Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260161
02.10.2020г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на осемнадесети септември
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №1436/2020г. по описа на ПОС, VII гр. състав, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е
образувано по въззивна
жалба на „Агенция за събиране на
вземания”
ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, чрез пълномощника
му по делото
юрк. П. Б., против Решение №955 от 16.03.2020г., постановено по
гр.д. №12288/2019г., по описа на Районен съд-
Пловдив, ХVI гр. с., с
което са отхвърлени предявените от дружеството против Д. Н.С.,
ЕГН **********, искове за признаване на установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 750 лв.- главница, дължима по
договор за паричен заем №3151000 от 13.02.2018г., сключен с
„Изи асет мениджмънт“ АД,
вземанията по който са
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Приложение
№1 от 01.09.2018г.
към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК- 01.04.2019г.;
сумата от 94,05 лв. – договорна лихва за периода 02.03.2018г.-12.10.2018г.; сумата
от 444,55 лв.- неустойка
за неизпълнение на задължението за предоставяне на банкова
гаранция или поръчителство на две физически лица за периода 02.03.2018г. – 12.10.2018г.;
сумата от 45 лв.– такса разходи; сумата от 55,93 лв. – обезщетение за забава за
периода от 03.03.2018г. до 01.04.2019г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по член 410 от
ГПК по ч. гр. дело №4987 по описа за 2019г. на ПРС, ІV гр.с. В
жалбата са изложени
доводи за неправилност
на решението, като се иска отмяната му
и постановяване на
ново решение, с което
предявените искове да
бъдат уважени.
В законоустановения срок е постъпил отговор от
въззиваемата страна- Д. Н.С. ***, ЕГН **********, чрез назначения му
особен представител по
делото адв. З. Г.,
с
който се иска
обжалваното решение да
бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422 във връзка
с чл. 415, ал.1 от ГПК във
връзка с чл.240, ал.1
и ал.2 и
чл.86, ал.1 от ЗЗД
във връзка с чл. 99 от ЗЗД
за признаване за установено,
че ответникът Д. Н.С. дължи
на ищеца „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД
следните суми: сумата от 750 лв.- главница, дължима по
договор за паричен заем №3151000 от
13.02.2018г., сключен с „Изи асет
мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Приложение
№1 от 01.09.2018г.
към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК- 01.04.2019г.;
сумата от 94,05 лв. – договорна лихва за периода 02.03.2018г.-12.10.2018г.; сумата
от 444,55 лв.- неустойка
за неизпълнение на задължението за предоставяне на банкова
гаранция или поръчителство на две физически лица за периода 02.03.2018г. – 12.10.2018г.;
сумата от 45 лв.– такса разходи; сумата от 55,93 лв. – обезщетение за забава за
периода от 03.03.2018г. до 01.04.2019г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по член 410 от
ГПК по ч. гр. дело №4987 по описа за 2019г. на ПРС, ІV гр.с.
С обжалваното
решение съдът е приел
от фактическа страна,
че на 13.02.2018 г. между ответника Д. С.,
в качеството на кредитополучател, и „Изи
асет мениджмънт“ АД -
кредитор, е бил сключен договор за
паричен заем №3151000, въз основа
на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит
в размер на 750 лв., при следните условия: срок- 34 седмици, двуседмична
вноска от 49, 65 лева, първата с падеж- 02.03.2018 г., а последната- на
12.10.2018 г., при ГЛП- 35 % и ГПР- 40, 50 %, или общо дължима сума от 844, 05
лева. В договора била предвидена неустойка в размер на 444, 55
лева, платима разсрочено с всяка от погасителните вноски, при непредставяне на
обезпечение- двама поръчители или банкова гаранция в тридневен срок. На 01.09.2018г.
между „Изи асет
мениджмънт“ АД, като продавач-
цедент, и ищцовото дружество, като купувач- цесионер, било подписано Приложение
№1 към договор
за продажба и
прехвърляне на вземания
от 16.10.2010г., съгласно което вземането
на „Изи асет мениджмънт“
АД по сключения с ответника договор
е било прехвърлено на ищеца. Съдът
е приел, че
сключеният между ответника Д. Н. С.
и „Изи асет мениджмънт“
АД договор за паричен заем е
недействителен съгласно разпоредбата
на чл.22 във връзка с
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК поради непосочване по
ясен начин в него на годишния
процент на разходите и
общата сума, дължима от
потребителя, поради което всички
предявени искови претенции,
основаващи се на
него, са неоснователни. Изложил е
съображения, че предвид
разпоредбата на чл.23
от ЗПК потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но тази
сума не може да бъде присъдена
в настоящото производство, тъй като в него се претендират вземания
на договорно основание,
а тя се дължи по
нищожен договор за заем.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното
и съгласно чл.269, изр.
