Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 03.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осми октомври
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №2808 по описа на СГС за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „М.Ф.М.“ АД срещу решение от 18.11.2020 г. по гр.д. №39641/2018 г. на
Софийския районен съд, 159 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу Д.Ц.Д. кумулативно съединени осъдителни искове за сумата в
размер на 1524,19 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит №PLUS-01494977/02.07.2010 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до изплащане на вземането, за сумата от 289,25 лв., представляваща
договорна лихва за периода 13.08.2010 г. – 15.07.2014 г., за сумата от 346,06
лв., представляваща лихва за забава за периода 14.06.2013 г. – 14.10.2015 г. и
за сумата от 411,28 лв., представляваща лихва за забава за периода 15.10.2015
г. – 13.06.2018 г.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, тъй като неправилно първоинстанционният съд е приел, че
задълженията са погасени по давност. Сочи, че задълженията за плащане на вноски
по договор за кредит не представляват задължения за периодично плащане по
смисъла на чл.111 б. „в“ пр.2 ЗЗД, поради което се погасяват с изтичане на
общата петгодишна давност. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Д.Ц.Д., чрез
назначения му особен представител, в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не
взема становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата. Не претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо,
но частично неправилно по следните съображения:
СРС, 159
състав, е сезиран с искова молба от „М.Ф.М.“ АД, с която срещу Д.Ц.Д. се предявени осъдителни
искове с правно основание чл.99 вр. чл.79 ал.1 вр. чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД и
чл.86 ЗЗД за сумата от 1524,19 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит №PLUS-01494977/02.07.2010
г., цедиран с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015 г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане, сумата от 289,25 лв., представляваща договорна лихва за
периода 13.08.2010 г. – 15.07.2014 г., сумата от 346,06 лв., представляваща
лихва за забава за периода 14.06.2013 г. – 14.10.2015 г. и сумата от 411,28
лв., представляваща лихва за забава за периода 15.10.2015 г. – 11.06.2018 г. В исковата молба са изложени
твърдения за обявяване на предсрочна изискуемост на договора за кредит, считано
от 14.06.2013 г.
Ответникът,
чрез назначения му особен представител, в срока за отговор по чл.131 ГПК
оспорва предявените искове. Твърди, че не уведомен за сключения договор за
цесия. Оспорва и настъпването на сочената от ищеца предсрочна изискуемост.
Релевира и възражение за изтекла погасителна давност.
Установява се от
Договор за потребителски паричен кредит №PLUS-01494977/02.07.2010
г. и
Общите условия към Договора за кредит /приети писмено от ответника/, че между ответника
и „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД валидно е възникнало правоотношение по
договор заем, по силата на който на 02.07.2010 г. последният е предоставил на
ответника паричен потребителски заем в размер на сумата от 3000,00 лв., а
ответникът се е задължил да върне на ищеца сумата на 48 месечни вноски, всяка
от които в размер на 120,89 лв. /включваща главница и възнаградителна лихва/,
дължими през периода 13.08.2010 г. – 15.07.2014 г. Договорът е в изискуемата от
закона писмена форма. Получаването на заетата сума е удостоверено с изходящо от
ответника изявление, обективирано в договора.
Ищецът твърди,
че ответникът не е погасил дължимите вноски, считано от вноска с №34 с падеж
15.05.2013 г. По силата на чл.5 от Общите условия към договора, страните са
постигнали съгласие, че при неплащане на 2 месечни вноски, и считано от падежа
на втората непогасена вноска, цялото вземане на кредитора става предсрочно
изискуемо. Т.е. по волята на страните при настъпване на определен факт
/неплащане на 2 месечни вноски/, вземането на кредитора от такова с периодично
изпълнение /дължимо на части, всяко от които е изискуема с настъпване на
уговорения падеж/ се трансформира в изискуемо в целия му уговорен размер с
падеж – падежа на тридесет и петата неплатена вноска. Съгласно т.18 ТР №4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства
или се обявява по реда на чл.60 ал.2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ.
