Р Е Ш Е Н И Е
№ I - 44 29.04.2021
г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, I-ви въззивен
граждански състав, в открито съдебно заседание на тридесет и първи март две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ: Пламена
Върбанова
мл.с. Детелина
Димова
при секретаря Ани Цветанова като
разгледа докладваното от младши съдия Детелина Димова въззивно гражданско дело
№ 301 по описа за 2021 година на Окръжен съд Бургас, за
да се произнесе взе в предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по повод въззивна жалба, подадена от адв. Илияна Паскова от БАК, назначена за
особен представител на ответницата по делото М.М.А., ЕГН ********** ***, против
Решение №260047 от 11.01.2021 г. по гр.д. № 1872/2020 г. по описа на БРС, с
което съдът е уважил предявения от „Водоснабдяване
и канализация” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Бургас,
кв. „Победа”, ул. „Генерал Владимир Вазов” № 3, иск с правно основание чл. 422
от ГПК, във връзка с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД като е приел за установено, че М.М.А.,
в качеството й на потребител с абонатен № 937589, дължи на ищцовото дружество сумата от 102,12
лв., представляваща общата стойност на доставена, отведена и пречистена вода
през периода 28.10.2014 г. - 25.08.2017 г., съгласно фактура от 26.09.2017 г.,
сумата от 20,20 лв., представляваща обезщетение за
забавено плащане на главницата, дължимо за периода 27.10.2017 г. – 21.10.2019
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.10.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, които вземания са предмет на Заповед № 4023/24.10.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. №
9070/2019 г. по описа на РС – Бургас,
като наред с това е осъдил ответницата и на разноски в размер на 725,00 лв. за исковото производство и 75,00 лв. в
заповедното производство.
С въззивната
жалба решението се оспорва като неправилно, постановено при допуснати нарушения
на материалния и процесуалния закон, както и като необосновано. Възразява се
срещу извода на съда, че претендираните суми, доколкото представлявали стойността
на реално доставени от ВиК услуги са дължими, независимо от обстоятелството, че
ВиК дружеството не е спазило предвидения в Общите условия ред за отчитането им.
До този извод съдът бил достигнал без да се е запознал със съдържанието на
общите условия, които въпреки, че не били представени по делото, били от
категорията на общоизвестните факти. Заявява се, че съдът неправилно е
игнорирал заключението по назначената съдебно – счетоводна експертиза, вещото
лице по която е направило извод, че счетоводството на ВиК дружеството не е
водено редовно, тъй като същото не било изпълнило точно задълженията си за
отчитане на потреблението. Само по себе си обстоятелството, че жилището било
необитаемо и до имота нямало осигурен достъп, не било основание ищцовото
дружество да не отчита потребените количества вода съобразно приетите от него
правила, включително и чрез служебно начисление по реда, предвиден в чл. 35,
ал. 2 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и ползване на ВиК системи
и чл. 49, във вр. с чл. 24, ал. 4 от Общите условия. По делото не било доказано
кога точно е възникнало задължението на ответника, какво количество и през кой
период е потребено. С оглед на това изводът на съда, че давността за процесното
вземане започвала да тече от 26.10.2017 г. , т.е. един месец след издаване на
фактурата от 26.09.2017 г. се явявал необоснован и неправилен. Въззивната
страна намира, че ако ищцовото дружество беше отчитало потреблението при
спазване на определения за това ред, то претендираното количество вода щяло да
бъде отчетено още на 30.04.2015г., като считано от тази дата тригодишната
давност би следвало да се счита за изтекла на 30.04.2018 г., т.е. преди
подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК. Моли за отмяна на решението и
постановяване на ново, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло.
В срока по чл.
263 от ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемото дружество „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, в който се излагат
подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че
възражението за погасяване на вземанията по давност е неоснователно, тъй като
такава започвала да тече, считано от датата, на която настъпвал падежа за
плащане на сумите, начислени с издадената фактура. Съгласно Общите условия,
потребителите дължат плащане на ползваните от тях ВиК услуги в 30 –дневен срок
след датата на фактуриране и от този момент нататък длъжника изпада в забава.
Настъпването на падежа на задължението за плащане на стойността на
консумираните ВиК услуги било обусловено от издаването на фактурата, тъй като
именно с нея вземането се индивидуализирало и се установявало по основание и
размер. Намира, че в тежест на ответницата било да установи положителния факт,
че в качеството си на потребител е изпълнила основното свое задължение да
осигури достъп до имота. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендира разноски за въззивното производство.
Страните не
ангажират нови доказателства.
В проведеното
пред БОС съдебно заседание, въззивницата се представлява от назначения й от
първа инстанция особен представител адв. Паскова, която заявява, че поддържа въззивната
жалба. Счита, че след като в период от две години и половина, ищецът, в
нарушение на установите в общите условия правила, е извършил само едно отчитане
на измервателния уред, е лишил ответната страна да докаже, че сумите за
консумираните ВиК услуги са погасени по давност. По този начин не можело да се
установи в кой точно отчетен период е било действително изразходено
количеството вода.
В съдебно
заседание представител на въззиваемото дружество не се явява, депозира писмено
становище и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Представя
списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Въззивната жалба е подадена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от надлежно упълномощен
представител на легитимирано лице, което има правен интерес от обжалване,
поради което съдът я намира за допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно извършва проверка за валидност и
допустимост на решението в обжалваната част. При извършената служебна проверка
по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд
намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради
което жалбата следва да бъде разгледана по същество.
Бургаският районен съд е бил сезиран с
искове с правно основание чл.42 ГПК, вр.чл.79, ал.1,
вр.чл.86 ЗЗД. От
събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка:
По заявление на „ВиК“ ЕАД е издадена Заповед № 4023/24.10.2019г. по
ч.гр.д. № 9071/2019г. по описа на БРС по реда на чл.410 ГПК против ответницата М.М.А.
за сумата от 102,12лв.-главница и 20,20 лв.
лихви за периода от 27.10.2017г. до 22.10.2019г. за доставена, отведена и
пречистена вода за водоснабден имот в град Б. с абонатен № 937589, като
задълженията са по издадена фактура за отчетен период от 28.10.2014 г. до
25.08.2017 г.
Заповедта за изпълнение е била връчена
на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, с оглед на което съдът е
указал на ищеца да предяви иск за установяване на вземанията си. В изпълнение
на дадените указания е подадена настоящата искова молба, с която се иска да се
признае за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружеството сумите,
присъдени с издадената заповед за изпълнение, както и да бъде осъдена да
заплати направените в заповедното и исковото производство разноски.
В хода на първоинстанционното
производство, съдът е назначил особен представител на ответницата – адв. П.,
която в срока по чл. 131 от ГПК е подала писмен отговор. С отговора предявеният
иск е оспорен като неоснователен и е заявено възражение за погасяване на
претендираните вземания по давност. Счита, че ищцовото дружество не е отчитало
показанията на средството за измерване при условията и в сроковете, определени
в чл. 23, ал. 1 т. 2 и чл. 24, ал. 1 т. 3 от Общите условия.
Не се спори по факта, че между страните
е налице валидно облигационно правоотношение, с предмет доставка на вода,
отвеждане и пречистване на отпадъчни води за обект – апартамент в град Б., к.с.
***, бл. **, вх. ***, ет. * ап. ****, за
който е открит абонатен номер № 937589 с титуляр М.М.А., за която се
установява, че е потребител по смисъла на § 1, ал. 1, т. 2, б. ”а” от ЗРВКУ.
От представената справка – извлечение на
отчет с мобилно устройство за водомер (873/107) за абонатен № 937589 с титуляр
ответницата А. се установява, че за периода от 28.10.2014 г. до 25.08.2017 г. е
бил извършен един реален отчет на водомера, при който са отчетени 45 куб.м.
