Р Е Ш Е Н И
Е №
гр. София, 03.06.2016г.
Софийски градски съд, ГО, ІV А въззивен състав , в публичното заседание на двадесет
и пети април две хиляди и шестнадесета година,
в състав:
Председател:
СТЕЛА КАЦАРОВА
Членове:
ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ
ЧАКЪРОВ
при секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от
съдия Петкова гр. д. № 15602 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
– 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Ч.Е.Б.“
АД срещу решението на СРС,118 ти състав от 24.08.2015г. по гр.д.№ 52374/2013г.
, с което е осъдено дружеството да плати на М. М. Г., С.М.Г. и К.М.Г., на
основание чл. 92 ЗЗД, общо сумата 12070 лева, представляваща неустойка по чл.30
от ОУ на договорите за продажба на електрическа енергия на „Ч.Е.Б.“ АД, за
периода 07.09-2011г. - 04.07.2012г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба и разноските по делото.
В жалбата се твърди, че решението е
недопустимо и неправилно. Сумата била присъдена на ищците в качеството им на
наследници на потребителя на електроенергия – М. Г., за когото ответникът не
бил известен да е починал. Отделно, претендираното обезщетение било присъдено
общо, при условията на заявена от ищците активна солидарност, каквато не
съществувала. Всеки от ищците, като отделен съсобственик и съответно потребител
на електрическа енергия, можел да
притежава парично вземане за неустойка
до размера на наследствения си дял, който бил 1/3 и не бил легитимиран да
претендира горницата. Липсвали и
твърдения за конкретните вреди, чието обезщетяване се търси чрез предявения
иск, и съответно такива не били доказани от нито един от ищците. Възразява се
срещу предпоставките за възникване на вземането за неустойка с довод, че
дружеството не е било уведомено за прекъсване на електроснабдяването. Сочи и че определения в чл.30, ал.2 от ОУ, в изменената с решение на ДКЕВР 26.04.2010г. редакция,
90 дневен срок не е спазен.
Твърди, че няма вина за
преустановяване не електрозахранването; че ищците са неизправна страна по
договора; че ОУ определят неустойка само до 30 дни, а за следващ период вредите
подлежат на доказване по общия ред. Правят и възражение за прекомерност на неустойката.
Въззиваемите оспорват жалбата с твърдение, че
като собственици на електроснабдения имот са потребители на електроенергия и
съответно страни по облигационното отношение с ищеца за продажбата й. Твърдят,
че възражението за неуведомяване в срок е преклудирано, а и не е било
необходимо ответникът да бъде уведомен, след като електрозахранването е
преустановено по негово нареждане. Сочат, че
в ОУ не се ограничава периода, за който може да се търси неустойка нито
на 30, нито на 90 дни, като тези дни са срока, в който следва да се заяви
претенцията на абоната пред доставчика. Заявява, че каузите на чл.30, ал.2 от
ОУ и чл. 43, ал.2 и чл.44, ал.2 от ОУ са прогласени за нищожни, поради което
неприложими. Оспорва правото на ответника, като търговец, да прави възражение
за прекомерност на неустойката.
В изпълнение на правомощията си по
чл. 269 ГПК, въззивният съд намира обжалваното решение за валидно, допустимо и
неправилно. В отговор на оплакванията по жалбата, излага следното:
Ищците извеждат качеството си на
страни по облигационното отношение с ответника и така легитимацията си да
търсят неустоечно обезщетение за неизпълнението му от правото на собственост
върху електроснабдения имот, от което притежават равни квоти от по 1/3 идеална част съгласно
нотариален акт № 1691, том VІІІ, дело № 1735/1997г. на РС Никопол. Тези
твърдения изключват възможността вземането за неустойка да им бъде присъдено
при условията на „активна солидарност“, както е уточнено с молба от
30.06.2014г. на лист 174 от делото на СРС. Всеки от ищците е легитимиран да
търси обезщетение до размера на дела си в електроснабдения имот, щом партидата за него не се води само на един
от съсобствениците (каквато възможност
съществува в ОУ на договорите за
продажба на електрическа енергия на „Ч.Е.Б.“ АД) или в случая до 1/3 от 12070
лева или до 4023,33 лева. В тази връзка, въззивният съд приема, че предявените
искове са три в субективно съединение, всеки с цена от по 4023,33 лева и диспозитива
на обжалваното решение следва да чете корективно, в смисъл, че се присъжда на всеки от ищците по 1/3 част от 12070 лева.
