РЕШЕНИЕ
№ 49
гр. Пловдив, 05.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20225330112934 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Н. Р. Д. против „Сити Кеш“ ООД, с
която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че договор за кредит №
*****/****, сключен между страните е недействителен поради нарушение на
императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10, чл. 19, ал.4, вр. чл. 22
ЗПК и чл. 149, ал.1 и ал.2, т.19 ЗЗП.
С депозираната искова молба е предявен и установителен иск при
условията на евентуалност - ако съдът приеме, че целият договор за кредит не
е недействителен, то да признае за установено в отношенията между
страните, че клаузата на чл. 8 от договор за кредит № *****/****, сключен
между страните, е нищожна като противоречаща на добрите нрави и
нарушение на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че на **** страните по делото са сключили
договор за потребителски кредит № ****, по силата на който на ищеца била
предоставена в заем сумата в размер на 500 лева при фиксиран лихвен
процент в размер на 40,05 % и ГПР 49,80 %. Била постигната договореност
съобразно чл. 6 от договора, че задължението по договора следва да бъде
1
обезпечено с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или
поръчителство. В чл. 8 от договора било предвидено, че при неизпълнение на
задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да
заплати неустойка в размер на 276,32 лева – разсрочено, заедно с
погасителната вноска по договора. От правна страна се посочва, че между
страните е сключен договор за потребителски кредит, който следва да
отговаря на изискванията, визирани в ЗПК. В конкретния случай, според
ищеца, не били спазени изискванията на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК, поради което
на основание чл. 22 ЗПК договорът за кредит бил недействителен. Така в
договора липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР. Бил
посочен общо размерът на ГПР, но не и какви компоненти се включват в него.
Не ставало ясно кои суми са включени като разходи за потребителя, в
частност дали се включват и разходите по предоставянето на обезпечение. По
този начин била нарушена разпоредбата на чл. 11, т.9 ЗПК. Отделно от
изложеното посоченият в договора ГПР не съответствал на дължимите
разходи, доколкото в същия били включени скрити такси, а именно:
неустойката за непредставяне на обезпечение. По този начин се нарушавала
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед
изложеното се излагат съображения, че договорът за кредит се явява
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Отделно от изложеното, клаузата за
заплащане на неустойка се явявала неравноправна, доколкото не отговаряла
на изискванията за добросъвестност и водела до значително неравновесие
между правата и задълженията на кредитора и потребителя. Клаузата за
неустойка противоречала и на добрите нрави, доколкото излизала извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Предвид изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират
се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити
Кеш“ ООД, с който се оспорва предявената искова претенция като
недоказана. Признава се, че между страните е сключен договор за заем, по
силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 500
лева. Възразява се, че клаузата за лихва не се явява нищожна, доколкото с
уговорения лихвен процент не се нарушават добрите нрави. Същият бил
фиксиран, поради което не било налице изискване да се посочва начинът на
неговото формиране. Досежно възражението за нищожност на клаузата за
2
неустойка, се посочва, че същата обезпечава изпълнението на задължението
за предоставяне на обезпечение, което влияе върху преценката за риска при
отпускане на кредита. Не се споделя и изложеното от ищеца, че клаузата,
определяща ГПР, доколкото не бил посочен начинът на неговото формиране.
Такова задължение, според ответника, не било разписано в нормата на чл. 11,
ал.1, т. 10 ЗПК. Начинът, по който се формирал бил посочен в Приложение №
1 към ЗПК.
Предвид изложеното моли предявените искови претенции да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа
страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че
между „Сити Кеш” АД и Н. Р. Д. е възникнало правоотношение по повод на
сключен Договор за паричен заем № **** от ****, по силата на който на
ищеца е предоставена сума в размер от 500 лева /л. 8-10 от делото/.
Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,05 %, а
годишният процент на разходите е 49,80 %.
Съобразно чл. 8 от Договора, в тридневен срок считано от сключването
му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: 1 ) банкова гаранция за всички дължими суми по договора или
2) едно или две лица- поръчители, които да отговарят на следните,
кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 9, ал. 2 от Общите
условия на кредитора: при един поръчител- същият да има осигурителен
доход в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата
за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход
на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за
страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени със
заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ
документ за размера на получавания от тях доход.
3
При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.
8 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер
от 276,32 лева.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между "Сити Кеш" АД като заемодател и Н. Р. Д. като заемател, е
възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в
размер от 500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.
1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).
Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на
потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми
се начислява и неустойка в размер на 276,32 лева. Разпоредбата на чл. 6 от
договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да
отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания съобразно
чл. 23 от общите условия, при които ответникът предоставя кредитно
финансиране ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите
на чл. 8 и чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения
4
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество
„неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са
на практика неосъществими за него, особено в светлината на
обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно,
но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на
вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква
също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати.
Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора
за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
5
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че
ГПР е 49,80 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати
неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен
разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя
се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания
финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му
бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той
би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се
приеме, че Договор за паричен заем № ****** от *****, сключен между
страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
6
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така
предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните,
че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и
като такъв, следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се
поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото
производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. И., като
съобразно Договор за правна защита и съдействие /л. 7/, е договорено
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.
Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. И. сума в размер от 300
лева, при съобразяване на редакцията на нормативния акт към датата на
сключване на договора.
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
на ищеца в лично качество сумата в размер на 50 лева, представляваща
заплатена държавна такса в настоящото производство.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Р. Д., ЕГН:
**********, срещу „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, установителен иск с
правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК, че Договор за паричен
заем № **** от ****, сключен между страните, е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. А. К.
И., ЕГН: **********, АК – гр. ****, със съдебен адрес: гр. ****, бул. „*****“
№ ***, в качеството му на пълномощник на ищеца Н. Р. Д., ЕГН: **********,
сумата в размер на 300 лева (триста лева), представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в
настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл.
38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
7
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ********* да заплати на Н. Р. Д.,
ЕГН: **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 50 лева
(петдесет лева), представляваща сторени разноски в рамките на настоящото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________
8