РЕШЕНИЕ
гр.София,
10.08.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на пети март през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
А.Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Е.Иванова
Зл.Чолева
при секретаря Цв.Гулийкова и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа доклад-ваното от
съдията в.гр.дело N: 235 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 461065 от 30.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 14 021/2017 г. по
описа на СРС, ІІІ ГО, 150 състав, „И.а.Б.“ ЕООД, ЕИК********е осъдена да
заплати на Е.Д.Д., ЕГН ********** на основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 и
чл.52 от ЗЗД сумата 4 500,00 лева, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени
вреди, изразяващи се в уронване на личния и професионален авторитет на ищеца,
както и в нанесен психологически и физически дискомфорт, вследствие на публикуване
и разпростра-нение на 03.03.2017 г. в интернет сайта blitz.bg на статия със
заглавие „Вижте антибългарската пропаганда на Е.Д. – кандидат за депутат от „ДАЙ,България””,
в която се съдържат неверни и манипулативни твърдения.
Със същия съдебен акт ответникът И.а. „Б.“ ЕООД е осъден да
заплати на ищеца Е.Д.Д. на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 1 330,00 лева – разноски по делото.
Срещу така постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от ответника И.а.
„Б.“ ЕООД. В жалбата са изложени съображения за неправилност на
решението, поради неговата незаконосъобразност, необоснованост и
постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила. Навежда се
оплакване, че изводите на СРС какво в статията е неистина и какви факти от нея
са позорни за ищеца са абсолютно неправилни и не кореспондират с действителните
факти, тъй като по делото е безспорно доказано, че на 12.12.2014 г. ищецът е
изнесъл лекция пред голяма аудитория на някакъв форум, организиран от фондация
„Америка за България”; че в тази „лекция” ищецът говори за Цар Симеон Велики,
Цар Иван Асен ІІ, Паисий Хилендарски, Васил Левски и османската империя, като
за всички посочени личности в историята ни – говори с абсолютно пренебрежение,
презрение, насмешка, подигравка и нескрит явен цинизъм, омаловажавайки историческата
им роля за развитието на Българската държава, изграждането на българското
самосъзнание и борба за свобода, запазване на българската националност, дух и
традиции. Отразено е, че за описанието на Васил Левски Е.Д. е минал всякакви
граници и норми – приравнява Левски със Супермен и комиксовите герои, представя
го в карикатурен вид – „закръглен” човек, който „има за домашен любимец лъв”,
като твърди, че това е неговото възприятие за този човек, като за да докаже, че
не само неговото отношение към Левски е такова, а и на други българи и на
българските деца е подобно и още по-драстично отношение, започва да чете
някакъв разказ на родители за изказване на деца, които наричат Васил Левски „лайно”.
Сочи се и че какво по отвратително и ужасно може да произнесе човек пред голяма
аудитория, отишла да слуша лекция от „български историк”, „учител”, който има
такова отношение към такава българска светиня като Васил Левски; че кое от
казаното от журналиста от blitz.bg не е истина – това, че Д. сравнява Левски с „л..но”,
четейки някакви недоказани уж разговори между деца, на които той изобщо не е
присъствал, за да се позовава на тях; че той не би си позволил да каже такова
нещо за такъв колос на българската история, ако
и той не мисли същото, като се има предвид , че по никакъв начин не е
имал възможност да се убеди, че това което казва е наистина е изречено от деца,
а не е нечия отвратителна злонамерена измислица. Релвирани са твърдения и че
съдът не е обосновал с какво Д. е бил „опозорен” и с какво е „уронено
достойнството” и „авторитета му”, както в личен, така и в делови план, тъй като
такъв анализ няма; за какъв накърнен авторитет и какво уронено достойнство може
да претендира човек, който мачка по безобразен начин достойнството на българина
и поставя това достойнство върху тениски; че ищецът със своите думи сам е
уронил честта и достойнството си и за това не са виновни българските
журналисти, защитавайки род и Родина.
Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да му
се присъдят направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от страна на ищеца на Е.Д.Д. , в който оспорва жалбата и моли същата да бъде отхвърлена и да се да потвърди изцяло
атакуваното решение. Инвокирани са съображения, че преценката на
първоинстанционния съд, че думите „Левски е л*но“ не представляват мисли на
ищеца, а ответникът ги е извадил от контекст и е изопъчил смисъла им по начин,
по който да създаде невярна и позоряща представа у читателя относно ищеца; че е
манипулирал общественото мнение като е разпространил клеветнически твърдения.
Отразено е и че значителна част от съдържанието на въззивната жалба представлява анализ на обстоятелства, които са
относими към спора, очертан с исковата молба, респ. към обжалваното решение; че
възражението, че няма анализ на съда, с който обосновава с какво ищецът е бил
опозорен и с какво е уронено достойнството и авторитета му е неоснователно, тъй
като на стр.11 и стр.12 от решението този въпрос е разгледан подробно; че съдът
правилно е отчел, че правото на свободно изразяване, закрепено в чл.39, ал.2 от Конституцията на Република България, следва да бъде съобразено с общия принцип
да не се вреди другиму, който в дадената ситуация е нарушен по отношение на
ищеца, както и че в цялата въззивна жалба няма нито едно обосновано възражение
за неправилност на обжалваното решение. Претендира присъждането на разноски по
делото.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото дока-зателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса,
в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно ре-шение е валидно
и процесуално допустимо в обжалвана част, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата
доводи, съобразявайки относимите към казуса императивни материалноправни норми.
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД,
предявен от Е.Д.Д.
срещу И.а. „Б.“ ЕООД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 4 500,00 лева, причинени му в резултат на публикувана на 03.03.2017
г. статия в електронния сайт blitz.bg., собственост
на „И.а.Б.“ ЕООД, със заглавие „Вижте
антибългарската пропаганда на Е.Д. – кандидат за депутат от „ДАЙ,България”, в текста, на
която е посочена невярна и оклеветяваща информация относно ищеца и са направени
манипулативни внушения, със следното твърдение: „Д. дори си позволява
пред аудиторията да нарече Васил Левски „л...но”! Разбира се, за да избегне
обвиненията, Д. изрича гнусна обида по адрес на Апостола, като се позовава на
„реален” диалог между децата на негови приятели”. Поддържа се,
че в тази част на процесната статия се съдържа обида и клеветническо твърдение
по отношение на ищеца, като са засегнати личният и професионален авторитет на Е.Д.,
честта и достойнството му, създадена е невярна негативна представа за личността
му.
Настоящата
инстанция като съобрази изискванията на закона, становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно спо-деля изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована
дължимостта на заявеното вземане по чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД, изведени при правилно установена
по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към
същите във
връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира, че
следва да бъдат добавени и следните съображения:
По
силата на чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази
работа. Безспорно е в доктрината и съдебната практика, че по правната си
същност отговорността по чл.49 ЗЗД има обезпечително-гаранционен характер и
възниква по повод на чужди виновни и противоправни действия или бездействия, с
които са причинени вреди на трети лица при или по повод изпъл-нението на
възложена от ответника работа.
В
качеството на собственик и издател на електронния сайт blitz.bg, което обстоятелство
не е спорно между страните в процеса, ответникът-жалбоподател определя
характера и съдържанието на публикуващите се в него материали, с оглед на което
същият има качеството на възложител на работата по съставянето на съответните
статии спрямо авторите на същите, независимо от техните вътрешно-организационни
отношения, което обосновава принципната възможност за ангажиране на неговата
отговорност по реда на чл.49 ЗЗД за причинените от възложената дейност вреди на
трети лица.
С
нормата на чл.39, ал.1 от Конституцията на Република България е провъзгласено
основното право на гражданите да изразяват мнение и да го разпространяват чрез
слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, като тази
свобода на изразяване на мнение не е абсолютна, а се разпростира до пределите,
установени в ал.2 на същата раз-поредба, с която са защитени други
конституционни ценности, а именно: правата и доброто име на гражданите, с
регламентираната забрана, че правото на свободно изразяване и разпрост-раняване
на мнение не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на
други-го. Такава възможност не е установена и с прокламираната в чл.40, ал.1 от Конституцията на страната свобода на печата и другите средства за масова информация,
както и свързаното с него право по чл.41, ал.1 от визирания акт – касаещо
гарантираната от законодателя
възможност: всеки да търси, получава и да разпространява информация,
чието осъществяване – предвид установеното в изречение второ от тази норма
изискване, също не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите
граждани. При визираната нормативна уредба – въпросът за баланса на
гарантираните с цитираните разпоредби основни права и свободи на гражданите, се
решава поотделно за всеки конкретен случай, въз основа на наличните
обстоятелства по него.
Съобразявайки
гореизложеното, решаващият състав на СГС намира, че когато не се касае за
превратно упражняване на правото по чл.39, ал.1 и чл.40, ал.1 от Основния закон
на страната и свободата на словото не е използвана, за да се увреди доброто име
на другиго – твър-дения и оценки, вкл. чрез средствата за масово осведомяване
могат да се разпространяват сво-бодно; че задължително следва да се отчита
разликата между мнение /оценка/ и твърдение, както и че на проверка за вярност
могат да бъдат подлагани само фактическите твърдения, а истинността на
стойностната оценка /оценъчното съждение/ – не подлежи на доказване и че те
ангажират отговорността на автора им само ако изразяването им обективно нанася
обида на адресата /в този смисъл е съдебната практика, обективирана в
постановените по чл.290 ГПК решение № 62/06.02.2012 г. по гр.д.№ 1376/2011 г.
на ВКС, ІV ГО; решение № 86/29.01.2010 г. по гр.д.№ 92/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО и
др., както и т.57, б.„d“ от Решение от 14.02.2008 г. на Пето отделение на ЕСПЧ
– „Р.И.срещу България“/, съотв., че прокламираната в чл.40, ал.1 от Конституцията свободата на печата и другите средства за масова информация не
включва в съдържанието си възможност за разпространяване на неверни данни,
засягащи лични граждански и човешки права и не предпоставя налагане на
негативен подтекст /в този смисъл решение № 404/13.07.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 907/2009 г. на ВКС, III ГО/.
От
друга страна, както е прието в решение № 439/20.01.2016 г. по гр.д.№
2 773/2015 г. на ВКС, ІV ГО и решение № 12/06.02.2013 г. по гр.д.№
449/2012 г. на ВКС, ІІІ ГО, които нас-тоящата инстанция напълно споделя, за да
е обидно или клеветническо дадено изявление или засягащо по някакъв друг начин
честта, достойнството или доброто име на някого, дори и да не покрива състава
на установените в разпоредбите на чл.146 НК или чл.147 НК състави, респ. за да
съставлява противоправно деяние по смисъла на чл.45 ЗЗД, изявлението следва да
визира определено физическо лице – едно или повече, разгласеното чрез
изявлението позорно обстоя-телство трябва да се отнася за него; това определено
физическо лице трябва да се сочи като извършител на предписаното противоправно
деяние. Увреденото лице може да е посочено от автора на изявлението чрез
неговите имена или по всякакъв друг начин, който не предпоставя никакво
съмнение относно неговата личност, като само в такъв случай при предявена
деликтна претенция съдът може да приеме, че са накърнени доброто име, честта
или достойнството именно на дадения ищец и че именно той е противоправно
увреден. Когато обидният или кле-ветнически израз е част от едно по-общо
изявление, той не може да бъде извеждан от контекста на последното и смисъла, който то внушава като цяло, включително при
преценката дали се отнася до ищеца, претендиращ обезщетение за непозволено
увреждане.
Обидата предпоставя изказване или извършване от страна на определено
лице на нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово
присъствие или опосредено – чрез
съобщаване на друго лице, посредством което те да достигнат до
засегнатия. От значение е изразите да
имат характера на изявления, унизителни за честта и достойнството на лицето.
Следва да се касае за унизителни епитети, отразяващи отрицателни качества,
ругателни думи и изрази или унизителни разсъждения за качествата на ищеца. По своята правна
същност клеветата е умишлено разгласяване на позорно обстоятелство за другиго,
устно или писмено, чрез довеждане до знанието на трето лице на конкретно
несъществуващо обстоятелство. Клеветнически могат да бъдат само
твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определено
обстоятелство, време, място и лице. Във всички случаи разгласените
обстоятелства следва да бъдат обективно позорни за честта на другиго, т.е.
касае се за такива постъпки, които възбуждат презрение към наклеветения от
страна на общественото мнение, такива, които се смятат за безнравствени или
несъответни с общественото понятие за чест или пък с положението на
наклеветения.
В производството не е спорно обстоятелството,
че на 03.03.2017 г. е била публикувана процесната статия в електронния сайт blitz.bg във връзка с лекция на Е.Д. във форума TEDxBG от 12.12.2014 г., с твърдяното от ищеца съдържание, което е видно и от представеното
заверено копие от нея. Съдържанието на изнесената лекция е установено от
приложения видеоматериал от същата и приетата съдебно-техническа експертиза,
изготвена от вещото лице Н. Хранов, неоспорена в производството. От последните
се констатира, че в презента-цията се съдържа следното изявление: „Сега ще си
позволя да прочета нещо, оставих го още вчера, страхотно е, че никой не го е
откраднал. Прочитам го не за друго, но защото
това е автентичен разговор между децата на мои приятели -Е.и Ф.. Ето какво
казва Ема: „А пък, Ю. каза, че Васил Левски е лайно и аз го изказах на
госпожата, защото той не е лайно, а е будител.”. Ф.: „Ема, не е будител.
Будители са само тези които пишат.”. Ема: „Да, ама е могъщ, те са седем, не
осем могъщи, които висят на картон в детската градина като Исус Христос”. Ф.:
„Не, Ема, Исус Христос не е будител, трябва да е писател, за да е будител”.”
От събраните гласни
доказателства пред първоинстанционния съд – показанията на свидетеля Г.Г.М./познат
на ищеца повече от 10 години/, се установява, че част от процесната лекция на Е.Д.
е базирана на история, която неговите деца са
разказали и която са обсъждали у тях. Свидетелят твърди, че дъщеря муЕ./в
момента 10-годишна/, когато е била в детската градина, една вечер е споделила,
че в детската градина неин приятел – Ю., казал, че Левски е „ла*но”, а тя му отговорила, че това не е вярно и че той е
будител, като всички, които са закачени на стената на детската градина“, след
което нейният брат Ф. й казал, че „Левски не е будител”, тъй като според него,
за да си будител, трябва да си писател. Господин М.депозира показания и че той и неговата съпруга са споделили
тази случка с ищеца и с други семейни приятели, както и че неговата съпруга е
публикувала историята на стената й във фейсбук на 14.11.2012 г.
Обосновани и правилни
са изводите на първоинстанционния съд, че процесната част от разглежданата
статия съдържа невярно твърдение, укоримо от гледна точка на съществуващия в
обществото морал и етика, а именно: че ищецът е направил изявлението, че „Васил
Левски е „л…но“”. Казаното от ищеца пресъздава разговор между деца на негови познати, чиито изказвания по
принцип се характеризират с първичност и образност. Същият изобщо не е изразявал
собствено мнение във връзка с твърдението на едно от децата по време на
презентацията си, нито е правил квалификации по отношение на личността на Васил
Левски във връзка с последното. Използваните изразни средства в тази част от статията, отразяват
лекцията на г-н Д. изключително манипулативно и недобросъвестно от гледна точка
на принципите на добрата журналистическа практика и на журналистическата етика.
С начина на оформяне на съдържанието на статията в обсъжданата част се навежда внушението,
че ищецът обругава и се гаври с националния герой Васил Левски, респ. с националната
ни памет, като за подсилване на търсеното въздействие е застъпена и
тезата, че за да оневини за
изявлението си, същият се позовава на нереален, несъществуващ диалог между деца
на негови приятели, т.е. че се основава на измислици, на лъжи, с което се
налага един негативен
подтекст относно личността на Е.Д..
С оглед факта, че в процесната част статията
се явява клеветническа, последната не попада под закрилата на чл.10 ЕКПЧ, като
в случая следва да се даде приоритет на защитата на личната сфера на увреденото
лице, доколкото публикуването на невярно и клеветническо твърдение е нарушение
на правото му по чл.8 ЕКПЧ.
Изложените обстоятелства предпоставят наличието
на едно виновно /презумпцията по чл.45, ал.2 ЗЗД не бе оборена в процеса от
страна на ответника/ и противоправно деяние от страна на автора на процесния
материал в релевантната за спора част, който при неговото изготвяне не е
съобразил добрите журналистически практики за предоставяне на информация.
От ангажираните от ищеца гласни доказателства –
показанията на свидетеля Н. Г.С.се установи, че изнесената невярна информация в
разглежданата публикация от трети март в сайта blitz.bg е причинила на същия неимуществени
вреди – негативни емоционални изживявания и неудобства от различен характер,
както и че тези вреди са пряка и непосредствена последица от изложените в този
печатен материал визирани по-горе неистински твърдения за факти.
Наличието
на кумулативна даденост на нормативно установените елементи от факти-ческия
състав на института на непозволеното увреждане по чл.49 ЗЗД в настоящия казус
обус-лавя основателността на предявения от ищцовата страна иск на това
основание за заплащането на обезщетение за възстановяването на претърпените от
нея неимуществени вреди.
Неоснователно
е оплакването на ответника в жалбата, че било доказано, че Е.Д. е четял някакви
недоказани уж разговори между деца, на които той не е присъствал. Действи-телно
ищецът не е присъствал на такава случка, но от показанията на разпитания свидетел
Г.М.безспорно се установява, че неговите деца –Е.и Ф. са водили разговор с
посоченото съдържание, за който ищецът е бил уведомен от свидетеля и неговата
съпруга. Решаващият състав на СГС намира, че показанията на Г.М.следва да бъдат
кредитирани като обективни, последователни и логични, несъдържащи вътрешни
противоречия и противоречия с останалия ангажиран по делото доказателствен
материал.
Релевираните в жалбата доводи във връзка с отразени в
статията обстоятелства, които не са наведени като част от предмета на делото,
не следва да се обсъждат, тъй като са иреле-вантни за спора.
По силата на
императивната разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението за неимущест-вени вреди
при непозволено увреждане се определя от съда по справедливост, която не е
абстрактно понятие, а за всеки отделен случай се определя въз основа на всички
относими към същата обективно съществуващи обстоятелства /т.11 от ППВС № 4/23.12.1968
г./.
Въз основа на преценката на събраните пред
първоинстанционния съд доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност,
въззивният съд приема, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение,
което ще допринесе за репарирането на неблагоприятните последици от процесното
увреждане в патримониума на ищеца, е в размер на сумата 1 500,00 лева. За да обоснове
този си извод, СГС взе предвид: възрастта на пострадалия в исковия период, неговото
социално положение – експерт в
образователната сфера, историк, съгласно събраните свидетелски показания,
публична личност; момента на увреждането през 2017 г.: на
Национал-ния празник на страната - Трети март, Денят на Освобождението на
България от османско иго, и начина на неговото извършване; социално-икономическата
конюнктура в страната към този период, определяща глобалните параметри на
критерия за справедливост на този етап от нейното развитие; вида и интензитета
на причинените неимуществени вреди – пострадалият е приел тежко процесната
статия, защото е било точно на трети март; че реакцията му е била освен огромно
възмущение и чувство на безсилие, че не може да направи нищо, за да я спре, отчаяние,
изнервеност, депресия /който термин е използван
в неговия житейския смисъл на психически и емоционален стрес, негативни
изживявания, без данни за поставена клинична диагноза/; причинените
неудобства от личен и социален характер; степента на личностно и професионално засягане, на накърняване на
честта и достойнството на ищеца и тежестта на разпространеното невярно твърдение с
оглед общоприетите норми за етика и морал; обстоя-телството, че материалът е бил възприет от
неограничен кръг от читатели; липсата на продъл-жителни, трайни и
невъзстановими последици от увреждането, както и факта, че осъждането на ответника само по себе си също има ефекта на овъзмездяване
/в т.см. и решение № 359/25.09. 2012 г. по гр.д.№ 1 224/2011 г. по описа
на ВКС, ІV ГО, решение № 439/20.01.2016 г. по гр.д.№ 2 773/2015 г. на ВКС,
ІV ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./.
При определяне размера на обезщетението съдът взе
предвид и обстоятелството, че търпените в процесния период неимуществени вреди от
страна на Е.Д. са вследствие и на други публикации – от 02.03.2014 г., от
03.03.2014 г. и от 05.03.2014 г., съдържащи идентично невярно твърдение, както
и че с влезли в сила съдебни решения по гр.д.№ 11 536/ 2018 г. по описа на
СГС, ГО, ІV-А състав, по гр.д.№ 5 545/2018 г. по описа на СГС, ГО, ІІ-А състав и по гр.д.№ 9 998/2019
г. по описа на СГС, ГО, ІV-Г състав, за тези вреди на ищеца са определени обезщетения
в общ размер от 6 000,00 лева.
Присъждането на обезщетение в по-нисък размер или в
по-висок размер от посочената по-горе стойност от 1 500,00 лева, би довело
до противоречие с нормативното изискване за определянето на същия по справедливост,
както и до несъобразяване с доказаните в дадения казус конкретни обстоятелства,
имащи значение относно преценката във връзка с размера на това вземане, в
какъвто смисъл са разясненията, дадени в т.11 на ППВС № 4/1968 г.
Поради частичното
несъвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции относно изхода от
разглеждането на спора, решението на СРС следва да бъде отменено в частта, в
която предявеният от ищеца иск е уважен за разликата над 1 500,00 лева до
4 500,00 лева и да се постанови друго, с което в тази му част предявеният
иск по чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан. В останалата част обжалва-ното решение е правилно и следва
да бъде потвърдено.
При приетия
изход на спора решението на СРС следва да бъде отменено
и в частта за разноските, присъдени на ищеца за сумата над 433,33 лева, а на
жалбоподателя-ответник следва да се присъдят разноски за първоинстанционното
производство съобразно отхвърлената част от исковете на основание чл.78, ал.3 ГПК в размер на 466,67 лева.
С оглед уважената
част от въззивната жалба на жалбоподателя се дължат разноски по реда на чл.78,
ал.1 ГПК на стойност от 30,00 лева – държавна такса. На същия не се присъждат
разноски за адвокатско възнаграждение. Предвид данните от представения договор
за правна защита и съдействие уговореният хонорар е платим по сметка, но по
делото не са представени доказателства за извършено престиране по банков път.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. по
тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В
договорът следва да е вписан начинът на плащане и ако е по банков път,
задължително се представят доказателства за това, което в случая не е
направено.
Съобразно отхвърлената част от жалбата
на въззиваемата страна на основание чл.78, ал.3 ГПК се дължат разноски за
въззивното производство в размер на 363,33 лева – за адвокатско възнаграждение,
определено при условията на чл.78, ал.5 ГПК. Съдът съобразява наведеното от
въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, което преценява като основателно,
предвид обстоятелствата, че въззивното дело не се отличава със някаква значима фактическа
и правна сложност, в същото не са събирани доказателства, налице е съдебна
практика по релевантните за предмета на спора въпроси и по него е проведено
само едно открито съдебно заседание. Подлежащите на репариране разноски са в
съответствие с установения размер в чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграж-дения на ВАдС и
отхвърлената част от жалбата.
Воден от
горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 461065 от
30.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 14 021/2017 г. по описа на СРС, ІІІ ГО,
150 състав – в
частта, с която „И.а.Б.“
ЕООД, ЕИК********е осъдена да заплати на Е.Д.Д., ЕГН **********
на основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 и чл.52 от ЗЗД разликата над сумата от
1 500,00 лева до сумата 4 500,00 лева, представляваща обезщетение за
нанесени неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на личния и
професионален авторитет на ищеца, както и в нанесен психологически и физически
дискомфорт, вследствие на публикуване и разпространение на 03.03.2017 г. в
интернет сайта blitz.bg на статия със заглавие „Вижте антибългарската
пропаганда на Е.Д.” – кандидат за депутат от „ДАЙ, България”, както
и в частта, в която „И.а.Б.“ ЕООД, ЕИК********е осъдена
да заплати на Е.Д.Д., ЕГН ********** разноски по
делото на основание чл.78, ал.1 ГПК за разликата над сумата от 433,33 лева до присъдения
размер от 1 330,00 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Е.Д.Д., ЕГН **********,
с
адрес *** срещу „И.а.Б.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***
иск с правно основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД за заплащане на
обезщетение за нанесени неимуществени вреди, изразяващи се в уронване
на личния и професионален авторитет на ищеца и нанесен психологически и
физически дискомфорт, вследствие на клеветническа информация, изнесена в публикуваната
на 03.03.2017 г. в интернет сайта blitz.bg статия със заглавие „Вижте
антибългарската пропаганда на Е.Д. – кандидат за депутат от „ДАЙ, България”, за
разликата над сумата от 1 500,00 лева до пълния предявен размер от
4 500,00 лева, като неоснователен и недоказан.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 461065 от 30.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 14 021/ 2017
г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 150 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Е.Д.Д., ЕГН **********, с адрес *** да ЗАПЛАТИ на „И.а.Б.“ ЕООД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата 466,67 лева /четиристотин
шестдесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки/ – разноски за
първоинстанционното производство, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 30,00 лева /тридесет лева/ – разноски
за въззивното производство.
ОСЪЖДА „И.а.Б.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на Е.Д.Д., ЕГН **********, с адрес
***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 363,33 лева /триста шестдесет и
три лева и тридесет и три стотинки/ – разноски за въззивното производство.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.