№ 559
гр. Пловдив, 16.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20215300502056 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260058 от 11.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 839 по
описа за 2020 г. на РС-Карлово, II гр.с., ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че
Л. ИВ. ПР., ЕГН: **********, с адрес: гр. Сопот, ул. ***, съдебен адрес: гр.
София, ул. „Гургулят“ №31, офис – партер, чрез адв. М.Л., дължи на „ТИ БИ
АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №52-54, представлявано от
изпълнителните директори А.Ч.Д. и Н.Г.С. следните суми, за които по ч. гр.
дело 1900/2019 г. по описа на РС Карлово е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК: сумата от
231.95 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №
**********/25.11.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 05.12.2019 г., до изплащане на
вземането, като до пълния претендиран размер от 271.22 лв. – главница, 32.77
лв.– договорна (възнаградителна) лихва за периода от 25.04.2018 г. до
25.11.2018 г. и 48.07 лв. – обезщетение за забава за периода от 25.04.2018 г.
до 28.11.2019 г., ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен; ОСЪЖДА Л. ИВ.
1
ПР., ЕГН: **********, да заплати на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК:
*********, сумата от общо 288.95 лв., представляваща направените в
исковото производство разноски по компенсация; ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ
БАНК“ ЕАД, ЕИК: *********, да заплати на Л. ИВ. ПР., ЕГН: **********,
сумата от общо 73.41 лв., представляваща направените в заповедното
производство разноски по компенсация.
С Определение №260155 от 11.05.2021 г. по гр.д.№ 839/2020 г. на РС-
Карлово, II гр.с., се изменя горепосоченото Решение № 260058 от 11.03.2021
г. в частта за раноските, както следва: ОСЪЖДА Л. ИВ. ПР., ЕГН:
**********, да заплати на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата
от общо 461, 18 лв., представляваща направените по делото разноски,
съразмерно с уважената част от исковете, от които: 411, 77 лева в исковото
производство и 49, 41 лева в заповедното производство по ч.гр.д.№ 1900/2019
г. по описа на РС Карлово; ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК:
*********, да заплати на Адвокатско съдружие „Билева консулт“ с Булстат:
*********, сумата от 122, 82 лева - адвокатски хонорар за оказана безплатна
правна помощ от Адвокатско съдружие „Билева консулт“, чрез адвокат М.Л.,
в исковото производство по гр.д.№ 839/2020 г. на РС-Карлово, на осн.чл.38,
ал.2 ЗАдв; ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК: *********, да заплати
на Адвокатско съдружие „БУЛ ЛЕКС“ с Булстат: *********, сумата от 122,
82 лева - адвокатски хонорар за оказана безплатна правна помощ от адвокат
К.Б., в заповедното производство по ч.гр.д.№ 1900/2019 г. на РС-Карлово, на
осн.чл.38, ал.2 ЗАдв.
Недоволни от решението са останали и двете страни по делото.
С въззивна жалба с вх.№ 262646/13.04.2021 г. ищецът „ТИ БИ АЙ
БАНК“ ЕАД ЕИК: *********, чрез пълномощника юрисконсулт М.Н.,
обжалва решението в частта му, с която са отхвърлени искове за главницата
до пълния претендиран размер от 271.22 лв., за сумата от 32.77 лв.–
договорна (възнаградителна) лихва за периода от 25.04.2018 г. до 25.11.2018
г. и за сумата от 48.07 лв. – обезщетение за забава за периода от 25.04.2018 г.
до 28.11.2019 г. Излага оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на
решението, както и подробни доводи за действителността на договора като
коментира разпоредбите на ЗПК. Моли за отмяна на решението и за
уважаване на отхвърлените претенции. Претендира разноските по делото.
2
В срока по чл.263 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от
Л. ИВ. ПР., ЕГН: **********, чрез пълномощника си адвокат Н.И., с който се
оспорва жалбата като частично недопустима с довода, че ищецът няма правен
интерес да обжалва решението относно уважената главница от 231, 95 лева.
По същество жалбата се оспорва като неоснователна. Излагат се доводи за
недействителността на договора за потребителски кредит, коментира се
същия и нарушенията на ЗПК. Поддържа се, че неоснователно е приложена
разпоредбата на чл.23 ЗПК. Моли частично да се прекрати производството по
въззивната жалба за уважената главница, а в останалата част да се остави без
уважение. Претендира разноските по делото.
