РЕШЕНИЕ
№ 3842
гр. Варна, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на трети
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Симона Р. Донева
при участието на секретаря Веселина Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Симона Р. Донева Гражданско дело №
20253110107235 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени обективно съединени искове
от П. Й. А. срещу „К.Й.“ ООД, главен иск за прогласяване нищожността на
Договор за паричен заем № 718714 от 22.10.2019 г., сключен с ответника, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради противоречие с разпоредбите
на чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, съединен в условията на
евентуалност с искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от
Договора, предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение, поради
противоречие на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД,
евентуално поради неравноправност по чл. 143 от ЗЗП, евентуално поради
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. с чл. 21 от ЗПК, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД.
В исковата молба, както и в уточнителната молба се излагат доводи,
че между страните на 22.10.2019 г. е сключен договор за паричен заем №
718714, по силата, на който на ищеца е била предоставена сумата от 700 лева,
платима на 10 вноски, при ГПР от 47.622 %. Сочи, че в чл. 8 от договора е
предвидено, че кредитът се обезпечава с обезпечение по чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4
от ОУ, като при непредоставянето му е дължима неустойка в размер на 615.50
1
лева. Намира, че сключеният договор за заем е недействителен доколкото не
отговаря на изискванията на чл. 22 от ЗПК, по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
доколкото не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. Счита, че липсва ясна методика за определяне на ГПР и не е
конкретизирано дали неустойката е включена в посочения ГПР. Излага доводи
за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото с
включването на уговорки за заплащане на допълнителни разходи за неустойка
се нарушава изискването ГПР да не бъде по –висок от пет пъти от размера на
законната лихва за просрочени задължения. В условията на евентуалност,
посочва, че неустойката по чл. 8 от договора е нищожна поради
накърняването на добрите нрави. В допълнение излага доводи, че неустойката
е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, доколкото прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция да
извърши оценка на платежоспособността на длъжника. Счита, че неустойката
нарушава и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Намира, че с
уговарянето на клаузата е налице и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника „К.Й.“ ООД, в който се излагат доводи за недопустимост на
исковете, доколкото вземането на процесния договор за кредит е прехвърлено
на „М.Ф.М.“ АД на 01.10.2024 г. Навежда доводи и за неоснователността на
исковете. Посочва, че между страните е сключен договор за заем от 22.10.2019
г., във връзка, с който ищецът е направил плащания в общ размер на 745 лева в
периода от 29.11.2019 г. до 07.12.2023 г. Сочи, че ГПР съответства на
законовите изисквания, като в чл.3.3 от договора са посочени ясни критерии за
изчисляване на ГПР. Излага доводи, че неустойката представлява разход,
който не следва да се включва в ГПР. Твърди, че клаузата по чл. 8 от договора
е индивидуално уговорена. Излага подробни доводи в насока, че клаузата за
неустойка не е неравноправна. Възразява срещу посочената цена на иска.
Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца. Моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и
приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно
и като съобрази предметните предели на исковото производство,
очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2
2
от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
Наведените възражения за недопустимост на производството, съдът
намира за неоснователни по съображенията, изложени в проекта за доклад по
делото, които следва да бъдат инкорпорирани и в крайния съдебен акт, както
следва:
Настоящият съдебен състав намира, че с прехвърлянето на вземането от
цедента на цесионера, не отпадат възможността за релевирането на
възражения от длъжника към цедента. Целта на предявените искове за
нищожност на договора или на отделни негови клаузи е постановеното по
делото решение да обвърже със сила на присъдено нещо страните по договора
относно съществуването или не на твърдяната нищожност. Затова и следва да
се приеме, че надлежни страни по тези искове са страните по възникналото от
договора материално правоотношение /в тази насока е и съдебната практика,
обективирана в решение № 114 от 10.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 2704/2018 г.,
II т. о., ТК, решение № 314 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1766/2016 г., II т.
о., ТК, решение № 127 от 30.07.2018 г., постановено по т.д. № 1103/2017 г. на
ВКС, II т.о., определение от 22.11.2018 г., постановено по в. ч. т. д. №
1471/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна/.
Вън от горното и само за пълнота на изложението следва да се посочи,
че при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск за
прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича
прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, освен срещу
цедента, който е страна по същия и срещу цесионера единствено ако докаже
конкретен правен интерес от предявяване на иска срещу цесионера. В
съдебната практика се приема, че за длъжника е налице конкретен интерес да
предяви и установителен иск за нищожност на договорни клаузи срещу
цесионера само при наведени твърдения, че цесионерът е получил без
основание суми, заплатени въз основа на тези клаузи, както и при предявен
срещу цесионера иск за връщане на сумите на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД /така решение № 314 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016 г., II т. о. и
други/. В настоящия случай, не се твърди да са извършвани плащания по
договора за кредит в полза на цесионера след прехвърляне на вземането, а и от
изложеното в отговора на исковата молба се установява, че последното
плащане по кредита е от 07.12.2023 г., съответно почти една година преди
3
сключване на договора за цесията от 01.10.2024 г.. Отделно от това, следва да
се съобрази и обстоятелството, че в производството не е предявен и иск по чл.
55, ал. 1 от ЗЗД, поради което следва да се приеме, че цедентът е пасивно
процесуално легитимиран да отговаря по предявените искове за прогласяване
на нищожността на договор за заем, евентуално на чл. 8 от същия. Затова и
следва да се приеме, че производството е допустимо учредено и наведените
възражения на ответника в обратна насока се явяват неоснователни и като
такива не следва да бъдат съобразявани.
За успешното провеждане на предявените искове по чл. чл. 26, ал. 1,
предл. 1, евентуално предл. 3 от ЗЗД, ищецът следва да установи по несъмнен
начин в условията на пълно и главно доказване, че между него и ответника е
сключен договор за потребителски кредит от 22.10.2019 г. съответно с
ответника „К.Й.“ ООД; твърденията си, водещи до недействителност на този
договор, в това число и за клаузата по чл. 8 от договора. Ответникът следва да
докаже правоизключващите си възражения, от които черпи изгодни за себе си
правни последици, в това число: че ответникът „К.Й.“ ООД е предоставил на
потребителя изискуемата преддоговорна информация при сключването на
договора за кредит; че общият размер на кредита, ГПР е ясно посочен; че са
посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, че клаузата по
чл. 8 от договора е индивидуално уговорена.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил по делото за
безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен
договор за паричен заем № 718714 от 22.10.2019 г., по силата, на който в полза
на ищцата е предоставен заем в размер на 700 лв., по който ищцата е
направила плащания в общ размер на 745 лева.
I. Относно положителните установителни искове за нищожност на
договора за паричен заем № № 718714 от 22.10.2019 г., обективно съединени
в условията на евентуалност:
По възражението за нищожност на договора по арг. от чл. 22, вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, съдът съобрази, че от съдържанието на ангажирания
договор се констатира още, че уговореният между страните месечен лихвен
процент възлиза на 3.330%, /респ. годишен на 39,96 %/, а ГПР – 47,622%. Така
общата сума за връщане по заема е равна на 834,50 лева, формирана от заетата
сума и договорната лихва. Срокът за погасяване на заема е 10 месеца, като
4
месечните вноски са посочени в погасителния план – неразделна част от
договора. В чл. 6 от договора, страните са уговорили задълженията по кредита
да бъдат обезпечени с поръчител и още едно от допълнителните обезпечния,
както следва: ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга в
залог, което обезпечение следва да бъде осигурено от кредитополучателя в
срок от 3 дни от сключването на договора. При неизпълнение на задължението
се дължи неустойка в размер на 615.50 лева – арг. от чл. 8 от договора.
В погасителния план е посочено, че размерът на месечната фиксирана
вноска възлиза на 145 лева. Същата включва освен заетата сума, договорната
лихва, както и вземането за неустойка, като се получава обща дължимата сума
по кредит съобразно погасителния план от 1450 лева.
Настоящият съдебен състав, съобразявайки клаузите на договора за
кредит, намира, че същият представлява договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение
намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 от ЗПК – и
уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори. Проверката
за платежоспособността на длъжника предхожда сключването на договора.
Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който
по занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия
за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и
възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/, като след
анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или
да откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/.
В случая, осигуряването на обезпечение не е предварително условие за
сключване на договора, т. е. кредиторът изначално е преценил длъжника като
платежоспособен и му е предоставил кредита. Последващото поставяне на
изискване за даване на обезпечение представлява неоправдано прехвърля на
риска от лошата преценка на кредитора в тежест на длъжника. Също така,
поставените изисквания към поръчителя са многобройни, като за част от тях
кредитополучателят не би могъл да получи информация в определения
тридневен срок, доколкото това е свързано с евентуални запитвания от
различни държавни институции. Отделно от това, изследването дали
поръчителят не е заемател или поръчител по друг кредит с кредитора, се
намира в противоречие с изискванията на добросъвестността доколкото
5
последният служебно разполага с тази информация. Прехвърлянето на тези
задължения на кредитополучателя, съчетано с определянето на краткия срок
за изпълнението, налага извода, че единстената цел на клаузата е посредством
множеството неизпълними изисквания - да създаде предпоставка за
начисляването на неустойката. С оглед на горното, поради тези особености на
естеството на задължението, което обезпечава, следва да се приеме, че
неустойката за предоставяне на допълнително обезпечение накърнява добрите
нрави, което я прави нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД /така
т. 3 на ТР № 1 № 1/2009 г.,ОСТК на ВКС/.
В продължение на горното, с начина на уговарянето на неустойката,
съдът намира, че тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент
функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на
неизпълнение, което е още едно основание за нейната нищожност поради
противоречие с добрите нрави. В случая, липсва обезпечителният елемент на
неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение
на основното задължение на длъжника да върне заетата сума /съгласно чл. 8
от договора и погасителния план във вариант при непредставяне на
обезпечение, неустойката се разсрочва и се включва в размера на дължимата
месечна погасителна вноска по кредита/. Затова и следва да се приеме, че
липсва и обезщетителната функция на неустойката, доколкото не гарантира
възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника.
