РЕШЕНИЕ
№ 159
гр. Варна , 13.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и
втори април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Марин Цв. Атанасов
Членове:Петър Митев
Деян Ив. Денев
при участието на секретаря Галя Ст. Иванова
като разгледа докладваното от Деян Ив. Денев Въззивно наказателно дело от
частен характер № 20213100600234 по описа за 2021 година
Производството пред настоящата инстанция е образувано по жалба
от К. В. К., срещу неправилността на присъда по НЧХД № 4307/ 2019 год. на
Варненски районен съд.
С цитирания съдебен акт жалбоподателят е бил признат за виновен
по частното обвинение в това, че на 23 11 2018 г. в гр.Варна, нанесъл удари в
лицето на Р. Н. К., като ми причинил лека телесна повреда, изразяваща се в в
причиняване на болка и страдание- престъпление по 130 ал. 2 във вр. с чл.
63 ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 378 ал. 4 т. 1 и чл.78а ал. 6 от
НПК съдът го освободил от наказателна отговорност и му наложил наказание
„обществено порицание“.
Оправдал го да е виновен по възведеното му обвинение в
извършване на престъпление по чл. 130 ал. 1 от НК.
Жалбоподателят твърди, че първоинстанционноният съд е
постановил необоснован и незаконосъобразен съдебен акт, който подлежи на
отмяна. Излага съображения в подкрепа на тезата си за неправилност на
1
присъдата, настоява за назначаване на повторна експертиза, мотивирайки
становището си за съмнение относно правилността на цененото от решаващия
съд експертно заключение и желае отмяна на атакуваната присъда и
постановяване на оправдателна.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция се доразвиват
изложените писмени доводи.
Защитникът на подсъдимия опонира с аргументи за правилност на
присъдата и желае нейното потвърждаване, а алтернативно, прилагане на
института на реторсията.
Изслушвайки становищата на страните и извършвайки цялостна
служебна проверка на атакуваната присъда, въззивния съдебен състав
констатира следното :.
Съобразявайки относимите към производството доказателства,
първоинстанционният съдебен състав е установил фактическа обстановка,
която въззивният съд приема за обосновано и напълно изяснена, въз основа
анализ на наличните доказателствени източници, свързани с предмета на
доказване. Първоинстанционният съд е посочил при съществуващото
противоречие в доказателствените материали кои цени и защо игнорира
останалите.
Въззивният състав не откри порок в оценъчната дейност на
решаващия съд в тази насока, поради което счита, че материалният закон е
приложен правилно.
Проведеното въззивно съдебно следствие не променя
обстоятелствата, въз основа на които е интерпретирана.
Кредитираният доказателствен материал позволява фактически
извор,че на посочената в присъдата дата между пострадалия К. и подс. К.
възникнал словесен конфликт, прераснал в свада, по време на която
подсъдимият ударил два пъти с ръка през лицето К.. Пострадалият не стоял
безучастен, а отвърнал на агресията, нанасяйки удари на К.. В резултат на
сблъсъка двамата получили съставомерни като леки телесни повреди телесни
увреждания.
2
Подсъдимият посетил съдебномедицински кабинет и след
освидетелстването си ангажирал наказателната отговорност на К., който пък,
узнавайки това обстоятелство, от своя страна се тъжил срещу К..
При безспорно установеното по експертен път съставомерно
увреждане, съдът е стигнал и до споделяем правен извод, че подс. К. е
осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав на чл. 130
ал. 2 от НК.
Липсват основания за приемане на деянието, като осъществено при
неизбежна отбрана. Анализираните и описани свидетелски показания
позволяват категоричност на становището, че подсъдимият първи е ударил
пострадалия, тоест, че деянието не е извършено като защита срещу
непосредствено противоправно нападение срещу него.
Реторсия не може да бъде приложена, тъй като тази предвидена от
закона възможност за ненаказване на двама дейци е мислима единствено при
еднакви леки телесни увреждания. Видно от заключението по назначената в
съдебно заседание пред въззивната инстанция експертиза, съпоставимо със
становището на районния съд за вида на причиненото от подсъдимия телесно
увреждане и съобразено със забраната за служебно влошаване положението
на осъдения е ,че К. е получил увреждания в съвкупността си довели до
разстройство на здравето извън случаите по чл. 128 и 129 от НК, които следва
да се приемат за лека телесна повреда и квалифицират като такава по чл.130
ал. 1 от НК, а на К. е причинено страдание без разстройство на здравето-
процесното престъпно деяние по чл. 130 ал. 2 от НК Това би противоречало
на чл. 35 от НК, повеляващ съразмерност на наказанието със степента на
обществената опасност на извършеното престъпление./Тълкувателно решение
№ 51 от 16.IX.1989 г. по н. д. № 41/89 г., ОСНК/
Във връзка с прецизността на първоинстанционния присъден
диспозитив въззивната инстанция отбелязва, че при лека телесна повреда по
чл. 130 ал. 2 от НК потърпевшият претърпява болка или страдание.
Докато болката, съгласно определение от ангажиращата съдебна
практика, представлява моментно неприятно физическо усещане, а
страданието е трайност на този дискомфорт, е следвало да се приеме, че с
3
оглед описаната обстановка, естеството на посегателството и обективните
следи от него, К. е претърпял страдание.
И ако тази неточност не представлява процесуално нарушение, не
същото може да се каже за пропуска за пояснението, че подсъдимият е
извършил деянието като непълнолетен, но разбиращ смисъла и значенето на
извършеното и ръководещ постъпките си / аргумент чл. 31 ал. 2 от НК/.
Съществено нарушение е допуснато и с пропуска да се назначи
експертиза, която да отговори на въпроса по чл. 144 ал. 2 т. 3 от НПК.
Това нарушение обаче е неотстранимо, тъй като и още към момента
на подаване на тъжбата подсъдимият е бил навършил пълнолетие, а две
години след това, такава експертиза ще бъде безвъзвратно закъсняла. С оглед
адекватността на поведението на подсъдимия в съдебната зала пред
въззивната инстанция, в състава не се породи никакво съмнение относно
неговата вменяемост.
Наказанието за деянието е определено правилно, като съгласно
правилата по чл. 78а ал. 6 от НК на дееца е наложена възможната
административна санкция, макар че съдът ненужно се е позовал и на чл. 63
ал. 1 .т. 4 от НК. Не съществуват нито основания, нито необходимост за
допълнителна либерализация.
При цялостната проверка на съдебния акт, окръжният съд установи и
че, след като законосъобразно и в съответствие с доказателствата по делото е
приел, да са налице предпоставки за ангажиране отговорността на
подсъдимия по отношение дължимото на пострадалия обезщетение за
претърпените от него неимуществени вреди, съдът не е определил размера му
в съответствие с критерия, заложен в чл. 51 ал. 1 и 2 чл.52 от ЗЗД.
Сумата от две хиляди лева, към датата на деликта, превишава
справедливото, според въззивния състав, обезщетение на причинените вреди
и настъпилите в резултат на тях неблагоприятни за пострадалия последствия.
Обезщетение от осемстотин и петдесет лева, към датата на деликта,
напълно съответства на изживяните последици, в какъвто смисъл
проверяваната присъда следва да претърпи изменение, заедно с редукцията на
4
дължимата държавна такса.
Подсъдимия следва да заплати и допълнително направените пред
въззивната инстанция разноски за възнаграждение на вещо лице.
В заключение, ревизиращата първоинстанционния съдебен акт
инстанция след като не намери други основания за изменение на
първоинстанционния акт, както и такива налагащи неговата отмяна, на
основание чл. 337 ал. 3 от НПК,
РЕШИ:
ИЗМЕНЯВА присъда № 98 / 30. 11 2020 г..по НЧХД № 4307/
2029год. на Варненски районен съд, като намалява размера на уважения
граждански иск от 2000 лв. на 850 лв. и размера на дължимата държавна такса
от 80 на 50 лв.
Осъжда подс.К. да заплати по сметка на окръжен съд Варна сумата
от 200 лв.
Решението не подлежи на обжалване или протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5