№ 167
гр. Сливен, 18.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Елена Г. Христова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20252200500170 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №63/24.01.2025г. по гр.д.
№2831/2024г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни
предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против Д. Д. Г. искове за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество, както
следва: сумата от 2310,53лв. – главница по Договор за потребителски кредит №CARD
– 18557822, сключен на 25.04.2021г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението 26.03.2024г. до окончателното й изплащане; сумата от 319лв.
– договорна лихва за потребителски кредит, дължима за периода от 25.04.2021г. до
28.08.2023г.; сумата от 185,35лв., представляваща обезщетение за забава, дължимо за
периода 29.08.2023г. до датата на подаване на заявлението 26.03.2024г., както и сумата
от 156,30лв. – разноски по ч.гр.д. №1708/2024г. по описа на СлРС. С Решението са
присъдени разноски на ответницата Д. Г. в размер на 581лв..
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и с нея се обжалва посоченото
първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен предявения от него главен
установителен иск, т.е иска относно главницата от 2310,53лв.
1
В жалбата си въззивникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД чрез
пълномощника юриск. Б. Д. твърди, че първоинстанционното решение в обжалваната
част относно отхвърляне на главния иск по чл.422 от ГПК спрямо главницата е
неправилно и незаконосъобразно. Посочва, че в случая са приложими разпоредбите на
специалния закон, регулиращ потребителските кредити – Закона за потребителския
кредит, в т.ч. относно неговата действителност. Посочва, че разпоредбата на чл.23 от
ЗПК предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемополучателя не отпада изцяло – той дължи
връщане на чистата стойност на кредита, без лихвите и другите разходи по кредита.
Целта е да се възстанови реалното равновесие между страните, а не да се създава ново
неравновесие, посредством съдебен акт. В случая съдът не присъдил чистата стойност.
Посочва, че съгласно съдебната практика не е необходимо да се предявява нов иск за
тази стойност. Посочва, че съдът бил длъжен, след като констатира несъответствие на
договора с императивните изисквания на закона, да приложи, не само последиците на
чл.22 от ЗПК, но и тези на чл.23 от ЗПК, която разпоредба няма самостоятелно
съществуване. Длъжникът имал задължение да плати чистата стойност на кредита. С
оглед изложеното, дружеството въззивник моли съда да отмени обжалваното решение
и да постанови ново, с което да се произнесе по съществото на въпроса, прилагайки
чл.23 от ЗПК.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
насрещната страна Д. Д. Г., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
С отговора на въззивната жалба, ответницата в първоинстанционното
производство Д. Г. чрез пълномощника адв. Н. М. от АК - Ямбол, оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Въззиваемата намира обжалваното решение за валидно,
правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Намира за правилен извода
на съда, че договорът е недействителен, на основание чл.22 от ЗПК. Посочва, че
изискванията са за еднакъв по вид, формат и размер на шрифта /не по-малък от 12/ за
всички елементи на договора за потребителски кредит, което изискван не било
спазено. Претендира присъждане на направените във въззивното производство
разноски.
С въззивната жалба и с отговора не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
В с.з., дружеството въззивник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, редовно
призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от
процесуален представител по пълномощие юриск. Д., която посочва, че поддържа
въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й.
Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за
прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна.
2
В с.з. въззиваемата Д. Д. Г., редовно призована, не се явява и не се
представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител
по пълномощие адв. Н. М., който оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди решението на районния съд в
обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направените пред въззивната инстанция разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалване - допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира
решението за неправилно и незаконосъобразно в обжалваната част.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въз основа на правилно установена фактическа обстановка,
първоинстанционният съд е извел неправилен краен извод относно главния иск за
дължимостта на главницата по договора за кредит.
Въз основа на установеното от фактическа страна, въззивната инстанция
направи следните правни изводи:
Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията обективно
кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл.
