№ 4431
гр. Варна, 13.12.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Симона Р. Донева
като разгледа докладваното от мл.с. Симона Р. Донева Въззивно гражданско
дело № 20213100502968 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 267 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 302060 от 12.11.2021 г., депозирана от
„Североизточно държавно предприятие“, ДП – Шумен, ЕИК: *********, представлявано от
директора – Ради Атанасов Иванов срещу решение № 262677 от 25.10.2021 г., постановено
по гр. д. № 15429/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, с което жалбоподателят е осъден
да заплати на Г. Р. Г., ЕГН: ********** сумата от 12532.27 лева, представляваща
допълнително възнаграждение за периода от м. 10.2017 г. до датата на прекратяване на
трудовото правоотношение – 24.01.2020 г., сумата в размер на 2373.38 лева,
представляваща общата сума за обезщетение за забава върху така изчислените суми за
периода от 10-то число на месеца следващ месеца на изплащането на допълнителните
възнаграждения за съответното тримесечие /четвърто тримесечие за 2017 г., четирите
тримесечия за 2018 г. и 2019 г. и първото тримесечие за 2020 г. до датата на депозиране на
исковата молба, ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба –
30.11.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 128, т. 2, вр. с
чл. 107м КТ.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна – Г. Р. Г., чрез адв. Р.К..
І. По допустимостта на въззивното производство:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения преклузивен срок. Същата е
редовна, съдържа изискуемите реквизити и приложения и е надлежно администрирани,
поради което е процесуално допустима.
Легитимацията на страните съответства на произнасянето по обжалваното решение
на районния съд. Сезиран е компетентен въззивен съд за проверка на подлежащ на
1
обжалване акт при наличие на правен интерес от обжалване. Съдът приема, че въззивното
производството е допустимо.
II. По доклада на въззивната жалба и отговора:
В депозираната въззивна жалба се излагат доводи за неправилността на
обжалваното решение. Жалбоподателя намира за неправилен извода на съда, че
допълнителното трудово възнаграждение е с постоянен характер,. Сочи, че претендираното
възнаграждение не е предмет на трудовия договор, сключен между страните и не се
определяло на базата на отработеното време. Позовавайки се на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, както и Вътрешните правила за
работната заплата счита, че допълнителното възнаграждение има непостоянен характер, не
се изплаща заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и не е
свързано с отработеното време. Намира, че изводът на съда за постоянния характер на
допълнителните възнаграждения е в противоречие с посочената във въззивната жалба
практика на касационната инстанция. Твърди, че изплащането на допълнителното
възнаграждение не е поставено в зависимост от генерирането на положителен финансов
резултат. Счита, че от показанията на разпитания по делото свидетел Янко Янков се
установява, че дори и при наличие на положителен финансов резултат, преценката за
изплащането му е в правомощията на работодателя. Позовавайки се на свидетелските
показания намира, че съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 8, ал. 3 от Вътрешните правила за работната
заплата, размерът на допълнителното възнаграждение е различен за всеки служител, като
работодателят има право да определя персонална заплата на работниците и служителите по
своя преценка.
На следващо място, релевира доводи за немотивираността на извода на съда, че
размерът на възнагражденията на служителите, заемащи еднаква длъжност следва да бъде
еднакъв. Твърди, че работодателят определя размера на средствата за работна заплата, въз
основа на постигнатите резултати и цели.
Намира, че обжалваното решение е поставено в противоречие с фактическата
обстановка по спора, доколкото не било установено по категоричен начин, че ищецът през
процесния период е полагал равностоен труд с другия служител, изпълняващ длъжността
„заместник директор“ на ЦУ на СИДП – ДП – Шумен. По подробно изложени доводи,
счита, че от събраните по делото доказателства било установено, че задачите и функциите
на двамата заместник-директори били различни. Твърди, че ищецът е изпълнявал контролни
функции по мероприятия за превенция на болестта „Африканска чума по свинете“, които са
завършили с незадоволителен резултат, за което му е било и наложено дисциплинарно
наказание. Макар и същото да е било отменено с произнасянето по гр. д. № 17891/2018 г. на
ВРС и в. гр. д. № 1098/2016 г. на ВОС, то това било не поради липсата на нарушение, а
поради несъразмерността на нарушението с наложения вид наказание.
Моли за отмяна на решението, както и за отхвърляне на предявените искове.
В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от Г. Р. Г., чрез
адв. Р.К.а, в който се излагат доводи за неоснователността на въззивната жалба, депозирана
от насрещната страна. За правилен намира извода на първоинстанционния съд за постоянния
характер на допълнителните възнаграждения. Сочената практика на касационната инстанция
счита за неприложима към настоящия спор. Твърди, че съобразно Наредба № 22/14.12.2012
г. за условията и реда за определяне на средства за работната заплата в държавните
предприятия по чл. 163 от Закона за горите и в техните териториални поделения, както и чл.
1, ал. 1, чл. 2, чл. 4, ал. 1, т. 5, чл. 9, ал. 1, т. 6 от Вътрешните правила за работната заплата в
2
СИДП, допълнителното възнаграждение се изплаща при постигането на положителен
резултат от страна на предприятието. Сочи, че окончателният размер на средствата за
работна заплата се определя от директора за всяко тримесечие. Счита, че чл. 17, ал. 1, т. 3 от
Наредбата, са регламентирани изключения от предвидените по чл. 11 и чл. 12 от същата
наредба, допълнителни възнаграждения, които имат постоянен характер. Излага подробни
доводи, че чл. 17, ал. 1, т. 3 от наредбата не е в противоречие с чл. 15 от същата, доколкото
се предвижда допълнително условие да се приеме едно допълнително възнаграждение за
постоянно, а именно- такова да е предвидено в друг нормативен акт. Счита, че
допълнително възнаграждение се дължи на всички, като при липсата на допринасяне за
положителния резултат от конкретен служител, в правомощията на директора е да откаже
изплащането на допълнителното възнаграждение. Сочи, че чл. 5, ал. 1 и чл. 8 от вътрешните
правила, касаещи едноличното определяне на работната заплата от страна на работодателя
противоречат на КТ, НСОРЗ и Наредба № 22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне
на средства за работната заплата в държавните предприятия.
На следващо място, излага доводи за правилността на извода на първоинстанционния
съд за дължимостта на допълнителните възнаграждения при постигането на положителен
резултат за предприятието. Сочи, че за еднакви длъжности следва да се начисляват еднакви
коефициенти за допълнителните възнаграждения. Оспорва твърденията, че Г.Г. е извършвал
по-малък обем от дейности, в сравнение с другия служител, осъществяващ длъжността
заместник-директор. Излага подробни доводи във връзка с опитите за налагане на
дисциплинарно наказание. Сочи, че в стр. 1 и стр. 2 от писмените бележки било видно, че е
доказал, че представените документи от насрещната страна са съставени във връзка със
спора, доколкото последните не били входирани в регистъра на предприятието.
Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски.
Страните не са обективирали доказателствени искания пред настоящата инстанция. С
оглед на горното, производството по делото следва да бъде насрочено за разглеждане в о. с.
з.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРИЕМА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивна жалба с вх. № 302060 от 12.11.2021 г.,
депозирана от „Североизточно държавно предприятие“, ДП – Шумен, ЕИК: *********,
представлявнао от директора – Ради Атанасов Иванов срещу решение № 262677 от
25.10.2021 г., постановено по гр. д. № 15429/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, с
което жалбоподателят е осъден да заплати на Г. Р. Г., ЕГН: ********** сумата от 12532.27
лева, представляваща допълнително възнаграждение за период от м. 10.2017 г. до датата на
прекратяване на трудовото правоотношение – 24.01.2020 г., сумата в размер на 2373.38
лева, представляваща общата сума за обезщетение за забава върху така изчислените суми за
периода от 10-то число на месеца следващ месеца на изплащането на допълнителните
възнаграждения за съответното тримесечие /четвърто тримесечие за 2017 г., четирите
тримесечия за 2018 г. и 2019 г. и първото тримесечие за 2020 г. до датата на депозиране на
исковата молба, ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба –
30.11.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 128, т. 2, вр. с
чл. 107м КТ.
НАСРОЧВА производството по в. гр. д. № 2968/2021 г. на ОС-Варна за 19.01.2022 г.
от 10:00 часа, за която дата и час да се призоват страните, ведно с препис от настоящото
определение.
3
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4