на
основание чл.115, ал.1 и ал.2, т.2 и 3 и чл.116, ал.2, т.1, вр.чл.103, ал.2,
т.24 от ЗКИ и чл.16, т.16 от ЗБНБ, считано от 01.07.2014г., УС на БНБ намалил
лихвените проценти по депозити на „КТБ“ АД до средния им пазарен размер за
банковата система по видове, матуритет и валути.
Съгласно приложение към решението (л.48), лихвеният процент за банковата
система без КТБ по депозити, договорени за ползване след предизвестие е 2,59%.
На 25.07.2014г., в изпълнение на чл.121 от
ЗКИ квесторите на „КТБ“ АД представили доклад за текущото състояние на банката,
публикуван на страницата на БНБ http://bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_pressrelease/pr_20140731_a1_bg.pdf.
Според този доклад, още на 20.06.2014г. при проверка на перото „други активи“ в
ежедневната оборотна ведомост на банката е констатиран необичайно голям разчет
на стойност около 205 милиона в левова равностойност, като операцията била
взета на база протокол-разписка от 19.06.2014г., според който „Бромак“ ЕООД (мажоритарен акционер в КТБ) потвърждава
получаването и задължението си към КТБ на суми в различни валути с обща левова
равностойност 205 887 хил. лева. Според същия протокол-разписка, дължимите суми
следвало да бъдат възстановени до 30.06.2014г. За това вземане квесторите са
уведомили БНБ с докладна записка № 83229/08.07.2014г. От доклада на квесторите
се установява още, че към 30.06.2014г. финансовият резултат на КТБ бил загуба,
в размер на 65283 хил. лева, при реализирана печалба към 31.05.2014г. на стойност
14997 хил. лева. Основен фактор за отчетената загуба за месец юни били начислените
през месеца провизии от обезценка на кредити в размер на 95 907 хил.лв. Към 30.06.2014г. сумата на активите на КТБ е 6 896
212 хил. лв. и сравнено с края на месец май е със 741 352 хил.лв.
(9,7%) по-малко. По-съществените промени в активите на банката основно засягали
ликвидните активи – намалявали паричните средства и паричните наличности,
ценните книжа и вземанията от банки.
През м.юли
2014г., на одиторите, извършили частичната проверка, била възложена цялостна
оценка на всички активи на „КТБ“ АД, за срок до 20.10.2014г., въз основа на
която да се извърши обезценка на активите и намаляване на собствения капитал.
На 14 юли 2014г. при Президента на
Република България се състояла среща, на която участвали представители на
основните парламентарни политически сили в 42-то Народно събрание,
Правителството и БНБ. На тази среща било отхвърлено предложението на БНБ и на
Правителството за приемане на Закон за преструктуриране на КТБ. Предлаганото
преструктуриране било предварително консултирано с Генерална дирекция
„Конкуренция“ на Европейската комисия на среща, проведена в Брюксел на 8 юли
2014г. – вж. в тази връзка прессъобщение на БНБ от 22 август 2014г., л.85.
С решение № 114/16.09.2014г. (л.49)
Управителния съвет на БНБ констатирал, че към момента продължават да са налице
условията и предпоставките, довели до поставяне на КТБ под специален надзор,
тъй като банката продължавала да изпитва остър недостиг на ликвидност за възстановяване
на банковата си дейност и за изпълнение на задълженията си към депозантите и
други кредитори, поради което действието на всички мерки, наложени с Решение №
73/20.06.2014г. на УС на БНБ – за поставяне на банката под специален надзор,
както и тези по Решение № 82/30.06.2014г. на УС на БНБ – за намаляване
лихвените проценти по депозити, било продължено до 20.11.2014г.
Със същото решение, на основание чл.107,
ал.3 от ЗКИ, на квесторите на КТБ било указано най-късно до 20.10.2014г. да
внесат в БНБ цялостна оценка на активите на КТБ, а до 31.10.2014г. да
представят в БНБ отчет за капиталовата адекватност на КТБ на база изготвената
пълна оценка на активите, след което на база резултатите от тази оценка, да
бъде взето окончателно решение относно „КТБ“ АД.
На 20.10.2014г. квесторите на КТБ внесли в
БНБ докладите на „Ърнст енд Янг Одит“ ООД, „Делойт България“ ООД и „Афа“ ООД, като заключението на одиторите било за
необходимост от обезценки на активи на КТБ в общ размер на 4222 млн.лв. Докладите са приети с Решение № 133/21.10.2014г. на
УС на БНБ.
На 04.11.2014г. в изпълнение на Решение №
133/21.10.2014г. на УС на БНБ, квесторите на КТБ внесли в БНБ финансовите и
надзорни отчети на КТБ към 30.09.2014г., въз основа на които УС на БНБ
установил отрицателна стойност на собствения капитал на КТБ в размер на минус
3745313 хил.лв., определен според Регламент (ЕС) №
575/2013г. относно пруденциалните изисквания за
кредитните институции и инвестиционните посредници, както и че банката не
отговаря на капиталовите изисквания съгласно Регламент (ЕС) № 575/2013г.
В допълнение, с писмо от 05.11.2014г.
квесторите на КТБ уведомили БНБ, че след датата на поставяне на банката под
специален надзор до 31.10.2014г. вкл., в КТБ са постъпили уведомления за цесии
на вземания, сключени между клиенти на банката, и волеизявления за прихващане
на задължения към банката с вземания към нея, придобити по договори за цесия,
но дори всички уведомления за цесии и прихващания да бъдат осчетоводени в
счетоводните регистри на банката, финансовият резултат на КТБ към 30.09.2014г.
би останал отрицателна величина.
С решение № 138/06.11.2014г. (л.52) на
основание чл.36, ал.2, т.2, чл.103, ал.1, т.1, чл.103, ал.2, т.25 и чл.151,
ал.1, пр.1 от ЗКИ и чл.16, т.15 от ЗБНБ, БНБ отнела лиценза на КТБ издаден с решение
на УС на БНБ № 24/21.01.1994г. Съгласно т.2 и т.3 от това решение, на основание
чл.9, ал.1 и ал.6 от Закона за банковата несъстоятелност, следвало да бъдат
предприети действия за подаване на искане до компетентния съд за откриване на
производство по несъстоятелност, както и да бъде уведомен ФГВБ.
С решение № 664/22.04.2015г. на Софийски
градски съд /СГС/ по т.д.
№ 7549/2014г., е обявена неплатежоспособността на КТБ с начална дата
06.11.2014г. В тази част решението е обжалвано от БНБ и е протестирано
от Софийска градска прокуратура, по съображения, че началната дата на
неплатежоспособността е 30.09.2014г. – към който момент въз основа на докладите
и финансовите отчети е установено, че собственият капитал на КТБ е отрицателна
величина.
С решение № 1443/03.07.2015г. по т.д. № 2216/2015г., Софийският апелативен съд е отменил
Решение № 664/22.04.2015г. на СГС в частта, относно началната дата на
неплатежоспособността, като е определил за начална дата 20.06.2014г., по
съображения, че състоянието на неадекватност на собствения капитал на КТБ не е
настъпило към момента на отразяване на коригираните стойности в изготвените от
квесторите отчети към 30.09.2014г., а е било факт преди този момент.
С решение № 61/18.11.2014г. Управителният
съвет на ФГВБ определил девет обслужващи банки за изплащане на гарантираните
влогове, както и изплащането да започне на 04.12.2014г.
При така установеното от фактическа страна
и съобразно тълкуването на правото на ЕС, дадено в Решението на СЕС по дело
С-571/06, съдът приема от правна страна, следното:
І. По искът за имуществени вреди в размер
на 8692 лева от забавено плащане
на гарантирания ѝ депозит от 196 000 лева /100 000 евро/ в
Корпоративна търговска банка /КТБ/, за периода 30.06.2014г. до 04.12.2014г.,
претърпени вследствие на незаконосъобразно бездействие на БНБ, съдът съобрази
следното:
С определение № 2787/04.11.2016г. по
административно дело №560/2016г. по описа на Варненския административен съд,
VІІІ съдебен състав е отправил преюдициално запитване до Съда на ЕС, с
формулирани осем въпроса за тълкуване на чл.4, пар.3 ДЕС и чл.1, точка 3,
подточка i) и чл.10, пар.1 от Директива 94/19/ЕО.
В тази връзка е образувано дело С-571/16,
по което СЕС е постановил решение от 4 октомври 2018г., както следва:
1) Член
1, точка 3 и член 10, параграф 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити,
изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март
2009г., трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна,
национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността
на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга
страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване
на неналичността и за изплащане на депозитите по
съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под
специален надзор.
2) Член
1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва
да се тълкува в смисъл, че неналичността на
депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на
компетентния национален орган и не може да бъде извеждана от други актове, като
решението на Българската народна банка, с което Корпоративна търговска банка е
поставена под специален надзор, нито презумирана въз основа на обстоятелства
като тези в главното производство.
3) Член
1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14,
трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на
банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което
не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността
на този депозит по смисъла на тази разпоредба.
4) Член
1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, има
директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на
частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявяват
искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. Запитващата
юрисдикция е тази, която трябва да провери, от една страна, дали фактът, че неналичността на депозитите не е установена в срока от пет
работни дни, предвиден в тази разпоредба, въпреки че са били изпълнени ясно
посочените в същата условия, съставлява, при обстоятелствата в главното
производство, достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на Съюза, и
от друга страна, дали съществува пряка причинно-следствена връзка между това
нарушение и вредите, претърпени от вложител като г‑н Н.К.
