№ 648
гр. София, 09.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Наталия П. Лаловска
при участието на секретаря Екатерина К. Т.
като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20211100511260 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20137363 от 11.06.2021 г. на СРС, 118 с - в, по гр. д. № 58158/2019
г., поправено с решение за отстраняване на ОФГ № 20138475/14.06.2021 г. по същото
дело, е признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
че С. П. Б. с ЕГН ********** дължи на А. О. И., с ЕГН ********** сумата 5 000 лв. -
представляваща главница по договор за заем от 16.06.2014 г. с падеж на връщане
16.06.2015 г., ведно със законната лихва от 15.05.2019 г. (подаване на заявлението) до
изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 19.06.2019 г. по ч. гр. д. № 27016/2019 г. и ответникът е
осъден за заплащане на разноски по делото.
Решението се обжалва от ответника С. П. Б., чрез представителя му с доводи, че
е незаконосъобразно постановено. Сочи, че съдът е установил неправилно
фактическата обстановка, като не е разгледал всички събрани доказателства по спора.
Поддържа, че не е ясно какви са съображенията на СРС да уважи иска, като кредитира
обясненията на ищеца и брат му и не съобразява тези на ответника, в нарушение на
разпоредбата на чл. 175 ГПК. Моли да се отмени изцяло решението и да се отхвърли
иска.
Въззиваемата страна - ищецът А. О. И., чрез процесуалния си представител,
оспорва жалбата в писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението на
СРС е законосъобразно постановено, в съответствие с материалния закон и събраните
доказателства. Съдът е обсъдил събраните по делото гласни доказателства и
обосновано е приел, че между страните е сключен договор за паричен заем от
1
16.04.2014 г. за сумата от 5 000 лв. Сочи, че от свидетелските показания се установява
общата воля на страните за сключване на договор за заем, понеже свидетелят е бил
пряк очевидец предаването на сумата на ответника. Заетата сума е послужила за
ремонт на кухнята на ответника. Излага доводи, че решението е аргументирано и
обосновано, като законосъобразно СРС е приел, че са допустими свидетелски
показания за установяване на действителната обща воля на страните, обстоятелствата,
при които е сключен договора и предаването на сумата. При оспорване на иска
ответникът следва да докаже, че сумата е дадена на друго, различно основание или че
задължението е погасено или е налице порок на волята. Поддържа, че СРС подробно е
обсъдил всички показания, сравнил ги е и е посочил кои от тях кредитира и защо.
Съдът е съобразил признанията на страните на неизгодните за тях факти с оглед
всички обстоятелства по делото. Моли да се остави без уважение жалбата и да се
потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноските по делото.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена в срок, от легитимирана страна, в
предвидения срок и срещу решение, което подлежи на обжалване.
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В случая
обжалваното решение е валидно и допустимо постановено, след подадено от ответника
възражение по чл. 414 ГПК.
СРС се е произнесъл иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал.
1 ЗЗД - за установяване задължение за връщане на сума от 5 000 лв., за която се твърди,
че е дадена от ищеца на ответника по договор за заем.
По общите правила на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, изправната страна може да претендира
от неизправната, в случай на изпълнение на своите задължения по договора, реално
изпълнение заедно с обезщетение за забава или обезщетение за неизпълнение.
Съгласно разпоредбата на чл. 240 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава
да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за
заем е реален договор - счита се сключен, когато, въз основа на постигнатото съгласие
между страните, парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя.
Според практиката на ВКС, за да има договор за заем, освен постигнато съгласие
следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора. При спор относно
дължимостта на сума, за която се твърди, че е дадена в заем, в доказателствена тежест
на страната, която се позовава на сделката е, при условията на пълно доказване, да
установи обстоятелството, че сумата е предадена на насрещната страна -
заемополучател. (така съгласно решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г.,
Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., Г. К., ІV
Г. О. на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК).
В заключение следва, че в производството по иск с правно основание - връщане
на дадена в заем сума - чл. 240, ал. 1 ЗЗД, по общите правила на чл. 154, ал. 1 ГПК,
върху ищеца е поставена тежестта да установи, с всички допустими по ГПК
доказателствени средства, че е сключен договор за заем, по който реално са
предоставени заемни средства на ответника, размерът на претендираните вземания и
настъпването на изискуемостта им, а ответникът следва да докаже възраженията си, че
2
задължението е погасено чрез плащане или по друг начин и всички факти свързани с
изложените от него възражения.
За разлика от СРС настоящият състав намира, че ищецът не е провел пълно и
главно доказване на посочените обстоятелства. От ангажираните пред СРС гласни
доказателства не може да се направи обоснован извод, че страните по спора - ищецът
А. О. И. и ответникът - С. П. Б., са постигнали двустранно договорно съгласие за
даване от ищеца, съответно получаване от ответника, на заемна сума в размер на 5 000
лв., както се твърди в исковата молба.
Ответникът изцяло оспорва сключването на такъв договор за заем през м.
06.2014 г. с ищеца, както и реалното получаване на сумата, поради което в тежест на
ищеца е било да проведе, пълно и главно, доказване на посочените факти.
За установява на договорното отношение по делото са изслушани показанията на
свидетелите Й. О. И. – брат на ищеца и С.Д. Б.а – съпруга на ответника.
Като доказателства за постигане на съгласие и за предаване на сумата, предмет
на договора, пред СРС са ангажирани единствено показанията на брата на ищеца -
свидетелят И., който е заявил, че ответникът е получил от ищеца сума от 5 000 лв., в
средата на м. 07.2014 г., в апартамента на ищеца и се е задължил да му ги върне в срок
от 1 година. Според този свидетел, парите били необходими на ответника за ремонт на
кухнята.
Обратно, свидетелката Б.а не знае съпругът й да е вземал пари от ищеца на заем
за ремонт на кухнята им. Сочи, че такъв не е извършван. Според свидетелката, в
периода от 1-ви до 15-ти юли 2014 г. са били с ответника в Арбанаси на почивка.
Същата сочи, че е трудно да каже категорично къде са били със съпруга й в този
период.
Показанията на двамата свидетели са абсолютно противоречиви и не се
подкрепят от никакви други писмени или гласни доказателства по делото - разписка за
получена сума, съдържаща подпис на ответника за предаване на сумата или други
свидетелски показания, на незаинтересовани от спора свидетели. Следва да се посочи
също така, че е налице неточност в датата, посочена от ищеца в исковата молба и тази,
посочена от свидетеля И.. Според ищеца, парите са дадени на ответника на 16.06.2014
г., според свидетеля И. - парите са дадени в средата на м. 07.2014 г.
Освен посоченото разминаване, съдът намира, че показанията следва да се
преценят при съобразяване нормата на чл. 172 ГПК. Въззивният състав приема, че
свидетелят на ищеца е негов пряк роднина (брат), поради което степента му на
заинтересованост от спора е по - висока от тази на съпругата на ответника.
При констатираните противоречия в показанията на свидетелите въззивният съд,
за разлика от СРС намира, че ищецът не е провел пълно и главно доказване наличието
на заемно правоотношение между страните - т. е., че реално е предоставил на
ответника сума от 5 000 лв., чието връщане претендира. Искът за установяване вземане
на това основание - чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, е изцяло недоказан, а от там следва, че е
неоснователен.
Доколкото мотивите на настоящият състав не съвпадат с тези на СРС,
решението следва да се отмени, а искът - да се отхвърли.
С оглед промяна в изхода от спора, решението следва да се отмени и в частта по
присъдените в тежест на ответника разноски за СРС, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
По разноските пред СГС : С оглед изхода от спора и направеното искане,
3
право на разноски има ответника - въззивник. Доколкото той не претендира разноски,
такива не се присъждат в негова полза.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20137363 от 11.06.2021 г. на СРС, 118 с - в, по гр. д. №
58158/2019 г., поправено с решение за отстраняване на ОФГ № 20138475/14.06.2021 г.
по същото дело, с което е признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК във връзка с
чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че С. П. Б. с ЕГН ********** дължи на А. О. И., с ЕГН **********
сумата 5 000 лв. - представляваща главница по договор за заем от 16.06.2014 г. с падеж
на връщане 16.06.2015 г., ведно със законната лихва от 15.05.2019 г. (подаване на
заявлението) до изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.06.2019 г. по ч. гр. д. №
27016/2019 г. и ответникът е осъден за заплащане на разноски по делото, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска, с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1
ЗЗД, за признаване за установено, че С. П. Б. с ЕГН ********** дължи на А. О. И., с
ЕГН ********** сумата 5 000 лв. - представляваща главница по договор за заем от
16.06.2014 г. с падеж на връщане 16.06.2015 г., ведно със законната лихва от
15.05.2019 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.06.2019
г. по ч. гр. д. № 27016/2019 г.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4