Същата има единствено санкционен елемент, доколкото не е обвързана с
вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на
обезпечение. Този извод следва от обстоятелството, че след изтичане на срока
за предоставянето на допълнителното обезпечение, кредиторът не би могъл да
търпи вреди, доколкото не би натъпил падежа дори на първата вноска по
кредита. В случая, доколкото неустойката е предвидена за заплащане, без да
се намира в отношение с изпълнението или неизпълнението на главното
задължение на кредитополучателя да върне заетата сума, то следва да се
приеме, че същата представлява добавка към възнаградителната лихва, респ. е
част от чистата печалбата на кредитодателя.
Вън от горното и само за пълнота на изложението следва да се посочи,
че непредставянето на обещани обезпечения, съобразно разпоредбата на чл.
71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. По този
начин кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
6
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Затова и следва да се
приеме, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при
непредставено обезпечение. С оглед на горното, основателно се явява
наведеното в исковата молба оплакване за нарушение разпоредбите на чл. 11,
т. 10 от ЗПК и заобикаляне императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
доколкото уговорената неустойка, която според погасителния план възлиза на
615,50 лева, съставлява скрит добавък и следва да бъде включена в годишния
процент на разходите. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/,
като в ал. 4 от цитирания законов текст е посочен неговият максимално
допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. В случая макар да е
уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължението, с неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на
които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния
процент на разходите реално надхвърля посочения в договора – 47,622 % и
възлиза на около 136 %. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово
допустимия петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. С уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, тъй като тя се явява прикрит разход по кредита, с който се надхвърля
допустимия размер на разходите. От съществено значение е и фактът, че
размерът на неустойката /615,50 лева/ е почти развна на размера на
отпуснатия кредит /700 лева/. Всяка клауза от договора за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е
нищожна. Според специалната норма на чл. 22 от ЗПК, приложима за
процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният
установителен иск се явява основателен, като процесният договор за
потребителски кредит е нищщожен поради противоречието му с императивна
правна норма, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 26, ал. 1, предл.
7
първо от ЗЗД /така решение по в.гр.д. № 2564/2021 г. по описа на Окръжен съд
– град Варна/.
С оглед основателността, на главния иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД съдът не дължи произнасяне по евентуалните искове за нищожност на
неустоечната клауза, доколкото не се е сбъднало процесуалното условие за
разглеждането им /в този смисъл решение № 198/10.08.2015г., постановено по
гр.д. № 5252/2014 г. на ВКС/.
Относно съдебно-деловодните разноски:
С оглед изхода на спора, своевременно отправеното искане и
представените доказателства, на ищцеца следва да бъдат присъдени сторените
в настоящото производство разноски - 58 лева – държавна такса. Ищецът
претендира и заплащане на адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за оказана безплатна правна защита и
съдействие в производството в размер на 525 лева с ДДС. Доколкото
претендираното възнаграждение е в размер под ориентирите по чл. 7, ал. 2, т.
2 по Наредбата № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /445 лева
без ДДС или 534 лева с ДДС/, съдът намира, че в полза на адв. М. следва да се
присъди възнаграждение в размер на 525 лева с ДДС.
Вън от горното и само за пълнота на изложението, следва да се посочи,
че не следва да се съобразяват възраженията на ответника за служебна
проверка наличието на предпоставки за оказване на безплатна правна помощ в
полза на ищеца като материално затруднено лице.
Съгласно трайната съдебна практика на касационната инстанция
договарянето на безплатна правна помощ не подлежи на контрол от страна на
съда, който присъжда разноски, респ. адвокатско възнаграждение /така
определение № 731/09.10.2014 г. по ч. гр. д. № 5256/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.
о., определение от 02.10.2015 г. по ч. гр. д. № 2340/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о.
определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г., І т. о., определение
№ 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г., ІІ т. о., определение № 395 от
09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г., ІІ т. о., определение № 643 от 7.12.2022
г. на ВКС по к. ч. т. д. № 2370/2022 г. и др. Взаимно формираната между
доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА е достатъчна за доказване на материалната затрудненост,
като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на
8
преценката на самия адвокат.
Водим от изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договор за паричен заем №
718714 от 22.10.2019 г., сключен между П. Й. А., ЕГН: **********, с адрес:
******** и „К.Й.“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: **********, поради противоречие със закона, на основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от
ЗПК.
ОСЪЖДА „К.Й.“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: ********** да заплати на П. Й. А., ЕГН: **********, с адрес:
******** съдебно-деловодни разноски за настоящото производство в размер
на 58 лева /петдесет и осем лева/, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
ОСЪЖДА „К.Й.“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: ********* да заплати на адв. Д. В. М., от АК – гр. П., с адрес:
*********, ап. 5 сумата от 525 лева с ДДС /петстотин двадесет и пет лева/,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
защита и съдействие в производството на П. Й. А., на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-
Варна в двуседмичен срок от съобщението.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9