Р Е Ш Е Н И Е
Гр.С., 02.05.2017
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение,
ІІІ-Б въззивен състав в публично съдебно заседание на единадесети април през две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
А. МАРКОВА
Мл.с. ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
При
секретаря НИНА
СВЕТОСЛАВОВА сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№
7797 по описа за 2016 г. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от О.А.Х. /ищец пред СРС/ срещу решение, обективирано в протокола от публичното съдебно заседание,
състояло се на 04.02.2016 г., постановено от СРС, ГО, 53-ти състав по гр.д.№
34017 по описа за 2013 г., с което претенциите по чл.135 ЗЗД са отхвърлени като
неоснователни и в тежест на ищцата са възложени разноските по делото.
Излагат се доводи за неправилност на
така постановеното съдебно решение като се сочи, че същото е постановено в
разрез с материалния закон и събраните по делото доказателства; решението не
било съобразено със задължителната съдебна практика на ВКС, постановена по искове
с правно основание чл.135 ЗЗД. Същевременно се сочат нарушения на процесуалните
правила във връзка с допускане и обсъждане на доказателствата, събрани по
делото. Решението било необосновано. Ищцата била доказала качеството си на
кредитор. Счита, че са налице кумулативно дадените предпоставки за уважаване на
претенцията й.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което
претенцията й да бъде уважена. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от И.Ц.М. и „Е.“ ЕООД, ответници
пред СРС. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на така постановеното решение. Считат, че не са допуснати от
СРС сочените от въззивника нарушения на материалния и
процесуален закон. Ищцата не била доказала качеството си на кредитор, поради
което не разполагала с правото на иск по чл.135 ЗЗД. Ищцата предявявала чужди
права. Такова било вземането за издръжка на детето съгласно споразумението за
развода, утвърдено от съда в гр.В., И., от 23.01.2008 г. Позовават се на
съдебна практика на ВКС. Недоказан бил увреждащият характер на действията на
ответника Ф.Ф. във връзка с продажбата на дялове в
капитала на „А.Г.“ ООД, на дялове от „А.И.-р.Е.“, на въззИ.емите „Е.“ ЕООД и И.Ц.М.. Сочат, че сделките били
възмездни, сключени по номиналната стойност на дяловете и били вписани в ТР. Спазено
било изискването за еквивалентност на престациите.
Доказано било по делото, че Ф.Ф. разполага с
достатъчно секвестируемо имущество, т.е. ответника не
се бил поставил в положение да не може да заплаща издръжка. Точно, обратното,
на 27.03.2015 г. Ф. придобил всички дялове от „Е.“ ООД, т.е. бил увеличил патримониума си. Освен това интересът на ищцата бил
охранен, тъй като на 31.07.2015 г. в ТР бил вписан наложения в полза на ищцата
запор върху, дяловете на „Е.“ ЕООД за сумата от 15 720,38 лв. Недоказано
по делото било и знанието на въззиваемите „Е.“ ЕООД и
И.Ц.М. за увреждането.В случая не била налице презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД.
Доводът за свързаност на лицата по смисъла на пар.1
от ДР на ТЗ бил неоснователен, тъй като разширявал кръга на лицата по чл.135,
ал.2 ЗЗД. Това било така, защото лицата не били в роднинска връзка. Не се
доказало и, че т.12 и т.13 от Споразумението за развода да е било известно на въззиваемите „Е.“ ЕООД и И.Ц.М.. Последните не били страни
по гр.д. № дело 10299 по описа за 2013 г. на СГС с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД. От ищцата не било доказано вида и размера на увреждането. Претендират се
разноски.
Въззиваемият Ф.Ф., ответник пред СРС, чрез процесуалния си представител
адв.Г., излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на постановеното от СРС
решение. Счита, че О.А.Х. /ищец по делото/ е ненадлежна страна, тъй като тя
трябвало да води делото лично и като
законен представител на своята дъщеря В.. Това било многократно
изследвано от съда и въпреки различните
становища на инстанциите, това обстоятелство било достатъчно делото да бъде
прекратено; исковата молба била недопустима
като подадена от ненадлежна страна.
По същество на спора твърди, че искът е недоказан и след приключване на съдебното
дирене пред въззивната инстанция; въззивницата
не била доказала увреждане, както и не
доказала предварително знаене и цел, с
оглед на която са извършени търговските сделки. Това били търговски сделки,
извършени по ТЗ. Счита, че по обратната практика би се ограничила търговската
свобода. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна –
„К.Б.“ ЕООД, ответник пред СРС, не взема конкретно становище по спора.