5) Член
4, параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност трябва да
се тълкуват в смисъл, че при липсата в България на специално производство за
ангажиране на отговорността на тази държава членка за вреди от извършено от национален
орган нарушение на правото на Съюза:
– допускат национална
правна уредба, която предвижда два различни способа за защита, които са от
компетентността различни съдилища и предполагат спазването на различни условия,
ако запитващата юрисдикция определи дали съгласно националното право
отговорността на национален орган като Българската народна банка трябва да бъде
ангажирана по Закона за отговорността на държавата или по Закона за
задълженията и договорите и ако всеки от двата способа за защита съответства на
принципите на равностойност и ефективност,
– не допускат национална
правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение
зависи от спазването на допълнителното условие вредата да е причинена умишлено
от съответния национален орган,
– допускат национална
правна уредба, съгласно която, за да имат право на обезщетение, частноправните
субекти са длъжни да докажат наличието на виновно поведение, при условие че понятието
„виновно поведение“ не надхвърля обхвата на понятието „достатъчно съществено
нарушение“, което запитващата юрисдикция следва да провери,
– допускат национална
правна уредба, която предвижда плащането на проста или пропорционална на цената
на иска такса, при условие че плащането на проста или пропорционална на цената
на иска такса не противоречи на принципа на ефективност, което запитващата
юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е
значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за
достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви
са възможностите за освобождаване от нея, и
– допускат национална
правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение
зависи от предварителната отмяна на административния акт, от който е настъпила
вредата, при условие че е разумно това да се изисква от увреденото лице, което
запитващата юрисдикция следва да провери.
ІІ. По искът за имуществена вреда за
сумата от 32 950 лева, представляваща разлика между размера на вложенията
на ищцата в КТБ и изплатения ѝ гарантиран депозит от 196 000 лева
/100 000 евро/, причинена от неправомерни действия, нарушаващи приложими с
директен ефект норми на Общностното право и неправомерно бездействие,
изразяващо се в неупражняване на ефективен и ефикасен
банков надзор, вменен по силата на чл.2 ал.6 от Закона за Българска народна
банка, съдът съобрази следното:
С определение №4534/17.07.2018г. по
административно дело №2760/2016г. Административен съд София-град е направил
преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по повод на иск срещу БНБ,
по което на 31.07.2018г. е образувано дело С-501/18. В т.103.10 от преюдициалното запитване на АССГ е посочено, че относно
разликата над гарантирания размер за депозитите, предмет на втората искова
претенция, от чл.23 ал.10 от ЗГВВ /отм./ и чл.94 ал.1 т.4 от ЗБН следва, че
вземанията на вложителите над гарантираните депозити се удовлетворяват в
производството по несъстоятелност от осребреното имущество на КИ в
несъстоятелност. За правата на
вложителите над гарантираните депозити в съображение 50 от Директива 2014/59 е
прието, че кредиторите следва да имат право да получат плащане или обезщетение
за техните вземания, предявени в рамките на производството по ликвидация в
размер не по-малък от сумата, която биха получили в рамките на обичайното
производство по несъстоятелност. В тази връзка е отправен преюдициален въпрос: „Нормите
на Директива 94/19/ЕО и конкретно чл.7 параграф 6 от тази директива, предоставят
права на вложителите да претендират вреди срещу държавата членка от
недостатъчен надзор над кредитната институция, която държи депозитите, и
ограничени ли са тези права до гарантираните размери на депозитите или
понятието „компенсация“ по тази разпоредба следва да се тълкува разширително?“.
В решението на СЕС по дело С-501/18 е
постановено:
1) Член 7,
параграф 6 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с
Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009
година, трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в него право на
вложителя да получи компенсация обхваща единствено изплащането от схемата за
гарантиране на депозитите на неналичните депозити на този вложител до размера,
определен в член 7, параграф 1а от тази директива, изменена с
Директива 2009/14, след като компетентният национален орган установи неналичността на държаните от съответната кредитна
институция депозити в съответствие с член 1, точка 3,
подточка i) от посочената директива, изменена с Директива 2009/14, поради
което член 7, параграф 6 от същата директива, изменена с Директива
2009/14, не дава основание да се счита, че посоченият вложител има право на
обезщетение за вредата, причинена поради забавеното изплащане на гарантирания
размер на всички негови депозити или поради недостатъчния надзор от страна на
националните компетентни органи над кредитната институция, чиито депозити са
станали неналични.
2) Разпоредбите
на член 1, точка 3, подточка i) във връзка с разпоредбите на
член 7, параграф 6 и член 10, параграф 1 от Директива
94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкуват в смисъл, че не
допускат национална правна уредба или договорна клауза, съгласно която депозит
в кредитна институция, чиито плащания са преустановени, става изискуем едва
след като компетентният орган отнеме издадения на тази институция банков лиценз
и при условие че вложителят изрично е поискал изплащане на този депозит. По
силата на принципа на предимство на правото на Съюза националният съд, сезиран
с иск за обезщетение за вредите, за които се твърди, че са причинени поради
изплащането на гарантирания размер на такъв депозит извън срока по
член 10, параграф 1 от тази директива, изменена с Директива 2009/14,
е длъжен за целите на произнасянето по този иск да не приложи тази национална
правна уредба или договорна клауза.
3) Член 17,
параграф 3 от Регламент (ЕС) № 1093/2010 на Европейския парламент и
на Съвета от 24 ноември 2010 година за създаване на Европейски надзорен
орган (Европейски банков орган), за изменение на Решение № 716/2009/ЕО и
за отмяна на Решение 2009/78/ЕО на Комисията, с оглед на съображение 27 от този
регламент, трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд трябва да вземе
предвид издадена на основание на тази разпоредба препоръка на Европейския
банков орган, за да се произнесе по спора, с който е сезиран, и в частност по
иск, с който се търси отговорност от държава членка за вреди, причинени на
частноправен субект поради неприлагането или неправилното или недостатъчно
прилагане на правото на Съюза — основание за процедурата по разследване,
приключила с издаването на тази препоръка. В производството пред компетентните
национални съдилища частноправните субекти, претърпели вреди от установеното с
такава препоръка нарушение на правото на Съюза, дори да не са адресати на тази
препоръка, трябва да могат да черпят доводи от нея за установяването на
отговорността на съответната държава членка в резултат от посоченото нарушение
на правото на Съюза.
Препоръка
EBA/REC/2014/02 на Европейския банков орган от 17 октомври 2014 година към
Българска народна банка и Фонда за гарантиране на влоговете в банките относно
необходимите действия за спазване на Директива 94/19/ЕО е невалидна, доколкото
приравнява решението на Българска народна банка да постави Корпоративна
търговска банка АД под специален надзор и да преустанови изпълнението на
задълженията ѝ, на установяване на неналичността
на депозитите по смисъла на член 1, точка 3, подточка i) от
Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14.
4) Член 2,
седмо тире от Директива 2001/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
4 април 2001 година относно оздравяването и ликвидацията на кредитни
институции, с оглед на член 17, параграф 1 и член 52,
параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се
тълкува в смисъл, че мярката за временно преустановяване на плащанията,
прилагана от национална централна банка спрямо кредитна институция като
оздравителна мярка, имаща за цел да запази или възстанови финансовото състояние
на тази кредитна институция, съставлява неоправдана и непропорционална намеса в
упражняването на правото на собственост на вложителите в посочената кредитна
институция, ако не зачита основното съдържание на това право и ако предвид
непосредствения риск от финансови загуби, на който вложителите биха били
изложени в случай на обявяването на кредитната институция в несъстоятелност,
други по-малко обременителни мерки биха позволили постигането на същите
резултати, което запитващата юрисдикция следва да провери.
5) Правото
на Съюза, и по-специално принципът на отговорност на държавите членки за вреди,
причинени на частноправни субекти от нарушаването на правото на Съюза, както и
принципите на равностойност и на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл,
че:
– допуска
национална правна уредба, която обвързва правото на частноправните субекти да
получат обезщетение за вредите от нарушаването на правото на Съюза с
предварителната отмяна на административното действие или бездействие, от което
е настъпила вредата, стига тази отмяна, макар да се изисква за сходни искове,
основани на нарушение на националното право, да не е на практика изключена или
силно ограничена,
– не
допуска национална правна уредба, която обвързва правото на частноправните
субекти да получат обезщетение за вредите от нарушаването на правото на Съюза с
условието вредата да е причинена умишлено от съответния национален орган,
– допуска
национална правна уредба, която обвързва правото на частноправните субекти да
получат обезщетение за вредите от нарушаването на правото на Съюза с условието
да се докаже наличието на действителна и сигурна вреда към момента на
предявяването на иска, стига това условие, от една страна, да не бъде
по-неблагоприятно от условията, приложими за сходни искове, основани на
нарушение на националното право, и от друга страна, да не бъде уредено по
начин, който прави упражняването на такова право на обезщетение невъзможно или
прекомерно трудно предвид особеностите на конкретния случай.
6) Принципите
на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не задължават
съда, сезиран с иск за обезщетение, формално основан на национална норма за
отговорността на държавата за вреди от административна дейност, но в подкрепа
на който се твърди нарушение на правото на Съюза вследствие на такава дейност,
да квалифицира служебно този иск като предявен на основание член 4,
параграф 3 ДЕС, стига приложимите разпоредби на националното право да не
са пречка този съд да разгледа твърденията за нарушение на правото на Съюза,
изтъкнати в подкрепа на този иск.
При решаване на
въпроса за допустимостта на двата иска и приложението на ЗОДОВ, спазвайки принципът
на правна сигурност
и на защита на оправданите правни очаквания, който е общ принцип на правото на Съюза и
цели да се осигури предвидимост на правните положения и отношения, свързани с
правото на Съюза, настоящият съдебен състав намира за необходимо да съобрази
решение №109/25.01.2019г. по
административно дело № 560/2016г. по описа на Варненския административен съд,
VІІІ състав, което е оставено в сила от Върховния административен съд с решение
№14886/05.11.2019г. по административно дело №2422/2019г., като споделя изцяло мотивите
на двете съдебни инстанции, касаещи правно-относими съдебно в това съдебно производство
факти и обстоятелства.
В българското законодателство към момента
на предявяване на иска липсва изрична регламентация на исковите производства за
реализиране отговорността на Държавата за вреди от нарушения на правото на
Европейския съюз. Едва с изменението на чл.203 ал.3 от АПК – ДВ, бр.77 от 2018г., в сила от
01.01.2019г. и изм. ДВ бр.94 от 29.11.2019г., е предвидено да се разглеждат по
реда на Глава единадесета от АПК „Производства за обезщетения“ исковете за
обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от достатъчно съществено нарушение на правото
на Европейския съюз, като за имуществената отговорност и за допустимостта на
иска се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за
нарушение на правото на Европейския съюз. При липсата на преходна разпоредба за
висящите производства, преценката относно приложимостта на реда по ЗОДОВ към
исковете за вреди, причинени от нарушения на правото на ЕС, следва да се
извърши в контекста на принципите и стандартите, изведени от практиката на Съда
на ЕС.
