Решение по дело №1034/2013 на Окръжен съд - Благоевград

Номер

Година

10.7.2012 г.

Град

Велико Търново

Окръжен съд - Велико Търново

На

07.01

Година

2012

Председател:

Секретар:

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно обжалване.

С Решение № 283/15.03.2012 г., постановено по гр. дело № 4801/2011 г. по описа на Районен съд – В. Т. е отхвърлен предявеният от „У. К. Ф.” , с ЕИК .................., седалище и адрес на управление гр. С., район В., ул. „О.”, 38-40, . 5, съдебен адрес гр. В. Т., ул. „А. З.”, 7, А, офис 4 иск за приемане за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че в полза на кредитора „У. К. Ф.” съществува вземане, с длъжник И. А. Й. от с. П., Община П. Т., ул. „В.”, 3, ЕГН * за сумата 2 388.34 лв. (две хиляди триста осемдесет и осем лева и 34 ст.) - задължение за плащане въз основа на Договор за отпускане на паричен заем с номер 115053 от 11.03.2008 г., представляващо остатък от дължими главници и лихви, обявени според кредитора за предсрочно изискуеми в пълен размер, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението – 13.09.2011 г. до изплащане на вземането, за които суми кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение № 2679/15.09.2011 г. по ч.гр.д. № 3952/2011 г.

В законния срок е постъпила въззивна жалба от „У. К. Ф.” , с ЕИК .................., седалище и адрес на управление гр. С., район В., ул. „О.”, 38-40, . 5, чрез адв. Ж. Д. от АК – С. З. против Решение № 283/15.03.2012 г., постановено по гр. дело № 4801/2011 г. по описа на Районен съд – В. Т..

В същата се прави оплакване, че решението е неправилно. Твърди се, че мотивите на съда да отхвърли изцяло предявеният иск били базирани на два аргумента. На първо място, че „У. К. Ф.” не било материално правно и активно процесуално правно легитимиран, тъй като не бил носител на правото на вземане, поради факта, че последното било цедирано на „ЕОС М.” ООД и на второ място, че задължението не било изискуемо към датата на предявяване на иска. Излага се, че не жалбоподателят не спорел констатацията на съда, че вземането било предмет на договор за цесия, не спорел и срещу изводите, че цедираното право преминавало върху цесионера със сключване на договора, както и че в конкретния случай цесията е породила своето действие между цедента и цесионера, считат обаче това било релевантно само в отношенията между тях, като по отношение на длъжника и на третите лица, материално правната легитимация на кредитор, а от тук и процесуално правната такава, все още принадлежали на „У. К. Ф.” . Излага се още, че неправилен бил изводът на съда, че задължението не било изискуемо към датата на предявяване на иска. На основание чл. 15, ал. 2 от Общите условия към Договора за паричен заем, страните били договорили, че в случай на неизпълнение на три последователни парични вноски, кредиторът има право да прекрати договора едностранно и да претендира цялото задължение по договора за заем, ведно с главницата, лихви, разноски и т.н. незабавно. Излага се, че въпреки че между страните изрично било договорено какви са последиците при неплащане до длъжника била изпратена покана за доброволно изпълнение, в която се съдържало волеизявление, че в случай на неизпълнение в 15 – дневен срок от получаването й, цялото задължение се обявявало за изцяло и незабавно дължимо. Вярно било, че покана била останала неполучена от длъжника, но не, защото била изпратена на неактуален адрес, а защото била непотърсена от него. Счита се, че с подобно поведение ответникът осуетявал възможността на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, което не трябвало да се вменява в отговорност на кредитора. Излага се, че дори съдът да приемел, че липсва уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост и това препятствало възможността за уважаване на предявената претенция, се счита, че би могъл да я признае за основателна и доказана до размера на падежиралите парични вноски, така както било описани в представената по делото справка за размера на задължението.

Направено е искане да се отмени обжалваният съдебен акт изцяло и да се постанови друг, с който да бъде уважен предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба.

Окръжен съд – В. Т., след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното:

Производството по гражданско дело № 4801/2011 година по описа на Районен съд – В. Т. е образувано въз основа на предявен от „У. К. Ф.” , с ЕИК .................., седалище и адрес на управление гр. С., район В., ул. „О.”, 38-40, . 5, съдебен адрес гр. В. Т., ул. „А. З.”, 7, А, офис 4, чрез адв. Ж. Д. от АК – С. З. против И. А. Й. от с. П., Община П. Т., ул. „В.”, 3, ЕГН * иск с посочено основание чл. 422, ал. 1 от ГПК. В исковата молба се излага следното:

На 11.03.2008 г. между страните бил сключен Договор за отпускане на паричен заем № 115053/11.03.2008 г., по силата на който ищцовото дружество отпуснало на ответника паричен заем в размер на 3 120 лв., от които 3 000 лв. чиста стойност на кредита и 120 лв. комисионни, като от своя страна кредитополучателят се задължил да възстанови получения кредит чрез 60 месечни погасителни вноски, всяко от по 93.45 лв. Кредитът бил усвоен чрез превеждането на договорените суми по банкова сметка, открита в полза на кредитоискателя. Твърди се, че независимо от уговореното с договора, кредитополучателя не изпълнил задълженията си за плащане на дължимите суми, поради което към настоящия момент дължал на кредитора по Договор за отпускане на паричен заем № 115053/11.03.2008 г. непогасена сума в размер на 2 388.34 лв. Твърди се, че било образувано ч. гр. дело № 3952/2011 г. по описа на Районен съд – В. Т., по реда на чл. 410 от ГПК срещу ответника и съдът издал заповед за изпълнение. По делото в законоустановения срок било постъпило възражение от ответника срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца е уточнил, че вземането е станало предсрочно изискуемо в пълен размер, защото с просрочието е възникнало и надлежно е упражнено правото на кредитора да обяви кредита за предрочно изискуем, както и че вземането е прехвърлено на трето неучастващо в делото лице с договор за цесия, но поради липсата на редовно съобщаване до длъжника за това, право да търси остатъка от вземането има предишния кредитор цедент.

Направено е искане съдът да постанови решение, с което да приеме за установено, че И. А. Й. от с. П., Община П. Т. дължи на „У. К. Ф.” , гр. С., сумата 2 388.34 лв. (две хиляди триста осемдесет и осем лева и 34 ст.) – главница, съгласно Искане - Договор за отпускане на паричен заем с номер 115053 от 11.03.2008 г., ведно със законна лихва от 13.09.2011 г. до окончателно изплащане на вземането, както и разноските по ч.гр.д. № 3952/2011 г. на Районен съд – В. Т. – 47.77 лв. (четиридесет и седем лева и 77 ст.) за платена държавна такса. Претендира направените по делото разноски.

Пред първоинстанционния съд ответникът въпреки предоставената му възможност не е взел становище по предявения иск.

Въззивният съд приема за установена следната фактическа обстановка:

На 11.03.2008 г. между страните бил сключен Договор за отпускане на паричен заем № 115053/11.03.2008 г., по силата на който ищцовото дружество отпуснало на ответника паричен заем в размер на 3 120 лв., от които 3 000 лв. чиста стойност на кредита и 120 лв. комисионни, като от своя страна кредитополучателят се задължил да възстанови получения кредит чрез 60 месечни погасителни вноски, всяко от по 93.45 лв., съобразно договорения погасителен план, включващ и договорна лихва върху заетата сума.Към договора са приложени Общи условия за отпускане на паричен заем, с които длъжникът се е съгласил.

От приложеното по делото извлечение за движението на операциите и плащанията по договора по Договор № 115053/11.03.2008 г. към 13.02.2012 г. на И. А. Й. е видно, че до м. 11.2010 г. длъжникът е погасявал суми, равняващи се приблизително на месечните погасителни вноски, а след този момент изцяло е преустановено плащането.

С приложеното по делото уведомително писмо Изх. № 215/03.08.2011 г. от „ЕОС М.” ООД, адресирано до ответника, се уведомява последния, че вземането на „У. К. Ф.” по повод на неговия договор е прехвърлено с Договор за продажба и прехвърляне на парично вземание (цесия) от 22.03.2011 г., поради което плащането следва да се извършва на новия кредитор цесионер. В това уведомително писмо е отправена покана за заплащане на забавените задължения, като е определен срок за това, както и предупреждение, че след изтичането на този срок вземането е дължимо в пълен размер. Уведомителното писмо е отправено чрез „Б. п.” ЕАД, с обратна разписка, върната като непотърсена от получателя.

Ищцовото дружество е депозирало на 13.09.2011 г. в Районен съд – В. Т. заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр. дело № 3952/2011 г. по описа на Районен съд – В. Т., и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по силата, на която е разпоредено длъжника И. А. Й., ЕГН * от с. П., Община П. Т., ул. „В.”, 3 да заплати на кредитора „У. К. Ф.” , с ЕИК .................., седалище и адрес на управление гр. С., район В., ул. „О.”, 38-40, със законен представител П.-И. Ф. Г. – изп. дилектор и пълномощник адв. М. Х. от ВТАК сумата 2 388.34 лв. (две хиляди триста осемдесет и осем лева и 34 ст.) – главница, съгласно Искане - Договор за отпускане на паричен заем с номер 115053 от 11.03.2008 г., ведно със законна лихва от 13.09.2011 г. до окончателно изплащане на вземането, както и разноските по делото – 47.77 лв. (четиридесет и седем лева и 77 ст.) за платена държавна такса.

Ответникът И. А. Й. от с. П., Община П. Т., Област В. Т. е възразил за дължимостта на горните суми в срока по чл. 415 от ГПК.

Относно валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт:

Решение № 283/15.03.2012 г., постановено по гр. дело № 4801/2011 г. по описа на Районен съд – В. Т. е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото.

След като констатира, че решението е валидно и допустимо, съдът пристъпи към проверка на правилността на същото.

При така установената фактическа обстановка въззивният състав приема за установено следното от правна страна:

С оглед на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и направените искания, съдът приема, че предявеният иск е с правно основание чл. 422 от Гражданско процесуалния кодекс във вр. с чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите.

Искът за съществуването на вземане с правно основание чл. 422 от ГПК е предявен в законоустановения месечен срок и е допустим. За ищеца - кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът е възразил срещу издадената по ч. гр. д. № 3952/2011 г. по описа на Районен съд – В. Т. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

Страните са били в облигационни отношения, по силата на сключения между тях на 11.03.2008 г. Договор за отпускане на паричен заем № 115053/11.03.2008 г., по силата на който ищцовото дружество отпуснало на ответника паричен заем в размер на 3 120 лв., от които 3 000 лв. чиста стойност на кредита и 120 лв. комисионни, като от своя страна кредитополучателят се задължил да възстанови получения кредит чрез 60 месечни погасителни вноски, всяко от по 93.45 лв., съобразно договорения погасителен план, включващ и договорна лихва върху заетата сума.Към договора са приложени Общи условия за отпускане на паричен заем, с които длъжникът се е съгласил. Не е спорно по делото, че ответникът до м. 11.2010 г. е погасявал суми, равняващи се приблизително на месечните погасителни вноски, а след този момент изцяло е преустановено плащането.

Тези факти не се оспорват и от ответника в настоящото производство. За ответника е възникнало задължение, по силата на така сключения договор да възстанови получения кредит чрез 60 месечни погасителни вноски, всяко от по 93.45 лв., съобразно договорения погасителен план, включващ и договорна лихва върху заетата сума.

Настоящата инстанция на въззивния съд обаче намира, че поради неполучаване на волеизявлението за надлежно упражнено право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, предсрочна изискуемост на вземането в пълен размер не е настъпила - чл. 15, ал. 2 от Общите условия.

Въззивният съд напълно споделя мотивите към решението на първата инстанция, в тази им част и препраща към тях в съответствие с разпоредбата на чл. 272 от ГПК.

Ищецът излага твърдения за наличие на договор за цесия, по силата на който той е продал вземането си на трето неучастващо в настоящото дело лице – „ЕОС М.” ООД. Този неизгоден за ищеца факт се потвърждава и от приложеното съобщение от 03.08.2011 г. Настоящият състав счита, че при така установения факт на цедиране на вземането, старият кредитор – ищец по делото, се е лишил от правото си да търси последното от длъжника, с оглед извършеното възмездно разпореждане.

При договора за цесия носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице. При това положение, става промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Вземането преминава от предишния кредитор върху новия кредитор в момента на сключване на договора, като правото на цесионера е все още неконсолидирано до момента на съобщаване на длъжника за цесионния договор. Тъй като длъжникът не знае за цесията, за него не съществува задължение да престира на цесионера. Задължението ще възникне едва след получаване на съобщението от предишния кредитор. Като изпраща съобщение до длъжника, цедентът го информира, че вече не е кредитор, а такъв е цесионерът, комуто е прехвърлил вземането си. Това означава, че между длъжника и цедента е прекратена облигационната връзка. След този момент цедентът не може да прекратява нито едностранно, нито по взаимно съгласие договора за цесия, цедентът е загубил вземането си, той не е материалноправно легитимиран и нищо не може да оттегля, респ. да влияе на отношенията между длъжник и цесионер. Да се приеме обратното, означава, че цедентът все още е носител на правата, които е прехвърлил на новия кредитор, което противоречи на същността на договора за цесия. Договорът за цесия е изпълнен с прехвърляне на вземането и със съобщаването му на длъжника. Немислимо е да се сложи край на нещо, което не съществува. Цедентът би могъл да се легитимира като носител на материалното право, след като вече го е загубил, поради цедирането му, но само ако отново го придобие.

Въззивният съд напълно споделя мотивите към решението на първата инстанция, в тази им част и препраща към тях в съответствие с разпоредбата на чл. 272 от ГПК.

Настоящата инстанция обаче не споделя изводите на първостепенния съд, че в конкретния случай не е налице надлежно съобщаване, защото изявлението за цедиране на вземането не било достигнало до ответника. Чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не съдържат изискване за срок за съобщаване и форма за съобщаване. Няма значение и начинът, по който цесията ще се съобщи от цедента на длъжника - това може да стане по телефон, по телекс, по факс или писмено, като писменото съобщение не е задължително да бъде изпратено по пощата. Смисълът на съобщението е да се пресече възможността длъжникът да престира на лице, което не е кредитор, като се доведе до знанието му станалата цесия и е без значение формата на извършеното съобщение, защото тя не е условие за валидност. В настоящия случай съобщаването е станало именно в образуваното срещу ответника съдебно производство със заявеното от ищеца (цедент) в първото по делото заседание и по този начин се е запълнил фактическия състав на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.

По изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск е с правно основание чл. 422 от Гражданско процесуалния кодекс във вр. с чл. 79 от Закона за задълженията и договорите и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите, следва да бъде отхвърлен.

Крайните изводи на въззивната инстанция, макар и по други съображения, съвпадат с тези на първоинстанциянния съд, поради което Решение № 283/15.03.2012 г., постановено по гр. дело № 4801/2011 г. по описа на Районен съд – В. Т., с което е отхвърлен предявения иск, следва да се потвърди.

Пред въззивната инстанция не са направени разноски от ответника по въззивната жалба, поради което такива не следва да се присъждат.

С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, съгласно който не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с обжалваем интерес до 5 000 лв. – за граждански дела, респ. до 10 000 лв. – за търговски дела, решението и окончателно и не подлежи на обжалване.

По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК, Окръжен съд – В. Т.

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 283/15.03.2012 г., постановено по гр. дело № 4801/2011 г. по описа на Районен съд – В. Т..

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

1.

2.