№ 1252
гр. София, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:В. Н. Иванова
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Десислава Алексиева Въззивно гражданско
дело № 20211100509271 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 46447 от 20.02.2019 г. по гр. д. № 38428 по описа за 2017 г. на СРС,
Първо ГО, 164 -ти състав, поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с определение от
19.07.2021 г. по същото дело е отхвърлен предявения от В. М. Б., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ж.к. ******* , ет. 3, ап. 5 срещу Топлофикация София ЕАД, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. ******* иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за
прогласяване нищожността на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
3021/2014г. на СРС, 48 с-в, като неоснователен и недоказан.
С решението е осъдена В. М. Б., ЕГН ********** да заплати на „Топлофикация
София“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 100 лв., представляваща
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от В. М. Б., ищец пред
СРС. Решението се обжалва изцяло.
Във въззивната жалба се сочи, че решението е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно като не били обсъдени сочените от ищцата основания за нищожност.
СРС бил постановил решението в противоречия с европейското право и практиката на СЕС,
както и на КРБ. Не били обсъдени доводите на ищцата. Сочи се, за очевидно
противоречието на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ вр. чл. 150, ал. 2 ЗЕ , които вменяват наличие на
договор при общи условия без общите условия да бъдат приети от потребителя с чл. 6 и чл.
7 от Директива 2011/ 83/ ЕС. Отправя се искане обжалваното решение да бъде отменено като
невалидно, недопустимо и неправилно и да бъде прогласена нищожността на издадената
заповед от 04.09.2014 г. по ч.гр. д. № 3021 по описа за 2014 г. на СРС, 48-ми състав.
От въззиваемата страна "Топлофикация София" ЕАД е постъпил отговор. Излага се
становище за неоснователност на въззивната жалба. Счита, че не били допуснати наведените
от въззивника нарушения. Отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното
решение.
1
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и
3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивната инстанция се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси - само
доколкото са посочени в жалбата. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон
(т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
След служебно извършена проверка относно това дали обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно, въззивната инстанция приема следното:
Съдът е сезиран с иск с правна квалификация по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване на
нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на
04.09.2014 г. по ч.гр. д. № 3021/2014 г. на СРС, 48-ми състав.
От приложеното ч.гр.д. № 3021/2014 г. се установява, че срещу В. М. Б., ЕГН
********** е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, на
04.09.2014 г. по ч.гр. д. № 3021/2014 г. на СРС, 48-ми състав, поправена по реда на чл. 247
ГПК с определение от 30.08.2016 г. по същото дело по отношение на периода на
претенцията за топлинна енергия 01.12.2010 г. до 30.04.2013 г., като от ищцата в настоящето
производство, длъжник по заповедното е било подадено на 19.09.2014 г. възражение по чл.
414 ГПК. В това възражение са посочените същите доводи за „невалидност" на заповедта за
изпълнение, каквито доводи съдържа и исковата молба с която сме сезирани. Установи се, че
заповедният съд е дал указания по чл. 415, ал. 1 ГПК до заявителя. По депозираната от
заявителя искова молба е било образувано гр. д. № 59263/2014 г. производството по което е
приключило с решение от 27.10.2015 г. по гр.д. № 59263/2014 г., потвърдено с решение от
13.08.2018 г. по гр.д. № 3499/2016 г., СГС, ГК в обжалваната част, с която е признато за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове от Топлофикация София ЕАД срещу В. М. Б., че В. М. Б. дължи на Топлофикация
следните суми на осн. чл. 79, ал. 1 ГПК вр. чл. 149 от ЗЕ сумата от 1084,95 лева – главница,
представляваща цената на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот -
самостоятелен таван № 2, прилежащ към апартамент № 5, находящ се в гр. София, ул.
******* за периода 01.12.2010 г. – 30.04.2013 г. , ведно със законната лихва от 21.01.2014 г.
до окончателното изплащане, както и на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата от 143,98 лева –
лихва за забава върху главницата за периода от 01.02.2011 г. до 21.12.2013 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 3021/2014 г. по описа на СРС, 48
състав, както и в частта, с която В. Б. е осъдена на разноски в размер на 694,26 лева.
Решението е окончателно.
Настоящият състав приема, че иск по чл. 270, ал. 2 ГПК по отношение на заповед за
изпълнение е допустим, като споделя възприетото разрешение в съдебна практика на ВКС, а
именно: определение № 64/23.01.2015 г. по ч.гр.д. № 141/2015 г. на ВКС, ІV
ГО, определение № 668/15.08.2017 г. по гр. д. № 771/2017 г., III ГО на ВКС и др.
По съществото на спора, въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния
съд и на осн. чл. 272 ГПК препраща към тях. По доводите във въззивната жалба, настоящият
състав приема следното:
Нищожността на съдебно решение е най-тежкият порок, който не е дефиниран в
закона, но както в доктрината, така и в съдебната практика се приема, че е нищожно
съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън
правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото
решение или неподписаното решение - в този смисъл Тълкувателно решение № 1/10.02.2012
г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК. Нищожността на заповед за изпълнение може да
бъде установявана по иск на длъжника срещу заявителя на същите основания, на които
2
нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително решение, т.е. според
въззивната инстанция основанията за нищожност на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК са същите като основанията за нищожност на съдебно решение.
В решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г.о., е прието, че
съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав, или излиза извън
пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма
или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна
неразбираемост. В същия смисъл са и решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011
г. на ВКС, І г.о., и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на ВКС, І г.о.
Доколкото заповедта по чл. 410 ГПК по своята правна същност представлява съдебен
акт, то постулатите на горецитираната съдебна практика следва да се прилагат и по
отношение на заповедта.
Съдът намира за неоснователни доводите на въззивницата, че заповедта е нищожна.
Противно на соченото същата е издадена от компетентен орган - съд и в рамките на
законовите му правомощия, в писмена форма е, подписана е и волята на съда е ясна и
разбираема. Заповедното производство е в обхвата на подведомствеността на гражданските
съдилища, поради което и съдът е бил компетентен да ги разгледа и съответно да постанови
съдебен акт. Ето защо, атакуваната заповед за изпълнение е валиден съдебен акт, а
възраженията на въззивника в тази посока са неоснователни.
С Решение № 12 от 2 октомври 2012 г. по конституционно дело № 4 ОТ 2012 Г., Обн.
ДВ. бр. 79 от 16 октомври 2012 г. е прието, че " Уреденото с действащия ГПК заповедно
производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните
процедури, прогласени и с Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на
Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане,
особено по дела, по които не съществува действителен правен спор, а съдебната намеса се
налага единствено за да осигури снабдяването на кредитора с изпълнително основание,
даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си. " При това
положение доводите на въззивника за нарушения на КРБ и европейското законодателство се
явяват неоснователни.
Релевираните във въззивната жалба възражения и доводи за допуснати нарушения
при издаване на заповедта на изпълнение, в частност чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК са неотносими
към предмета на спора. Нарушаването на императивна материалноправна или
процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт може да доведе до неговата
недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му (така и решение №
15/26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3298/2014 г., I ГО). Недопустимостта на един съдебен
акт не се обхваща при преценката за основателност на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК.
Преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е обективирана в
самата заповед (в този смисъл определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. №
3842/2017 г.; определение № 3 от 12.01.2021 г. по гр. д. № 2245/2020 г. на ВКС, ІV
ГО, определение № 380 от 09.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3774/2021 г. и др.).
Доводите за противоречие на чл. 153 ЗЕ вр чл. 150 ЗЕ с общностното право, в
частност Директива 2011/83 също са неотносими в производството по иск с правна
квалификация по чл. 270, ал. 2 ГПК, доколкото същите касаят правилността на съдебния акт
по съществото на спора за неплатена топлинна енергия в производството по чл. 422 ГПК,
каквото в случая се установява, че е приключило с окончателен съдебен акт. За пълнота на
изложението следва да бъде изтъкнато, че европейските директиви са актове, които
обвързват по отношение на дължимия резултат, но оставят националните власти да изберат
формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато
са транспонирани в българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при
която дадена директива не е въведена в действие в националното право своевременно, всеки
правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който
не следва да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на
директивата, какъвто не е настоящия случай. Съгласно §13а, т. 4 от ДР на ЗЗП са въведени
разпоредбите на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25
октомври 2011 г. относно правата на потребителите. Постановено е и ТР № 2/25.05.2017 г.
3
по т.д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което разпоредбите на ЗЕ не противоречат на
чл. 62 вр. §1 от ДР на ЗЗП. Съгласно задължителните указания в цитираното ТР, съгласието
за доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява
"искане" на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не
съществува противоречие. Въпросът за основанието за възникване на облигационното
отношение между битовите клиенти и топлопреносното предприятие е разрешен
законодателно от разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ, съгласно която продажбата на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява въз основа на публично оповестени общи условия,
поради което облигационното правоотношение възниква по силата на закона въз основа на
публично оповестените общи условия /в този смисъл решение № 35-14-ІІІ ГО/. Съгласно чл.
150, ал. 2 от ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Тази разпоредба
е специална по отношение на разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от ЗЗД, предвиждаща, че договор
при общи условия обвързва приемащия ги само, ако ги е подписал. За неоснователни съдът
намира и доводите за противоречие на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ на общностното
право, доколкото с ал. 3 на чл. 150 ЗЕ е предвидено право на клиентите, които не са
съгласни с общите условия, да предложат специални условия в посочения в разпоредбата
срок от влизане в сила на ОУ. Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 46447 от 20.02.2019 г. по гр. д. № 38428 по описа за 2017 г.
на СРС, Първо ГО, 164 -ти състав, поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с определение от
19.07.2021 г. по същото дело.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4