второ от ГПК
следва да бъде
проверена правилността на
решението по изложените
във въззивната жалба доводи
и при служебна проверка за
допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми,
като въззивният съд,
като инстанция по
същество, се произнесе по
съществуващия между страните
правен спор.
От приложените
по делото писмени доказателства
се установява, че на 13.02.2018 г. между ответника
Д. С., в качеството на
кредитополучател, и „Изи асет мениджмънт“
АД - кредитор, е бил сключен
договор за паричен заем №3151000, въз основа на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит
в размер на 750 лв., при следните условия: срок- 34 седмици, двуседмична
вноска от 49, 65 лева с посочени падежни
дати, първата с падеж- 02.03.2018 г., а последната- на 12.10.2018 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 35 %; годишен процент
на разходите- 40, 50 %; обща сума,
дължима от потребителя- 844, 05 лева. В
чл.4.1 от договора е
предвидено задължение за заемателя
в тридневен срок от сключване на договора да предостави
обезпечение- поръчителство на две
физически лица, които
да отговарят на посочени в
договора изисквания, Съгласно
чл.4.2 от договора при неизпълнение на
задължението за предоставяне на
обезпечение заемателят дължи на заемодателя неустойка
в размер на 444,55 лв.,
която се заплаща разсрочено
заедно с погасителните
вноски, като към размера на
всяка от вноските се добавя
сумата от 26,15 лв. На
01.09.2018г. между „Изи
асет мениджмънт“ АД, като продавач- цедент, и ищцовото
дружество, като купувач- цесионер, било подписано Приложение
№1 към договор
за продажба и
прехвърляне на вземания
от 16.10.2010г., съгласно което вземането
на „Изи асет мениджмънт“
АД по сключения с ответника договор
е било прехвърлено на ищеца. По
делото е
представено пълномощно, с което
цедентът „Изи
асет мениджмънт“ АД
е упълномощил цесионера „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД от негово име
да уведомява съгласно
чл.99, ал.3 от ЗЗД длъжниците, чийто
вземания са прехвърлени
с рамков договор
за продажба и
прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010г.
Посоченото пълномощно, ведно
с исковата молба
и приложените към нея
писмени доказателства, вкл.
уведомителното писмо и
договора за цесия,
са били връчени
на ответника, чрез
назначения му особен представител, в
хода на делото,
като този факт, който
е от значение
да спорното право,
следва да се
вземе предвид при
постановяване на решението
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 от
ГПК. Доколкото длъжникът
не е бил
открит на посочения от него
адрес, поради което му е
назначен особен представител на основание
чл.47, ал.6 от ГПК, то
така извършеното връчване
на особения представител следва да се приеме,
че представлява надлежно
уведомяване на длъжника- ответник /в
този смисъл- Решение №198 от
18.01.2019г. на ВКС по т.д.№193/2018г., І т.о./. Тъй като действията
по съобщаването на
цесията на длъжника
не са от
личен и незаместим
характер, то няма
пречка предишният кредитор
да упълномощи и
друго лице, вкл.
цесионера, да ги
извърши от негово
име. Ето защо
следва да се приеме,
че ответникът е
уведомен по надлежния ред
от пълномощник на
предишния си кредитор
за прехвърлянето на вземанията.
В този смисъл е налице
и съдебна практика-
/Решение №123 от 24.06.2009г.
на ВКС по
т.д. №12/2009г. ІІ т.о./.
Независимо че в
отговора на исковата
молба не са наведени доводи
за недействителност на
процесния договор за заем, то доколкото
съгласно разпоредбата на
чл.7, ал.3 от ГПК съдът
следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, следва
да се извърши проверка и
за неговото съответствие с императивните разпоредби
на ЗПК. Съгласно
разпоредбата на чл.22 от
ЗПК когато не са
спазени изискванията на
посочените в нормата разпоредби,
сред които са и тези
на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от
ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК
договорът за потребителски
кредит следва да съдържа
лихвения процент по кредита
и условията за прилагането му,
а съгласно т.10- годишния процент на
разходите по кредита,
както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване
на договора. Процесният
договор за кредит
формално отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК,
доколкото в него е
налице посочване на лихвен процент, годишен процент на
разходите и обща
сума, дължима от
потребителя. Размерите на
тези величини, посочени в чл.2 от договора,
обаче не съответстват
на действителните такива съобразно поетите от потребителя
задължения. Съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.1
от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно
§1, т.1 от ДР
на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. В случая и без
да се ползват специални знания
е видно, че доколкото
предоставената главница по
договора е в
размер на 750
лв., а срокът
за връщането й
е 8 месеца, то
общата дължима от
потребителя сума по
договора в случай на непредоставяне на обезпечение- 1288,60 лв.,
представляваща сбор от
общата дължима сума в размер
на 844,05 лв.