потребена вода, чиято стойност се претендира с настоящия иск. Месец по – късно, след извършеното реално
отчитане, а именно на 26.09.2017 г. ищцовото дружество е издало фактура №
**********, с която е начислено процесното задължение от 102.12 лева, която
сума представлява стойността на отчетените на 25.08.2017 г. реално потребени 45 куб.м. вода.
От писменото заключение на назначената
по делото съдебно – счетоводна експертиза се установява, че фактура №
********** от 26.09.2017 г. е осчетоводена и дружеството води редовно
счетоводство /стр. 3 от заключението/. Вещото лице позовавайки се на
разпоредбите от приложимите общи условия, посочва, че периодът за отчитане на
водомера е или 3 – месечен, или 6- месечен, в зависимост от това дали имотът е
обитаем или не, а не както във фактурата е посочен един общ период от 28.10.2014
г. до 25.08.2017 г., разделен на два подпериода съответно от 28.10.2014 г. до
31.05.2016 г. и от 01.06.2016 г. до 25.08.2017 г. Разпитана в съдебно
заседание, вещото лице Халачева заявява, че процесната фактура е следвало да
бъде издадена в тримесечен период, считано от началната дата – 28.10.2014г,
каквото изискване е предвидено в чл. 25 от ЗДДС и чл. 113, ал. 4 от ЗДДС.
Съдът намира, че заключението, в частта,
в която вещото лице констатира какви са сроковете и условията за отчитане на
средствата за измерване не следва да бъде кредитирано, доколкото в посочената
част същото не съдържа констатации относно факти, за установяването на които са
необходими специални знания. В случая вещото лице е отговорило на правни
въпроси, които са от компетентността на съда. Още по – малко с това заключение
може да бъде установено по категоричен начин, че процесните 45 куб. м. вода,
чиято стойност се претендира с иска, са били реално потребени именно в първите
три, респективно шест месеца от началото на общия отчетен период, посочен във
фактурата. Тук следва да се отбележи, че общо потребеното количество вода за
целия период от 10.2014 г. до 08.2017 г. е установено именно в края на периода
– на 25.08.2017 г., на която дата е извършен реалния отчет на средството за
измерване. Поради което констатацията на вещото лице, че процесната фактура е
следвало да бъде издадена в тримесечен период, след периода 28.10.2014 г. – 31.01.2015 г. не доказва по
никакъв начин, че процесното количество вода е било реално потребено към този
момент /доколкото липсва реален отчет/, и още по – малко, че подобно задължение
е можело да бъде фактурирано на този по – ранен етап. Разпоредбата на чл. 113, ал. 4 от ЗДДС, която
предвижда, че фактурата се издава задължително в срок не по – късно от 5 дни от
датата на данъчното събитие, каквото съобразно чл. 25, ал. 2 от ЗДДС възниква на датата, на която собствеността на
стоката е прехвърлена или услугата е извършена, би могла да бъде обсъдена само
в случай, че по делото с категоричност е установена датата, на която е
извършена доставката на пречистена и отведена вода в обекта на ответницата.
В тази връзка следва да се отбележи, че
макар във фактурата да са посочени два отделни подпериода, по време на които са
действали различни решения на КЕВР за определяне на единичните цени на
предоставяните ВиК услуги, това не опровергава установения по делото факт, по
който страните не спорят, че за целия общ, сумарен период е извършен само един
единствен реален отчет, при който е отчетено общото количество от 45 куб.м. и то в края на този период, а именно на датата
25.08.2017 г.
Ето защо и предвид задължението на
въззивния съд да направи собствен анализ на събраните по делото доказателства,
изложените от въззивната страна оплаквания за неправилност на решението поради
допуснати нарушения от районния съд при оценката на обсъденото по – горе
заключение на ССчЕ, следва да се приемат за неоснователни. Заключението следва
да бъде кредитирано само в частта, в която е констатирано, че процесната
фактура е осчетоводена от ищцовото дружество и са направени изчисления на
дължимата лихва за забава.