С въззивна жалба с вх.№ 262343/31.03.2021 г. ответникът Л. ИВ. ПР.,
ЕГН: **********, чрез пълномощника си адвокат Н.И., обжалва решението в
частта му, с която се установява задължението за главницата от 231.95 лв.
Във въззивната жлаба се излагат оплаквания за неправилност на решението в
обжалваната част, постановяването му в противоречие на материалния и
процесуалния закон. Поддържа, че договорът е недействителен. Оспорва се
приложението на чл.23 ЗПК при присъждането на посочената главница с
довода за подмяна на основанието, на което е предявен иска. Моли за отмяна
на решението в обжалваната част. Моли за присъждане на разноските по
делото.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
„ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК: *********, чрез пълномощника юрисконсулт
С.Р., с който оспорва същата като неоснователна и излага доводи за
уважаването на предявените искове.
Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на
обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено следното:
Въззивните жалби са подадени в срок, изхождат от легитимирани
страни и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явяват процесуално допустими.
Неоснователни са доводите на ответника за недопустимост на
въззивната жалба на ищеца с вх.№ 262646/13.04.2021 г. С така подадената
жалба ищецът не оспорва решението в частта, с която е уважена претенцията
3
му, нито моли решението да бъде отменено изцяло. Ищецът обжалва
отхвърлянето на претенциите му като оспорва изводите на районния съд за
недействителност на договора и моли за признаване за установено
задължението за пълния размер на главницата, договорната лихва и
обезщетението за забава. Следователно жалбата е насочена против
решението в частта му, която е неблагоприятна за ищеца, поради което
същата е допустима.
По същество на въззивните жалби съдът намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано въз основа на
предявени от Ти Би Ай Банк ЕАД против Л. ИВ. ПР. обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415, ал.1 вр. с
чл. 9 ЗПК, чл. 79 и чл. 86 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът
дължи на ищеца сумите по сключения Договор за потребителски кредит №
********** от 27.11.2017 г., както следва: сумата от 271,22 лв.- неизплатена
главница, сумата от 32.77 лв.– договорна (възнаградителна) лихва за периода
от 25.04.2018 г. до 25.11.2018 г. и сумата от 48.07 лв. – обезщетение за забава
за периода от 25.04.2018 г. до 28.11.2019 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК /06.12.2019г./ до
окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК
и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1900/2019 г. по описа на ПРС.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Л. ИВ. ПР. е подала писмен
отговор, с който е оспорила исковете по основание и размер. Изложила е
съображения за недействителност на договора с довода, че не са представени
общи условия и за липсата на погасителен план, от който да се установят
включените суми в погасителните вноски. Оспорила е усвояването на сумата
по кредита. Изложила е възражение за недействителност на клаузата за
договорна лихва. Обезщетението за забава е оспорено като недължимо с
довода, че се основава на нищожна клауза и надхвърля размера на законната
лихва. Оспорила е сумата за застраховка като недължима, поради нищожност
и заобикаляне на забраната за надвишаване на размера на ГПР. Моли за
отхвърляне на исковете.
От събраните по делото писмени доказателства е документално
установено, че на 25.11.2017 г. между Ти Би Ай Банк ЕАД в качеството на
4
кредитор и Л. ИВ. ПР. в качеството на кредитополучател е сключен договор
за кредит, по силата на който е предоставена в заем сумата от 387, 00 лв. със
срока за издължаване до 25.11.2018г. В чл.7.2 е предвидено, че кредиторът
превежда съответната част от средствата по кредита по сметка на продавача
на стоката, избрана от потребителя, за заплащането на продажната й цена.
Уговорено е, че в случаите, когато потребителят пожелае да сключи някоя от
застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните
програми, предлагани от кредитора при условията на чл.19, частта от
средствата по кредита, дължима за конкретната застраховка сума, се превежда
директно по банковата сметка на застрахователя. В чл.8 са описани стоките и
услугите, за които се предоставя сумата по кредита: стоки от студио Модерна
на стойност от 369, 70 лева и застраховка Банк живот агент на стойност от 17,
30 лева.В чл. 9.1. е предвиден ГЛП в размер на 31,72 %. В чл. 9.4. от договора
е предвидена лихва за просрочие в размер на законната лихва върху
просрочената сума. Според чл.10 годишният процент на разходите (ГПР) по
кредита е 36,89, а общата дължима сума по кредита е 456,66 лв. В чл.11, ал. 2
е инкорпориран погасителен план, в който е посочен размер и падеж на всяка
от вноските. В чл. 19 от договора е отразено, че при сключване на договора
потребителят не е длъжен да сключва застраховка, като по свое желание и по
собствено усмотрение може да сключи някоя от застраховките, или да се
присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от
кредитора в качеството му на застрахователен агент, без това обаче да е
задължително условие за сключване на договора. Предвидено е и право на
отказ от договора. В договора е инкорпорирана декларация от потребителя за
получаване на стоката по чл.8 от договора на 30.11.2017 г. в гр.Сопот.
По делото са представени следните писмени доказателства: Заявление -
декларация от 25.11.2017 г. от Л.П., с която е заявила желание да
кандидатства за получаване на потребителски кредит и да бъде извършена
предварителна преценка на нейната платежоспособност, както и съгласие за
сключването на застраховка живот; Застрахователно удостоверение за
присъединяване към групова застрахователна полица със застраховател ЗК
„Уника Живот“ АД и застрахователен посредник „Ти Би Ай Банка“ЕАД, в
което е отразено, че се дължи застрахователна премия в размер на 17, 30 лв.
като ответникът е декларирал, че се е запознал с условията на
застрахователното покритие; Фактура № ********** от 26.11.2017 г. за
5
закупуване на стоки от студио Модерна на стойност от 369, 70 лева с
отбелязване изпращането им на Л.П. с пратка № 37048 от 26.11.2017 г.
Прието е заключение на съдебно – счетоводна експертиза, от което се
установява, че ищецът е изпълнил задължението си по процесния договор
като на 15.12.2017 г. е заплатил на студио Модерна заемната сума по фактура
№ ********** от 26.11.2017 г. и на 24.01.2018 г. е платил застраховката по
груповата застрахователна полица на ЗК „Уника Живот“ АД, или общо
сумата по кредита от 387 лева. Според заключението, за погасяването на
кредита са постъпили суми от кредитополучателя в общ размер на 155, 05 лв.
Отразено е, че остатъчното задължение е в размер на 271,22 лв.- главница, 32,
77 лв.- договорна лихва за периода от 25.04.2018 г. – 25.09.2018 г., 48, 08 лв.-
обезщетение за забава за периода от 25.03.2018 г. до 28.11.2019 г.
С постановеното по делото решение районният съд е приел, че
договорът за потребителски кредит е недействителен, поради нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.2 ЗПК, съгласно която „Общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора“. Изводът на районния съд е, че ищецът не
е представил по делото Общи условия към процесния договор, както и не
твърди такива да са налични, с което е обосновал изводите си за нарушение
на чл.11, ал.2 ЗПК. Ето защо на осн.чл.23 ЗПК районният съд е признал
единствено вземането на ищеца за чистата стойност на кредита в непогасения
му размер, който съгласно заключението на вещото лице е 231.95 лева след
приспадане на извършеното плащане по договора от 155, 05 лева от
стойността на кредита от 387 лева. С оглед на това, районният съд е
отхвърлил претенцията за главницата до пълния претендиран размер, както и
за договорната лихва и обезщетението за забава.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК въззивният съд намери,
че същото е валидно и допустимо в обжалвната част, като при
постановяването му не е било допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. Предвид горното и на основание чл.269, изр.2
от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението в
обжалваната част, съобразно оплакванията в жалбата, като въззивният съд
се произнесе по правния спор между страните.
6
Оплакванията на ищеца са насочени срещу изводите на районния съд за
недействителност на договора. Поради това и доколкото договорът е за
предоставянето на потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК, въззивният
съд следва да извърши самостоятелна преценка за съответствието му с
поставените в закона изисквания за действителност и договарянето му при
спазването на добрите нрави. След самостоятелна преценка на представения
договор, настоящият съдебен състав намира, че същият в цялост не страда от
пороци, водещи до неговата недействителност. Процесният договор е
сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК към датата
на неговото сключване. Посочени са индивидуализиращи данни за страните,
размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да
върне, годишният процент на разходите, годишния лихвен процент по
кредита, условия за издължаване на кредита- брой и размер на погасителните
вноски и периодичността и датите на плащането им, както и останалото се
изискуемо съдържание според посочените разпоредби.
Неправилен е изводът на районния съд за нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.2 ЗПК, наведено от ответника в отговора на исковата молба. Следва
да се има предвид, че в процесния договор липсва препращане към общи
условия на банката относно договорите за потребителски кредит, поради
което и няма как подобни да бъдат подписвани и прилагани към договора.
Тоест в случая договорът за потребителски кредит не е сключен при общи
условия, поради което и не е налице нарушение на изискването в чл.11, ал.2
ЗПК.
Неоснователен е доводът на ответника за недействителност на договора,
поради липсата на погасителен план, от който да се установи как е
формирана отделната погасителна вноска. Следва да се има предвид, че в
договора е инкорпориран погасителен план за изплащане на кредита на 12
погасителни месечни вноски – 11 от тях в размер на 38.05 лв. и една последна
изравнителна вноска в размер на 38.11 лв. Следва да се отбележи, че както от
съдържанието на законовия текст, така и при сравнение с текста на чл. 11, ал.
1, т. 12 от ЗПК следва, че съдържащия се погасителен план удовлетворява
изискванията на закона. Съображение за последното се извлича от решение
на Съда на Европейския съюз по дело C-42/15 Home Credit Slovakia a. s.
7
според което, Член 10, параграф 2, букви з) и и) от Директива 2008/48 трябва
да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се
уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани
във връзка с член 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата
членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба.
Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз всички национални
правни норми следва да се тълкуват в съответствие с директивите, от които са
възприети и начина, по който последните се тълкуват в рамките на правото на
Европейския съюз /(вж. Решението по дело C-106/89
Marleasing/.Същевременно в чл.12 от договора изрично е посочено, че
кредитополучателя има право, при поискване и безвъзмездно, по всяко време
от срока на договора, да получи на хартиен носител извлечение от по сметка
под формата на погасителен план съгласно чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК, при което
са удовлетворени изискванията на посочената норма.
Неоснователно е и възражението на ответника недействителност и
невключване на застрахователната премия в ГПР. От приетото по делото
заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че в общата
сума по кредита в размер на 387 лв. е включена, както сумата за стоката,
преведена на търговеца, така и застрахователните премии, които са преведени
на застрахователния брокер. Последното е в съответствие с договорките
между страните в чл.8 от договора, според които в сумата по кредита от 387
лева се включва както стойността на стоката от 369, 70 лева, така и на
застрахователната премия от 17, 30 лева. Изложеното налага извод, че сумата
от 17, 30 лева не представлява допълнителен разход по договора за кредит, а е
компонент от предоставената в заем сума и като такъв е формирала ГПР,
поради което и правилно е включена в погасителните вноски.
Следователно се налага извод, че процесният договор не е
недействителен на някое от специалните основания по чл.22 ЗПК, поради
което следва да се извърши проверка на отделните клаузи на този договор
предвид възможната им нищожност и неравноправност във връзка с нормите
на ЗЗП.
В договора за револвиращ заем се предвижда задължение на
8
заемополучателя да заплаща договорна лихва в размер на 31, 72 %. Според
разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните
норми на закона и на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип,
който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е
проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на
другата.
Възнаградителната лихва принципно съставлява цена за предоставеното
ползване на заетата сума, но когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения. Към датата на
сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона
по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че
се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК,
следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било
възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика
трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва). Следователно при преценка съответствието на спорната договорна
клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.
Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на
БНБ се прибавят десет пункта. Така към сключване на договора размерът на
законната лихва е 10%. С други думи: уговорената с процесния договор
възнаградителна лихва в размер на 31, 72 %. е повече от трикратно по-висок
от размера на законната лихва. По делото не се установяват обстоятелства,
9
които да дават основание за очакване на завишен размер на вреди за
заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя. Следователно
уговарянето на възнаградителна лихва в размер три пъти над законната
значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид характера
на предоставяната по договора услуга (предполагащ недостиг на парични
средства у едната от страните), следва да се приеме, че процесната уговорка
не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите.
От изложеното се налага извод, че процесната клауза за
възнаградителна лихва е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД
и ответникът не дължи заплащането на възнаградителна лихва по договора за
кредит, а така и претендираната с исковата молба от 32, 77 лв.
Следователно платените суми за възнаградителна лихва следва да бъдат
съотнесени за погасяването на главницата. За уважаването на главницата се
доказва от заключението на ССчЕ, че кредитът от 387 лева е предоставен чрез
изплащането от ищеца на стойността на стоката от 369, 70 лева и на
застрахователната премия от 17, 30 лева. Същевременно по делото се доказва,
че платените по договора суми за главница и възнаградителна лихва са в общ
размер на 155, 05 лева. С оглед на това, основателна е претенцията за
главницата в размер на 231.95 лева, за който размер е уважена претенцията за
главницата и от районният съд.
По делото се доказва задължението на ответника за заплащането на
обезщетение за забава за периода от 25.04.2018 г. до 28.11.2019 г. Според
чл.15.1 от договора, при просрочие потребителят дължи законна лихва върху
просрочената сума за целия период на просрочието, която се формира
съгласно чл.9.4 от договора. По смисъла на последната разпоредба, законната
лихва е в размер на ОЛП + 10 пункта надбавка. Така посочените клаузи
преповтарят нормата на чл.86 от ЗЗД, съгл. която при неизпълнение на
парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата. Следователно страните не са договорили нищо
повече от законовото разрешение на въпроса, поради което е неоснователен
доводът на ответника, че обезщетението за забава се основава на
неравноправна клауза. Дължимият размер на обезщетението се установява от
заключението на ССчЕ в таблица № 6, според което сумата от 48, 08 лева
10
съставлява обезщетението за забава за периода от 25.03.2018 г. до 28.11.2019
г. Доколкото обаче обезщетението се претендира от ищеца за периода от
25.04.2018 г. до 28.11.2019 г., от сумата 48.08 лева следва да се приспадне
размерът на обезщетението за периода от 25.03.2018 г.- 25.04.2018 г. от 0, 34
лева. С оглед на последното, дължимият размер на обезщетението за
претендирания период възлиза в размер на 47, 74 лева., до който размер
следва да се уважи претенцията за обезщетение за забава.
Изложеното обосновава основателността на предявените искове за
главницата до размера на 231.95 лева и на обезщетение за забава до размера
на 47, 74 лева за периода от 25.04.2018 г. до 28.11.2019 г., както и
неоснователността на останалите претенции за пълния претендиран размер на
главницата и на обезщетението за забава, както и изцяло за възнаградителната
лихва. Доколкото съвпадат крайните изводи на двете инстанции относно
дължимия размер на главницата, решението в частта, с която е признато
вземането за главница от 231, 95 лева следва да се потвърди. Решението
следва да се отмени в частта, с която е отхвърлено обезщетението за забава
за размера на 47, 74 лева и вместо това се признае вземането на ищеца за
същото. В останалата си отхвърлителна част решението следва да се потвърди
като правилно.
С оглед решаващите изводи на окръжния съд за действителността на
договора за потребителски кредит, не подлежат на обсъждане доводите във
въззивната жалба на ответника за неправилно приложение от районния съд
на разпоредбата на чл.23 ЗПК. Последната разпоредба регламентира
присъждането на чистата стойност на кредита при недействителност на
договора за потребителски кредит.Доколкото съдът в настоящото
производство установи действителността на договора, оплакванията във
въззивната жалба на П. досежно приложението на чл.23 ЗПК са без правно
значение.
Имайки предвид изхода на правния спор, въззивният съд следва да
извърши самостоятелна преценка на дължимите на страните разноски
съобразно уважената, респ. отхвърлената част на претенциите.
Ищецът е направил следните разноски: 525 лева за исковото
производство, от които: 125 лева - държавна такса; 200 лева - депозит за вещо
лице; юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК, което се определя
11
от въззивният съд в размер на 200 лева; 75 лева за заповедното производство,
от които: 25 лева - държавна такса и 50 лева - юрисконсултско
възнаграждение. По съразмерност на ищеца следва да се присъдят разноски в
размер на 474 лева за първоинстанционното и заповедното производство.
Ответникът претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,
ал.2 ЗАдв. За първоинстанционното производство въззивният съд намира, че
следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лева на основание чл.7,
ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за осъществената безплатна правна помощ от адвокат М.Л.
от САК от Адвокатско съдружие „Билева консулт“, от което по съразмерност
да се присъди възнаграждение от 60 лева.