В конкретния случай ищецът, чиято е
доказателствената тежест за това, не е ангажирал
доказателства за уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост, т.е. обявената от
кредитодателя предсрочна изискуемост няма действие спрямо длъжника и не следва
да се взима предвид при постановяване на решението на съда, тъй няма данни
въззивника да е уведомен за нея преди 14.06.2018 г. – датата на подаване на исковата
молба.
В случая обаче решаващ за основателността
на претенцията за главница и възнаградителна лихва е фактът за настъпване на
падежа на всички неплатени вноски още към момента на подаване на исковата молба.
Според погасителния план, неразделна част от договора за кредит, последната
погасителна вноска следва да бъде платена на 15.07.2014 г., т.е. настъпил е
падежът на всички 48 месечни вноски.
От представения по делото договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 14.10.2015 г., се установява, че
между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, като цедент, и ищцовото дружество, като цесионер, е сключен договор за
прехвърляне на вземанията на цедента, произтичащи от договори за потребителски
кредити, подробно описани в Приложение №1, срещу задължението на цесионера за
заплати уговорената цена. Представено е и посоченото в договора Приложение №1,
в което е включено задължението на ответника по процесния договор за кредит,
което е в общ размер на сумата от 2159,50 лв.
Неоснователни са възраженията на
ответника, че не е надлежно уведомен за извършената цесия. Към исковата молба е
приложено уведомление до ответника за извършеното прехвърляне на вземания,
изходящо от двете страни по договора за цесия, за която по делото няма данни да
е достигнало до кредитополучателя. За да произведе действието си спрямо
длъжника, договорът за цесия следва да му бъде съобщен от предишния кредитор,
съгласно разпоредбата на чл.99 ал.4 ЗЗД. Фигурата на особеният представител
цели защита интереса на страна в процеса, която не може лично да вземе участие
в него и не се различава от тази на упълномощения такъв. Особеният представител
осъществява представителството при съобразяване единствено на ограниченията,
предвидени в чл.29 ал.5 ГПК, като във вр. с чл.34 ал.3 ГПК получаването на
отправено до представлявания материалноправно изявление не е сред тях. В
решение №198 от 18.01.2019 г. по т.д. №193/2018 на I ТО на ВКС е прието, че
връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено
на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици, от което следва да се заключи, че особеният
представител е овластен да приема материалноправни изявления от страна на
кредитора
Тъй
като се твърди неизпълнение, в тежест на ответника е, ако твърди да е изпълнил
договорното си задължение, да представи доказателства за това. Такива не са
ангажирани, поради това съдът намира, че предявените искове за заплащане на
сумата от 1524,19 лв. – главница, сумата от 289,25 лв. – договорна лихва за
периода 13.08.2010 г. – 15.07.2014 г. и сумата от 411,28 лв. – мораторна лихва
за периода 15.10.2015 г. – 11.06.2018 г., за доказани по основание и размер.
Частично
неоснователна е обаче претенцията на ищеца за сумата от 346,06 лв. – мораторна
лихва за периода 14.06.2013 г. – 14.10.2015 г., доколкото по делото не се
установи настъпването на сочената предсрочна изискуемост. На ищеца се дължи
мораторна лихва върху всяка неплатена месечна вноска, считано от 16.05.2013 г.
до 14.10.2015 г., която лихва, определена по реда на чл.162 ГПК, възлиза в общ
размер на сумата от 115,35 лв.
Съгласно трайната практика на ВКС /решение №261 от 12.07.2011
г. по гр.д. №795/2010 г. на IV ГО, решение №28 от 05.04.2012 г. по гр.д.
№523/2011 г. на III ГО и др./, вземанията за главница по договорите за заем се
погасяват с общата 5-годишна давност, установена в чл.110 ЗЗД, като
обстоятелството, че е предвидено разсрочено връщане на заетата сума не променя
характера на вземането, т.е. не го прави периодично плащане. Уговореното
връщане на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати се дължи
единствено на съгласието на кредитора да приеме изпълнение на части, но не и
поради характера и естеството на вземането. Давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо.
