О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ ..........
гр. Варна,
19.02.2020г.
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, 9-ти състав, в закрито заседание в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
като разгледа докладваното от
съдията гр.д. № 2302 по описа на ВРС за 2020г., 9-ти състав, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.122 ГПК.
Делото е
образувано първоначално пред РС – София с предмет регресни искове по чл.274,
ал.1, т.1 КЗ (отм.) на „З.д.Е.“ АД срещу П.С. и П.С. за разделното им осъждане
за парични суми, съставляващи платеното от ищеца, като застраховател по ГО, в
полза на пострадалото лице от ПТП, причинено от виновния водач и съконтрагент
по ГО на ищеца – Свилен С., починал през 2014г. и наследодател на ответниците,
управлявал при ПТП-то автомобила си в пияно състояние и избягал след това от
произшествието.
Въпреки че по
исковете са налице нередовности, изразяващи се в неяснота дали се обещтетяват
имуществени или / и неимуществени вреди от инцидента, за което (че са и двата
вида вреди) има индикации от материалите, съответно колко и какви по предмет са
отделните искове и достатъчна ли е държавната такса по тях, с разпореждане от
22.07.2019г. съставът на СРС е изпратил исковта молба за отговор на
ответниците.
На
30.08.2019г. е постъпил (в срок, считано от връчване) писмен отговор от единия
от ответниците – П.С. – с отвод за местна неподсъдност на делото, на осн.
чл.105 ГПК.
Видно от
материалите по делото на СРС обаче съобщение по чл.131 ГПК с исковата молба с
приложения изобщо не е редовно върчено на втория ответник – П.С.. Изпратено е
само едно единствено съобщение (л.39-40) от делото на СРС, което се изчерпва с
отбелязване „не открит никой на три дати, непознат, връщам“. Уведомление не е
лепено изобщо. Издирване на месторабота също не е правено изобщо. Издирване на
адреси на стопанска дейност също няма. Липсват очевидно и действия по особен
представител. Тоест за това съобщение до този ответник не е извършено нищо по
чл.47 ГПК.
Въпреки изложеното съставът на
СРС директно се е позовал на направено само от един от ответниците възражение
за местна неподсъдност и е изпратил делото на ВРС на осн. чл.105 ГПК.
При тези данни
съставът на ВРС намира, че не е местно компетентен да се произнесе по исковете,
по следните съображения:
Първо: Съгласно
чл.116 ГПК иск срещу ответници от различни съдебни райони или за
имот, който се намира в различни съдебни райони, се предявява по избор на ищеца
в съда на един от тези райони.
Разпоредбата обаче не води до служебна преценка на тази местна подсъдност от
сезирания съд, защото подобна възможност е изключение от общото правило на
чл.119, ал.3 и ал.4 ГПК. Затова и в хипотеза на искове срещу двама или повече
ответници, за да се уважи отвод за местна неподсъдност по чл.105 ГПК, е нужно
да е направено възражението за това от всички въпросни ответници (и разбира се
да е основателно). Само дотук изпращането на делото на ВРС е ненадлежно, защото
възражение няма изобщо от втория ответник по делото.
Второ:
Възражение за местна недподсъдност няма от втория ответник, тъй като за него
срокът за това изобщо не е започнал да тече. Просто защото той не е изобщо
редовно конституиран по делото. Както се посочи, видно от материалите по делото
на СРС, исковата молба с приложенията изобщо не е редовно върчена на втория
ответник – П.С.. Изпратено е само едно единствено съобщение (л.39-40) от делото
на СРС, което се изчерпва с отбелязване „не открит никой на три дати, непознат,
връщам“. Уведомление не е лепено изобщо. Издирване на месторабота също не е
правено изобщо. Издирване на адреси на стопанска дейност също няма. Липсват
очевидно и действия по особен представител. Тоест за това съобщение до този
ответник не е извършено нищо по чл.47 ГПК. Затова и изпращането на делото на
ВРС, освен горното, е и преждевременно, защото няма и дори не е започнал да
тече срока на втория ответник за подобно възражение.
Трето: Образуването
на делото пред СРС през 2017г., а определението за изпращане на делото на ВРС е
от 28.10.2019г., което поставя под съмнение дали за делото следва да се
прилагат измененията на ГПК от м.12.2019г. Но ако бъде прието, че новите
процесуални права уреждат и заварените дела, то измененията в чл.113 ГПК вр.
чл. 119, ал.3 ГПК не променят ситуацията. Това е така, защото предявеният
регресен иск по чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.), респ. чл.500, ал.1 КЗ нов, не е
потребителски, по следните причини:
Чрез
предявения осъдителен иск ищецът ангажира регресната отговорност на ответника,
която е предвидена в специалната разпоредба на чл.
500, ал. 1, т. 1 от КЗ. Ищецът упражнява предоставеното му по закон право
на регрес срещу ответника в качеството на водач, който виновно и противоправно
е причинил вреди при управление на МПС в пияно състояние. Разпоредбата на чл.
500, ал. 1, т. 1 от КЗ урежда правопораждащия фактически състав за
възникване на регресно правоотношение между застраховател и виновния водач. В
случая, регресното вземане се търси не въз основа на качеството на водача на
МПС на "застраховано" лице, респ. ползвател на застрахователна услуга
по смисъла на чл.
2, ал. 2 от КЗ въз основа на сключения застрахователен договор по
посочената застрахователна полица, а по силата на специално уредената в закона
регресна отговорност. Наличието на договор между застрахователя и водача, макар
да е елемент от фактическия състав на отговорността, не е предмет на иска, а
преюдициално правоотношение. В случая съдът намира, че няма основание да се
признае на ответника качество "потребител" по смисъл на пар.
13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 113 ГПК, съответно не е налице
предявен иск срещу потребител. /в редакцията на разпоредбата от ДВ, бр. 65/2018
г. / Отговорността на ответника не е породена от клаузите на застрахователния
договор, а пряко произтича от специалния фактически състав на закона – чл. 500 КЗ. В този смисъл, макар законът да му признава качество
"застрахован" във връзка с реализиране на деликтната му отговорност
спрямо увредения, респ. функционално обусловената от нея отговорност на
застрахователя на ГО, ответникът няма качеството потребител както и ползувател
на застрахователна услуга тъй като не черпи права и не отговаря спрямо
застрахователя по договора. Отговорността му се обуславя от други предпоставки
и на закона. Поради това и същия не попада в обхвата на пар.
13, т. 1 от ДР на ЗЗП и пар. 1 от
ДР на КЗ – отм. От горното следва, че съдът не може служебно /по свой
почин/ да упражни преценка за наличие или не на местна подсъдност по арг. от чл.
119, ал. 3 вр. чл. 113 ГПК. В заключение - регресната отговорност по КЗ и КЗ (отм.) на виновния водач, не
ангажира качеството му на потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което местната подсъдност се урежда по общото
правило на чл.
105 от ГПК,
а не по специалната норма на чл. 113 от ГПК (така
и Определение от 03.01.2020г. по в.ч.т.д. №2121/2019г. на ВОС и други).
По тези групи
съображения настоящият състав счита, че компетентен да продължи разглеждането
на настоящото дело (поне към момента) е съдът, който го е изпратил на ВРС,
поради което ВРС следва да повдигне спор по чл.122 ГПК.
Воден от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОВДИГА
спор за подсъдност пред Окръжен съд - Варна, между Районен
съд – Варна и
Районен съд – София, за разглеждане на ИМ с входящ при СРС
№2028587/13.11.2017г., с предмет:
регресни искове по чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) на „З.д.Е.“ АД срещу П.С.
и П.С. за разделното им осъждане за парични суми, съставляващи платеното от
ищеца, като застраховател по ГО, в полза на пострадалото лице от ПТП, причинено
от виновния водач и съконтрагент по ГО на ищеца – Свилен Петков С., починал
през 2014г. и наследодател на ответниците, управлявал при ПТП-то автомобила в
пияно състояние и избягал след произшествието,
на осн. чл.122 ГПК вр. чл.119 ГПК.
Делото да се изпрати на
Окръжен съд - Варна
за произнасяне.
Определението не
подлежи на обжалване.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:……………