За заповедното производство оглед извършените действия от адвокат
К.Б. от Адвокатско съдружие „Бул лекс“ по изготвяне на възражение по
чл.414 ГПК следва да намерят приложение чл. 6, т.5 от Наредба № 1/ 2004 г.
като се определи възнаграждение в размер на 50 лева. Посочените в
разпоредбата действия са най-близки до действията на адвоката по подаване
на възражение по чл. 414 ГПК. От посоченото възнаграждение по
съразмерност следва да се присъдят 10 лева.
С оглед на изложеното, следва да се отмени първоинстанционното
решение в частта за разноските и определението, с което в производство по
чл.248 ГПК същите са изменени, като с настоящото решение се присъдят
горепосочените разноски. Последното се налага, тъй като районният съд
неправилно е извършил компенсация на разноските на страните с решението,
а след това допълнително е присъдил суми.
По разноските във въззивното производство: Ищецът е направил
разноски в размер на 25 лева и претендира юрисконсултско възнаграждение,
което на основание чл.78, ал.8 ГПК се определя в размер на 200 лева, при
което на ищеца по съразмерност следва да се присъди възнаграждение от
177,75 лева.
На основание чл.38, ал.2 ЗАдв. след да се определи адвокатско
възнаграждение на адвокат Н.И. за осъщественото от него безплатно
процесуално представителство на ответника във въззивната инстанция в
размер на 300 лева, от което по съразмерност ще се присъди възнаграждение
от 60 лева.
12
Мотивиран от изложените съображения , Пловдивският окръжен съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260058 от 11.03.2021 г., постановено по гр.д.№
839 по описа за 2020 г. на РС-Карлово, II гр.с., в частта, с която отхвърля
предявения иск по реда на чл.422 ГПК за признаване за установено, че Л. ИВ.
ПР., ЕГН: **********, с адрес: гр. Сопот, ул. ***, дължи на „ТИ БИ АЙ
БАНК“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №52-54, представлявано от
изпълнителните директори А.Ч.Д. и Н.Г.С., сумата в размер на 47, 74 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 25.04.2018 г. до
28.11.2019 г. по договор за потребителски кредит № **********/25.11.2017г.,
за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл.417 ГПК по ч. гр. дело 1900/2019 г. по описа на РС
Карлово, както и изцяло в частта за разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Л. ИВ. ПР., ЕГН: **********, с
адрес: гр. Сопот, ул. ***, дължи на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ №52-54, представлявано от изпълнителните директори А.Ч.Д. и
Н.Г.С., сумата в размер на 47, 74 лв., представляваща обезщетение за забава
за периода от 25.04.2018 г. до 28.11.2019 г. по договор за потребителски
кредит № **********/25.11.2017г., за която е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч. гр. дело
1900/2019 г. по описа на РС Карлово.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260058 от 11.03.2021 г., постановено по
гр.д.№ 839 по описа за 2020 г. на РС-Карлово, II гр.с. в останалата обжалвана
част.
ОТМЕНЯ Определение №260155 от 11.05.2021 г. по гр.д.№ 839/2020 г.
на РС-Карлово, II гр.с.
ОСЪЖДА Л. ИВ. ПР., ЕГН: **********, с адрес: гр. Сопот, ул. ***, да
заплати на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, сумата от
общо 651, 75 лева /шестстотин петдесет и един лева и седемдесет и пет
стотинки / представляваща направени разноски в заповедното,
първоинстанционното и въззивното производство по съразмерност.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да
заплати на Адвокатско съдружие „Бул лес“, Булстат: *********, сумата от 10
лева /десет лева/ за оказана безплатна правна помощ от Адвокатското
съдружие, чрез адвокат К.Б. на ответника Л. ИВ. ПР. в заповедното
производство по съразмерност.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да
заплати на Адвокатско съдружие „Билева консулт“, Булстат: *********,
сумата от 60 лева /шестдесет лева/ за оказана безплатна правна помощ от
Адвокатското съдружие, чрез адвокат М.Л. на ответника Л. ИВ. ПР. в
първоинстанционното производство по съразмерност.
ОСЪЖДА ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да
13
заплати на адвокат Н. ИЛЧ. ИЛЧ. от САК, сумата от 60 лева /шестдесет лева/
за оказана безплатна правна помощ на ответника Л. ИВ. ПР. във въззивното
производство по съразмерност.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14