По делото е прието и заключение на
съдебно – техническа експертиза, вещото лице по която констатира с
категоричност, че партидата с абонатен № 937589 с титуляр М.М.А. отчита
потреблението на вода в посочения в исковата молба водоснабдяван обект,
представляващ апартамент в гр. Б., ж.к. ***, бл. **, вх. *, ет. *, ап. *****.
Констатациите на вещото лице потвърждават данните от справка- извлечението и фактурата относно
реално потребеното количество вода сумарно за процесния период, а именно 45
куб.м., отчетени през монтираното в имота измервателно устройство и 1.11 куб.м.
от „разпределение“, с което общото количество на вода става 46.11 куб.м.
Фактическата обстановка по делото е била
правилно установена от първоинстанционния съд, и във въззивната жалба липсват
оплаквания досежно фактическите констатации на съда.
Спорните въпроси по делото са свързани с
отправеното от ответната страна възражение за давност, което районният съд е
приел за неоснователно и с това какви са последиците от несвоевременното
отчитане на средствата за измерване от страна на ищцовото дружество, извършено
не по правилата и реда, предвидени в Общите условия.
За да уважи предявения иск, съдът е
приел, че дори да са били допуснати нарушения на правилата, съдържащи се в
Общите условия относно сроковете и реда за измерване, отчитане и начисляване на
потребени ВиК услуги, то тези нарушения не водят до недължимост на процесната
главница, за която не е спорно, че представлява стойност на реално доставени и
използвани ВиК услуги в имота на ответницата.
На следващо място, БРС е приел, че 3-
годишната давност за процесното вземане е започнала да тече от датата, на която
е следвало да бъде изплатено задължението по издадената на 26.09.2017 г.
фактура, а именно от 26.10.2017 г. и би изтекла на 26.10.2020 г., но с
подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК на 23.10.2019 г. същата е била
прекъсната.
Настоящият въззивен състав намира така
формираните от БРС правни изводи за правилни, поради което и на основание чл.
272 от ГПК препраща към изложените в първоинстанционния акт мотиви, като в
допълнение следва да се отбележи и следното.
В действителност съгласно правилата,
съдържащи се в раздел II от Общите
условия „Отчитане на количествата питейна вода“ са предвидени различни срокове,
в които ВиК операторът следва да извършва отчитане на изразходваните количества
вода. Приложими към настоящия случай са сроковете, предвидени в чл. 23, ал. 1
т. 2 – отчитане на 3 месеца /за потребители по чл. 3 т. 1 за питейно-битови
нужди/ и чл. 24, ал. 4 –в случай на неосигуряване на достъп до обекта за срок
повече от една година, чрез съставяне на протокол и служебно начисление. В чл.
23, ал. 9 от общите условия е предвидено, че при водомери с дистанционно
отчитане се извършва физическа проверка и отчет поне веднъж годишно. Не се
спори, че тези по – кратки срокове на отчитане не са спазени, като за целия
процесен период от м.10.2014 г. до м.08.2017 г. е извършен един реален отчет на
дата 25.08.2017 г., като според ВиК операторът причината за това е
неизпълнението на основно задължение на ответника – потребител да осигури
достъп до обекта. От несвоевременното отчитане обаче за потребителя не
възникват някакви допълнителни задължения, напротив, ВиК операторът е този,
който е поставен в невъзможност своевременно да получи цената на предоставените
от него услуги. В рамките на този по – продължителен период от време, през
което не е извършено реално отчитане или служебно начисляване, потребителят не
дължи лихва, нито търпи други санкции. Същевременно няма спор, че
претендираната главница е стойност на реално потребено количество, цената на
което е дължима от потребителя след нейното начисляване. ВиК операторът е
спазил точно задължението, предвидено в Общите условия да издаде фактура за
отчетеното количество при реалното измерване в срок до 30 дни, считано от отчета, като
именно от този момент следва да се счита, че е възникнало вземането за цената
на консумираните ВиК услуги. С издаването на фактурата задължението става
ликвидно и изискуемо, и по отношение на него може да започне да тече давност. Това
следва и от нормата на чл. 114 от ЗЗД, която гласи, че давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Законът не урежда
хипотеза, в която давност може да започне да тече от момент, преди вземането да
е станало изискуемо, при това само поради факта, че към този по – ранен момент
е следвало да бъде извършено измерването и отчитане на средството за измерване.
Нарушаването на задължението за своевременно
извършване на отчет от страна на
оператора на ВиК услугата, особено в хипотеза на неосигурен достъп до имота от
страна на потребителя, не би могло да има за последица освобождаване на
потребителя от задължението му за заплати стойността на консумираната от последния
вода. Такава санкция за оператора на ВиК услугата не се предвижда нито в ОУ на
дружеството, нито в Наредба № 4 от
14.09.2004 г.
за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване
на вик системи.
По тези съображения възражението за
давност правилно е отхвърлено от съда като неоснователно. Ответната страна, в
чиято тежест е да установи предпоставките на отправеното от нея възражение за
давност, не е доказала, че потреблението на процесните 45 куб.м. е било
осъществено в период преди 23.10.2016 г, от която дата до датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.10.2019 г. са изтекли три години. Само в
случай, че по делото бяха ангажирани подобни доказателства, страната би могла
да твърди, че несвоевременното отчитане я е лишило от правото да се позове на
погасителната давност. В случая част от отчетния период от 23.10.2016 г. до
25.08.2017 г. дори не се покрива от 3 – годишната давност, поради което
задължението за заплащането на потребените през общия процесен период ВиК
услуги е дължимо независимо от това дали е спазен или не предвидения в общите
условия срок за отчитане.
По
изложените съображения, съдът намира, че правилно районният съд е уважил главният
иск за установяване на вземането за главница в размер на 102.12 лева като
основателен и доказан.
С
оглед горепосоченото, основателна се явява и акцесорната претенция за мораторна
лихва в размер на 20.20 лева,
претендирана за периода от 27.10.2017 г. до 21.10.2019 г. Съгласно чл. 33, ал.
2 от общите условия, потребителите заплащат дължимите суми за ползваните от тях
ВиК услуги в 30 – дневен срок, считано от датата на фактуриране. В случая
фактурата за процесното вземане е издадена на 26.09.2017 г и 30 – дневният срок
за плащане на главницата е изтекъл на 26.10.2017 г. Началният момент, от който
настъпва забавата за плащане е 27.10.2017г., от която дата ищцовото дружество
претендира обезщетението за забава.
По изложените съображения подадената
въззивна жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без
уважение, а постановеното решение - да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, право на
разноски има въззиваемото дружество, което своевременно е отправило искане за присъждане
на такива. С отговора на въззивната жалба въззиваемата страна е претендирала
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, а допълнително в изпълнение
на дадените от съда указания е извършила разноски и за възнаграждение на
особения представител на въззивницата в размер на 150 лева. Ето защо
въззивницата М.А. следва да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество
сумата от 250 лева, представляваща сбор на сторените в настоящото въззивно
производство разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 т. 1 от ГПК,
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Окръжен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260047
от 11.01.2021 г. по гр.д. № 1872/2020 г. по описа на БРС.
ОСЪЖДА М.М.А., ЕГН **********,*** да заплати на “Водоснабдяване и
канализация” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Бургас, ж.к. Победа, ул. „Ген. Владимир Вазов” № 3, представлявано от Ганчо
Йовчев Танев, сумата от 250 лева
(двеста и петдесет лева) разноски, направени във въззивното производство.
ОПРЕДЕЛЯ на адв. Илияна Паскова
Паскова от АК - гр.Бургас, назначена за особен
представител на М.М.А.
по реда на чл.47,
ал.6 ГПК, възнаграждение в размер на 150 лева (сто и петдесет лева)
за процесуално представителство във въззивното производство, което да се
изплати на същата от внесения по делото депозит.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. мл.с.