Р Е Ш Е Н И Е
№5137/22.11.2019г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, тридесет и пети състав, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и втори октомври, две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ВИОЛЕТА КОЖУХАРОВА
при участието на секретаря Олга Желязкова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 15697 по описа на Варненски районен съд
за 2018 год., за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано, въз основа на искова молба с вх. № 67899/ 18.10.2018 г. от „О.ф.Б.”
ЕАД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление:*** срещу Н.Н.Р., ЕГН: **********, с адрес: ***, с искане до съда да постанови решение, с което
да осъди ответника да му заплати сумата 1500.00 лв. – главница по Договор
за банков кредит, сключен на 14.07.2005 год. между „*”
ЕАД и ответника, ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска – 18.10.2018 год. до окончателното изплащане на задължението.
Претендират се и разноски.
В
исковата молба се излага, че на 14.07.2005 год. „*” ЕАД и ответника е сключен договор за стоков кредит, чрез банкова карта, за
сумата от 1500.00 лева, при уговорена възнаградителна лихва от 18 %. Договорът
е сключен за срок от 60 месеца, като на 14.07.2015 год. е настъпил крайният
падеж на задължението. Твърди се още, че на 06.12.2016 год. вземането НА
банката по договора за кредит е прехвърлено на ищеца.
Ответникът
– Н.Н.Р., чрез назначения му
особен представител, депозира писмен отговор, в срока по чл. 131 ГПК, в който излага съображения за неоснователност на претенцията. Възразява
срещу валидността на облигационната връзка, на която ищецът основава правата
си, поради липса на изразено ясно съгласие от длъжника относно сключване на
сделката при конкретните параметри. Оспорва и материалната легитимацията на
ищеца, като намира че договорът за цесия, на който се позовава, не е породил
действие по отношение на процесното вземане. Възразява и срещу надлежното
уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземанията по договора за
кредит. Оспорва и действителността на договора, поради противоречието му със
закона. Релевира възражение за погасяване на вземането по давност. Отправя
искане за отхвърляне на исковете.
Съдът, след като взе предвид представените по делото доказателства – по
отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните
актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено следното от фактическа
страна:
На
14.07.2005 год. между „*“ ЕАД и Н.Н.Р. е сключен договор за представяне на
стоков кредит чрез банкова карта. Договорът е сключен за срок от 60 месеца, а
размерът на отпусната сума е 1500 лева. Уговорена е приложимост на общи условия
на банката в отношенията между страните, като е предвидено, че с подписване на
договора, кредитополучаля се съгласява със същите. Договорът е подписан от кредитополучателя.
Представени
на л. 26 – 29 от делото са Общи условия по договор за предоставяне на стоков
кредит чрез банкова карта. В т. 25, ал. 5 от същите е предвидено автоматично продължаване
срока на действие на договора за същия срок, при условие, че са погасени всички
такси и лихва на крайната падежна дата, освен при изрично писмено изявление на
някоя от страните за прекратяване, направено минимум тридесет дни преди
изтичане срока на договора.
С договор
за покупко – продажба на вземания от 06.12.2016 год. вземането по горепосочения
договор е прехвърлено от „*“ ЕАД към „* *“ ЕАД.
За
изясняване на спора от фактическа страна, в хода на процеса са ангажирани
специални знания, като е проведена съдебно – счетоводна експертиза, изготвена
от вещото лице Р.Х.. От същата се установява следното: отпуснатата сума, в
размер на 1500 лева, е усвоена изцяло към 28.11.2005 г.; общият размер на
плащанията по договора, считано от 15.08.2005 г. до 13.02.2009 г. е 2030 лева,
а последното погашение по договора е извършено на 13.02.2009 г.;
размерът на непогасената главница към 25.03.2016 год. е 1500 лева, на
договорната лихва – 357.75 лв., за периода 05.12.2014 г. – 25.03.2016 г., а на
лихвата за забава – 160.83 лв., начислена за времето от 06.03.2015 г. –
25.03.2016 г.
Гореустановената фактическа
обстановка налага следните правни изводи:
Предявен е иск, с правно основание чл. 99 ЗЗД, вр. с чл.
430, ал. 1 ТЗ.
Съобразно правилата
на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи наведените
положителни правопораждащи твърдения, на които основава претенцията си, а
именно: валидно облигационно отношение между
цесионера и ответника по договор за кредит, в изпълнение на който отпусната
сума е предадена на ответника; настъпване на падежа на задължението; валидно
сключен договор за цесия с „*“ ЕАД, по силата, на който на ищеца е било
прехвърлено вземането по договора за кредит с ответника, че цесията е съобщена
на ответника.
В тежест на
ответника е да установи положителните факти, на които основава възраженията си.
Съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това, като
прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако
не е уговорено противното.
В настоящата
хипотеза, установява се от представения с исковата молба договор 06.12.2016 год. и
приложенията към същия, обстоятелството, че между ищеца, в качеството му на
цесионер и „*” ЕАД, в
качеството му на цедент, е сключен договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/, с който е прехвърлено вземането на цедента от ответника по
договор за кредит от 14.05.7.2005 г.
Съобразно
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът е длъжен да съобщи на длъжника за
станалото прехвърляне на вземането, а съгласно ал. 4 - прехвърлянето на
вземането е действително тогава, когато предишният кредитор е съобщил за него
на длъжника. В настоящата хипотеза, липсват доказателства за надлежно
съобщаване на длъжника за сключения договор, преди депозиране на заявлението по
чл. 410 ГПК, респ. на исковата молба. Цесията е редовно съобщена на длъжника,
чрез особения му представител. След изпълнение на процедурата по чл. 47, ал. 1
– 5 ГПК, на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, с оглед охраняване интересите на
ответника, на последния е назначен особен представител. Връчването на всички
книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител,
като от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици
(така и в Решение № 198/ 18.01.2019 год. по т. д. № 193/ 2018 год., ВКС, І т.
о.). В подкрепа на този извод следва бъде отбелязано, че право на кредитора е
да избере начина на съобщаване за прехвърлянето на вземането. В случай, че
избере това да се осъществи чрез нотариална покана и връчването ще е редовно и
при надлежно проведена процедура по чл. 50 ЗННД, вр. чл. 47, ал. 1 - 5 ГПК,
като отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а
съобщенията се считат за връчени, т. е. и без да е необходимо назначаване на
особен представител в нотариалното производство. При невъзможност за откриване
на длъжника, съобщаването на цесията на особеният представител (който е лице с
юридически познания), охранява правата му в по голям обем, в сравнение с
гореописаната процедурата по връчване чрез залепване на уведомление, разписана в
чл. 47, ал. 1 – 5 ГПК.
Във връзка с
горното, следва да се приеме, че уведомяването на длъжника за извършените
прехвърляния на вземането, а и за настъпване на предсрочната изискуемост на
вземането, е настъпило с получаването на преписа от исковата молба с
приложеното към същата уведомление за цесия (л. 97, а именно - на 29.03.2019
год., което уведомяване по аргумент от чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде
съобразено от съда. След като е известен за цесията, дори и
чрез връчване на исковата молба на особения представител, длъжникът не може да
възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата
на уведомяване (Решение № 40/ 13.05.2010 г. по т. д. № 566/
На следващо място – кредиторът основава
вземането си, предмет на цесията,
на договор за банков кредит от 17.07.2005
год.,
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора
за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за
определена цел, при определени условия и срок, а заемателя се задължава да
ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.
Заемателят заплаща лихва по кредита, която е уговорена с банката (чл. 430, ал.
2 ТЗ).
В
настоящатата хипотеза, от представените от ищеца договор от 14.07.2005
год., се установява възникване и съществуване на твърдяната облигационна връзка
между страните, по силата на която е постигнато съгласие за предоставяне на стоков кредит, чрез банкова карта за сумата от 1500 лева,
за крок от 60 месеца, считано от датата на сключване на договар. С
подписа си положен в коментираниа
документ кредитополучателят е изразил воля и съгласие за сключване на договора
при описаните условия, приел е и общите условия на банката. Изправността на
кредитора досежно задължението му за предоставяне на парични средства на
кредитополучателя се установява от изготвената в
хода на процеса съдебно – счетоводна експертиза.
Предмет
на спора е крайния момент на действие на договора. По този въпрос настоящия състав приема следното:
На първо място, по делото липсват доказателства, че именно представените с
исковата и уточнителна молба са представени на ответника при сключване на
договора. Този извод се налага до колкото липсва подпис на кредитополучателя
върху същите (а като част от договора би следвало), не са ангажирани
доказателства, че именно същите са приети по надлежния ред и действащи в
отношенията между банката и нейните клиенти. Касае се за документ, който на
практика би могъл да бъде изготвен на датата, предшестваща депозиране на
заявлението. При тези данни, настоящия състав приема, че представените общи
условия не обвързват ответника.
На следващо място – приета между страните в т. 12 от процесния договор за
кредит е възможността за автоматично преиздаване на банковата карта, след
изтичане на срока и за валидност, освен при изричен отказ на клиента, в срок
определен в Общите условия.
В случая се касае за неясно договаряне на
правото на кредитора да преиздаде банковата карта (а от това и да продължи
срока на договора) по начин изключващ точното му възприемане от другата страна
по договора.
За разлика от липсващата уговорка, неясната уговорка
не представлява външен, формален порок, а нарушение на изискването за
добросъвестност при договаряне чрез предлагане на съдържание на кредитен
продукт на неподготвен професионално потребител от специализиран търговец на
такива услуги. До колкото не касае съществената престация по възмездното предоставяне
на главницата, този порок засяга само онези клаузи, които водят до неоправдано
неравновесие в правата и задълженията на насрещните страни в хода на
изпълнението на договора (чл. 143 от ЗЗП).
Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално (чл. 146, ал. 1 от ЗЗД), а не са такива
дефинираните в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при
които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
В случая не е установена предоставена на потребителя
възможност за равнопоставено обсъждане на варианти за определяне възможността
за продължаване срока на действие на договора. Обичайната практика предполага
изрично изявления на неподготвения в юридически аспект клиент в тази насока, а
не бездействие.
Коментираната клауза безспорно не е индивидуално
уговорена, до колкото не са разяснени последствията от преиздаване на
кредитната карта. По този въпрос, договорът препраща към общите условия, за
които както бе посочено по – горе, не са налице данни за надлежното им
съобщаване на длъжника, а и независимо от съдържанието им, съставляват пример
за неиндивидуално договаряне (чл. 146, ал. 2 от ЗЗП).
Видно от приобщения договор, кредиторът е предвидил
изцяло в своя полза възможността за преиздаване на кредитната карта, без
предварително да съгласува изменението с насрещната страна.
Гореизложеното обуславя извод за нищожност но
коментираната клауза, поради противоречие със закона.
При тез данни, се налага извода, че процесният договор
е преустановил своето действие на 14.07.2010 год., към който момент вземането
на банката досежно усвоената главница е изискуемо.
С оглед
изложените гореизложените мотиви, възражението за погасяването по давност на
задълженията следва да бъде споделено. Петгодишната погасителна давност следва да отчете,
считано от крайния момент, от който цялото вземане е изискуемо, а именно
14.07.2010 год. Заявлението по чл.417 ГПК е подадено на 25.03.2016 г., към
който момент петгодишния давностен срок е изтекъл.
По изложените съображения, се налага извод за неоснователност на иска, поради което и
същия следва да бъде отхвърлен, на основание чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 430,
ал. 1, ТЗ.
На
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с оглед изхода
на спора по главния иск, неоснователна е и на акцесорната претенция за
присъждане на законна лихва лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането.
С оглед изхода на спора, разноски не следва да се присъждат.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „О.ф.Б.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление:*** срещу Н.Н.Р., ЕГН: **********, с адрес: ***, с иск за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата
1500.00 (хиляда и
петстотин) лева – главница по Договор
за банков кредит, сключен на 14.07.2005 год. между „*”
ЕАД и ответника, ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска – 18.10.2018 год. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ.
Решението
подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: