№ 1631
гр. София, 28.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100508716 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20088399 от 07.04.2021 г. по гр.д.№ 48978 по описа за
2020 г. на СРС, Трето ГО, 140 състав се :ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че
В. Л. К. и СВ. Д. К. дължат поравно и разделно в полза на „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД и чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД сумите, както следва: 516,18 лв., представляваща
цена за топлинни услуги за периода от м.04.2017 г. до м.04.2019 г. за имот,
намиращ се в гр.София, ж.к ****, аб. № 216705, ведно със законната лихва,
считано от 05.06.2020 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение) до погасяването, и сумата в размер на 48,14 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2017 г. до 12.03.2020 г.
върху дължимата цена за топлинни услуги за периода от м.04.2017 г. до
м.04.2019 г., като ОТХВЪРЛЯ исковете за главница с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД до пълния предявен
размер от 708,69 лв. и за периода от м.07.2016 г. до м.03.2017 г., поради
погасяване на задълженията за този период по давност, и исковете за лихва с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД до пълния предявен
1
размер от 112,38 лв. и за периода от 31.08.2017 г. до 14.09.2017 г. и за периода
от 13.03.2020 г. до 27.05.2020 г.
Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни жалби с
идентични доводи, подадени от ответниците пред СРС- В. Л. К. и СВ. Д.
К..
Решението се обжалва в частта в която претенциите на ищеца
срещу въззивниците /ответници/ с правно основание чл.422, ал.1 ГПК са
уважени.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.
Твърди се, че от страна на ищеца останал недоказан факта, че страните са
обвързани от облигационно отношение. Недоказан бил и факта, че лицата
Д.Ц.Д. и Л.К.Д., които притежавали вещното право на ползване върху
процесния имот, са починали. Не се установила каква е връзката на
ответниците с процесния имот. Затова недължима била признатата от СРС в
полза на ищеца главница в размер на по 258,09 лв. за всеки един от
ответниците. Независимо, че сочат, че за процесния период са приложими
ОУ-2016 г. процесуалните представители на въззивниците се позовават на
ОУ-2014 г. като твърдят и нищожност на чл.33 от същите ОУ досежно
уредбата за изпадане на забава на потребителите на топлинна енергия. След
като не било установи от ищеца публикуване на фактурите на сайта на
ищцовото дружество, както и не били представени констативни протоколи за
това, то не се дължала лихва за забава в размер на по 24,07 лв.
Иска се от настоящата инстанция да отмени решението в частта, в която
са уважени претенциите на ищеца /пред СРС/ срещу всеки един въззивник
/ответник/ и да постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен.
От въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е постъпил отговор. В течение
на производството се излага становище, че въззивната жалба е неоснователна.
Претенциите му били доказани. Претендират се разноски, вкл.
юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице помагач на страната на ищеца – „Т.“ ООД не взема
становище по жалбата.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение всеки въззивник е бил уведомен на 13.04. 2021
2
г. Всяка въззивна жалба е подадена на 27.04.2021 г.; следователно същите са
в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно всяка една въззивна жалба е допустима.
В частта, в която с първоинстанционното решение са отхвърлени
претенциите на ищеца, решението като необжалвано е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното
решение е постановено в допустим процес и е валидно:
Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
16.06.2020 г. , издадена по ч.гр.д.№ 22535 по описа за 2020 г. е съобщена на
всеки длъжник на 22.06.2020 г.
Възраженията по чл.414, ал.1 ГПК са подадени на 21.07.2020 г.
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на
11.09.2020 г.
Исковата молба е предявена на 09.10.2020 г., т.е. в срок.
По основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
страните са обвързани от облигационно отношение- от представения по
делото договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от
31.07.1991 г. се установило, че собствеността върху същия е придобита от
Л.К.Д. и В. Л. К. в режим на съсобственост – по ½ идеална част за всеки.
Съгласно договора за издръжка и гледане, обективиран в нот.акт от
16.09.1993 г. Л.К.Д. и В. Л. К. прехвърлили ½ идеална част от имота с
административен адрес: гр.София, ж.к.****, с аб.№ 216705 на СВ. Д. К. като
запазили правото на ползване на имота върху така прехвърлената ½ идеална
част. От представеното удостоверение за наследници се установило , че
Л.Д. е починал на 30.04.2008 г.; Д.Д. била починала на 27.10.2004 г. Това
означавало, че ответниците притежават по ½ идеална част от процесния имот.
Правото на ползване се било погасило със смъртта на ползвателите.
Следователно ответниците били потребители на ТЕ по смисъла на чл.153, ал.1
3
ЗЕ. Липсвало изискване ответника да е действителен ползвател на имота.
