РЕШЕНИЕ
№ 90
гр. К., 18.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и
първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария К. Дановска
Членове:Кирил М. Димов
Боян Б. Ешпеков
при участието на секретаря Красимира Хр. Боюклиева
като разгледа докладваното от Кирил М. Димов Въззивно гражданско дело №
20255100500085 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 18/15.01.2025 г., постановено по гр.д. № 1349/2024 г. описа
на РС - К., са отхвърлени предявените обективно кумулативно съединени
искове, с правни основания чл.225, ал.1 от ЗСВ и чл.86, ал.1 ЗЗД, на В. М. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр. К., ж.к. „*.”, бл. *, вх. *, ап. *, против Окръжна
прокуратура - К., с адрес: гр. К., ул. „Г. Ч.“ *, представлявана от окръжния
прокурор Ж. С., за осъждането на ответника, по предявен частичен иск, да
заплати на ищеца, сумата от 2 500 ( две хиляди и петстотин) лева – част от
дължимата общо сума в размер на 134 576,20 лв., представляваща
обезщетение по чл.225, ал. 1 от ЗСВ, както и сумата 374,79 (триста седемдесет
и четири лева и 79 ст.) лева, представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху сумата от 2 500 лева, в периода от 01.09.2023 г. до
01.10.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на
исковата молба 01.10.2024 г. до окончателното погасяване на задължението.
Със същото решение В. М. П. е осъден да заплати на Окръжна прокуратура -
К., сумата от 150 лева – юрисконсултско възнаграждение.
1
Недоволен от постановеното решение на К.йския районен съд е останал
въззивникът В. М. П., представляван от процесуалния си представител адв.Д.
Д., който го обжалва като неправилно поради нарушение на материалния
закон и необоснованост. В жалбата се излагат съображения, че нормата на
чл.225, ал. 2, изр.I, предл. 1 от ЗСВ е неприложима, тъй като прекратяването
на служебното правоотношение на въззивника било на основание чл.165, ал.1,
т.2 от ЗСВ, а не на основарие чл.165, ал.1, т.3 и 5 от ЗСВ, както и, че
неправилно и в разрез на закона административния ръководител на ОП- К.
приел, че тази разпоредба е непълна и по аналогия изхождайки от
разпоредбата на чл.46, ал.2 от ЗНА е счел, че следва сам да я допълва. В
разпоредбата на чл.225, ал.2 от ЗСВ изрично и изчерпателно били посочени
случаите, при които на магистратите не се дължи обезщетение по чл.225, ал.1
от ЗСВ, като настоящият случай не попадал в тях. Неправилни били мотивите
на съда, свързани с правната фигура на „заподозрян“, тъй като нашето
законодателство от години не познавало такава правна фигура. В НПК
изрично били посочени участниците в процеса, като „заподозрян“ отдавна не
бил от тях, а и в ЗСВ било посочено „обвиняем“, а не заподозрян. Въпреки
липсата на доказателства било посочено, че към момента на освобождаване от
длъжност на въззивника били извършени процесуално-следствени действия, с
които било започнало наказателното производство и същият формално бил
привлечен като обвиняем. Сочи се, че въззиваемият бил привлечен в
качеството на обвиняем след освобождаването му от длъжност „следовател“.
Към момента на привличането му като обвиняем повече от месец същият не е
бил в системата на съдебната власт и към момента на прекратяване на
служебното му правоотношение на длъжността „следовател“ нямало имало
образувани против него дисциплинарни или наказателни производства.
Поради това счита, че това не следва да окаже влияние върху възможността
му да получи полагащото му се обезщетение за заеманата длъжност
„следовател“ за период от 28 години 7 месеца и 15 дни. От представените с
исковата молба и приети като доказателства по делото фишове за заплати от
м. юни и м. юли 2023 г. се установявал общият размер на дължимото
обезщетение по чл.225, ал.1 от ЗСВ в размер на 134 576.20 лв., равняващи се
на 20 брутни месечни заплати на въззивника, като с оглед изпадането на
ответника в забава се дължало и обезщетение за забава. При определяне на
обезщетението за забава следвало да се приложи правилото на чл.228, ал.3 от
2
КТ с оглед изричното препращане от ЗСВ, т.е. в случая работодателя изпадвал
в забава от 31.08.23г., като след тази дата дължало и заплащане на
обезщетение за забава. Моли съда да отмени обжалваното решение на РС - К.
и да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира
разноски. В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника -
адв. Д. Д. представя писмено становище, с което поддържа въззивната жалба.
Въззиваемият Окръжна прокуратура - К., представляван от Главен
експерт - юрисконсулт Ц. М., е представил отговор на основание чл.263, ал.1
от ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. В отговора се
излагат съображения, че в решение № 1 от 2017 г. по к.д. № 6/2016 г.