Неоснователни
са твърденията на въззивника за липса на облигационна връзка между страните за
исковия период. Безспорно е по делото, че процесният имот е присъединен
към електроразпределителната мрежа на територията, на която „Ч.Е.Б." АД притежава лицензия за
обществено снабдяване с електрическа енергия,
преди смъртта на общия наследодател на ищците М. Г. през 1995г.
Ищците не са поискали промяна на титуляра
на партидата при ответника до 05.03.2013г., когато ищецът М. Г. е поискал регистриране на
клиентския номер на негово име, като за целта е приложил и съгласието на
останалите наследници на М. Г.. От посоченото не следва извод, че за периода от
12.06.1995г. до 05.03.2013г. ищците не са били в облигационна връзка с
ответника, за какъвто настоява последния. Съгласно действащата към исковия
период нормативна уредба, дейностите, свързани с разпределение на електрическа енергия и оперативно
управление на разпределителните мрежи, се отделят юридически и организационно
от снабдяването с електрическа енергия и другите дейности на
електроразпределителните дружества до 31 декември 2006 г. и снабдяването с
електрическа енергия на битови потребители, каквито са ищците, се извършва от
дружества, различни от разпределителните дружества. В случая, за територията на
с.М., община Г., област П. ( където е процесния имот) няма спор, че това е
дружеството „Ч.Е.Б." АД като „краен снабдител". Между „крайния снабдител" и битовия
потребител се сключва договора по чл. 98а от ЗЕ, който е договор за продажба на
електрическа енергия. Като собственици на
имота ищците са „потребители" по смисъла на § 1, т. 42 на ДР на
Закона за енергетиката ( "потребител на енергия или природен газ за битови
нужди" е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва
електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството
си). С влизане в сила на 26.11.2007
г. на Общи условия за продажба на електрическа енергия (ОУПрЕЕ) от „Ч.Е.Б."
АД и съгласно разпоредбата на чл. 98а, ал.4
от ЗЕ, която отрича необходимостта за изричното им писмено приемане, е
възникнало търговско правоотношение по доставка на електрическа енергия
по смисъла на чл. 298 от ТЗ т.е. създадени
са договорни отношения между ищците и
ответника, регламентирани от посочените ОУПрЕЕ.
Предявените
искове имат правното си основание в чл. 92 ЗЗД във вр. с чл. 30 от
ОУПрЕЕ, които съгласно изложеното по
– горе, са съдържание на съществуващото между страните облигационно отношение.
В трите алинея на чл.30 е регламентирана отговорността на продавача на
електрическа енергия при продължително нерегламентирано прекъсване на
електроснабдяването по вина на продавача. Предвидено е той да отговоря
имуществено в случай, че потребителите останат без електрическа енергия по
негова вина повече от 24 часа, след като
е получил уведомление от тях, като размерът на обезщетението е 30 лева за
първите 24 часа от уведомлението и по 20 лева за всеки следващ период от 12
часа без осигурена електрическа енергия. Разпоредбата на ал. 2 на чл. 30 е
прогласена за нищожна като неравноправна клауза с влязло в сила съдебно решение
на САС от 13.07.2010г. по т.д. № 111/2010г. Със същата на потребителя се
определяше 30 дневен срок от получаване на съобщение от продавача, че
електроснабдяването е възстановено, в който да претендира обезщетението по
ал.1. С решение на ДКВР от 26.04.2010г., в сила от 01.06.2010г., клаузата на
чл. 30, ал. 2 е изменена като е предвиден 90 дневен , вместо 30 дневен срок.
Настоящият състав , в предходни свои решения е тълкувал разпоредбата на чл. 30,
ал.2 от ОУ в смисъл, че определеният в нея срок - 30 или 90 дни, е периодът, за който се дължи
неустойка при прекъсване на електроснабдяването т.е. периодът, за който може максимално
да се натрупа неустойка. При съобразяване на формираната впоследствие задължителна практика по чл.290 ГПК (
решение по т.д.№ 204/2012 на ІІ ТО,
решение № 160/15.12.2011г. по т.д.№
1072/2010 І ТО, решение № 9/20.02.2014г. на ВКС по гр.д.№ 4605/2013, ІІІ
ГО и др.) настоящият състав следва да
отстъпи от досегашното си тълкуване и
приеме, че този срок е давностен срок за извънсъдебно ангажиране на
отговорността на доставчика на електрическа енергия за нерегламентирано
продължително прекъсване на електроснабдяването, а няма характер на
ограничителен за присъждане на предвидената в чл.30, ал.1 ОУ неустойка. В тази
връзка доводите на жалбоподателя, че неустойката по чл.30, ал.1 от ОУ се дължи
само за неизпълнение до 30/90 дни, а след това вредите следва да бъдат
доказани, не почиват на разпоредбите на
ОУ и противоречат на практиката на ВКС относно предназначението и характера на
срока по чл.30, ал.2 от ОУ. От друга страна, тъй като определеният в чл.30,
ал.2 от ОУ срок е давностен, е необходимо ответникът да е направил изрично
възражение за пропускането му от ищците с отговора на исковата молба. Подобно
възражение се прави едва с въззивната жалба, поради което като преклудирано
въззивният съд не го обсъжда.