По
допустимостта на въззивната жалба:
Въззивницата
е уведомена за така постановеното от СРС решение на 04.02.2016 г./решението е
постановено в проведеното на същата дата публично съдебно заседание/
Въззивната
жалба е подадена на 17.02.2016 г. , т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са
посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес, защото:
Ищцата /пред СРС/ в обстоятелствената
част на исковата молба се позовава на сключеното между страните споразумение за
развода, одобрено от съда в гр.В., И. /л.42/, където е посочено задължението на
Ф.Ф. /бивш съпруг на ищцата/ да заплаща ежемесечна
издръжка в размер на 250 евро за малолетната им дъщеря В.. Посочено е, че
задължението за издръжка трябва да се изплаща на Х.О.А..
Ищцата
твърди, че първия ответник – Ф. съзнателно след датата на предявяване на иска
по чл.59, ал.1 ЗЗД- 25.07.2013 . прехвърля чрез привидни продажби, своите
дялови участия в многобройните търговски дружества в България /35 бр., съгласно
справката на л.27 по делото пред СРС/. С оглед уточнението на исковата молба
/л.144/ прехвърлянето на дяловете е станало, съответно на 10.07.2013 г. и
23.04.2013 г.
Твърди
се, че втората ответница И.Ц.М. участва в „схемата“ на първия ответник, целяща
последния да бъде поставен в невъзможност да дава издръжка на дъщеря им.
Посочено е, че прехвърлянето на дяловете е извършено при участието на трети,
свързани по смисъла на пар.1 от ДР на ТЗ, лица. Целта
на тези сделки била ищцата да не може да предприеме действия по принудителното
изпълнение спрямо дяловото участие на Ф. в търговските дружества /ТД/, от които
същият се бил заличил като съдружник. Сочи, че „знанието“ на третите лица се
доказва от факта на това, че след прехвърлянето на дяловете Ф. оставал
управител на тези ТД, приобретатели. Втората
ответница – М. от дълги години била съдружинк и съуправител с Ф..
Останалите
ответници /ЮЛ/ - „Е.“ ЕООД и „К.Б.“ ЕООД са приобретатели на дялове от „А.Г.“ ООД и „А.И.-Ре“ ООД.
С
Павловия иск
ищецът цели да бъде обявена
недействителността на една правна сделка
или едно действие по отношение
на него.
Правата на
кредитора биват засегнати, когато длъжникът е извършил сделка, която го
уврежда. Кредиторът може да се
брани срещу увреждащата го сделка независимо от поредността във времето на
възникването на неговото вземане и на извършването на увреждащата сделка.
В
производството по Павловия
иск съдът изхожда от положението,
че вземането съществува, ако произтича от твърдените
факти. Съдът може да приеме
обратното, ако вземането е отречено със сила на
пресъдено нещо. Увреждащо кредитора е всяко правно или
фактическо действие на длъжника, с което се осуетява
или затруднява осъществяването на правото на кредитора
да се удовлетвори
от длъжниковото имущество. Без значение е дали длъжникът притежава друго имущество, от което кредиторът
да се удовлетвори,
тъй като оспорената сделка страда само от
относителна недействителност,
която лесно може да се
преодолее, като длъжникът изплати задължението си към кредитора или
искът на кредитора за вземането
бъде отхвърлен.
В
конкретния случай ищцата твърди ответникът Ф.Ф. да се
е обогатил за нейна сметка като е спестил разходите по издръжката на
малолетната им дъщеря В., като не е изпълнил залегналите като негови задължения
по утвърдения от съда в гр.В. протокол за раздяла по взаимно съгласие. Посочено
е още, че ищцата е предявила иск по чл.59, ал.1 ЗЗД пред СГС като се доказа, че
е образувано гр.д.№ 10299 по описа за 2013 г. на І-2 граждански състав. С оглед
представените по делото съдебни актове се установи, че действително, ищцата и
по настоящето дело, е предявила иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД срещу първия
ответник – Ф., Този иск е предявен от лицето /О.Х./ като лице, давало издръжка
вместо задълженото да я дава /в случая Ф.Ф./. Касае
се за вземания по т.12 и т.13 от Споразумението за раздяла, потвърдено от съда
в гр.В. за периода 01.08.2008 г. до 30.05.2011 г. и 08.09.2008 г.- 19.02.2013 г.
Решението,
постановено от СГС, ГО, І-2 състав е частично потвърдено от САС с влязло в сила
решение от 30.01.2017 г., постановено по гр.д.№ 3482 по описа за 2016 г.