Конституционният съд е приел, че еднократното парично обезщетение, което
съдиите, прокурорите и следователите получават при прекратяване на
служебното им правоотношение, представлява по своя характер
благодарствено парично обезщетение. Посоченото разрешение било
споделено и в решение № 17 от 8.11.2018 г. по к.д. № 9/2018 г. на
Конституционния съд, като било посочено, че същото е в съответствие, както
с подкрепените виждания на доктрината, така и със съдебната практика и
следвало традиционното разбиране в българското общество. Съдът правел
паралел с обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ и посочвал, че то е от
категорията на плащанията, наречени гратификационни, т.е., изразяващи
благодарността на работодателя. Гратификацията била превърната в
задължителна за изплащане от работодателя, когато всички законови
изисквания са налице, т.е. не зависила от неговата субективна преценка и била
въздигната в субективно право на работника или служителя. Сочи се, че
докато е заемал длъжността „следовател“, В. П. е извършил на 15.06.2023 г.
противоправно деяние по чл.343б, ал.1 от НК, за което с постановление,
съставено на 25.08.2023 г., бил привлечен като обвиняем по ДП № 270/2023 г.
по описа на СО-СГП. Това поведение на следователя било в разрез с
изискванията за нравствени качества, които един магистрат следва да
притежава, за да му се изплати „благодарствено“ обезщетение по чл. 225 от
ЗСВ. Разпоредбата на чл.225, ал.3 от ЗСВ изисквала магистратът да е
привлечен като обвиняем за извършване на умишлено престъпление, като
предпоставка при наличието, на която обезщетението не се изплаща до
приключването на наказателното производство. Към датата на
освобождаването на следователя (16.07.2023 г.) тази предпоставка не е била
3
налице, поради което нямало пречка да се определи размерът на
обезщетението по чл.225 от ЗСВ. По отношение на пристъпването към
изплащане на обезщетението, същото се следвало на магистрата в рамките на
указания срок по чл.228, ал.3 от КТ. Съгласно посоченото в разпоредбата,
обезщетението се изплащало не по-късно от последния ден на месеца,
следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, т.е. 31.08.2023 г.
Преди тази дата, следователят бил привлечен като обвиняем за извършването
на престъпление с постановление от дата 25.08.2023 г. Това обстоятелство
било предпоставка за прилагането на чл.225, ал.3 от ЗСВ, с оглед което не
следвало да се пристъпва към изплащане на обезщетението. Докато е бил
действащ магистрат се предполагало, че въззивникът е извършил умишлено
деяние по чл.3436, ал.1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от
свобода. Същият бил надлежно обвинен, макар и след освобождаването му от
длъжност. Налице били всички предпоставки на чл.225, ал. 3 от ЗСВ за
отлагане на изплащане на обезщетението до произнасяне на съда с
окончателен съдебен акт. След като въззивникът е бил осъден за извършено
деяние по чл. 343б, ал. 1 от НК, не се дължало изплащане на обезщетение по
чл.225, ал.1 от ЗСВ. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски. В съдебно заседание процесуалният представител на
въззиваемия - Главен експерт – юрисконсулт Ц. М., поддържа становището си,
изразено в отговора на въззивната жалба в представено писмено становище.
Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото
доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя
констатира:
Жалбата е допустима, подадена е в срок от лице, имащо правен интерес
от обжалването. По същество разгледана е неоснователна.
Решението на К.йския районен съд е валидно и допустимо, като не са
налице предпоставките за обявяването му за нищожно или за обезсилването
му като недопустимо.
Първоинстанционното производство е било образувано по предявен иск
с правно основание чл.225, ал. 1 от ЗСВ за заплащане на обезщетение за
прослужено време в размер на 2500 лв., частичен иск от дължима сума в
размер на 134 576.20 лв., както и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, за
заплащане на обезщетение за неизпълнение на парично задължение
4
(мораторна лихва) в размер на 374.79 лв. в върху сумата от 134 576.20 лв., за
времето от 01.09.2023 г. до предявяване на исковата молба - 01.10.2024 г.
Ищецът сочи в исковата молба, че е работил като „следовател“ в ОСО
при ОП – К., за времето от 1991 г. до 15.07.2023 г., с общ стаж на длъжността
„следовател“ 28 години 7 месеца и 15 дни. На 16.06.2023 г. подал молба за
освобождаването му от длъжност на основание чл.165, ал.1, т.2 от ЗСВ., която
следвало да се счита за едномесечно предизвестие. С решение на Прокурорска
колегия на ВСС бил освободен от длъжността „следовател“, считано от
16.07.2023 г. Подал заявление за изплащане на дължимото обезщетение за
прослужено време, но със заповед на Административния ръководител на ОП –
К., такова му било отказано. Счита, че са налице предпоставките за заплащане
на обезщетение в размер на до 20 брутни месечни възнаграждения.
Ответникът оспорва исковете като сочи, че докато е заемал длъжността
„следовател“, В. П. е извършил на 15.06.2023 г. противоправно деяние по чл.
343б, ал.1 от НК, за което с постановление, съставено на 25.08.2023 г., бил
привлечен като обвиняем по ДП № 270/2023 г. по описа на СО-СГП. Това
поведение на следователя било в разрез с изискванията за нравствени
качества, които един магистрат следва да притежава, за да му се изплати
„благодарствено“ обезщетение по чл. 225 от ЗСВ.