Установило се, че процесната сграда е топлоснабдена. Облигационното
отношение по арг. на чл.150, ал.1 ЗЕ възниквало по силата на ОУ на ищцовото
дружество. Ответниците дължали поравно и разделно сумата в размер на
708,69 лв. – стойност на топлинни услуги , вкл. за дялово разпределение за
периода м.07.2016 г.- м.04.2019 г. Приложими за периода били ОУ-2016 г.
Възражението на ответниците за погасяване на вземанията на ищеца по
давност е прието за основателно за периода м.07.2016 г.- м.03.2017 г. при
съобразяване с ОУ-2016 г., съгласно които месечните дължими вноски се
заплащали в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Непогасени и дължими от ответниците били месечните вноски за периода
м.04.2017 г.- м.04.2019 г., които възлизали в размер на 516,18 лв. За разликата
до 708,69 лв. претенцията е приета за неоснователна и като такава –
отхвърлена като погасена по давност за периода м.07.2016 г.- м.03.2017 г. При
съобразяване, че съгласно ОУ-2016 г. задължението е срочно и при прилагане
на чл.6 от ЗМДВИП и извънредното положение, обявено с решение на НС от
13.03.2020 г., СРС е приел, че лихвата за забава е дължима за периода от
15.09.2017 г. до 12.03.2020 г., която изчислена по реда на чл.162 ГПК
възлизала на 48,14 лв. За тази сума е признато вземане на ищеца, а за
разликата до 112,38 лв. и за периода 31.08.2017 г. до 14.09.2017 г. и за
периода 13.03.2020 г. до 27.05.2020 г. претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД е
отхвърлена.
По доводите във въззивната жалба:
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция напълно
споделя мотивите на СРС поради което по арг. от чл.272 ГПК същите следва
да се считат и за мотиви на настоящето решение.
И двете възззивни жалби са явно неоснователни, а изложените в същите
доводи не съответстват нито на мотивите на СРС, нито на събраните по
делото доказателства, а освен това и доводите са взаимно противоречиви.
Самите процесуални представители на въззивниците сочат, че отношенията
следва да се уредят съобразно ОУ-2016 г., а се позовават на нищожност на
клаузи на ОУ -2014 г. Тъй като вземанията, които са признати в полза на
ищеца касаят периода м.04.2017 г. до м.04.2019 г. ОУ-2014 г. са
неприложими. Затова и съдът не дължи произнасяне относно соченото във
4
въззивните жалби, че разпоредбите на чл.33 ОУ-2014 г. досежно изпадането в
забава на потребителите след публикуване на фактурите на сайта на ищцовото
дружество, са нищожни.
Противно на соченото във въззивната жалба на СВ. Д. К., че няма
„връзка“ с процесния топлоснабден имот, от представения с исковата молба
нот.акт за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане № 122
от 16.09.1993 г. се установява, че ответника е придобил 1/ 2 идеална част от
този недвижим имот.
Противно на соченото от въззивниците, че липсват доказателства
лицата, посочени в горния нот.акт по силата на който същите са запазили
правото на ползване върху ½ част от него, да са починали, от представените
от район „Подуяне“ удостоверения за наследници л.103 и л.104, се
установява, че Л.Д. и Д.Д. са починали, съответно на 30.04.2008 г. и
27.10.2004 г. Техен единствен наследник е ответницата В. Л. К., която е
придобила по наследство останалата ½ идеална част от процесния имот.
Липсват данни, а и твърдения ответниците да са се разпоредили с имота.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в
обжалваната му част първоинстанционното решение ще следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивниците разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени за
юриск.възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв. за
процесуално представителство.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20088399 от 07.04.2021 г. по гр.д.№ 48978 по
описа за 2020 г. на СРС, Трето ГО, 140 състав, в частта, в която се:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че В. Л. К. и СВ. Д. К. дължат поравно и
5
разделно в полза на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД сумите, както
следва: 516,18 лв., представляваща цена за топлинни услуги за периода от
м.04.2017 г. до м.04.2019 г. за имот, намиращ се в гр.София, ж.к ****, аб. №
216705, ведно със законната лихва, считано от 05.06.2020 г. (датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
погасяването, и сумата в размер на 48,14 лв., представляваща лихва за забава
за периода от 15.09.2017 г. до 12.03.2020 г. върху дължимата цена за
топлинни услуги за периода от м.04.2017 г. до м.04.2019 г., както и в частта
за разноските.
ОСЪЖДА В. Л. К., ЕГН**** и СВ. Д. К., ЕГН ********** и двамата с
адрес : гр.София, ж.к ****, да заплатят поравно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.****, сумата в размер на
100 лв. – разноски за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца- „Т.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6