В случая най-старото задължението на
ответника за главница е станало изискуемо на 15.05.2013 г., поради което към
момента на предявяване на иска - 14.06.2018 г. е изтекъл петгодишният срок само
за това вземане,
а останалата част от главницата по договора за кредит е в общ размер на сумата
от 1435,56 лв., до който размер и искът за главница се явява основателен.
Възражението за погасяване на дълга
за лихви за забава и договорна лихва също е частично основателно. Вземанията за
обезщетение за забава и за договорна лихва се погасяват с изтичане на
тригодишна давност, съобразно разпоредбата на чл.111 б. „в” ЗЗД. В случая за
всички задължение за договорна лихва към момента на предявяване на иска - 14.06.2018
г. е изтекъл тригодишния срок, поради което и предявеният иск е изцяло
неоснователен. Вземанията за лихва за забава за периода 16.05.2013 г. –
14.06.2015 г. /три години преди предявяване на иска/ са погасени по давност, а
след тази дата ответникът дължи лихва за забава в общ размер на сумата от 49,14
лв. За вземанията за лихва за забава за периода 15.10.2015 г. – 11.06.2018 г. в
размер на сумата от 411,28 лв. към датата на депозиране на исковата молба –
14.06.2018 г. не е изтекъл тригодишния погасителен срок, поради което този иск
се явява изцяло основателен.
Поради изложеното, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, в която са отхвърлени исковете за главница
за сумата от 1435,56 лв., за лихва за забава за периода 15.06.2015 г. –
15.10.2015 г. за сумата от 49,14 лв. и за лихва за забава за периода 15.10.2015
г. – 11.06.2018 г. за сумата от 411,28 лв., и вместо него да бъде постановено
друго, с което предявените искове бъдат
уважени до посочените размери и за посочените периоди по отношение на лихвите за
забава. В останалата част, в която исковете са отхвърлени за разликата над
посочените по-горе размери и за останалите периоди по отношение на лихвите за
забава, и в която искът за договорна лихва е отхвърлен изцяло, решението следва
да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и
направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК следва да се
присъдят разноски, съразмерно с уважената част от исковете, в
първоинстанционното производство в размер на сумата от 118,71 лв.,
представляваща държавна такса, сумата от 302,34 лв., представляваща депозит за
особен представител, и сумата от 73,75 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение, и разноски във въззивното производство в размер на сумата от 77,80
лв., представляваща държавна такса, сумата от 151,17 лв., представляваща
депозит за особен представител, и сумата от 73,75 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №20255402/18.11.2020 г., постановено по гр.д. №39641/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 159 състав, в частта, в която са
отхвърлени предявените от „М.Ф.М.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на
управление:***, срещу Д.Ц.Д., ЕГН **********, адрес: ***, осъдителни
искове за сумата от 1435,56 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит №PLUS-01494977/02.07.2010
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
изплащане на вземането, за сумата от 49,14
лв., представляваща лихва за забава за периода 15.06.2015 г. – 15.10.2015
г., и за сумата от 411,28 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 15.10.2015 г. – 11.06.2018 г., и вместо него постановява:
ОСЪЖДА Д.Ц.Д., ЕГН **********,
адрес: ***, да заплати
на „М.Ф.М.“ АД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.99 вр. чл.79 ал.1 вр. чл.240 ал.1 ЗЗД
сумата
от 1435,56 лв. – главница, въз
основа на договор за потребителски №PLUS-01494977/02.07.2010
г. и договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015 г., ведно със законната лихва от 14.06.2018 г. до
окончателното изплащане, и на основание чл.86 ЗЗД сумата 49,14 лв. - лихва за забава за периода 15.06.2015 г. – 15.10.2015 г.,
и сумата от 411,28 лв. - лихва за
забава за периода 15.10.2015 г. – 11.06.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата част.
ОСЪЖДА Д.Ц.Д., ЕГН **********,
адрес: ***, да заплати
на „М.Ф.М.“ АД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 494,80
лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство, и сумата
от 303,26 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.