В тази връзка настоящият съдебен състав,
съобрази следното:
От постоянната практика на Съда на ЕС следва,
че във вътрешния правен ред на всяка държава членка трябва да се посочат
компетентните юрисдикции и да се уредят процесуалните правила за съдебните
производства, предназначени да гарантират пълната защита на правата, които
страните в процеса черпят от правото на Съюза – Решение от 19 ноември 1991г., Francovich и др., С-6/90 и С-9/90, т.42, EU:C:1991:428,
Решение от 30 ноември 2003г., Köbler, С-224/01,
т.50, EU:C:2003:513 и Решение от 14 септември 2017г., Petrea,
С-184/16, т.58, EU:C:2017:684.
Макар определянето на компетентните
юрисдикции и на процесуалния ред за предявяване на иск за отговорност на
държавата на основание правото на Съюза да попада в обхвата на процесуалната
автономия на държавите членки, те са длъжни да отстранят по реда на националното
право последиците от причинените от държавата вреди, при това при спазване на
принципите на ефективност – налагащ
националните процесуални правила да гарантират ефективна защита на
предоставените от общностното право права и на равностойност - изискващ националното право да предостави на всеки
основан на общностна разпоредба иск процесуално третиране, което да е поне
толкова благоприятно, колкото е благоприятно третирането, предвидено за сходни
искове, основани на вътрешното право Решение по дело Francovich,
т.43 и Решение по дело Köbler, т.58.
Правото на Съюза предвижда също, че
задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на
нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е
публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно
правото на съответната държава по принцип носи отговорност за поправянето на
вредите – Решение от 5 март 1996г., Factortame,
С-46/93 и С-48/93, т.32 и Решение от 25 ноември 2010г., Fub,
С-429/09, т.46.
В тази връзка Съдът е приел също, че
изискванията за прилагане на отговорността на държавата за вреди, причинени на
частноправни субекти вследствие нарушение на общностното право, не трябва при
липса на особен довод да се различават от тези, които уреждат отговорността на
Общността при сравними обстоятелства. Всъщност защитата на правата, които
частноправните субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в
зависимост от националната или общностната същност на органа, който е причинил вредата – Решение по дело Factortime,
т.42 и Решение от 4 юли 2000г. подело Bergaderm и Goupil/Комисия, С-352/98, т.41.
От даденото тълкуване с Решение от 26
януари 2010г. по дело С-118/08, т.35 и т.36 може да се обоснове и извод, че
исковете за възмездяване на вредите от нарушения на правото на ЕС, причинени от
държавата имат идентичен предмет с исковете по ЗОДОВ – обезщетяване на вредата,
претърпяна от увреденото лице поради действие или бездействие на държавата.
В контекста на посочените стандарти и
тълкуването на чл.4, пар.3 от ДЕС, и на принципите на равностойност и
ефективност, дадено с решението по дело С-571/16, настоящият съдебен състав
преценява, че исковете като процесния – за обезщетяване на вреди, причинени на
граждани или юридически лица от нарушения на правото на ЕС – следва да се
разглеждат по реда на ЗОДОВ. В чл.2в от ЗОДОВ /нов, ДВ бр.94 от 2019г./, е
казано: „Когато вредите са причинени от
достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се
разглеждат от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния
кодекс – за вреди по чл. 1, ал. 1, както и за вреди от
правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния
административен съд.“.
Във връзка с преценката дали БНБ може да
бъде надлежен ответник в производство по обезщетяване на вреди по реда на ЗОДОВ
– в който смисъл е възражението на ответника, следва да се посочи, че независимо
че БНБ не е административен орган по смисъла на §1, т.1 от ДР на АПК, тя е
държавен орган, а принципът за отговорност на държавите членки е валиден във
всеки случай, когато държава членка наруши правото на ЕС, независимо от това
кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на
неизпълнението на задължението.
Освен това съгласно т.2 от Тълкувателно
постановление № 2/2014 от 19.05.2015г. на Общото събрание на Гражданската
колегия на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС, разграничителният критерий за
приложимия правен ред (ЗОДОВ или чл.45-49 от ЗЗД) при претенции за вреди от
дейност на органи, които не са част от изпълнителната власт, е основния
характер на дейността на органа, от чиито актове, действия или бездействия са
причинени вредите. Когато вредите са причинени при или повод изпълнение на
административна дейност, компетентни са административните съдилища. Без
съмнение БНБ е натоварена с изключителна компетентност да регулира и
осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед
поддържане стабилността на банковата система и защитата интересите на
вложителите – чл.2, ал.6 ЗБНБ. БНБ е компетентният орган за упражняване на
надзор върху банките по смисъла на чл.4, пар.1, т.40 от Регламент (ЕС)
№ 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 25.06.2013г., а възложеното
ѝ в чл.13 и чл.36 ЗКИ правомощие да издава и отнема лицензи на банки е
естествено продължение на надзорната дейност върху тях. При тази своя дейност
БНБ осъществява властнически правомощия, т.к.
разполага с решаващи, регулиращи и санкциониращи функции спрямо банките, а
отношенията по повод надзора с частноправните субекти, клиенти на тези банки,
не са равнопоставени – В този смисъл е определение № 18/07.04.2017г. по дело №
15/2017г. на смесен петчленен състав на ВКС и ВАС.
Предвид обективния характер на извъндоговорната
отговорност на държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС, редът за
ангажиране на деликтната отговорност по реда на чл.45-49 от ЗЗД е неприложим.
Както е приел СЕС в т.5, второ тире от диспозитива на решението по дело
С-571/16 и в т.5, второ тире от диспозитива на решението по дело С-501/18,
разпоредбата на чл.4, пар.3 ДЕС, както и принципите на равностойност и
ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна
уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи
от спазването на допълнително условие, вредата да е причинена умишлено от
съответния държавен орган.
Доколкото наличието на виновно поведение е
елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, при липсата на който
не може да се ангажира отговорността и да се претендира обезщетение, настоящият
съдебен състав преценява, че в контекста на отговорността от нарушение на
правото на ЕС, понятието „виновно поведение“ надхвърля понятието „достатъчно
съществено нарушение“, изведено от решението на Съда по обединени дела Brasserie du Pecheur
и Factortame.
Макар умишленото неизпълнение на
задълженията на държавата, произтичащи от правото на ЕС или неизпълнението им
поради непредпазливост да е елемент, който следва да се вземе под внимание при
преценката за достатъчно съществения характер на нарушението, отсъствието на
вина не води автоматично до отсъствие на „достатъчно съществено“ нарушение,
респ. не води до извод за липса на едно от задължителните условия за ангажиране
на отговорността на държавата. Нарушението може да бъде достатъчно съществено и
при наличието на други, обективни елементи, като липсата на свобода на
преценка, висока степен на яснота и прецизност на нарушената правна норма,
неизвинимият характер на евентуалната грешка при прилагане на правото – Вж.
„Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС“, К., Ал., Сиела норма, 2012г., стр.484.
След като наличието на вина придава
достатъчно съществен характер на нарушението, но обратното не е вярно – т.е.
липсата на вина не прави нарушението несъществено, изискването за виновно
поведение по чл.45 от ЗЗД за да бъде ангажирана деликтната отговорност,
надхвърля обхвата на понятието „достатъчно съществено нарушение“, следователно
редът за обезщетяване по ЗЗД е неприложим.
Редът по ЗЗД е неприложим и заради
изискването за внасяне на пропорционална държавна такса, която съгласно чл.1 от
Тарифа за държавните такси, които се събират по реда на ГПК е в размер на 4 на
сто от цената на иска, но не по-малко от 50,00лв. В контекста на принципа на ефективност и с
оглед т.138 от решението по дело С-571/16, настоящият съдебен състав преценява,
че пропорционалната такса в размер на 4% от цената на иска, представлява
съществена пречка за упражняване на правото на обезщетение, т.к.
съгласно чл.73, ал.3 от ГПК държавната такса се събира при предявяване на иска,
по арг. от чл.128, т.2, вр.чл.129, ал.2 и ал.3 от ГПК
внасянето ѝ е абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на иска и
ако не бъде внесена, исковата молба ще бъде върната, а производството
прекратено. Освен това хипотезите по
чл.83, ал.1 и ал.2 от ГПК за освобождаване от държавна такса са неприложими за
юридическите лица, а създаването и прилагането на двоен стандарт за
обезщетяване – в зависимост от увредения субект, би било дискриминационно и би поставило под въпрос ефективното
упражняване на правата, които европейските граждани и юридически лица черпят от
правото на Съюза. Макар предварителното внасяне на държавната такса да е
задължително условие и за разглеждане на исковете по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, пропорционалния размер на таксите, събирани по ГПК, липсата на горна
граница на тези такси и липсата на предвидена възможност за освобождаване от
държавни такси на юридическите лица, на практика оказват възпиращо действие за
упражняване на права, предоставени от правото на ЕС. Така предпоставките за
разглеждане на исковете по чл.45-49 ЗЗД се явяват по-рестриктивни от тези,
приложими за исковете по реда на ЗОДОВ, което противоречи на чл.47 от Хартата
на основните права на Европейския съюз и на принципите на равностойност и
ефективност.
Що се отнася до процесуалното изискване по
чл.204, вр. чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за предварителна отмяна на акта, от който се
претендират вреди, от т.143 и т.146 от решението на СЕС по дело С-571/16
следва, че макар само́ по себе си това изискване да не противоречи на
принципа на ефективност, такова задължение може да затрудни прекомерно
получаването на обезщетение за вредите, причинени от нарушение на правото на
Съюза, ако на практика няма възможност за такава отмяна. Както е посочено в
т.142 от решението и в т.77 от решението на СЕС по делото Fub,
С-429/09, би било в разрез с принципа на ефективност да се изисква от
увредените лица всеки път да използват всички правни способи за защита, с които
разполагат, при положение че това би било прекомерно трудно или не е разумно да
се изисква от тях.
В конкретния случай този стандарт се
преценява от настоящия състав като изпълнен, т.к. при
действащото към 2014г. законодателство и константната съдебната практика на
ВАС, ищцата не би имала ефективен способ за защита.