422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.79, чл. 240 и чл.86 от ЗЗД за признаване
за установено, че ответника Д. Д. Г. дължи вземания, за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №989 от 11.04.2024г. по ч.гр.д.
№1708/2024г. по описа на СлРС, както следва: сумата от 2310,53лв. – главница по
договор за потребителски кредит CARD-18557822, сключен на 25.04.2021г. между
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България и длъжника, като вземането е
прехвърлено с договор за цесия от 29.08.2023г. в полза на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 26.03.2024г. до окончателното изплащане;
3
сумата от 319,00лв., представляваща договорна лихва по договор за потребителски
кредит за периода 25.04.2021г. – 28.08.2023г. и сумата от 185,35лв., представляваща
обезщетение за забава, дължимо за периода 29.08.2023г. – 26.03.2024г.
Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло исковите претенции, като е приел
недействителност на договора за потребителски кредит, на основание чл.22 от ЗПК.
Предмет на въззивното обжалване е първоинстанционното решение само по
отношение на отхвърления главен иск за установяване дължимостта на главницата в
размер на 2310,53лв.
В останалата отхвърлителна част – относно исковете за установяване
дължимостта на договорна лихва и мораторна лихва, първоинстанционното решение
не е обжалвано и е влязло в сила.
Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното
решение в обжалваната му част са основателни.
Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на
съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за която е била
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно
доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен
начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник.
Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са
породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже
фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.
Предмет на предявените искове е вземане, произтичащо от Договор за
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CARD-
18557822, сключен на 25.04.2021г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон
България и длъжника Д. Д. Г., като вземането е прехвърлено с договор за цесия от
29.08.2023г. в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
Кредитът, първоначално бил в размер на 1000лв., като бил усвоен на
25.04.2021г., след което кредитният му лимит бил увеличен на сумата от 2500лв., който
бил също усвоен.
Като потребител, ответникът Д. Д. Г. разполага със защитата срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи
служебно. Налице е и възражение от страна процесуалният му представител,
направено още с отговора на исковата молба за наличие на неравноправни клаузи и
недействителност на договора, с оглед нарушение на разпоредбите на чл.10 и чл.11 от
ЗПК.
Въззивната инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за
неспазване изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК, като намира, че е налице нарушение и
4
на императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
По отношение на размера на шрифта на договора, от назначената и изслушана
от първоинстанционния съд СТЕ се установява, че в договора за потребителски
кредит са използвани различни размери на шрифта, като част от договора и
допълнителните документи към него са с шрифт по-малък от 12. По този начин е
нарушено изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК за еднакъв по вид, формат и размер на
шрифта – не по-малък от 12 на целия договор.
По отношение на годишният процент на разходите, следва да се посочи, че в
договора не е достатъчно да бъде определен само неговият размер, който да е рамките
на предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до пет пъти законната лихва. Съгласно чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за
ГПР, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение №1 начин. Годишен процент на разходите
(ГПР) означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита. Общите разходи по кредита съгласно §1 от ДР на
ЗПК са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия.
Следователно, в договора задължително трябва да бъде описана и методиката
на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I
към Директива 2008/48/ЕО математическа формула, както и да са посочени данните,
въз основа на които е направено това изчисляване. Целта на това изискване е към
момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Неспазването на това изискване е основание за обявяване на целия договор за
недействителен съгласно чл. 22, ал. 1 ЗПК.
В случая е посочен само размера на ГПР, без изискуемите допускания и
посочване на методиката на изчисляване, т.е. налице е нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11 ал. 1 т. 7 – 12 и т. 20, ал.2 и чл.
12 ал. 1 т. 7 – 9 от ЗПК. Тъй като в настоящия случай договорът за потребителски
5
кредит не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 и чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то той се
явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая е установено от заключението на ССчЕ, неоспорено от страните, че
неплатената по договора, на усвоена от ответницата, главница е в размер на 2310,53лв.