За
да възникне вземане за неустойката по чл. 30, ал.1 ОУ следва преустановяването
на електроснабдяването да се дължи на вината на продавача и да е нерегламентирано.
Тези предпоставки изключват от приложното поле на чл.
30, ал. 1 от ОУ случаите, при които
прекъсването на електроснабдяването е основано на неизпълнение на задълженията
на потребителя за заплащане на електрическата енергия. В тази хипотези ОУ и
законът дават право на крайния снабдител да прекъсне електрозахранването - чл. 42
от Общите условия и чл. 123 ЗЕ, а за процесния период и
разпоредбата на чл. 123а ЗЕ /отм/ - т.е. основано на неплащане на електрическа
енергия прекъсване на електроснабдяването е регламентирано. Тогава е и безпредметно
да се изисква потребителят да уведоми продавача за прекъсването, тъй като то е
резултат от воля на последния. Или предназначението на правилото на чл.30, ал.1
от ОУ е да уреди задължението на
доставчика да отстранява повредите по мрежата, за които отговаря, в срок от 24
часа, като смисълът на уведомяването от потребителя е в това, че доставчикът
може да не знае за повредата. Така тълкувано правилото на чл.30, ал.1 от ОУ е неприложимо
за исковата претенция. От събраните доказателства е безспорно установено, че ответникът е спрял електроподаването на
07.09.2011г., тъй като е претендирал неплащане от страна на потребителите на
стойност на начислена електрическа енергия за периода от 1.04.2011 г. до
26.09.2011г. Решението, с което вземането му е отречено – от 17.10.2012г. по гр.д.№
190/2012г. на РС Никопол, е влязло в сила на 17.12.2012г. Преди това, през юли
2012г., електроснабдяването е възстановено. Следователно за исковия период
електроснабдяването е било прекъснато от
продавача в нарушение на сключения договор, поради което той отговаря пред
потребителя за вредите, които му е причинил и съответно дължи обезщетение на
общо основание съобразно чл. 82 ЗЗД. (вж. решение № 9 от
20.02.2014 г. по гр. дело № 4605/2013 г. на ВКС, III г. о. и решение № 366 от 30.12.2015 г. по гр. дело № 2874/2015 г. на
ВКС, IV г. о.). Такъв иск обаче не е предявен. Предявеният иск е с правно
основание чл. 92 ЗЗД във вр. с чл. 30 от
общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия, а както се прие по – горе не са налице
предпоставките за дължимост на тази неустойка.
Гореизложеното
мотивира настоящата инстанция да счете за основателно оплакването по жалбата,
че за ищците не е възникнало вземане за неустойка по чл. 30, ал.1 от ОУ или
предявените искове са неоснователни.
Като достига до различни крайни
изводи от тези на районния съд, въззивният следва да отмени обжалваното решение и постанови ново, с което отхвърли исковете.
Съобразно изхода на спора пред
настоящата инстанция на въззиваемия се следват разноските пред двете инстанции
или 2141 лева ( 241 лева държавна такса, 1300 лева юрисконсултско
възнаграждение пред СРС и 600 лева юрисконсултско възнаграждение пред СГС).
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението
на СРС,118 ти състав от 24.08.2015г. по гр.д.№ 52374/2013г. И ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от М.
М. Г. ЕГН **********, С.М.Г. ЕГН ********** и К.М.Г. ЕГН **********, и тримата
със съдебен адрес ***, к-ра **, срещу „Ч.Е.Б.“ АД, ***, „Б.М.Б.Ц.“ искове по чл. чл. 92, ал.1 ЗЗД за присъждане
на всеки един на сума, равняваща се на 1/3 от 12070 лева, представляваща
неустойка по чл.30 от ОУ на договорите за продажба на електрическа енергия на „Ч.Е.Б.“
АД, за периода 07.09-2011г. - 04.07.2012г.
ОСЪЖДА М. М. Г. ЕГН **********, С.М.Г. ЕГН ********** и К.М.Г.
ЕГН **********, и тримата със съдебен адрес ***, к-ра ** да платят на „Ч.Е.Б.“
АД, ***, „Б.М.Б.Ц.“ , на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски по делото
пред двете инстанции от 2141 лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: