№ 3309
гр. София, 29.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мария Г. Шейтанова
Членове:Йоанна Н. Станева
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело
№ 20241100503921 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №1944 от 04.02.2024г., постановено по гр. дело № 57561/2022г. по описа
на СРС, 169-ти състав, е признато за установено по предявени по реда на чл. 422 ГПК от
„Изи Финанс“ ЕООД срещу А. А. В. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 240, ал. 2 ЗЗД, че А. А. В. дължи на „Изи финанс“ ЕООД сумата
от 3000 лева, главница, сумата от 676,52 лева, договорна лихва за периода от 23.07.2021г. до
22.03.2022г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на сумата, дължими по Договор за предоставяне
на кредит от разстояние № 347613 от 23.07.2021г. Със същото решение А. А. В. е осъден да
заплати на „Изи финанс“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 525 лева, разноски
в исковото производство и сумата от 189,81 лева, разноски в заповедното производство.
Срещу решението в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата от 676,52 лева,
договорна лихва за периода от 23.07.2021г. до 22.03.2022г., е подадена в срок въззивна жалба
от А. А. В.. Въззивникът сочи, че първоинстанционният съд се е произнесъл неправилно по
следните въпроси: определената в договора лихва не противоречи на добрите нрави и
същата не води до недействителност на целия договор, както че договорът за кредит и
посочения в него процент на годишен процент на разходите не нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Сочи, че уговаряне на възнаградителна лихва от 40,15 % годишно при съобразяване, че
предоставената сума е 3000 лева, а възнаградителна лихва за срока на договора от 24 месеца
е 1337,56 лева било в разрез с присъщите на възнаградителната лихва функции. Поддържа,
1
че договорът бил за кратък срок от 24 месеца, като размерът на лихви по банкови кредити
към този момент бил в пъти по-нисък от законната лихва за забава. На следващо място,
потребителят бил икономически по-слабия субект като не било установено да е могъл да
влияе върху съдържанието на клаузата. Твърди, че били неоснователни доводите на
ответника, че лихвата била обоснована от разходите му за изграждане и поддържане на
системата за сключване на договора от разстояние. Счита, че клаузата в договора за кредит,
уговаряща размера на възнаградителната лихва, била нищожна. Поддържа, че
недействителната клауза за договорна лихва води до недействителност на целия договор за
кредит. Излага съображения, че премахването изцяло на клаузата за определяне на
възнаградителната лихва по договора за потребителски кредит би променило възмездния му
характер, поради което и извод, че такъв договор би се сключил и без да е уговорено такова
възнаграждение не може да се обоснове. Поддържа, че СРС въобще не е обсъдил наведените
възражения за недействителност на процесния договор за кредит поради нарушаване на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че в предоставения договор липсвали
задължителни и съществени елементи от него, а именно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК- ГПР.
Поддържа, че след като сумата за неустойка била прибавена в окончателните вноски,
дължими от кредитополучателя, то същите следвало да бъдат прибавени към ГПР. Това не
било сторено в случая, поради което в договора било записано невярно число на ГПР в
размер на 48,44 %. Сочи, че ГПР бил незаконосъобразен, тъй като надхвърлял многократно
допустимия размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Искането към съда е да отмени
обжалваното решение в частта, с която е установена дължимостта на сумата в размер на
676,52 лева, договорна лихва за периода от 23.07.2021г. до 22.03.2022г. и да постанови
решение, с което да отхвърли претенцията на „Изи финанс“ ЕООД в обжалваната част като
неоснователна и недоказана. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Изи
Финанс“ ЕООД, с който е посочено, че въззивната жалба била частично недопустима, тъй
като не била претендирана от ответника неустойка. Поддържа, че нямало данни клаузата да
е била приложена и неустойка да е била начислена. Сочи, че решението било изцяло
законосъобразно и правилно, включително и в обжалваната част. Твърди, че при липса на
законодателен таван и на база на общия разум като се преценявали особеностите на всеки
отделен вид договор за кредит съдът следвало да определи индивидуално допустима горна
граница за договорна лихва. Поддържа, че липсвали доказателства да са били налице
предпоставките за начисляване на неустойката. Сочи, че по делото не били представени
доказателства за волеизявления на В., че не бил изпълнил условията на чл. 3 от договора.
Твърди, че неустойка нямало да се претендира от ответника като дори това да стане същият
можел да се защити по съответния ред. Счита, че неустойката не следва да се включва в
ГПР, в който се включвали вземания, които били породени и можели да се породят.
Поддържа, че при липса на проявена неустойка тя не следва да се включва в размера на ГПР.
Искането към съда е да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и недоказана.
Претендира разноски.
2
Решението в частта, с която предявеният от „Изи финанс“ ЕООД срещу А. А. В.
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е
уважен и е признато за установено, че А. В. дължи на „Изи финанс“ ЕООД сумата от 3000
лева, представляваща неизплатена главница по Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 347613 от 23.07.2021г., като необжалвано е влязло в сила.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. По правилността на решението в обжалваната му част
намира следното:
СРС е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК
обективно кумулативно съединени искове за установяване дължимост на суми, за които е
била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.07.2022г.
по ч.гр. дело № 32194/2022г. по описа на СРС, 169-ти състав. Исковете са допустими като
предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и в предметните и субективни предели на
заявлението и издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
По предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните
обстоятелства: сключен с ответника договор за заем със съдържанието, посочено в исковата
молба, по който е предоставил на ответника сумата от 3000 лева; възникнало по силата на
договора задължение за кредитополучателя да заплаща възнаградителна лихва в размера,
посочен от ищеца; изпълнение от кредитодателя на задължението му да предостави дадената
в заем сума на кредитолучателя; както и изискуемост на вземането.
В доказателствена тежест на ответника е при установяване на посочените
обстоятелства да докаже плащане на вземането.
Предмет на проверка във въззивното производство с оглед изричните предели на
въззивната жалба, подадена от А. В., е единствено правилността на постановения от СРС акт
в частта, с която е уважен иска за възнаградителна лихва в размер на 676,52 лева за периода
от 23.07.2021г. до 20.03.2022г.
Предвид което настоящият съдебен състав възприема фактическата обстановка,
установена от първоинстанционния съд, касаеща наличието на облигационно
правоотношение между страните, основано на процесния договор за кредит, както и
предаването на заемната сума на ответника.
По отношение на довода във въззивната жалба, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК настоящият съдебен състав намира
следното:
3
От приетия Договор за предоставяне на кредит № 347613 от 23.07.2021г. се
установява, че страните са сключили договор за потребителски кредит, по силата на който
ищецът се е задължил да предаде в собственост на ответника сумата от 3000 лева, а
ответникът се е задължил да върне същата при следните условия: срок на кредита 720 дни;
фиксиран годишен процент в размер на 40,15 %; лихвен процент на ден, приложим при
отказ от договора- 0,11 %, общо дължима сума в размер на 4237,56 лева; обща дължима сума
при непредставяне на обезпечение- 5398,56 лева.
Съгласно чл. 5 годишният процент на разходите по кредита е 48,44 % като са взети
предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени
разходи за събиране на лихви за забава и неустойки за неизпълнение.
Настоящият съдебен състав счита, че сключеният между страните договор е
потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на
чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК,
като наред с нея законът урежда и специфични изисквания към вида и размера на шрифта на
който е написан - всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт – не по-малък от 12. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК, договорът
за потребителски кредит, сключен в нарушение на тези изисквания, е нищожен.
При извършване на преценка на действителността на процесния договор за
потребителски кредит съдът намира, че същият е нищожен поради заобикаляне на закона.
Това е така, поради следното:
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Според чл. 3, ал. 1 от процесния договор, потребителят се задължава в срок до три
дни, считано от датата на сключване на настоящия договор, да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: 1/ банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1,
4
т. 4 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
настоящия договор или 2/ две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход е в размер над 1000 лева; да работят
по трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс“ ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции
или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство.
В чл. 3, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението да
предостави обезпечение в срока по предходната алинея, потребителят дължи на кредитора
неустойка в размер на 1161 лева. Неустойката се заплаща от потребителя разсрочено, заедно
с погасителните вноски, като в погасителния план, обективиран в договора за кредит /чл. 4,
ал. 3, т. 2/ е посочено, че се дължи неустойка при заплащане на първите шест вноски всяка в
размер на 193,50 лева.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 23.07.2021г. означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод
следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря
на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
5
институция. Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на
потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на
заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като
краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на потребителя за
плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия. Следователно от
значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на
кредита, а спазването на краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да
върне заетата сума/, и се дължи независимо от това дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Съгласно чл.
6, т. 1, изр. последно при предсрочно погасяване на кредита се включва съразмерно намален
спрямо датата на предсрочно погасяване размер на неустойката по чл. 3, ал. 2 от договора.
Следователно дори в случай, че потребителят погаси изцяло предсрочно задълженията си
по договора за кредит, с което свое действие лиши кредитора изобщо от обезпечителна
нужда, неустойката остава дължима. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с
неустойка, чийто размер надхвърля 30% от размера на заетата сума /1161 лева неустойка при
главница в размер на 3000 лева/. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения
размер от 50%.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно
неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката. От
съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на
въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от
възнаграждението на ответното дружество е формално уредено като вземане за неустойка, с
цел това вземане да не бъде включено в общия разход по кредита, респективно в годишния
процент на разходите. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по
кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена
в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
6
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,44 % годишно. При
това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден.
Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на
годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.
22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. В този смисъл е и практиката на съдилищата, намерила
отражение в Решение № 2643 от 22.05.2023г. на СГС, IV- A въззивен състав, постановено по
гр. дело № 5772/2022г.; Решение № 50056 от 29.05.2023г. на ВКС по т.дело № 2024/2022г. на
Първо ТО; Решение № 2199 от 11.08.2022г., постановено по гр. дело № 12160/2021г. по
описа на СГС, IV- Б въззивен състав; Решение № 3869 от 13.07.2023г., постановено по гр.
дело № 8634/2022г. по описа на СГС, II -Е въззивен състав; Решение № 1749 от 05.04.2023г.,
постановено по гр. дело № 12443/2021г. по описа на СГС, II -Е въззивен състав.
На последно място, следва да бъде посочено, че доводът на въззиваемата страна, че
не е била начислявана, респ. претендирана неустойка от „Изи финанс“ ЕООД е
неоснователен, доколкото в заявлението по чл. 410 ГПК от 03.05.2022г. дружеството-
кредитодател е претендирало сумата от 1161 лева, неустойка по чл. 3 от договора. В приетия
имейл за известие за предсрочна изискуемост от 18.04.2022г. е посочено, че последиците от
обявената предсрочна изискуемост са следните: незабавно се дължат непогасените вноски за
главница; незабавно се дължат непогасените вноски за лихва и незабавно се дължат
непогасените вноски за неустойка, както и непогасените нормативно определени разходи,
свързани с изпълнение на договора. С уточнителна молба с вх. № 139695 от 05.07.2022г.,
подадена от „Изи финанс“ ЕООД по ч.гр. дело № 32194/2022г. по описа на СРС, 169-ти
състав, е посочено изрично, че В. не бил изпълнил задълженията си по чл. 3, ал. 1 от
договора, поради което била начислена неустойка. Действително, неустойката не е била
предмет на производството пред СРС, но това е така поради обстоятелството, че с влязло в
сила Разпореждане № 67461 от 25.07.2022г., постановено по ч.гр. дело № 32194/2022г. по
описа на СРС, 169-ти състав заявлението на ищеца- въззиваем е било отхвърлено в тази
част, тъй като съдът е приел, че уговорената неустойка за неизпълнение на задължение за
осигуряване на обезпечение е нищожна поради противоречие с добрите нрави- л. 16 от
заповедното дело.
Поради гореизложеното и предвид установената недействителност на процесния
договор за кредит на основание чл. 23 ЗПК се дължи единствено чистата стойност на
кредита, не и начислените възнаградителни лихви. С оглед приетата от съда
7
недействителност на целия договор поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да
се разглежда другия въведен довод във въззивната жалба относно обстоятелството дали
начислената договорна лихва противоречи на добрите нрави.
Предвид гореизложеното решението на СРС следва да бъде отменено в обжалваната
част като бъде отхвърлен предявеният иск за възнаградителна лихва за сумата от 676,52
лева, начислена за периода от 23.07.2021г. до 20.03.2022г.
По разноските:
Предвид изхода от спора решението следва да бъде отменено и в частта, с която в
полза на ищеца са присъдени разноски над сумата от 428,39 лева в исковото производство и
над сумата от 154,88 лева в заповедното производство.
С оглед отхвърлената част от исковете следва да се присъдят разноски на ответника в
исковото и в заповедното производство. В заповедното производство ответникът не е сторил
разноски, а е бил представляван безплатно при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. от адв.
К.И.Б. съгласно Договор за правна помощ и съдействие от 04.10.2022г. – л. 19 от
заповедното дело. Предвид което в полза на адв. Б. следва да се присъди възнаграждение за
осъществената безплатна правна помощ съразмерно с отхвърлената част от исковете в
размер на 66,24 лева.
В исковото производство ответникът не е сторил разноски, а е бил представляван
безплатно от адв. В.С. съгласно Договор за правна помощ и съдействие от 05.12.2022г.- л. 59
от исковото дело. Предвид което в полза на адв. Симеонов следва да се присъди
възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ съразмерно с отхвърлената част
от исковете в размер на 73,60 лева.
Въззивната жалба е изцяло уважена, предвид което във въззивното производство се
дължат разноски в полза единствено на А. В.. Същият е сторил разноски за държавна такса в
размер на 25 лева, които следва да му се присъдят. Във въззивното производство
въззивникът е бил представляван безплатно от адв. Н. И. съгласно Договор за правна помощ
и съдействие от 14.02.2024г.- л. 10 от въззивното дело. Предвид което в полза на адв. И.
следва да се присъди възнаграждение в размер на 300 лева за осъществената безплатна
правна помощ на А. В. във въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1944 от 04.02.2024г., постановено по гр. дело № 57561/2022г.
по описа на СРС, 169-ти състав, В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че А. А. В.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*********, дължи на „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“
№ 17, ап. 1, по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл.
240, ал. 2 ЗЗД сумата от 676,52 лева, представляваща договорна лихва за периода от
8
23.07.2021г. до 22.03.2022г., за която сума е била издадена Заповед № 21231 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.07.2022г. по ч.гр. дело № 32194/2022г. по описа на
СРС, 169-ти състав, както и В ЧАСТТА, с която А. А. В. е осъден да заплати на „Изи
финанс“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в първоинстанционното
производство над сумата от 428,39 лева до пълния присъден размер от 525 лева и над сумата
от 154,88 лева до пълния присъден размер от 189,81 лева, разноски в заповедното
производство, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Изи Финанс“ ЕООД срещу А. А. В. иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за признаване за
установено, че А. А. В. дължи сумата от 676,52 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 23.07.2021г. до 20.03.2022г., за която сума е била издадена Заповед № 21231 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.07.2022г. по ч.гр. дело №
32194/2022г. по описа на СРС, 169-ти състав.
ОСЪЖДА „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, да заплати на А. А. В.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 25 лева, представляваща държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, да заплати на адв. К.И.Б.,
ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, ул. „*********, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 66,24 лева, представляваща възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ на А. А. В. в заповедното производство.
ОСЪЖДА „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, да заплати на адв.
В.Ф.С., ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, ул. „*********,
на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 73,60 лева, представляваща възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ на А. А. В. в исковото производство.
ОСЪЖДА „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, да заплати на адв. Н. И.
И., ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, ул. „*********, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 300 лева, представляваща възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ на А. А. В. във въззивното производство.
Решението в частта, с която е признато за установено, че А. А. В. дължи на „Изи
финанс“ ЕООД на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от
3000 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 347613 от 23.07.2021г., като необжалвано е влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10