В тази връзка следва да се съобрази, че
всички дела, образувани по жалби на вложители в КТБ срещу решенията на БНБ за
поставяне на КТБ под специален надзор, за продължаване срока на надзора и за
отнемане на лиценза на КТБ – при това с директно позоваване на Директива
94/14/ЕО и твърдение, че депозитите са станали неналични още с вземане на
решението за поставяне на КТБ под специален надзор – са оставени от ВАС без разглеждане,
по съображения, че тези актове не засягат права и интереси на вложителите, а
създават задължения само за банката - Определение
№ 198/08.01.2015г. по адм.д. № 15546/2014г;
Определение № 4370/21.04.2015г. по адм.д. №
3892/2015; Решение № 13284/08.12.2015г. по адм.д. №
11445/15г. и др. Така на практика са пресечени всички опити на вложителите
да приведат действащата към момента схема за гарантиране на депозитите в
съответствие с Директива 94/19/ЕО. Без разглеждане, поради липсата на правен
интерес, са оставени и жалбите на акционерите срещу решението за отнемане на
лиценза (определение на ВАС № 3725/02.04.2015г. по адм.д.
№ 3438/2015). На практика обаче е нямало кой да оспори решенията на БНБ, т.к. всички управителни органи на банката са отстранени още
с решението от 20.06.2014г., а квесторите се назначават от БНБ и се отчитат
пред нея.
При така установената съдебна практика
обосновано може да се приеме, че е липсвал възможен процесуален ред, при който
в рамките на ефективен съдебен контрол на актовете и действията на БНБ, да бъде
извършена преценка за съответствието на българската схема за гарантиране на
депозитите с изискванията на Директива 94/19/ЕО.
При липсата на такава процесуална
възможност и след като според действащото към момента законодателство актът, с
който се отнема лиценза на банката е актът по чл.1 пар.3, буква i) от
Директивата (по-долу съдът ще изложи подробни аргументи за това), на
вложителите не може да се противопостави изискване, като това по чл.204, ал.1
от АПК – за предварителна отмяна на акта, т.к. това
би било в нарушение на принципа на ефективност.
С оглед гореизложеното, двата процесни иска са
допустими и следва да се разгледат
по реда на ЗОДОВ, но при спазване на
стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за
нарушаване правото на Европейския съюз, изведени от практиката на СЕС.
При разглеждането им по същество, съдът
съобрази следното:
І. По отношение основателността на „иска
за разликата“ в размер на 32950 лева, съдът
съобразява следното:
По третия въпрос б.“а“
/“Нормите на Директива 94/19, и конкретно чл. 7, параграф 6 от тази
директива, предоставят права на вложителите да претендират вреди срещу
държавата членка от недостатъчен надзор над кредитната институция, която държи
депозитите, и ограничени ли са тези права до гарантираните размери на
депозитите или понятието „компенсация“ по тази разпоредба следва да се тълкува
разширително?“/ от преюдициалното запитване на
Административен съд София-град по административно дело №2760/2016г., запитващата
юрисдикция е поискала по същество да
разбере как трябва да се тълкува член 7, параграф 6 от Директива
94/19: в смисъл, че предвиденото в него право на вложителя да получи
компенсация обхваща единствено изплащането от схемата за гарантиране на депозитите
на неналичните депозити на този вложител до определения в член 7,
параграф 1а от тази директива размер, или в смисъл, че дава на посочения
вложител и основание да търси обезщетение за вредата, причинена поради
забавеното изплащане на гарантирания размер на всички негови депозити или
поради недостатъчния надзор от страна на националните компетентни органи над
кредитната институция, чиито депозити са станали неналични. В решението на СЕС
от 25 март 2021г. по дело С-501/18, т.60 е отбелязано: „С оглед на изложените
по-горе съображения на третия въпрос, буква а) следва да се отговори, че
член 7, параграф 6 от Директива 94/19 трябва да се тълкува в смисъл,
че предвиденото в него право на вложителя да получи компенсация обхваща
единствено изплащането от схемата за гарантиране на депозитите на неналичните
депозити на този вложител до размера, определен в член 7, параграф 1а
от тази директива, след като компетентният национален орган установи неналичността на държаните от съответната кредитна институция
депозити в съответствие с член 1, точка 3, подточка i) от
посочената директива, поради което член 7, параграф 6 от нея не дава
основание да се счита, че посоченият вложител има право на обезщетение за
вредата, причинена поради забавеното изплащане на гарантирания размер на всички
негови депозити или поради недостатъчния надзор от страна на националните
компетентни органи над кредитната институция, чиито депозити са станали
неналични.“. В т.1 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-501/18, е
решено: „Член 7, параграф 6 от Директива 94/19/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране
на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 11 март 2009 година, трябва да се тълкува в смисъл, че
предвиденото в него право на вложителя да получи компенсация обхваща единствено
изплащането от схемата за гарантиране на депозитите на неналичните депозити на
този вложител до размера, определен в член 7, параграф 1а от тази
директива, изменена с Директива 2009/14, след като компетентният национален
орган установи неналичността на държаните от
съответната кредитна институция депозити в съответствие с член 1,
точка 3, подточка i) от посочената директива, изменена с Директива
2009/14, поради което член 7, параграф 6 от същата директива,
изменена с Директива 2009/14, не дава основание да се счита, че посоченият
вложител има право на обезщетение за вредата, причинена поради забавеното
изплащане на гарантирания размер на всички негови депозити или поради недостатъчния
надзор от страна на националните компетентни органи над кредитната институция,
чиито депозити са станали неналични.“.
От представеното към исковата молба приложение
№1 – Извлечение от списъка на кредиторите с приети вземания, публикуван в Търговския
регистър, е видно, че ищцата е включена
в списъка на кредиторите по чл.94 ал.1 т.4 от Закона за банковата
несъстоятелност /ЗБН/ в приложимата към производството по несъстоятелност на
КТБ редакция от 2011г. с вземане в размер на 32 950 лева.
Следователно, вземайки предвид решението
на СЕС по дело С-501/18 и разпоредбата на чл.8 ал.3 от ЗОДОВ, според която когато
закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се
прилага, съдът намира за неоснователен искът на Ю.П.Й. срещу БНБ, с който
се претендира обезщетение за имуществена вреда за сумата от 32 950 лева,
представляваща разлика между размера на вложенията на ищцата в КТБ и изплатения
ѝ гарантиран депозит, причинена от неправомерни действия, нарушаващи
приложими с директен ефект норми на Общностното право и неправомерно бездействие,
изразяващо се в неупражняване на ефективен и ефикасен
банков надзор, вменен по силата на чл.2 ал.6 от Закона за Българска народна
банка. Междувпрочем, по този иск настоящият съдебен състав
постанови определение №1987/30.07.2019г., с което прекрати производството по отношение на него,
но то беше отменено от Върховния административен съд с определение
№2096/10.02.2020г. постановено по адм.дело
№12884/2019г. и делото беше върнато за
продължаване на съдопроизводствените действия в тази част.
ІІ. По отношение основателността на „иска
за лихвата“ в размер на 8692 лева, съдът излага следните аргументи:
Съгласно чл.203
ал.3 от АПК и чл.2в ал.1 т.1 от ЗОДОВ във връзка с чл.4 от ЗОДОВ, за да се
установи дали е налице достатъчно съществено нарушение на правото на
Европейския съюз и дали твърдяната имуществена вреда е пряка и непосредствена последица
от това увреждане. За целта трябва да се установи: а)
Директива 94/19/ЕО, изменена с ДИРЕКТИВА 2014/49/ЕС НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА
СЪВЕТА от 16 април 2014 година относно схемите за гарантиране на депозити, правилно ли е транспонирана в ЗГВБ и ЗКИ, и
БНБ била ли е длъжна да вземе решение по чл.1, пар.3, буква i) от Директива
94/19/ЕО в срок от 5 работни дни след поставяне на КТБ под специален надзор ?; б) Разпоредбата на чл.1, пар.3, буква
i) от Директива 94/19/ЕО има ли директен ефект и предоставя ли на вложителите в
банка, включена в схема за гарантиране на депозитите, в допълнение към правото
им да бъдат компенсирани от тази схема до размера по чл.7, пар.1 от Директива
94/19/ЕО и правото да търсят обезщетение от държавата като предявят срещу
органа, длъжен да установи неналичността на
депозитите, иск за вреди от забавено изплащане на гарантирания размер на
депозитите, когато решението по чл.1, пар.3, буква i) е взето след установения
в Директивата 5-дневен срок, и забавата се дължи на действието на оздравителна
мярка, целяща да предпази банката от неплатежоспособност, наложена от същия
този орган ?; в) В случай че Директива 94/19/ЕО предоставя на
вложителите такова допълнително право, изпълнен ли е фактическия състав за
ангажиране отговорността на Държавата за нарушението на правото на ЕС, извършено
от БНБ, който фактически състав съгласно решенията на СЕО по делата Frankovich и Factortame, включва
кумулативното наличие на три условия: нарушената норма от правото на ЕС да
предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено
и наличието на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите
вреди ?.
За разрешаване
на спора по посочените въпроси, съдът съобрази следното:
От първо и второ съображение от Директива
94/19/ЕО изменена с ДИРЕКТИВА
2014/49/ЕС става ясно, че с въвеждането на схеми за гарантиране на банковите
депозити във всички държави членки и с хармонизирането на приложимите гаранции
за минимална сума, Директивата има за цел хармоничното развитие на дейностите
на кредитните институции в целия Съюз чрез премахването на всички ограничения
върху правото на установяване и свободата на предоставяне на услуги, като
същевременно се повишава стабилността на банковата система и защитата на вложителите.
За тази цел член 3 от Директива 94/19/ЕО изменена с ДИРЕКТИВА 2014/49/ЕС предвижда,
че всяка държава членка осигурява в рамките на нейната територия да бъдат
въведени една или повече схеми за гарантиране на депозити. Съгласно член 7,
параграф 1 и 1а от същата директива държавите членки осигуряват гарантираният
размер на съвкупните депозити на всеки вложител да бъде установен на
100 000 EUR, в случай че депозитите са неналични.
„Неналичен
депозит“ по смисъла на чл.1, пар.3 от Директивата е депозит, който е дължим
и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и
договорни условия, приложими към него, когато: i) съответните компетентни
органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция
изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното
финансово състояние, да изплати депозита и че не съществува близка перспектива
тя да бъде в състояние да го направи.
Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива
2009/14/ЕО, на Европейския парламент и на Съвета относно схемите за гарантиране
на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане, е транспонирана
в българското законодателство чрез Закона за гарантиране на влоговете в банките
и Закона за кредитните институции. Измененията, въведени с Директива
2009/14/ЕО, са транспонирани своевременно през 2009г. с измененията на
посочените два закона – ДВ, бр.44/2009г., в сила от 12.06.2009г. С измененията
на ЗГВБ от 2010г. – ДВ, бр.101/2010г., в сила от 31.12.2010г., е въведен новият
гарантиран размер от 100 000 евро на депозитите, съгласно измененията на чл.7
от Директива 94/19/ЕО.
При първоначалното въвеждане на разпоредбата
на чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в националното законодателство
е възприет подход, според който изискването съответната кредитна институция да
„изглежда неспособна за момента, по
причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати
депозита и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го
направи“ е равнозначно на установяване неплатежоспособността на
институцията.
Съгласно чл.36, ал.2 от Закона за
кредитните институции /ЗКИ/ в редакцията до изменението с ДВ, бр.62/14.08.2015г.,
неплатежоспособност е налице при две хипотези: 1/ когато банката не изпълнява повече от 7 работни дни свое
изискуемо парично задължение, ако това е пряко свързано с финансовото състояние
на банката и по преценка на БНБ не може да се очаква изплащане на изискуемите
парични задължения в приемлив период от време или 2/ собственият капитал на банката е отрицателна величина.
Изискуемият от чл.1, пар.3, подточка i),
ал.2 от Директива 94/19/ЕО срок от 5 работни дни, в който компетентните органи
следва да извършат преценката на финансовото състояние и способността на
банката да изплаща гарантираните депозити е въведен в чл.36, ал.3 от ЗКИ - като
изискване, в срок от 5 работни дни от установяването на неплатежоспособността
на банка, БНБ да отнеме лиценза ѝ. Срокът по чл.10, пар.1 от Директива
94/19/ЕО, в който схемите за гарантиране на депозити следва да бъдат в
състояние да изплащат надлежно доказаните претенции на вложителите, по
отношение на неналичните депозити – 20 работни дни от датата, на която
компетентните органи извършват установяването по чл.1, пар.3, подточка i) от
Директива 94/19/ЕО, е въведен в чл.23, ал.5 от ЗГВБ /в редакцията до
изменението с ДВ, бр.62/14.08.2015г./ и тече от датата на решението на БНБ за
отнемане на лиценза за банкова дейност на търговска банка.
Така възприетият в ЗГВБ и ЗКИ подход –
сроковете по чл.1, пар.3, буква i) и чл.10, пар.1 от Директива 94/19/ЕО да
текат от момента, в който БНБ вземе решение за отнемане лиценза на кредитна институция
поради неплатежоспособност, не е допустима схема за гарантиране на депозитите,
които са станали неналични, т.к. Директивата изисква
схемите за гарантиране на депозити да бъдат в състояние да изплащат доказаните
претенции на вложителите, по отношение на неналични депозити, независимо дали
са налице условията по националното законодателство за отнемане на лиценза на
кредитна институция.
Както е посочил СЕС в т.49, т.50 и т.51 от
решението по дело С-571/16, от текста на чл.1, точка 3, подточка i), първа
алинея от Директива 94/19 изрично следва, че необходимо и достатъчно условие,
за да се установи неналичността на депозит, който е
дължим и платим, е по виждане на компетентния орган дадена кредитна институция
да изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с
нейното финансово състояние, да изплати депозита и да не съществува близка
перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Освен това член 1, точка 3,
подточка i), втора алинея уточнява, че посочените компетентни органи трябва да
установят това „колкото е възможно по-скоро“ и „не по-късно от пет работни дни
след като са се уверили за пръв път, че съответната кредитна институция не е
изплатила депозити, които са дължими и изискуеми“. От тези разпоредби следва,
че установяването на неналичността на депозитите не
може да зависи от неплатежоспособността на кредитната институция или от
отнемането на нейния лиценз. Както посочва генералният адвокат Kokott в т.51 - т.53 от заключението по дело
С-571/16, представено на 7 юни 2018г., за да се избегне верижния ефект на
масово изтегляне на депозити, вложителите следва да имат сигурността, че в
случай на вероятно дълготрайна неплатежоспособност на кредитните им институции
техните депозити ще бъдат възстановени в гарантирания размер в най-кратък и
предвидим срок, независимо от установяването на неплатежоспособността на
кредитната институция и отнемането на нейния лиценз. Евентуални забавяния в
резултат на надзорни мерки също не бива да водят до разколебаване доверието на
вложителите в бързото възстановяване. От обяснителния меморандум към
предложението на Комисията за директива е видно, че определението за неналичен
депозит съзнателно не е обвързано с рисковете на производствата по оздравяване
и ликвидация, освен това от съображение 12 от Директива 2009/14 следва, че
съществува възможност възстановяването на депозити чрез схемата за гарантиране
да се извършва успоредно с мерки за преструктуриране.
Относно срока, в който трябва да се
установи, че депозитите са неналични, както е посочил СЕС в т.60 решението по
дело С-571/16, този срок е императивен и останалите разпоредби на директивата
не предвиждат възможност за неговото дерогиране. От друга страна съгласно т.66
от същото решение, удължаването на срока за изплащане на депозитите е възможно единствено
при изключителни обстоятелства и не може да надвишава 10 работни дни.
Така в т.69 от решението по дело С-571/16
СЕС е приел, че член 1, пар.3 и член 10, пар.1 от Директива 94/19 трябва да се
тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна национално законодателство,
съгласно което установяването на неналичността на
депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от
отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от
предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността
и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната
институция да бъде поставена под специален надзор.
Освен това както е посочил СЕС в т.78 и в
т.87 от решението, член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 трябва да се
тълкува в смисъл, че неналичността на депозитите по
смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на компетентния
национален орган, като предварителното предявяване от титуляра
на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане,
което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази
разпоредба.
Същите съображение на СЕС са изцяло повторени
от т.61 до т.75 и по-специално в т.70 от
решението по дело С-501/18.
Възраженията на ответната страна, че се
опровергават от решението на СЕС по дело С-501/18, според чиито диспозитив: „Правото
на Съюза, и по-специално принципът на отговорност на държавите членки за вреди,
причинени на частноправни субекти от нарушаването на правото на Съюза, както и
принципите на равностойност и на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл,
че:
– допуска
национална правна уредба, която обвързва правото на частноправните субекти да
получат обезщетение за вредите от нарушаването на правото на Съюза с
предварителната отмяна на административното действие или бездействие, от което
е настъпила вредата, стига тази отмяна, макар да се изисква за сходни искове,
основани на нарушение на националното право, да не е на практика изключена или
силно ограничена,
– не
допуска национална правна уредба, която обвързва правото на частноправните
субекти да получат обезщетение за вредите от нарушаването на правото на Съюза с
условието вредата да е причинена умишлено от съответния национален орган,
– допуска
национална правна уредба, която обвързва правото на частноправните субекти да
получат обезщетение за вредите от нарушаването на правото на Съюза с условието
да се докаже наличието на действителна и сигурна вреда към момента на
предявяването на иска, стига това условие, от една страна, да не бъде
по-неблагоприятно от условията, приложими за сходни искове, основани на
нарушение на националното право, и от друга страна, да не бъде уредено по
начин, който прави упражняването на такова право на обезщетение невъзможно или
прекомерно трудно предвид особеностите на конкретния случай.
Видно
от т.115 от решението на СЕС по дело С-501/18, „Както бе припомнено в
точка 63 от настоящото решение, член 1, точка 3,
подточка i) от Директива 94/19 представлява правна норма, целяща
предоставянето на права на частноправните субекти и позволяваща на вложителите
да предявяват обезщетителни искове за вредите от
забавеното изплащане на депозитите, която същевременно оставя на сезирания с
такъв иск национален съд да провери, първо, дали фактът, че неналичността
на депозитите не е установена в срока от пет работни дни, предвиден в тази
разпоредба, въпреки че са били изпълнени ясно посочените в същата условия,
съставлява, при конкретните обстоятелства, достатъчно съществено нарушение по
смисъла на правото на Съюза, и второ, дали съществува пряка причинно-следствена
връзка между това нарушение и вредите, претърпени от вложителя (вж. в този
смисъл решение от 4 октомври 2018 г., К., C‑571/16, EU:C:2018:807,
т. 117).“.
От
изложеното следва, че за да се задейства схемата за гарантиране на депозитите,
Директива 94/19/ЕО предвижда процедура само от три стъпки: 1/ компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и
платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2/ в рамките на пет работни дни след това заключение, компетентният
орган трябва да определи дали съответната кредитна институция изглежда неспособна
за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние,
да изплати депозити, които са дължими и платими и че не съществува близка
перспектива тя да бъде в състояние да го направи;
3/ схемата за гарантиране на
депозити трябва да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на
вложителите в рамките на 20 работни дни, след като компетентният орган е взел
своето решение.
Неоснователно ответната страна възразява,
че БНБ не е компетентен орган по смисъла на чл.1, т.3, подточка i) от Директива
94/19.
От разпоредбите на чл.36, ал.3 от ЗКИ и
чл.23, ал.5 от ЗГВБ недвусмислено следва, че именно БНБ е „компетентният
орган“, който установява неналичността на депозитите,
но националното законодателство обвързва момента, в който се задейства схемата
за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, с отнемане на лиценза
на кредитната институция. Тоест, приема се, че изискването съответната кредитна
институция да „изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани
с нейното финансово състояние, да изплати депозита и, че не съществува близка
перспектива тя да бъде в състояние да го направи“ е равнозначно на установена
неплатежоспособност на институцията, а изискваният от директивата 5 дневен срок
за преценка на нейното финансово състояние и способността на банката да изплаща
гарантираните депозити, е въведено като
изискване в срок от 5 дни от установяването на неплатежоспособността на банка
БНБ да отнеме лиценза ѝ, т.е. актът по чл.1, пар.3, буква i) от Директива
94/19/ЕО е актът, с който се отнема лиценза на кредитната институция. В този
смисъл е и становището на министъра на финансите Р.П и управителя на БНБ И.И от
11 август 2014г. относно писмо на Европейската комисия във връзка с предприетите
действия от БНБ спрямо КТБ АД и Търговска банка Виктория ЕАД, публично достъпно
на сайта на Министерство на финансите - www.minfin.bg/document/14856.
В подкрепа на това тълкуване са доклада на Комисията по бюджет и финанси по
проекта на Закона за изменение и допълнение на Закона за гарантиране на
влоговете в банките (№ 854-01-165/20.12.2008г. и № 902-01-28/22.04.2009г.,
40-то НС) и мотивите към проекта на Закона за изменение и допълнение на ЗГВБ (№
902-01-28/22.04.2009г., 40-то НС), видно от които целта на законопроекта е да
се въведат в българското законодателство изискванията на приетата на 11 март
2009г. Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за изменение
на Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити по отношение
на гарантирания размер и срока на изплащане. Така „…в съответствие с установените от директивата общи срокове в Европейския
съюз се предлага срокът за вземане на решение, че банката не може да изплаща депозити в
случаите по чл.36, ал.1, т.1 и 2 от Закона за кредитните институции, да бъде намален от 14 дни….на 5 работни дни“.
В конкретния случай, постановявайки решение
№ 73/20.06.2014г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ на практика е
направила обективната констатация за неналичност на
депозитите по смисъла на член 1, параграф 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО,
като преустановяването на достъпа до депозитите е по причини, пряко свързани с
финансовото положение на КТБ.
Относно условието депозитът да е „дължим и
платим, но да не е бил платен от кредитната институция” следва да се съобрази,
че според доклада на квесторите за състоянието на БНБ (публикуван на сайта на
БНБ) с писмо № 77778/20.06.2014г. представителите на КТБ са уведомили БНБ, че
банката е преустановила плащанията и всички банкови операции. При започване на
действията по специален надзор, квесторите са спрели счетоводната система на
банката, спрели са платформата обмен на SWIFT, както и операциите чрез
електронно банкиране и на услугата „интернет банкиране”, и са анулирали всички
издадени преводни нареждания със започната и недовършена обработка, като сумите
на преводите, и заплатените такси, са върнати по сметките на клиентите. Тоест,
още на 20.06.2014г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане,
но и заради спряната счетоводна система всички вложители са били лишени от
възможността изобщо да правят заявки за изплащане на депозитите си и не са
имали достъп до тях почти шест месеца.
За това, че плащанията са били спрени
заради финансовото положение на КТБ следва от решението за поставяне на КТБ под
специален надзор, което се основава на чл.115, ал. 1 и чл. 115, ал.2,
точки 2 и 3 от ЗКИ, съгласно които „ликвидните активи на банката по преценка на
БНБ няма да бъдат достатъчни, за да може банката да изпълнява задълженията си в
деня на тяхната изискуемост, или банката не е изпълнила в срок едно или повече
изискуеми задължения към своите кредитори“, както и от обстоятелството, че
КТБ е поставена под специален надзор с пълно преустановяване на плащанията,
въпреки че националното право позволява мерки с по-ниска степен на намеса –
т.е. избор между пълно и частично преустановяване на плащанията и ограничаване
на дейностите – вж.чл.116, ал.2, т.2 и т.3 от ЗКИ. Видно от решението на УС на
БНБ от 20.06.2014г., към 11,58 часа на 20.06.2014г. по сметката на КТБ в платежната
система за брутен сетълмент в реално време RINGS
разполагаемата наличност е в размер на 237773лв., при наредени чакащи плащания
за над 38 млн.лв.
При това положение първото условие - кредитната институция да изглежда неспособна
за момента да изплати депозита, по причини, които са пряко свързани с нейното
финансово състояние, се явява спазено, тъй като от този момент – 20.06.2014г.
КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими
депозити.
Второто условие – да не съществува близка перспектива кредитната институция да е в
състояние да изплати депозитите, също е спазено.
Схемата за гарантиране на депозити, която
се изисква от Директива 94/19/ЕО, служи за гарантиране не само на номиналната
стойност на обхванатите депозити, но предвижда, поне до известна степен, и
заместител за наличността им. Поради това установяването, че депозитите са
неналични, може да бъде избегнато, само
ако се очаква достъпът до депозитите да бъде възстановен в много кратък срок.
В случая, както бе посочено самата
кредитна институция е внесла в БНБ искане да бъде поставена под специален
надзор, заради проблеми с ликвидността,
което предизвиква затруднения в изпълнението на паричните задължения към
вложителите. Както е посочено в самото решение на УС на БНБ, с писмо №
4098/20.06.2014г., получено в 10,51 часа в БНБ, изпълнителните директори са
уведомили БНБ, че като имат предвид наличните средства на банката по сметки и в
брой, те няма да бъдат достатъчни за изпълнение на задълженията на банката в най-близко време. В резултат, още на същата дата, УС на
БНБ е приел решението за поставяне на КТБ под специален надзор, спрени са
всички плащания и всички банкови сделки на институцията. Така самата БНБ е постановила законова
забрана върху КТБ да изплаща депозити по причини, които са пряко свързани с
проблеми с ликвидността на КТБ.
Както е видно от мотивите на УС на БНБ в решението от 20.06.2014г.,
поставянето на КТБ под специален надзор е продиктувано от наличието на опасност
от неплатежоспособност, поради засиленото теглене на средства и липсата на
достатъчно ликвидни активи към 20.06.2014г., като определеният тримесечен срок
на надзора недвусмислено показва липсата на „близка перспектива“ за изплащане
на депозитите от кредитната институция.
От изложеното следва, че с решението си от
20.06.2014г. БНБ е извършила обективната констатация, че по нейно виждане КТБ
изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното
финансово състояние, да изплати депозити и не съществува близка перспектива тя да бъде в
състояние да го направи, т.е. извършила е констатацията, че депозитите са
неналични по смисъла на чл.1, пар.3, подточка i) от Директива 94/19, поради
което в срок от 5 работни дни от тази констатация на 20.06.2014г. е следвало да
постанови до 27.06.2014г. изричен акт по чл.1, пар.3, подточка i), ал.2 от
Директивата – задължение, което произтича от директно приложимото право на ЕС.
Както е приел СЕС в т.117 от решението по
дело С-571/16, така и в т.63, т.73 и т.86 от решението по дело С-501/18, разпоредбата
на чл.1, т.3, подточка i) от Директива 94/19 има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се
предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите
да предявят искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на
депозитите.
Неоснователно ответната страна се позовава
на решение от 12 октомври 2004, Paul и др., С-222/02,
EU:C:2004:606, т.к. спорът по същото касае право на
иск за отговорност на държавата, което произтича от непредприемането
на надзорни мерки, предвидени в чл.3 от Директива 94/19, докато в настоящото
производство ищцата ангажира отговорността на надзорния орган не за загубата на
депозита си, а за неспазването на предвидените в Директива 94/19 условия и ред
за компенсиране. В този смисъл е и заключението на генералния адвокат Kokott по дело С-571/16, точки 78-82 и решението на СЕС по
същото дело, т.89.
Неоснователно ответната страна се позовава
и на разпоредбата на чл.79, ал.8 от ЗКИ, според която отговорността на надзорния
орган може да бъде ангажирана само ако вредите са причинени умишлено. Както е
приел СЕС в решението по дело С-571/16, т.125 и т.126, също и в т.121, т.127 и
в диспозитива на решението по дело С-501/18, в съответствие с принципа на
ефективност националните процесуални норми не трябва да правят практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от
правния ред на Съюза. Правото на Съюза, и по-специално принципът на отговорност
на държавите членки за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушаването
на правото на Съюза, както и принципите на равностойност и на ефективност,
трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която
обвързва правото на частноправните субекти да получат обезщетение за вредите от
нарушаването на правото на Съюза с условието вредата да е причинена умишлено от
съответния национален орган. Изложеното сочи, че условието по чл.79, ал.8
излиза извън обхвата на условието за достатъчно съществено нарушение на правото
на Съюза.
След като разпоредбата на чл.1, т.3,
подточка i) от Директива 94/19 има директен ефект неоснователно ответникът
твърди, че не е бил законово овластен да вземе това решение и следователно
същото би било нищожно.
Както е приел
СЕО в Решение от 9 март 1978г., Simmenthal, т.14-16, директният
ефект означава, че нормите на общностното право трябва да имат пълно и еднакво
действие във всички държави членки от момента на влизането им в сила и за целия
срок на тяхното действие. Следователно, тези разпоредби са пряк източник на права и задължения
за всички, до които се отнасят, независимо дали това са държави членки, или
частноправни субекти, които са страни по правоотношения, регулирани от правото
на Общността. Тази последица също така засяга всеки съд, чиято задача като
орган на държава членка е да защитава в рамките на своята компетентност
правата, предоставени на частноправните субекти от общностното право.
При това
тълкуване и изричното произнасяне от СЕС в решенията по дела С-571/16 и
С-501/18, че чл.1,
т.3, подточка i) от Директива 94/19 има директен ефект, именно тази разпоредба,
като пряк източник на права и задължения, овластява и задължава БНБ да установи
неналичността на депозитите с изричен акт, различен
от акта, с който се отнема лиценза поради неплатежоспособност.
Като не е взела това решение в
императивния 5 дневен срок, БНБ е нарушила правото на Съюза, с което първото
условие за ангажиране на отговорността на Държавата е изпълнено.
Това нарушение се преценява от настоящия
състав и като достатъчно съществено за да ангажира отговорността на държавата.
Както е посочено и в т.105 от решението на
СЕС по дело С-571/16 и в т.97 от решението на СЕС по дело С-501/18, от
практиката на Съда следва, че такова нарушение предполага явно и значително
неспазване от държавата членка на границите, които са наложени на нейното право
на преценка. Факторите, които трябва да се вземат под внимание в това
отношение, са по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената правна
норма, обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на
националните органи, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при
прилагане на правото, умишленият или неумишлен характер на допуснатото
нарушение или причиненото увреждане, или още обстоятелството, че с поведението
си институция на Европейския съюз може да е допринесла за неприемането,
приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на определени национални
мерки или практики (вж. в този смисъл решение от 5 март 1996г., Brasserie du pêcheur
и Factortame, C‑46/93 и C‑48/93,
EU:C:1996:79, т.56).