При
това положение настоящата инстанция приема, че в полза на ищцата е налице
вземане срещу първия ответник, поради което доводите за липсата на надлежна
легитимация и правото на иск, са неоснователни.
Следва
да отбележим и, че в производството по иска по чл.135 ЗЗД длъжникът не може да
се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират
ищеца като кредитор. Защитата си като длъжник по тези отношения ответникът може
да осъществи само по иска за вземането, каквото в случая е било проведено по
иска по чл.59 ЗЗД, виж в този смисъл приетото в решение № 163 от 27.07.2011 г.
по гр.д.№ 672 по описа за 2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО.
По
доводите във въззивната жалба:
Действително, установи се от представените с
исковата молба справки от Агенцията по вписванията /л.28 и следв./,
че първият ответник е извършил сочените от въззивницата
прехвърляния на дялове, което не се и
оспорва. От същите се установява и, че първите двама ответници
са съдружници в процесните
ЮЛ, както и съуправители в част от тях.
Съгласно
чл. 129,
ал.1 от ТЗ дружественият
дял може да се прехвърля
и наследява. Прехвърлянето
на дружествения дял от един
съдружник на друг се извършва
свободно, а на трети лица - при
спазване на изискванията за приемане на нов
съдружник.
Прехвърлянето на дружествения дял се извършва
с договор, сключен с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно, и се вписва в търговския регистър- ал.2.
На
л.284 и следв. от делото /пред СРС/ са представени и
самите договори за прехвърляне на дялове. В тях е посочено, че цената по
сделката е платена изцяло.
Сделките
по чл.129 ТЗ не са безвъзмездни дори прехвърлянето да е станало по номиналната
стойност, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 153 ОТ 03.02.2017 Г. ПО Т. Д. № 3372/2015
Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, постановено по реда на
чл.290 ГПК.
В конкретния случай дори от показанията на свидетеля,
допуснат на страната на въззивницата /и нейн баща/ се установи, че прехвърлянето на дялове между
първите двама ответници в търговските дружества,
които капиталът е собственост на единия и/или същите са съдружници,
е обичайна търговска практика и датира от времето, в което първия ответник се е
установил да живее и упражнява търговска дейност на територията на Р България. „Те
са две дружества- едно инвестиционно „А.“ инвестира, а второто логистичното и с основна дейност с големи
обороти „А.Г.“. То има дялове във всички новосъздадени фирми, които се правят
по поръчки на италианци, които идват в България и се придобиват и недвижими
имоти. Тези недвижими имоти са в България.
Това са фактически най-крупните имоти - офиси на бул. „****“ № ** ет. 2
и ул. „****“ № **, вторият етаж, където понастоящем е седалището на „А.Г.“. С няколко поредни сделки, при което Ф.се
освобождава от собственост, най-накрая минават
през собственост на И.М. и З.Т.и най-накрая са съсобственици на фирма „В.“,
която обаче е собственост на една офшорка от Малта,
казва се „Летящият дракон“... „Практически той работи по заявка на италианци.
Регистрира се фирма. Той се снабдява с всички документи, разрешителни и в зависимост от това дали е за
транспорт, дали е за услуга, ресторанти
и т.н. след което италианеца идва, прехвърля се фирмата, или остава на
счетоводно обслужване, или отИ.на друго място и от
това се печели. Както казах схемата е да се създадат фирмите по заявка и да се
прехвърлят на чужденците, които идват.
Това е обичайното“.
От показанията на свидетеля Х.се установява, че ответницата М.
работи заедно с Ф. още от 2005 г.- 2006 г., а Ф. е започнал да упражнява
търговска дейност в Р България още от 2005 г., когато заедно със свидетеля Х.са
основали „А. С.К.“.
От
разпитаните пред настоящата инстанция свидетели се установи и, че първият
ответник развИ.успешен бизнес.
От
представената от ищцата кореспонденция /за която се сочи, че е от електронната
поща/ за доказване тезата й за „знанието“ на третите лица, освен влошените
отношения между бившите съпрузи, се установява и, че продажбата на дружество
/не се сочи кое/ е извършено, за да се гарантира възможността на първия
ответник да работи. Посочено е още, че цената е платена редовно, виж л.271 по
делото пред СРС. „Купи дружеството и го плати редовно, не съм го подарил, и тя
и И.ще гарантират бъдещето на дружеството…те го направиха за да гарантират
работата си, тази на колегите и клиентите си..“/л.277/.
/Продажбата
на леката кола марка Фиат не е предмет на спора, поради което съдът не обсъжда
доказателството на л.273/.