и неустойката в размер на
444,55 лв., не
съответства на посочените размери на лихвения
процент /35,00%/ и на
годишния процент на разходите
/40,50%/. При това положение
е нарушена разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК,
предвиждаща че годишният процент на
разходите по кредита не може да
бъде по- висок от пет пъти размера
на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената
разпоредба е създадена за защита
на икономическите интереси
на потребителя като
по- слабата страна в правоотношението при
сключване на договор за потребителски кредит
и целта на
същите е да не
допуснат той да
заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора.
Така констатираното несъответствие между
посочените в договора размери на
лихвата, ГПР и
общата сума, дължима от потребителя, вероятно
се дължи на
обстоятелството, че при
изчисляване на същите в тях
не са включени
разходите за заплащане
на предвидената в договора
неустойка за непредоставяне на
обезпечение. Действително съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит,
но посочената разпоредба
се отнася за неизпълнение на
основното задължение на потребителя- да
върне предоставения му кредит,
а не за
неизпълнението на други
задължения. Да се приеме обратното,
означава да се допусне възможност
за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл.19, ал.4
от ЗПК чрез предвиждане
в договора на
разходи за неизпълнение
на задължения, различни от
задължението за връщане
на кредита, размерът на които
да не се включва в
ГПР. При
сключване на процесния договор за кредит
е налице именно такава хипотеза,
тъй като е
уговорено задължение за потребителя да
учреди обезпечение и
неустойка за неизпълнението му,
разходите за която
не са взети
предвид при изчисляване
на посочения в
договора годишен процент
на разходите, в резултат
на което последният не
съответства на действителния
такъв, определен съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ
общите разходи по кредита.
Според настоящия състав на съда
тези уговорки са
във вреда на потребителя, не
отговарят на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие
между правата и задълженията
на кредитора и потребителя, поради което
съставляват неравноправни клаузи
по смисъла на
чл.143, ал.1 от Закона
за защита на потребителите. Непредоставянето на
обезпечение не води
до претърпяването на вреди от кредитора,
който съгласно разпоредбата на
чл.16 от ЗПК преди сключване
на договора за кредит следва
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да
прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при
спазване на императивната
норма на чл.19, ал.4
от ЗПК, като рискът от
невръщането на кредита
следва да се
калкулира в уговорената по договора
лихва. Съгласно задължителните
указания, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като за нищожността на неустойката съдът
следи служебно. В случая уговорената
в процесния договор
неустойка за непредоставяне на
обезпечение няма обезпечителна, обезщетителна
или санкционна функция,
а целта на
същата е да се предвиди допълнително
възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата /т.нар. скрита
възнаградителна лихва/, уговорено в
противоречие с принципите
на справедливостта в
гражданските и търговските
отношения и с разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК.
Съгласно чл.21, ал.1 от
ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона,
е нищожна. Предвид горното
настоящият състав на съда намира,
че при сключването на процесния
договор за потребителски кредит
е направен опит
за заобикаляне на
императивната разпоредба на
чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер
на годишния процент на разходите
по кредита, а посочените в
договора размери на възнаградителната лихва
и на годишния процент
на разходите не съответстват на действително
уговорените такива и са
нищожни. Отделно от това в договора изобщо не
е посочен размерът
на общата сума, дължима
от потребителя при непредоставяне на обезпечение,
нито размерът на месечната
погасителна вноска в този
случай, което поставя
в невъзможност потребителя да разбере
какъв е действителният размер на
задължението му. От
изложеното дотук се
налага изводът, че
договорът не отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК, отнасящи
се до посочване
по ясен и
разбираем начин на лихвата,
годишният процент на разходите
и общата сума,
дължима от потребителя, поради
което и съгласно разпоредбата на
чл.22 от ЗПК същият
следва да се приеме за
нищожен.
Съгласно разпоредбата
на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Предвид горното
претенцията на ищцовото
дружество спрямо ответника
за предоставената главница по
кредита в размер на 750 лв.
е основателна и
следва да се
уважи. Настоящият състав на съда
не споделя изложените в обжалваното решение
доводи, че тъй като в настоящото
производство главницата се претендира
на договорно основание,
то при извод
за недействителност на договора
искът следва да
се отхвърли. Действително
ищецът основава претенцията
си за връщане
на предоставената главница на
сключения договор за заем,
но с оглед изричната
разпоредба на чл.23
от ЗПК това не
може да съставлява
пречка за присъждане на сумата и при направен
в хода на делото
извод за недействителност на
същия. Целта на разпоредбата на чл.23
от ЗПК е да
уреди отношенията между
страните по договора за потребителски кредит
при недействителност на последния,
включително като намери приложение по предявен от кредитора
срещу длъжника иск,
основаващ се на сключения договор, тъй като
въпросът за
недействителността на
договора обичайно възниква и
се разглежда именно в производството по такъв иск. В противен случай
самостоятелното съществуване на разпоредбата в ЗПК би
било безпредметно, тъй като същата възпроизвежда общите
правила на чл.34
и чл.55, ал.1 от ЗЗД,
които биха могли да намерят приложение.
По
така изложените съображения
в частта му, с която
и била отхвърлена
претенцията на ищцовото дружество спрямо ответника за сумата от 750
лв.- предоставена главница,
обжалваното решение следва
да бъде отменено. В останалата му част,
с която са били отхвърлени претенциите
за договорна лихва,
неустойка, такса разходи
и обезщетение за
забава, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено, тъй
като предвид недействителността на договора
за заем и разпоредбата
на чл.23 от
ЗПК ответникът не
дължи на ищеца други суми, освен чистата стойност на кредита.
С оглед изхода
на спора и на
основание чл.78, ал.1 и ал.8
от ГПК на
дружеството- жалбоподател следва
да бъдат присъдени
направените в заповедното, първоинстанционното и въззивното
производство разноски и
юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно на уважената
част от претенциите. По
заповедното производство в полза
на ищеца са присъдени разноски
в размер на 27,79 лв.
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.,
по първоинстанционното производство
е направил разноски
за държавна такса в
размер на 172,21
лв., за особен
представител на ответника в размер
на 327,26 лв. и за експертиза в размер
на 130 лв. и
следва да му се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв., и по въззивното производство
е направил разноски
за държавна такса в
размер на 100
лв., за особен представител
на ответника в размер на
223,37 лв. и следва
да му се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв. Общият размер на
направените от ищцовата
страна разноски и
дължимото юрисконсултско възнаграждение възлизат
на 1230,63 лв.,
от които съразмерно на
уважената част от претенциите следва
да й се присъдят 664,23 лв.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№955 от 16.03.2020г., постановено по гр.д. №12288/2019г., по описа на Районен
съд- Пловдив, ХVI гр.
с., в частта му, с която
е отхвърлен предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”
№ 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2,
офис 4, против Д. Н.С.,
ЕГН **********, иск за признаване на установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 750 лв.- главница по договор за паричен
заем №3151000 от 13.02.2018г., сключен с
„Изи асет мениджмънт“ АД, вземанията
по който са прехвърлени на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД с
Приложение №1 от
01.09.2018г. към рамков договор
за продажба и
прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК- 01.04.2019г., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено,
че Д. Н.С., ЕГН **********, дължи на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, сумата от 750 лв.- главница по договор
за паричен заем №3151000 от 13.02.2018г., сключен с
„Изи асет мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Приложение
№1 от 01.09.2018г.
към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК- 01.04.2019г.,
за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по член
410 от ГПК по ч. гр. дело №4987 по описа
за 2019г. на ПРС, ІV гр.с.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №955 от 16.03.2020г.,
постановено по гр.д. №12288/2019г., по описа на Районен съд- Пловдив,
ХVI
гр. с., в
частта му, с която са
отхвърлени предявените от „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, против Д. Н.С.,
ЕГН **********, искове за признаване на установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми по договор
за паричен заем №3151000 от 13.02.2018г., сключен с
„Изи асет мениджмънт“ АД,
вземанията по който са
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Приложение
№1 от 01.09.2018г.
към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г.- сумата от 94,05 лв. –
договорна лихва за периода 02.03.2018г.-12.10.2018г.; сумата от 444,55
лв.- неустойка за неизпълнение
на задължението за
предоставяне на банкова гаранция
или поръчителство на две физически
лица за периода 02.03.2018г. – 12.10.2018г.;
сумата от 45 лв.– такса разходи; сумата от 55,93 лв. – обезщетение за забава за
периода от 03.03.2018г. до 01.04.2019г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК по ч. гр. дело №4987 по описа за 2019г. на
ПРС, ІV гр.с.
ОСЪЖДА Д. Н.С.
***, ЕГН **********, да заплати
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”
№ 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2,
офис 4,
сумата от 664,23 лв.-
разноски и юрисконсултско възнаграждение за заповедното,
първоинстанционното и въззивното производство,
съразмерно на уважената
част от претенциите
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.