В случая свободата на преценка на БНБ без
съмнение е ограничена от срока по чл.1, т.3, подточка i) от Директива 94/19.
Тъй като разпоредбата ясно посочва при какви условия и в какъв срок се
установява неналичността на депозитите, ако тези
условия са изпълнени, компетентният орган е длъжен в императивния петдневен
срок да установи, че депозитите са неналични – т.108 от решението по дело С-571/16
и т.63 от дело С-501/18 и двете на СЕС.
От установените по делото факти безспорно
се установява, че след като БНБ е била уведомена от КТБ за финансовите ѝ
затруднения и проблемите с ликвидността, БНБ е взела решение и е поставила КТБ
под специален надзор заради опасност от неплатежоспособност и е постановила
спиране на всички операции и плащания. Така, въпреки че е преценила, че КТБ е
застрашена от неплатежоспособност и че със собственото си решение за поставяне
на банката под надзор е възпрепятствала изплащането на депозитите за по-дълъг
период, БНБ не е направила установяването в императивния петдневния срок по
чл.1, т.3, подт. i) от Директива 94/19, което е щяло
да задейства компенсирането на засегнатите вложители съгласно чл.7, пар.1 и
чл.10, пар.1 от Директивата и това е съществено нарушение на чл.1, т.3, подт. i) от Директива 94/19 – вж. в този смисъл т.95 от
заключението на ген.адвокат K. и т.115 от решението
по С-571/16, т.97 и т.121 от решението по дело С-501/18.
Настоящият съдебен състав преценява и че
от страна на ищцата е доказано наличието на имуществени вреди, причинени от нарушението
на правото на ЕС от страна на БНБ, както и наличието на причинно-следствена
връзка между противоправното поведение на БНБ и претърпените вреди.
Неоснователно е възражението на ответната
страна за това, че след като БНБ няма правомощия да изплаща на вложителите
сумите по гарантираните депозити, не може да бъде задължена за акцесорно
задължение за лихва.
Следва в тази връзка да се съобрази, че
макар размерът на претендираното от ищцата обезщетение за имуществени вреди да
е определен чрез стойността на законната лихва за периода на забава, то не е
лихва. В този смисъл и в контекста на деликтната отговорност на държавата за
претендираните вреди, по препращане от §1 от ЗР на ЗОДОВ, е приложима и общата
давност по чл.110 от ЗЗД, а не кратката давност за лихви по чл.111, буква в) от ЗЗД.
Неоснователно ответната страна твърди и че
законната лихва не може да бъде измерител на твърдените от ищцата вреди, т.к претенцията „…не
е за лихва, а за различно от нея обезщетение за неуточнени по вид и размер
вреди, които само по размер се приравняват на законната лихва”.
Следва да се има предвид, че на основание
договора с КТБ за платежни услуги, ищцата е имала притежание върху движими вещи
– парични средства, правото на собственост върху които не е можел да упражнява,
поради бездействието на БНБ да защити това негово притежание, като издаде акт
по чл.1, т.3, подт. i) от Директива 94/19, с който да
даде старт на компенсационния механизъм по чл.10 от Директивата.
Така, с неизпълнение на задължението си по
чл.1, т.3, подт. i) от Директива 94/19, БНБ е нарушила чл.1 от Протокол 1 към ЕКПЧ,
според който всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва
от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен
в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите
принципи на международното право.
Както многократно е приемал Съдът по
правата на човека, намесата при мирното ползване на собствеността трябва да
постига „справедлив баланс“ между изискванията на обществения интерес и
изискванията за закрила на основните индивидуални права – Sporrong
and Lönnroth срещу
Швеция, 23.09.1982г., §69. По-специално, трябва да е налице разумна връзка на
пропорционалност между използваните средства и целта, преследвана с която и да е
било мярка, лишаваща дадено лице от собственост – „Пресос
Компание Навиера“ АД срещу
Белгия, 20.11.1995г., §38; Я** и други срещу Германия, 30.06.2005г., § 93.
В случая, предвид характера на нарушението
няма как да се приеме, че поради защита на обществения интерес, ищцата е била лишена от своето парично притежание
за срок, по-дълъг от предвидения в
Директива 94/19. Всъщност именно своевременното изпълнение на задължението по
чл.1, т.3, подт. i) от Директива 94/19 би защитило в
максимална степен освен правата на вложителите и обществения интерес, доколкото
цел на директивата е не само защита на вложителите, а и стабилност на банковата
система, която може да се постигне само ако държавите членки спазват предоставените
на вложителите гаранции, въз основа на които да считат депозитите си за
защитени.
Както следва и от съображения 8 и 9 от
Директивата, за вложителите е от съществено значение да имат постоянен достъп
до техните спестявания, поради което неосигуряването
на достъп до депозитите за срок по-дълъг от установения в директивата без
съмнение е довело до нарушение на правото на собственост на ищцата.
От практиката на ЕСПЧ недвусмислено следва
и че при нарушения на чл.1 по Протокол 1, размерът на обезщетението трябва да е
разумно свързан със стойността на отнетата собственост, съответно на нарушеното
право на мирно, необезпокоявано притежание
– решение по дело Sporrong and
Lönnroth срещу Швеция; Г.* и М. срещу България,
§38.
Начините на обезщетяване, предвидени във
вътрешното право, са от значение при преценката дали спорната мярка спазва
изисквания справедлив баланс и по-специално дали натоварва жалбоподателите с
непропорционална тежест. Съдът по правата на човека вече се е произнасял, че
лишаването от собственост без заплащане на обезщетение в размер, разумно
обвързан със стойността ѝ, представлява непропорционална намеса, а
отсъствието на каквото и да било обезщетение може да се счете оправдано по
смисъл на чл.1 от Протокол 1 единствено при изключителни обстоятелства - Ян и
др. срещу Германия, §94-95;
Обезщетението, което държавата дължи,
трябва във всички случаи да бъде равностойно на претърпяната вреда, така че да
осигури ефективна защита на нарушеното право. При липса на разпоредби в правото
на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение, се прилагат принципите
на процесуалната автономия, равностойността и ефективността - Вж.
„Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС“, К., Ал., Сиела норма, 2012г., стр.493.
Според българския закон, при паричните
притежания обективният измерител на стойността на нарушеното право, и следователно,
справедлива компенсация, с която може да се възстанови справедливия баланс по
чл.1 от Протокол № 1, е именно размерът на законната лихва по чл.86 от ЗЗД. Следва да се има предвид, че законната лихва е
предвиден от закона механизъм за обезщетяване на претърпени вреди, без
кредиторът да е длъжен да ги доказва. Предвид качеството на парите да са
универсален и санкциониран от държавата измерител на потребителната стойност на
благата въпросът за тяхното оползотворяване не стои. Ползването им има своята
пазарна цена и кредиторът я губи, когато длъжникът не изпълнява навреме задължението
си. Именно тази стойност се презумира от разпоредбата на чл.86, ал.2 от ЗЗД и в
този смисъл е ирелевантно каква доходност е можела да получи ищцата, ако е била
вложила парите си в друга банка. Законната лихва е отнапред установен от закона
размер на обезщетението за забавено изпълнение на парични задължения, при което
кредиторът не е нужно да доказва размера на претърпените вреди, които се
покриват от законната лихва.
В този смисъл настоящият съдебен състав
преценява, че правилно ищцата остойностява претенцията си с размера на
законната лихва, определена по реда на чл.86, ал.2 от ЗЗД.
Въпреки липса на отправена покана за
плащане от страна на ищцата към КТБ, банковата институция е в забава, предвид
изложените по-горе съображения и тези на СЕС по дела С-571/16 и С-501/18. Както
посочва генералния адвокат K. в заключението си представено по дело С-571/16,
при конкретните обстоятелства – при които КТБ „…явно фактически е закрита и
търговските ѝ отношения са били преустановени, не би било целесъобразно
да се изисква от вложителите да отправят искане за изплащане на техните
депозити. Също така е съмнително как би могло да бъде доказано отправянето на
такова искане, което в случая на депозити, платими по всяко време при
поискване, всъщност често се изразява в опита за теглене на пари от банков
автомат или за извършване на банков превод в интернет. Следователно и за самата
схема за гарантиране на депозити би било проблематично, ако трябва да се увери,
че вложителите са отправили искане за изплащане на техните депозити“. Още
повече че компенсацията трябва да се плати бързо, а именно в рамките на 20
работни дни съгласно член 10, параграф 1 от Директива 94/19.
Така и в т.3 от диспозитива от решението
на СЕС по дело С-571/16 изрично е прието, че член 1, точка 3, подточка i) от
Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл,
че предварителното предявяване от титуляря на банков депозит до съответната
кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде
условие за установяване на неналичността на този
депозит по смисъла на тази разпоредба.
От изложеното недвусмислено следва, че
единствено и достатъчно условие за изпадане на БНБ, респ. на ФГВБ в забава по
отношение на вложителите е изтичането на императивния 5 дневен срок по член 1,
точка 3, подточка i) от Директива 94/19, а в случая то безспорно е настъпило.
Ирелевантно е и обстоятелството, че не
БНБ, а ФГВБ е компетентен да изплаща гарантираните депозити, т.к. именно решението по чл.1, пар.3, подт.i,
ал.2 от Директивата, което БНБ е била длъжна да вземе, падежира
вземането на ищцата. Следва да се има предвид, че Фондът не разполага със
самостоятелност при определяне на началната дата на изплащане на гарантираните
депозити. Действията, които ФГВБ следва да предприеме и конкретно задължението
му да започне изплащане на гарантираните депозити, са пряко обусловени от
решението на БНБ, с което депозитите се обявяват за неналични. Казано по друг
начин, именно след постановяване на решението на БНБ за обявяване на депозитите
за неналични, за Фонда възниква парично задължение към всеки от вложителите до
размера на гарантираните депозити. Така, постановявайки изискуемото от
Директива 94/19/ЕО решение на по-късна дата, БНБ е станала причина за
забавеното изпълнение на паричното задължение от ФГВБ, т.е. именно БНБ е
причина за забава на изпълнението на паричното задължение към ищцата и това
недвусмислено обосновава пряката причинно-следствената връзка между извършеното
нарушение и претърпените вреди. След като забавеното изпълнение на паричното
задължение към ищцата е следствие от извършеното от БНБ нарушение на чл.1,
пар.3, подт. i) от Директива 94/19/ЕО, това е и
основанието за приложението на чл.86 от ЗЗД.