/Последващите сделки между втората ответница – И.М. и З.Т.не
се предмет на своевременно предявена претенция, поради което също не се
обсъждат, вкл. и доказателствата във връзка с тях/.
Съгласно чл. 135 от ЗЗД кредиторът може
да иска да
бъдат обявени за недействителни спрямо него действията,
с които длъжникът го уврежда, ако
длъжникът при извършването им е знаел за увреждането.
Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело
за увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни
лица са придобили
възмездно преди вписване на исковата
молба за обявяване на недействителността.
Знанието се предполага до
доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на
длъжника.
Когато действието
е извършено преди възникване на вземането,
то е недействително само ако е било
предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял,
да увреди кредитора.
Когато увреждащата
сделка е възмездна,
както в
настоящият случай, кредиторът трябва
да докаже, че за увреждането
е знаело и третото лице, с което длъжникът
е договарял, т.е.
че третото лице е знаело фактите
и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане - чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
Материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД - "знание за увреждането"
у ответника-приобретател по
атакувания с иска по чл. 135 от ЗЗД възмезден акт по прехвърлане
на пхроцесните дялове /"лицето, с което длъжникът е договарял"/, има субективен характер и е в тежест на доказване за
ищеца.
Следователно,
предпоставките за уважаване на иска
по чл. 135 от ЗЗД са:
наличие на действително вземане в полза на кредитора,
което е възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска, извършването
на увреждащо кредитора действие и ако то е възмездно - лицето, с което длъжникът е договарял, да е знаело за увреждането,
което понася кредиторът в резултат на сделката. Това
знание от страна на приобретателите
за увреждане
на кредитора на техния прехвърлител
подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства. Доказването не е необходимо да е пълно и главно.
При липса на преки доказателства,
доказването може да бъде изведено
въз основа на поредица от
установени факти, който в своята взаимна връзка косвено водят до
несъмнен извод за наличието му, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 218 ОТ
11.10.2013 Г. ПО ГР. Д. № 1778/2013 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
За доказване на „знанието“
са допустими и свидетелски показания, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 61 ОТ 01.03.2016 Г. ПО ГР. Д. №
4578/2015 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, също
постановено по реда на чл.290 ГПК.
Въззивната инстанция с нарочно определение, четено в
закрито съдебно заседание на 06.07.2016 г. прие, че СРС е допуснал процесуално
нарушение при допускането/недопускането/ на доказателствата- чл.266, ал.3 ГПК.
В
показанията си свидетелят Х.сочи, че: „Не съм казвал, че съм присъствал на
разговори, при които те си уговарят прехвърляне на това по какъв начин ще си
прехвърлят дяловете, кога ще ги върнат обратно, защото в края на краищата те ги връщат фактически. Това го научих от
Агенция по вписванията“.
Според
свидетелката Табакова прехвърлянето на дяловете е извършено с оглед
икономическата криза, както и защото Ф. й има доверие.
Не е необходимо
кредиторът да доказва знанието на третото лице,
когато то се презумира - чл 135, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно, обстоятелствата, от които произтича
вземането винаги са известни на
по-тесен или по-широк кръг лица
от обкръжението на длъжника, но
то се предполага
до доказване на противното само
за съпруга, низходящите, възходящите и братята и сестрите на длъжника. Не се установи, а и не се
твърдеше, че първия и втория ответник са в роднинска връзка; те не са и
съпрузи.
За
да е налице знание за увреждане
не е необходимо третото лице да
познава кредитора и длъжника, да са
представени доказателства кога и при какви
обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни
права и задължения, за да може
той да е наясно как те
се накърняват от сключения договор.
Достатъчно е на третото лице да
са известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора.В конкретния случай от
събраните гласни доказателства не се установи ответницата И. М. да е знаела за
обстоятелствата във връзка с дължимата от втория ответник издръжка, респ. дали
същата е издължена и от кого. Въззивната инстанция
приема, че показанията на свидетеля Х.в този смисъл не следва да бъдат
кредитирани, тъй като свидетелят е баща на ищцата,арг.
от чл.172 ГПК.
Презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не може да се
прилага разширително, но наличието на
съответна фактическа степен на близост
в отношенията /напр.
съвместено живеене на съпружески начала
или в общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца, отношения между свързани лица по
см. на § 1 ДР ТЗ и др./ имат значение
и ако бъдат доказани могат да залегнат в основата
на фактически извод за наличието
на знание, като разбира се
естеството на съществуващата фактическа близост определя естеството на узнатите
обстоятелства.
Следователно
разпоредбата на чл.135, ал.2 ЗЗД намира
приложение и по отношение на юридически лица, чийто собственици и управители са
от кръга на лицата по чл.135, ал.2 ЗЗД, виж в този смисъл решение № 163 от
27.07.2011 г. по гр.д.№ 672 по описа за 2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, също
постановено по реда на чл.290 ГПК.
Съгласно
§ 1, ал.1 от ДР на ТЗ "свързани лица"
по смисъла на този закон
са:
1. съпрузите,
роднините по права линия - без
ограничения, по съребрена линия - до четвърта степен
включително, и роднините по сватовство - до трета степен
включително;
2. работодател
и работник;
3. лицата,
едното от които участва в управлението на дружеството на другото;
4. съдружниците;
5. дружество
и лице, което притежава повече от 5 на сто
от дяловете и акциите, издадени с право на глас
в дружеството;
6. лицата,
чиято дейност се контролира пряко
или косвено от трето лице;
7. лицата,
които съвместно контролират пряко или косвено трето
лице;
8. лицата,
едното от които е търговски представител на другото;
9. лицата,
едното от които е направило дарение в полза на другото.
"Свързани лица"
са и лицата, които участват пряко или косвено
в управлението, контрола или капитала на
друго лице или лица, поради
което между тях могат да
се уговарят условия, различни от обичайните- ал.2.
Свързаните лица по § 1 ДР ТЗ биха знаели основни
обстоятелства от дейността на дружествата.
Юридическото лице знае за увреждането,
ако за това
знаят лицата от състава на
неговите органи, виж РЕШЕНИЕ № 13 ОТ
19.02.2015 Г. ПО ГР. Д. № 4606/2014 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Въззивната инстанция приема, че в случая предприетите от
първия ответник – Ф. разпореждания с дялове от двете му дружества- „А.Г.“ ООД и
„А.И. –Ре“ ООД не са извършени с цел да увредят на
ищцата.
Действително,
в определени случаи сделки между свързани лица биха били недействителни- чл.26,
ал.2 ЗЗД. В конкретния случай реалното плащане на цената на сделката по чл.129 ТЗ не се оспорва от ищцата /виж с.3 и 4 от исковата молба/. Както вече бе
посочено по-горе, „привидността на сделката“ се обосновава с осуетяване на
възможността за извършване на принудително изпълнение върху активите на Ф.Ф..
С оглед представените на л.91-120 /пред
СРС/ доказателства, установи се, че в
полза на ищцата е наложен запор върху всички вземания на визираните в запорните съобщения ЮЛ, т.е. опроверга се твърдението на
ищцата, че: “целта на тези сделки била
ищцата да не може да предприеме действия по принудителното изпълнение спрямо
дяловото участие на Ф. в търговските дружества /ТД/, от които същият се бил
заличил като съдружник“.
С оглед гореизложените мотиви въззивната
инстанция приема, че обжалваното решение макар и постановено при нарушения на порцесуалния закон във връзка с допускането/недопускането
на доказателства, както и при липсата на обсъждане на събраните по делото /пред
СРС/ такива /необснованост/ като краен извод, е
правилно. Затова и ще следва да бъде повърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора обжалваното
решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивницата
разноски не се следват.
Въззиваемият Ф.
претендира разноски и такива са сторени в размер на 1 000 лв., поради
което му се присъждат.
Въззиваемите
И. Ц.М. и „Е.“ ЕООД претендират разноски и такива са сторени в размер на общо
1092 лв. и им се присъждат.
Въззиваемата страна – „К.Б.“ ЕООД не претендира разноски и такива
не се присъждат.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение, обективирано в протокола от публичното съдебно заседание,
състояло се на 04.02.2016 г.,
постановено от СРС, ГО, 53-ти състав по гр.д.№ 34017 по описа за 2013
г., изцяло.
ОСЪЖДА
О.А.Х., ЕГН **********,****, съдебен адрес:***-адв.С.И.,
да заплати на Ф.Ф.,
гражданин на Р И., ЕГН/ЛНЧ/ **********, роден на *** г. в гр.В., И., с адрес в
Р България: гр.С., ул.“*********“ № **, ет.*, сумата в размер на 1 000 лв.- разноски за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА
О.А.Х., ЕГН **********,***0, съдебен
адрес:***-адв.С.И., да заплати на И.Ц.М., ЕГН **********,*** и „Е.“ ЕООД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***- адв.И.,
общо сумата в размер на 1092 лв.- разноски за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението МОЖЕ да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок
от връчването му, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: