№ 7005
гр. София, 18.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:....
при участието на секретаря ....
като разгледа докладваното от .... Гражданско дело № 20231110143550 по
описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от М. В. В.,
ЕГН: **********, с адрес: ..... против ......, със седалище и адрес на управление: ...,
представлявано от ..., с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за
прогласяване за нищожна клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ...
към искане № .... от 16.06.2023 г., сключен между М. В. В. и ....., поради противоречие със
закона, евентуално противоречие с добрите нрави, евентуално поради заобикаляне на закона.
Ищцата твърди, че на 16.06.2023 г. е сключила със ..... Договор за потребителски
кредит №... към искане № .... за сума в размер на 1600 лева, платима на 21 двуседмични
вноски, от които 5 вноски по 27,69 лева и 16 вноски по 115,34 лева, с краен срок за
погасяване 05.04.2024 г., при възнаградителна лихва в размер на 44,50 % и ГПР в размер на
56,41 %, посочен в чл. 3, т. 5 от договора. В чл. 5.1 от договора за кредит било посочено, че
в срок от три дни, кредитът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители,
като били поставени множество условия за това. Сочи, че съгласно чл. 11, ал. 2 от договора,
при неизпълнение на условията по чл. 5 по договора, т.е. при непредоставяне на
обезепечение, се дължала фиксирана неустойка в размер на 1733,11 лева. Твърди, че въпреки
формално дадената му възможност да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок,
още със сключването на договора му била начислена неустойка в размер на 1733,11 лева,
като същата била включена в погасителния план и било посочено, че погасителната вноска
се изменяла в размер на 177 лева, а общото задължение в размер на 3717 лева. Излага
твърдения, че клаузата за неустойка противоречи на множество императивни правни норми
на ЗПК, поради което същата е нищожна. Счита, че с така уговорената неустойка се цели да
се заобиколи нормативно предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер на ГПР. Сочи,
че неустойка в размер на 1733,11 лева била около пет пъти по-голяма от възнаградителната
лихва, с което реалният ГПР възлизал на на близо 240 %. На следващо място сочи, че
уговорената неустойка излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функция, както и че излиза извън пределите на предвидената в чл. 9 ЗЗД
договорна свобода, поради което същата противоречи на закона и добрите нрави. Твърди, че
клаузата за неустойка заобикаляла и ограничението по чл. 33, ал. 1 от ЗПК, доколкото със
същата се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорна
1
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Счита, че
клаузата на чл. 6 от договора е неравноправна, съответно нищожна на основание чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗЗП, доколкото същата не била индивидуално договорена. Релевира възражение за
нищожност на целия договор поради противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
доколкото ГПР по кредита бил съзнателно погрешно посочен, като в същия не били
посочени всички съдържащи се в него компоненти. По тези и останалите подробно
изложени в исковата молба аргументи предявява настоящите искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковите претенции, за което излага подробни съображения. Не оспорва да е
сключен процесният договор, с посоченото в исковата молба съдържание, нито оспорва
сумата да е получена от ищеца.
В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът предявява насрещни осъдителни искове с
правна квалификация чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК срещу
ищеца по първоначалните искове за заплащане на сумата в размер на 136,93 лева,
представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода от 28.07.2023 г. до 22.09.2023
г., както и на сумата от 1600 лева, представляваща непогасен остатък по главница по
Договор за потребителски кредит № ... от 16.06.2023 г. по падежирали и непадежирали
вноски за периода от 06.10.2023 г. до 05.04.2024 г., обявени за предсрочно изискуеми с
насрещната искова молба, ведно със законната лихва върху двете суми от депозирането на
насрещната искова молба – 29.09.2023 г. до окончателното изплащане на сумите. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата по насрещните искове е подала отговор на
исковата молба, с който оспорва насрещните искове като неоснователни. Оспорва
дължимостта на сумите, като счита целия договор за нищожен, поради неспазване на
нормите на чл. 11, т. 10 и т. 11 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. Не оспорва да дължи чистата главница по
кредита в размер на сумата от 1169,80 лева, доколкото твърди, че вече е заплатил такава в
размер на 430,20 лева (съгласно уточнителна молба от 17.02.2025 г. ). Моли съда да
отхвърли насрещните искове.
С молба от 14.02.2025 г. ответникът по първоначалните искове излага становище по
съществото на спора като прилага потвърждение за извършена цесия от ищцата по
първоначалните искове в полза на трето лице.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и се установява от приетия по делото Договор за
потребителски кредит № ... към искане № .... от 16.06.2023 г. , че на 16.06.2023 г. между М.
В. В., в качеството й на кредитополучател, и ....., в качеството му на кредитор, е бил
сключен Договор за потребителски кредит № .../16.06.2023 г., по силата на който ..... ООД
предоставило на М. В. В. сумата в размер на 1600 лева, която последната се задължила да
върне на 21 двуседмични вноски, от които 5 вноски по 27,69 лева и 16 вноски по 115,34
лева, с краен срок за погасяване 05.04.2024 г., при възнаградителна лихва в размер на 44,50
% и ГПР в размер на 56,41 %.
В чл. 5.1. от договора е уговорено, че същият е обезпечен с поне едно от следните
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер
на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената
главница и лихва или 2. поръчителство на едно или две физически лица, които да отговаря
на определени условия.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на чл. 5.1. кредитополучателят
дължи на кредитора неустойка в размер на 1733,11 лева, която се начислява автоматично при
сключване на договора, като с подписването на същия кредитополучателят се счита за
2
уведомен за начисляването й. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно
включения в договора погасителен план.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано
като обективно и компетентно дадено, се установява, че в изпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит ответницата по насрещните искове е заплатила на
ищеца сума в общ размер на 442,50 лева (две вноски по 177 лева, платени на 30.06.2023 г.,
съответно на 20.07.2023 г. и една вноска в размер на 88,50 лева, платена на 31.10.2023 г.), с
която сума са погасени задължения за възнаградителна лихва в размер на 55,38 лева и за
неустойка в размер на 374,82 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Съдът приема, че когато искът е за прогласяване недействителност на сделка или на
отделна договорна клауза, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от
едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран
с множество обективно съединени искове - при един петитум ищецът е заявил множество
основания за прогласяване недействителността на сделката или на отделна клауза от нея. С
оглед основанията на всеки един от исковете, същите следва да се разгледат при условията
на евентуалност в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от
най-тежкото към най-лекото (така решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по
описа на ВКС, III г. о.).
С оглед горното съдът намира, че следва първо да разгледа първоначално предявения
от М. В. В. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността
на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ... към искане № .... от
16.06.2023 г., поради противоречието й със закона.
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за
потребителски кредит е нищожна на заявените правни основания.
Сключеният между ищцата и ..... договор е потребителски, поради което намира
своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В частност, преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11, ал.
1 от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят
такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието
на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки (чл. 288 ТЗ), като в този смисъл са и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело №
1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
3
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР от 56,41 %, който
размер освен че надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, не отразява и действителния
такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на
1733,11 лева, която се начислява автоматично от кредитора и която следва да се включи в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение
на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд).
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“
е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че
получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените
„обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
1733,11 лева, която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 11, ал. 1 от
договора за кредит неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар „скрита възнаградителна
лихва“. Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение
на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на
поемане на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или
желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал
намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на
договора за кредит и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното
поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато
възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва
да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на
неустойка, то ще бъде заплащано разсрочено заедно с погасителната вноска по кредита
съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално
съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде
изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива
за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съдът намира, че с разглежданата
неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер
на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката
4
представлява повече от 100 % от предоставената в заем сума. С оглед предходното съдът
намира, че задължението по чл. 11, ал. 1 не е свързано с неизпълнението на договора, а
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото
чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на
заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора
са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването
в тях на обсъжданата сума по чл. 11, ал. 1, те не могат да изпълнят отредената им функция -
да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д.
№ 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
Предвид гореизложеното, неустоечната клауза на чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявени в условията на
евентуалност, поради което не дължи произнасяне по тях.
По предявените от ..... срещу М. В. В. насрещни осъдителни искове с правно
основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, съдът приема следното.
Основателната на предявените насрещни искове е обусловена от установяването при
условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца ..... на следните правопораждащи
факти: 1) наличие на валидно сключен между страните по делото договор за потребителски
кредит; 2) усвояване на сумата от страна на ответницата М. В. В.; 3) изискуемост на
вземанията и размер на същите. При доказване на тези обстоятелства ответницата по
насрещните искове следва да установи погасяването на дълга на падежа.
В конкретния случай несъмнено се установи по делото, че на 16.06.2023 г. между М.
В. В., в качеството й на кредитополучател, и ....., в качеството му на кредитор, е сключен
договор за потребителски кредит № ... към искане № ...., по силата на който ..... е
предоставило на М. В. В. сумата в размер на 1600 лева, която кредитополучателят се
задължил да върне на 21 двуседмични вноски, от които 5 вноски по 27,69 лева и 16 вноски
по 115,34 лева, с краен срок за погасяване 05.04.2024 г., при възнаградителна лихва в размер
на 44,50 % и ГПР в размер на 56,41 %, както и при договорено обезпечение – поръчител или
банкова гаранция.
Съдът достигна до извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита, което води до недействителност на договора за кредит
съгласно чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Предвид предходното ответницата по насрещните искове не
дължи заплащане на сумите по договора, надхвърлящи чистата стойност на кредита.
Предвид горното и като взе предвид заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, според което ответницата по насрещните искове е заплатила на ищеца сума в
общ размер на 442,50 лева, с която сума са погасени задължения за възнаградителна лихва в
размер на 55,38 лева и за неустойка в размер на 374,82 лева, съдът намира, че предявеният
насрещен иск за заплащане на сумата от 1600 лева следва да бъде уважен за сумата от
1157,50 лева, а в останалата част и за сумата над 1157,50 лева до пълния предявен размер от
1600 лева следва да се отхвърли като неоснователен. Върху сумата от 1157,50 лева се дължи
и законна лихва, считано от датата на депозиране на насрещната искова молба –29.09.2023 г.
Искът с правно основание чл. 79 ал. 1 вр. чл. 240 ал. 2 ЗЗД за сумата в размер на
136,93 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 28.07.2023 г. до 22.09.2023
г., следва да се отхвърли изцяло като неоснователен, по изложените по – горе съображения.
По разноските:
5
С оглед изхода на спора право на разноски се поражда и за двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът по първоначалните искове следва да бъде
осъден да заплати на ищцата сумата от 30 лева, представляваща доказани разноски за
държавна такса (л. 24 от делото). Освен това, видно от представения договор за правна
защита и съдействие (на л. 48 от делото), ищцата е била представлявана безплатно на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., поради което и предвид изхода от спора, на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ...., представлявано от Д.
М. М. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв,
като при съобразяване материалния интерес по делото, неговата правна и фактическа
сложност, извършените процесуални действия, както и подробните мотивите в
постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС същото се определя в
размер на 250 лв. с вкл. ДДС. В последното е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, то националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение. включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална
правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните
цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се
приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в конкретния
случая уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като прилагането й от съда ще
доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще доведе до необсновано висока тежест,
която е несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото и неговия защитаван
материален интерес, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на СЕС
съдът не следва да я прилага.
На ответника по първоначално предявения иск - ....., не следва да се присъждат
разноски за отговора на исковата молба, тъй като искът спрямо посоченото дружество е
уважен изцяло.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът по насрещните искове има право на разноски
съобразно уважената част от тях. Същият доказва заплащането на държавна такса в размер
на 114 лева и депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза в размер на 500 лева
и следва да му се присъди юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и
чл. 25, ал. 1 НЗПП в минимален размер от 100 лева, или общо неговите разноски в
производството са на стойност 714 лева. Съобразно с уважената част от насрещните искове,
ответницата по него следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 475,81 лева.
Ответницата по насрещните искове не е претендирала присъждането на разноски, а и
не е представила доказателства за сторени такива, поради което и не следва да й се
6
присъждат.
И двете страни са релевирали възражения за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, които
съдът намира за неоснователни, доколкото присъдените от съда възнаграждения се определя
от съда, като същите са съобразени с фактическата и правна сложност на делото
(разглеждането му е приключило с две проведени открити съдебни заседания) и
извършените от процесуалните представители на страните действия.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по иск, предявен от
М. В. В., ЕГН: **********, с адрес: ..... против ......, със седалище и адрес на управление: ...,
представлявано от ..., че клаузата на чл. 11, ал. 1 от сключения между тях Договор за
потребителски кредит № ... към искане № .... от 16.06.2023 г., предвиждаща заплащането на
неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, поради противоречие със
закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД М. В. В., ЕГН:
**********, с адрес: ..... ДА ЗАПЛАТИ на ......, със седалище и адрес на управление: ...,
представлявано от ... сумата от 1157,50 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № ... към искане № .... от 16.06.2023 г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 29.09.2023 г. до окончателното
изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1
ЗЗД за разликата над сумата от 1157,50 лева до пълния предявен размер от 1600 лева, както и
предявеният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 136,93 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 28.07.2023 г. до 22.09.2023 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда, като
неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ......, със седалище и адрес на управление:
..., представлявано от ... ДА ЗАПЛАТИ на М. В. В., ЕГН: **********, с адрес: ..... сумата от
30 лева, представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА ......, със седалище и адрес на
управление: ..., представлявано от ... ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ...., фирмено дело № ... г. по описа на СГС, с адрес
на упражняване на дейността: ... представлявано от Д. М. М. сумата от 250 лева с вкл.
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие на ищцата
по настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М. В. В., ЕГН: **********, с адрес: ..... ДА
ЗАПЛАТИ на ......, със седалище и адрес на управление: ..., представлявано от ... сумата от
475,81 лева, представляваща разноски в производството съобразно уважената част от
насрещните искове.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7