Установява се от събраните по делото доказателства, а и не е спорно по
делото, че въззивникът В. М. П. е заемал длъжността „следовател“ в ОСО при
ОП – К., за времето от 01.01.1995 г. до 15.07.2023 г., с общ стаж в органите на
съдебната власт 28 години, 2 месеца и 14 дни. Въззивникът е бил освободен с
решение на Прокуроската колегия на ВСС с протокол № 24 от 28.06.2023 г.,
считано от 16.07.2023 г., на основание чл.160, във вр. с чл.165, ал.1, т.2 от ЗСВ,
въз основа на подадена от същия молба с вх. № 1050/16.0-6.2023 г.
Със споразумение за решаване на делото по НОХД № 6339/2023 г. по
описа на СГС, В. М. П. е признат за виновен в това, че на 15.06.2023 г., около
13.40 ч., в гр.С. З. по ул. „Х. Б.“ № 2, в посока запад-изток, управлявал
моторно превозно средство – лек автомобил марка „КИА“, модел „Сиид“, с
рег. № ******, с концентрация на алкохол в кръвта си над 1.2 на хиляда, а
именно 2.42 на хиляда, установено по надлежния ред чрез техническо
средства Алкотест „Дрегер 7510“, с № ARNA-0122, проба 03840 –
престъпление по чл.343б, ал.1, от НК, като му е наложено наказание
5
„лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца, изтърпяването на което е отложено
на основание чл.66, ал.1 от НК, за срок от 3 години.
Със заявление вх. № 1050/23 от 14.09.2023 г. В. М. П. поискал да му
бъде изплатено обезщетение по чл.225, ал.1-6 от ЗСВ, което му е било
отказано със заповед № ОП № 196/21.09.2023 г. на Административен
ръководител, Окръжен прокурор- Ж. С..
При така установените данни, следва извода, че предявените искове са
неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.225, ал.1 от ЗСВ при освобождаване от
длъжност съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на
такава длъжност има право на парично обезщетение в размер на толкова
брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите
на съдебната власт, но не повече от 20. Алинея 3 на цитирания текст гласи, че
в случаите, когато съдия, прокурор или следовател е привлечен като обвиняем
за извършване на умишлено престъпление или по отношение на него е
образувано дисциплинарно производство, обезщетението не се изплаща до
приключване на наказателното или дисциплинарното производство. Както е
посочено в решение № 17 от 8.11.2018 г. на КС по к.д. № 9/2018 г., отлагането
на изплащането на еднократното благодарствено обезщетение при условията
на чл.225, ал. 3 ЗСВ е моралната оценка, която законодателят поставя при
наличие на достатъчно данни за поведение, с което съдията, прокурорът или
следователят се е отклонил от повелята за нравственост и безукорност и е дал
повод за водене на дисциплинарно или наказателно производство срещу него.
Крайната цел на цитираната разпоредба е да запази интегритета на
магистратската служба и доверието на гражданите в нея. Съвкупността от
поведението на отделните магистрати в личен и професионален план е това,
което в най-голяма степен оформя облика на съдебната власт пред
обществото. В настоящия случай въззивникът е извършил умишлено
престъпление от общ характер, когато е бил магистрат на длъжност
„следовател“, с което, както е посочено в решението на Конституционния съд,
се е отклонил от повелята за нравственост и безукорност и е дал повод за
водене на наказателно производство срещу него, поради което на същия не се
следва и благодарствено обезщетение. Ако се приеме обратното, то това
означава да се възнагради магистрат, който е уронил престижа на съдебната
6
власт, както и да се даде одобрение на морално укоримо и обявено за
наказуемо поведение, което е недопустимо.
Обстоятелството, че въззивникът е бил привлечен като обвиняем след
като е бил освободен от длъжност на основание чл.165, ал.1, т.2 от ЗСВ поради
подаване на оставка, не е основание да се направи извод за дължимост на
парично обезщетение за прослужено време и безукорна служба. Деянието е
извършено деянието на 15.06.2023 г., като на следващия ден - 16.06.2023 г.,
въззивникът е подал молба за освобождаване от длъжност, но наказателното
производство е било образувано и изпратено по подсъдност на СГП.
Получаването на обезщетение при освобождаване от длъжност като
следовател в условията на висящо наказателно производство би било
несъвместимо със самата природа на гратификацията като израз на
благодарност за дългогодишна предана служба, за проявената от магистрата
лоялност.
Предвид изложеното, първоинстанционното решение като краен
резултат е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. При този изход
на делото в полза на въззиваемата страна се следват разноски за въззивна
инстанция в размер на 150 лв., представляващи юрисконсултско
възнаграждение.
Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 18/15.01.2025 г., постановено по гр.д. №
1349/2024 г. описа на РС - К..
ОСЪЖДА В. М. П., с адрес: гр. К., ж.к. „В.”, бл. *, вх. *, ап. *, с ЕГН
**********, да заплати на Окръжна прокуратура – К., разноски за въззивна
инстанция в размер на 150 лв., представляващи юрисконсултско
възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,
ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8