Решение по дело №188/2024 на Административен съд - Смолян

Производството е образувано по жалба, подадена от адв. В. Р. в качеството на процесуален представител на А. С. К., [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.8, ап. 8А срещу Решение № 2153-20-38/08.05.2024г., с което е потвърдено Разпореждане № 203-00-12-3/27.03.2024г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица.

Твърди се в жалбата, че постановеното решение е неправилно, доколкото мотивите му противоречат на материалния закон и на доказателствата, а също и необосновано. Развиват се доводи, че административният орган не съобразява конкретните обстоятелства, като се позовава на съдебна практика на Съда на ЕС по въпроса за наличието на дългосрочна заетост, която била главният критерий при определяне държавата на пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица.

Твърди се също така, че неправилно административният орган приемал, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004г., според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, §3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. Възпроизведените правни изводи също били неправилни. При произнасянето си, административният орган не разграничил правилно понятието „ обичайно пребиваване“ от понятието „престой“. Било безспорно установено, че жалбоподателят е гражданин на РБ, има постоянен и настоящ адрес в [населено място], регистриран е в РБ като безработен и активно търсещ работа, като единствена причина за престоя му във ФРГ е полагането на труд за получаване на доходи. Сочи се още, че А. К. има сключен граждански брак преди повече от 20 години, съпругата му продължава да живее и работи тук, синът му е ученик в V-ти клас и учи в училище в [населено място]. Той притежава имоти в РБ, тук се осигурява в УПФ за доброволно пенсионно осигуряване, тук изразходва спечелените в чужбина парични средства.

Въз основа на горните доводи считат, че не е налице правно и фактическо основание да се приеме, че [държава] е държава на пребиваване на К.. Връзката му с тази държава е само временна и обусловена от трудова заетост, която в момента е преустановена.В обжалваното решение се съдържали само теоретични постановки и цитати на регламенти, неотноосими към казуса.

По тези съображения моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалвания административен акт и потвърденото с него разпореждане, като даде указания на административния орган по приложението на закона.

В съдебно заседание жалбоподателят К., редовно призован не се явява и се представлява от адв. Р., която поддържа подадената жалба. Развива допълнителни съображения, основани на сочена съдебна практика по сходни казуси, която сочи в защитата си по същество. Претендира присъждане на разноски в производството.

Ответникът по жалбата не изпраща процесуален представител. В писмено становище юриск. Ч. оспорва жалбата. Счита постановения отказ, обективиран в Разпореждане № 203-00-12-3/27.03.2024г. и в мотивите на Решение № 2153-20-38/08.05.2024г. на директора на ТП на НОИ. През период от 01.03.2017г.-31.12.2023г. жалбоподателят не пребивавал на територията на РБ по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност, като в тази връзка категорично се счита, че центъра на интересите му бил в друга държава- ФРГ. Периодът бил над 5 години бил достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка с тази държава.

По тези съображения моли съда да остави жалбата без уважение, претендира се присъждане на разноски. Алтернативно се прави възражение за прекомерност на претендираните от жалбоподателя разноски.

След преценка на изложеното в жалбата, като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и мотивите на постановеното решение от директора на ТП на НОИ-[област], АССм в настоящия си съдебен състав направи следните фактически и правни изводи:

Жалбата на А. С. К., [ЕГН] срещу Решение № 2153-20-38/08.05.2024г., с което е потвърдено Разпореждане № 203-00-12-3/27.03.2024г., издадено от директора на ТП на НОИ-[област] е подадена от надлежна страна, при наличие на правен интерес от търсената защита и срещу подлежащ на съдебен контрол административен акт, в срока по чл. 118, ал.1 КСО, при което е процесуално допустима и по нея се дължи произнасяне по същество.

Разгледана по същество тя е основателна. Това е така по следните съображения:

Фактите по оспорваното решение са безспорни. По тях няма спор между страните, спорът е свързан с техния анализ. Безспорно е по делото, че със заявление вх. № 203-00-12/04.01.2024г., подадено до дирекция „Бюро по труда“ [населено място], А. К. поискал отпускане на ПОБ. На 17.01.2024г. той подал и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди в друга държава- ФРГ, със СЕД U002. Касае се за посочения по-горе период, който също е безспорен- 01.03.2017г.-31.12.2023г. Разменената по-късно документация между компетентните органи на РБ и ФРГ също не е спорна, тя е послужила наред с изтъкнатите мотиви на цитираните от ответника съдебни решения като основание за приемане, че компетентни за отпускане на ПОБ са институциите във ФРГ, което е и крайният решаващ извод на оспорваното решение. По делото не се спорят твърдените от жалбоподателя факти, а именно че за периода на трудова ангажираност в другата държава, член на ЕС семейството му е продължило да живее в РБ, че има жилище тук, тук учи детето на жалбоподателя, в училище в [населено място],той притежава в РБ имоти, автомобил и т.н. Тези факти се приемат за безспорни и от съда. В тази връзка представените от адв. Р. доказателства съдът приема като безспорно сочещи на извод, че през целия престой във ФРГ центъра на жизнените интереси, територията на инвестиционните намерения и бъдещето на социалната реализация на К. не са престанали да бъдат в РБ.

Изводът от възприетата по-горе фактическа обстановка е, че в случая не се касае за хипотеза, в която осигурено лице е полагало за краткосрочен период труд в друга държава-членка на ЕС, без съзнанието му да е било обхванато от намерението за трайно установяване на територията на тази държава.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Спорът в настоящото производство касае материалната законосъобразност на акта. Доколкото в настоящото производство жалбоподателят К., който е гражданин на Република България, е с последна заетост в друга държава-членка на ЕС – Федерална република [държава], а претендира изплащане на обезщетение за безработица от НОИ на РБ, приложение намират нормите на европейското законодателство, определящи общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Същите се съдържат в Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, както и в Регламент (ЕО) 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване на процедура за прилагане на Регламент (ЕО) 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Като източник на вторичното право на ЕС, регламентът се прилага пряко, т. е. съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави – членки и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3, § 1, буква з) от Регламент (ЕО) № 883/2004, същият се прилага към всички законодателства относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т. ч. и относно обезщетенията за безработица. Посоченият регламент въвежда материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето (чл. 11, § 3, буква а) от Регламент (ЕО) № 883/2004), като чл. 6 въвежда и принципа за сумиране на периоди, т. е. компетентната институция на държава – членка, съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателство на всяка друга държава – членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост, като компетентна държава, отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Съгласно § 1 на чл. 65 от този регламент лице, което е безработно частично или през различни периоди и което, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата – членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава – членка. Видно от разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване, а съгласно § 5, б. а от същия член, безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Определение за компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица, се съдържа в чл. 1, буква р) от Регламент № 883/2004, като това е институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията.

Легално определение на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, буква "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Последното се определя с оглед центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, семейното положение и роднинските връзки на лицето и други примерно изброени в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (Регламента по прилагането). Съгласно § 2 на чл. 11 от последният регламент, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което намерение произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В чл. 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между понятията "пребиваване" и "престой". Тези определения са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки. Въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004) се налага извод, че по смисъла на регламентите всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигуряване, отпускани по местожителство.

Правото на постоянно пребиваване по смисъла на чл. 16, § 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, не се покрива с дефиницията на "пребиваване" по смисъла на чл. 1, б. й) от Регламент (ЕО) № 883/2004. Постоянното пребиваване по смисъла на Директивата, възникващо за граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, цели да обезпечи сродните права и еднаквите възможности на гражданите на съюза и на гражданите на приемащата държава, но разпоредбите на Директивата не засягат законовите, подзаконовите или административните разпоредби, определени от държава-членка, които биха били по-благоприятни за лицата (чл. 37), т. е. получените права въз основа на нормите на директивата, респ. на нормите от националните законодателства, с които е транспонирана, не би следвало да засягат по-благоприятните права, произтичащи от националните норми. По аргумент на по-силното основание и приоритета на Регламента на ЕС пред вътрешните норми, разпоредбите на Директивата не би следвало да засягат правата, които гражданите на ЕС биха имали по силата на регламент на ЕС, какъвто е Регламент (ЕО) № 883/2004. В конкретния случай следва да се извърши преценка въз основа на елементите за определяне на пребиваването по чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) 987/2009 г.

В периода на заетост жалбоподателят е живял на територията на друга държава-членка- ФРГ. В редица свои решения (напр. Р № 661/16.05.2024г. по адм.д. № 110/2024г., Административен съд-[област] и др.) застъпва становище, че когато едно пребиваване е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение, и след прекратяването на трудовата му заетост лицето се е завърнало в [държава], той е български гражданин, има постоянен адрес в страната следва да се приеме, че за този период не е налице промяна в центъра на жизнените интереси.

Съгласно чл. 11, § 2 от Регламент 987/2009 решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е неговото намерение, а от изложените обстоятелства е очевидно намерението на жалбоподателя за трайно установяване в страната. Следователно НОИ, чрез своето териториално поделение (ТП на НОИ – [област]), се явява компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

След като е доказано, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в [държава] на български гражданин, съответно има подадена декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд на [държава], обективирана в Решение № 10291/03. 07. по адм. д. № 15067/2018 г., Решение № 2695/22.02.2019 г. адм. д. № 3077/2018 г., Решение № 4061/27.03.2.0219 г. адм. д. № 14847/2018 г. и др. Да, действително през осигурителния период жалбоподателят не е пребивавал в РБ, но това е само по причина, че се е налагало предвид мястото на полагане на труд

С оглед всичко изложено съдът намира, че оспореното Решение № 2153-20-38/08.05.2024г., на пдиректора на ТП на НОИ-[област], с което е потвърдено Разпореждане № 203-00-12-3/27.03.2024г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица е незаконосъобразно и като такова, следва да бъде отменено, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне при съобразяване с изложените в настоящото решение указания по прилагане на материалния закон.

При този изход на делото, на жалбоподателя следва да бъдат присъдени и разноски по делото, които се претендират в размер на общо 10 лева, които съставляват държавна такса за образуване на делото. Доколкото съобразно § 1, т. 6 от ДР на АПК във вр. с чл. 2, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на Националния осигурителен институт юридическото лице, в структурата на което е ответната страна е Националният осигурителен институт, разноските следва да се възложат в тежест на НОИ.

Мотивиран от горното, Административен съд [област], в настоящия си съдебен състав:

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 2153-20-38/08.05.2024г., на директора на ТП на НОИ-[област] с което е потвърдено Разпореждане № 203-00-12-3/27.03.2024г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област], с което на осн. чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във вр. с чл. 11, § 3, буква "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 52а от КСО на А. С. К., [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.8, ап. 8А

ВРЪЩА делото като преписка на Директора на ТП на НОИ – [област] за ново произнасяне по жалбата на А. К. срещу Разпореждане № 203-00-12-3/27.03.2024г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област] .

ОСЪЖДА НАЦИОНАЛНИЯ ОСИГУРИТЕЛЕН ИНСТИТУТ – [област] да заплати на А. С. К., [ЕГН] сумата от 10 лева представляваща деловодни разноски.

Решението е ОКОНЧАТЕЛНО.