Тази сума се явява чистата сума, която на основание чл.23 от ЗПК, длъжникът –
кредитополучател следва да върне на кредитора.
Поради това и с оглед разпоредбата на чл.23 от ЗПК, главната искова претенция
е основателна в пълния претендиран размер.
Като е достигнал до друг правен извод по отношение на главницата, районният
съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение,което в тази му част
следва да се отмени и да се постанови ново, с което главната искова претенция се
уважи, като съдът признае дължимостта на главница по договора за кредит в размер на
2310,53лв.
Върху дължимата главница следва да се признае дължимостта и на лихвата за
забава, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 26.03.2024г. до
окончателното й изплащане.
Решението, в частта, с която са отхвърлени акцесорните установителни искове
относно договорната и мораторната лихва, като необжалвано е влязло в сила.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК на ищцовото
дружество се дължат разноски за първоинстанционното исково производство и за
заповедното производство, съразмерно с уважената част от исковите претенции, както
следва: 744лв. за исковото производство и 128,30лв. за заповедното производство.
Поради това първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, с
която е отхвърлено искането за присъждане на разноски за заповедното производство
до размера от 128,30лв. и тази сума следва да се присъди на ищцовото дружество,
наред с разноските в исковото производство.
На ответницата в първоинстанционното производство се дължат разноски, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции в
размер на 104,10лв. Поради това, първоинстанционното решение следва да се отмени в
частта, с която са й присъдени разноски над размера от 104,10лв.
По отношение на разноските за въззивното производство, с оглед изхода на
спора по въззивната жалба – основателност на същата, на дружеството въззивник
следва да се присъдят в пълен размер сторените пред въззивната инстанция разноски
6
по въззивната жалба в доказания размер от 256,30лв. /56,30лв. платена държавна такса
и 200лв. юрисконсултско възнаграждение/.
При този изход на спора – основателност на въззивната жалба, въззиваемата
страна няма право на разноски.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №63/24.01.2025г., постановено по гр.д.
№2831/2024г. по описа на Сливенски районен съд, в обжалваната част, с която е
отхвърлен като неоснователен иска, предявен от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Люлин,
бул.“Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис №4 против Д. Д. Г.,
с ЕГН ********** от гр. *** за установяване дължимост на вземане за главница в
размер на 2310,53лв. по Договор за потребителски кредит №CARD–18557822, сключен
на 25.04.2021г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението 26.03.2024г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е
отхвърлена претенцията на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за присъждане на
направените в заповедното производство по ч.гр.д. №1708/2024 г. по описа на СлРС
разноски до размера от 128,30лв. и в частта, с която „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ********* е осъдено да заплати на Д. Д. Г. с ЕГН **********
разноски над размера от 104,10лв. до присъдения такъв от 581 лв., като
НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, на основание
чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, че Д. Д. Г., с ЕГН ********** от гр. ***
ДЪЛЖИ на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, район Люлин, бул.“Д-р Петър Дертлиев“
№25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис №4 сумата от 2310,53лв. /две хиляди триста и
десет лева и петдесет и три стотинки/, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит №CARD–18557822, сключен на 25.04.2021г. между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България и длъжника, като вземането е
прехвърлено с договор за цесия от 29.08.2023г. в полза на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК - 26.03.2024г. до окончателното й изплащане, по
издадената издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 989/11.04.2024 г.
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 1708/2024 г. по описа на СлРС.
7
ОСЪЖДА Д. Д. Г., с ЕГН ********** от гр. *** ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Люлин, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис-сграда Лабиринт, ет.2,
офис №4, както следва: сумата от 128,30лв, представляваща направени в заповедното
производство по ч.гр.д. № 1708/2024 г. по описа на СлРС разноски по съразмерност;
сумата от 744лв. представляваща направени в първоинстанционното исково
производство разноски по съразмерност и сумата от 256,30лв., представляваща
направени пред въззивната инстанция разноски.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8