Обстоятелството, че ЗГВБ обвързва началото
на срока от 20 работни дни за изплащане на гарантираните депозити с решението
за отнемане на лиценза на кредитната институция е ирелевантно, т.к. както е приел СЕС в т.1 от диспозитива на решението по
дело С-571/16 и в т.2 от решението по
делото С-501/18, разпоредбите на чл.1, т.3 и чл.10, пар.1 от Директива 94/19/ЕО
не допускат национално законодателство, което се отклонява от сроковете за
установяване неналичността и за изплащане на
депозитите. Разпоредбите на член 1,
точка 3, подточка i) във връзка с разпоредбите на член 7,
параграф 6 и член 10, параграф 1 от Директива 94/19, изменена с
Директива 2009/14, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална
правна уредба или договорна клауза, съгласно която депозит в кредитна институция,
чиито плащания са преустановени, става изискуем едва след като компетентният
орган отнеме издадения на тази институция банков лиценз и при условие че
вложителят изрично е поискал изплащане на този депозит. По силата на принципа
на предимство на правото на Съюза националният съд, сезиран с иск за
обезщетение за вредите, за които се твърди, че са причинени поради изплащането
на гарантирания размер на такъв депозит извън срока по член 10,
параграф 1 от тази директива, изменена с Директива 2009/14, е длъжен за
целите на произнасянето по този иск да не приложи тази национална правна уредба
или договорна клауза. Сроковете, регламентирани в цитираната директива
имат императивен характер, както подчертава и СЕС в решенията си по дела
С-571/16 и С-501/18, поради което е без значение дали ищцата се е съгласила на
по-дълъг срок или не. Сроковете за
изплащане на гарантираните депозити не подлежат на свободно договаряне,
противното би било в противоречие на изискванията на директивата „да не се
възпрепятства бързото изплащане“ и на императивното условие удължаване на
императивните срокове да се извършва само „при изключителни обстоятелства“.
По делото не се установява ищцата да не е
положила необходимата и дължима грижа и да не е предприела действия, които да ограничат
размера на вредите, които твърди да е претърпяла, което е пречка да бъде
ангажирана отговорността на държавата. Както бе посочено по-горе в мотивите на
настоящото решение, вложителите и акционерите в КТБ, не са разполагали с процесуален
ред и са били лишени от възможност да предприемат действия по привеждане на
действащата към момента схема за гарантиране на депозитите в съответствие с
Директива 94/19/ЕО, чрез обжалване на актовете на БНБ, поради което не са имали
ефективен способ на защита.
Налице е причинно следствена връзка между
неправомерното поведение на БНБ и настъпилата за ищцата имуществена вреда, макар
и ФГВБ да не е разполагал с необходимите
средства към момента, когато БНБ е трябвало да вземе решението по чл.1, пар.3,
буква i) от Директива 94/19/ЕО в 5-дневния срок. Следва да се има предвид, че
съгласно един от основните принципи на правото, формулиран в чл.81, ал.2 от ЗЗД, обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за
изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност. В контекста на
прилаганите от държавите членки схеми за гарантиране на депозитите и за да се
осигури тяхната ефективност, Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива
2009/18/ЕО не обвързва по никакъв начин задвижването на компенсационния
механизъм с условието схемата да разполага с достатъчно парични средства.
Напротив, както следва от чл.10, пар.1 от Директива 94/19/ЕО схемите за
гарантиране на депозитите следва да са в състояние да изплащат надлежно
доказаните претенции на вложителите, по отношение на неналичните депозити. От
съображение 10 на Директива 2009/14/ЕО е видно и че за да се запази доверието
на вложителите, и да се отговори на техните нужди, задействането на схемата и
изплащането на гарантираните депозити следва да започне в максимално кратък
срок, който може да бъде удължаван камо при извънредни обстоятелства. Предвид
императивния характер на сроковете за обявяване на депозитите за неналични и за
стартиране на тяхното изплащане, в контекста на съображение 9 от Директива
94/19/ЕО – изискващо схемите за гарантиране на депозити да се намесят веднага
след като депозитите са станали неналични – настоящият съдебен състав
преценява, че липсата на достатъчно средства във Фонда за покриване на
гарантираните депозити не може да се противопостави на правата на вложителите и
поради това не изключва нито съществения характер на нарушението, извършено от
БНБ, нито причинно-следствената връзка с претърпените в следствие на това
нарушение вреди.
Съдът намира за необходимо да
уточни, че мотивите на СЕС по т.60, както и по т.1 от диспозитива на решението
по дело С-501/18 не означават, че вложителят няма право на обезщетение за вреда
на гарантирания размер на депозита му /100 000 евро/, а че няма право на компенсация
до гарантирания размер от 100 000 евро за всеки от депозитите си, в
случай, че са повече от един и по всеки от тях има суми над 100 000 евро.
Противното тълкуване в смисъла, даден от ответника, би означавало наличие на
вътрешно противоречие в решението на СЕС по дело С-501/18, както и на
противоречие между нето и решението по
дело С-571/16, каквото настоящия съд не смята, че съществува.
Настоящият съдебен състав обаче преценява,
че за извършеното нарушение на правото на ЕС БНБ дължи обезщетение само за
периода на забава – от момента, в който реално ищцата е трябвало да има достъп
до депозита си до момента, в който нарушението е преустановено, а именно за
периода от 25.07.2014г. до 06.11.2014г. Само за този период е налице и причинно
следствена връзка между извършеното от БНБ нарушение и претърпените вреди.
Относно началната дата на периода следва
да се посочи, че срокът от 5 работни дни по чл.1, т.3, подт.
i) от Директива 94/19, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за
установяване неналичността на депозитите, смятано от
20.06.2014г. (датата на поставянето на КТБ под надзор) изтича на 27.06.2014г.
След този момент действително БНБ е в нарушение на правото на ЕС, но независимо
от това неправилно ищцата твърди, че още на 30.06.2014г. е следвало да има
достъп до депозита си.
Постановяването на акт, с който се
установява неналичността на депозитите не е
достатъчно условие за започване на тяхното изплащане. С акта, с който се
установява неналичността на депозитите само се
стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити и считано от датата на
постановяване на този акт, започва да тече срокът за изплащане. По арг.чл.23, ал.5
ЗГВБ, в случай че БНБ беше взела решението по чл.1, пар.3, подт.
i) в петдневния срок – т.е. най-късно на 27.06.2014г., то спрямо срока от 20
работни дни за изплащане на депозитите, смятано от 30.06.2014г., най-рано ищцата
е можела да получи достъп до депозита си
на 25.07.2014г. и именно това е датата, от която реално е започнал да търпи
вреди вследствие нарушението/забавата на БНБ. Т.к.
решението за обявяване неналичността на депозитите е
взето на 06.11.2014г. – когато е отнет лиценза на КТБ и съобразно действащото
към момента законодателство е обявена неналичността на
депозитите, респ. е стартирана процедурата по компенсиране по чл.10 от
Директива 94/19, след тази дата БНБ вече не е в нарушение/забава и следователно
за този период до датата на изплащане на депозита плюс начислената договорна
лихва – 04.12.2014г. липсва причинно следствена връзка. В същият смисъл са
решение по административно дело №560/2016г. на Варненския административен съд,
оставено в сила с решение №14886/05.11.2019г. по административно дело №2422/2019г.
на Върховния административен съд и решение по административно дело №1628/2019г.
на Варненския административен съд, оставено в сила с решение №15887/22.12.2020г.
по административно дело №3655/2020г. на Върховния административен съд.
Следователно, съдът намира, че реално
претърпяната от ищцата вреда е само разликата между законната лихва за периода
25.07.2014г. – 06.11.2014г. и изплатената за същия период договорна лихва по
депозита на ищцата. Видно от приетото заключение по ССЕ, размерът на законната
лихва за периода 25.07.2014г. до 06.11.2014г. е 5733.82 лв,
а начислената и изплатена договорна лихва за същия период е в размер на 1351.50
лв. Тоест, реално претърпяната от ищцата
вреда по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ е в
размер на 5733.82 лв - 1351.50 лв
= 4382.32 лева.
Над този размер и извън периода 25.07.2014г.
- 06.11.2014г., претенцията е недоказана и следва да се отхвърли като
неоснователна.
Поради този изход на делото, разноски на жалбоподателя следва да се
възстановят от ответната страна – Българска народна банка, както следва: 10
лева държавна такса, поискано е присъждане на адвокатско възнаграждение, но
няма данни за платения размер.
Водим от горното, Варненският
административен съд, ХІХ-ти съдебен състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА Българска народна
банка да заплати на Ю.П.Й. с ЕГН **********,*** обезщетение за имуществени
вреди в размер на 4382.32 (четири хиляди триста осемдесет и два лева и тридесет
и две стотинки), претърпени в периода от 25.07.2014г. до 06.11.2014г.,
вследствие на извършено от Българска народна банка нарушение на правото на Европейския съюз,
изразяващо се в невземане на решение за обявяване неналичност на депозитите в „Корпоративна търговска банка“
АД, в императивния срок от пет работни дни, съгласно приложимата с директен
ефект разпоредба на чл.1, пар.3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 30 май 1994г. относно схемите за гарантиране на
депозити.
ОТХВЪРЛЯ искът на Ю.П.Й.
срещу Българска народна банка в останалата част над 4382.32 лева до пълния
размер от 8692 лева.
ОТХВЪРЛЯ искът на Ю.П.Й.
срещу Българска народна банка, с който се претендира обезщетение за имуществена
вреда за сумата от 32 950 лева, представляваща разлика между размера на
вложенията на ищцата в КТБ и изплатения ѝ гарантиран депозит, причинена
от неправомерни действия, нарушаващи приложими с директен ефект норми на
Общностното право и неправомерно бездействие, изразяващо се в неупражняване на ефективен и ефикасен банков надзор, вменен
по силата на чл.2 ал.6 от Закона за Българска народна банка.
ОСЪЖДА Българска народна
банка да заплати на Ю.П.Й. с ЕГН ********** съдебни разноски в размер на 10
/десет/ лева.
Решението може да бъде обжалвано пред
Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: