№ 60
гр. Бургас, 19.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на четвърти юли
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Радостина К. Калиманова
Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Радостина К. Калиманова Въззивно търговско
дело № 20242001000085 по описа за 2024 година
Производството по делото е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С решение № 88 от 29.03.2024 година, постановено по търг. дело № 443/2023 година
по описа на Окръжен съд - Бургас, „Заводски строежи-ПС-Пловдив“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град Бургас, ул. „Фердинадова“ 32, ет. 1, офис 3,
представлявано от изпълнителния директор Иван Димов Димов, е осъдено да заплати на Г.
А. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес: град П. по сметка **** договорна неустойка за
забава в размер на сумата от 50 400 лева за периода от 26.07.2022 година до 26.06.2023
година, дължима по споразумение от 03.10.2013 година, ведно със законната лихва, считано
от датата на предявяване на исковата молба - 27.06.2023 година до окончателното
изплащане, както и сумата от 6 718 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски.
Постъпила е въззивна жалба от „Заводски строежи-ПС-Пловдив“ АД, ЕИК
*********, чрез адв. Й. П. - БАК, с адрес за връчване: град Бургас, ул. „Фердинандова“ №
32, ет. 1, с която същото се обжалва като неправилно. Оспорват се изводите на съда, че
направените с отговора на исковата молба възражения са преклудирани. Според страната,
всички нейни аргументи следвало да бъдат обследвани, тъй като за присъждането на
неустойка следвало да е налице конкретната форма на неизпълнение, за която тя била
уговорена и за която съдът следвало да направи самостоятелна преценка. Според
въззивника, сочените в мотивите на обжалваното решение съдебни дела не били формирали
сила на пресъдено нещо спрямо настоящия спор. Предмет на решението по гражд. дело №
9208/2015 година по описа на Районен съд - Пловдив била друга неустоечна хипотеза,
уредена в чл. 4 от споразумението между страните, изискуема при настъпването на различни
1
предпоставки, срокове, механизъм, размери и период на начисляване. С решение № 967 от
16.07.2017 година по гражд. дело № 324/2017 година по описа на Окръжен съд - Пловдив
пък въззивното дружество било осъдено да заплати неустойки за неизпълнение. В
обжалваното с настоящата въззивна жалба решение, обаче не се сочело за кое главно
просрочено задължение се начислява присъдената неустойка за забава. Твърди се, че
задължението е погасено по давност, поради което претендираното акцесорно задължение за
неустойка е недължимо. Навеждат се аргументи, че уговарянето на неустойка за забава при
констатирано от страните пълно неизпълнение било без правно основание. Хипотеза на
пълно неизпълнение, обаче не била уредена, а не били ангажирани доказателства за
претърпени вреди с оглед евентуално обезщетение за претърпени вреди по общия ред.
Във въззивната жалба се твърди също, че неправилно било отхвърлено възражението
на въззивника за неизправност на насрещната страна. Дължимата от купувача престация не
била осъществена, тъй като посоченото правно основание за престираните парични средства
било „договор за заем“, а не плащане на продажна цена. Поддържа се направеното в първата
инстанция възражение за погасяване на главния дълг, а оттам и на акцесорните претенции.
Оспорва се извода на съда, че въззивникът е изпаднал в забава от 31.12.2015 година и се
аргументира, че изискуемостта на задължението на строителя е настъпила на 31.12.2008
година. Този въпрос бил решен със сила на пресъдено нещо по влезлите в сила решение №
967 от 16.07.2017 година по гражд. дело № 324/2017 година на Окръжен съд - Пловдив и
решение № 1485 от 18.11.2016 година по гражд. дело № 1041/2016 година на Окръжен съд -
Пловдив. Датата 31.12.2015 година била релевантна единствено за определяне на размера на
дължимите неустойки и следвало да се тълкува само във връзка с чл. 4 от споразумението
между страните. Навеждат се аргументи, че в противен случай не би възникнало вземане за
неустойка за периода от 31.12.2008 година до 31.12.2015 година по цитираните дела, каквато
неустойка не се спори, че била присъдена и изплатена на купувача.
Моли се за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяването на ново, с
което ищцовите претенции се отхвърлят.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Г. А. Н., ЕГН
**********, с постоянен адрес: град П. чрез адв.В. Т. - АК - Пловдив, с адрес за връчване:
град Пловдив, ул. „Опълченска“ № 4, ет. 2, в който се поддържа, че същата е неоснователна,
а обжалваното с нея решение - законосъобразно, правилно и обосновано. Според страната,
съдът изследвал в пълнота вида на спорното по делото право, водените между страните
множество правни спорове и присъдените до момента неустойки за неизпълнение, както и
обсъдил приетите по делото доказателства. Правилно приел също така, че формираната сила
на пресъдено нещо е преклудирала всички факти, осъществили се до влизане в сила на
решение № 180 от 19.07.2022 година по търг. дело № 110/2022 година по описа на Окръжен
съд Бургас, както и възраженията, основани на тези факти, а именно - възраженията за
неизпълнение задължението на физическото лице за заплащане на цената, възражението за
нищожност на клаузата по чл. 3 поради противоречие с добрите нрави, за прекомерност на
неустойката, наличието на форсмажорни обстоятелства, недобросъвестност на кредитора и
2
за неполагане на грижата на добър стопанин от негова страна. Същите били и изцяло
неоснователни, като се препраща към аргументите на страната, изложени в подадените пред
първоинстанционния съд допълнителна искова молба и писмена защита. Оспорва се
оплакването на въззивника за неизправност на ищеца и се навеждат доводи за изцяло
заплатени шест вноски от уговорената цена, частично изплатена седма вноска и погасяване
на остатъка от задължението с извършеното със споразумението от 03.10.2013 година
извънсъдебно прихващане. Поддържа се, че същото има характер на спогодба по смисъла на
чл. 365 от ЗЗД, с която страните са уредили доброволно отношенията си във връзка със
сключения на 21.03.2008 година предварителен договор и за да избегнат евентуални съдебни
спорове са уредили спора във връзка с вредите - настъпили към момента на сключването му
и бъдещи, запазвайки договорната си връзка и давайки възможност на въззивника да
изпълни - да завърши и предаде обектите до 30.12.2015 година. Според въззиваемия,
обстоятелството, че с постановените между страните съдебни решения е присъждана
неустойка за периоди, предхождащи посочената дата не налага различно тълкуване, а в
сключеното споразумение имало три отделни неустоечни клаузи за различни периоди на
забава, в това число и за период преди сключване на споразумението. По отношение
възражението за изтекла погасителна давност на задължението на дружеството за
строителство се сочи, че датата 30.12.2015 година е приета за падеж за изпълнение на
главното задължение в две преюдициални за спора съдебни решения, едното влязло в
законна сила.
Моли се за отхвърляне на въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва
страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за
редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество. При извършената
служебна проверка, съгласно правомощията по чл. 269 от ГПК, Апелативен съд-Бургас
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на наведените в жалбата съображения за неговата неправилност,
Бургаският апелативен съд, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по
делото доказателства поединично и в тяхната съвкупност и съобрази и разпоредбите на
закона, намира следното:
Установява се от доказателствения материал по делото, че страните са обвързани от
договор със смесен характер - същият съдържа елементи на договор за изработка /в частта,
според която строителят се задължава да изгради определена сграда/обект, както и на
предварителен договор за покупко-продажба - относно обещанието на строителя да
прехвърли на купувача правото на собственост върху вече построения недвижим имот,
респективно - задължението на купувача да го придобие за цената и при условията,
договорени между страните/, сключен на 21.03.2008 година. По силата на същия ответникът
се е задължил да прехвърли на ищеца правото на собственост върху изчерпателно описаните
в чл. 1 от същия недвижими имоти срещу заплащане на сумата от 1 669 000 лева с включен
ДДС. В чл. 3, ал. 5 е регламентирано задължението на продавача да изпълни строителството
3
на сградата, съответно на обектите, които се продават в срок до 31.12.2008 година, изцяло
завършени. В ал. 6 на същата норма е постигнато съгласие строително-монтажните работи
да бъдат извършени от него съгласно утвърдените по съответния ред проекти, като обектите
бъдат предадени в описаната на това място степен на завършеност. В чл. 5, ал. 2 от
процесното писмено съглашение е уговорен начина на плащане на дължимата, посочена по-
горе продажна цена, а именно на седем вноски, първата от които в размер на 280 000 лева
платена при подписването му; останалите пет в размер на по 250 000 лева и шестата в
размер на 139 000 лева - в срок до конкретно посочени дати, съответно снабдяване с
определени актове.
С четири нотариални акта, а именно №№ *** всички на нотариус с рег. № * на НК с
район на действие Пловдивския районен съд правото на собственост по отношение на
процесните имоти, предмет на предварителния договор е било прехвърлено от продавача на
купувача в степен на завършеност „груб строеж“.
На 03.10.2013 година страните по делото и такива по предварителния договор са
подписали споразумение, в което се съдържа изрично изявление, че към момента на
изготвянето му ответникът не е изпълнил в уговорения в предварителния договор срок
задължението си да предаде на ищеца обектите, негов предмет, в изцяло завършен вид. За
обезщетяване вредите от забавеното изпълнение продавачът се е задължил да заплати на
купувача неустойка в размер на сумата от 216 000 лева. С разглежданото споразумение
страните са извършили прихващане на задължението на ищеца към ответника в размер на
85 000 лева за продажна цена срещу задължението на последния към ищеца в размер на
горната сума от 216 000 лева, при което положение задълженията на ищеца, произходящи от
предварителния договор за строителство и покупко-продажба на недвижими имоти са
изцяло погасени; ответникът остава задължен към него със сумата от 131 000 лева. В т. 3 е
инкорпорирано съгласието на страните за изменение на чл. 3, ал. 5 от предварителния
договор, като срокът за пълното изпълнение на задължението на ответника за завършване
строителството на процесните обекти е променен и е до 30.12.2015 година. Ако
строителството на сградата, съответно на обектите не бъде завършено в този срок, то тогава
продавачът-строител дължи на ищеца неустойка за забава в размер на 150 лева - за всеки
просрочен ден, считано от 01.01.2016 година; същият му дължи и неустойка в размер на по
5 000 лева месечно от 03.10.2013 година за всеки просрочен месец, но не по-късно от
31.12.2015 година, представляваща дължимото му обезщетение за вреди, породени от
забавено изпълнение на задължението му да завърши обектите по предварителния договор
от 2008 година.
Видно от удостоверение, издадено от главния архитект на Община Пловдив от
13.03.2020 година, обектите, предмет на предварителния договор са изпълнени на фаза
„груб строеж“. В този смисъл са и констатациите в констативния протокол от същата дата,
подписан от служители на общината.
Не е спорно между страните, че между тях са водени множество производства и по-
специално 15 на брой. В рамките на образуваното гражданско дело № 324/2017 година по
4
описа на Пловдивския окръжен съд ответникът в настоящото производство е осъден да
заплати на ищеца в същото сумата от 131 000 лева, имаща своето основание за дължимост в
споразумението от 03.10.2013 година, както и сумата от 60 300 лева, дължима отново на
основание посоченото споразумение и представляваща неустойка за неизпълнение
задължението му да завърши и предаде обектите в уговорения в същото и предварителния
договор срок за периода от 01.01.2016 година до 06.02.2017 година. По другите
производства, последното от които под № 333/2022 година по описа на Бургаския окръжен
съд, ответникът е бил осъден да заплати на ищеца неустойка с така посочено по-горе
основание до 25.07.2022 година. С решението по търговско дело № 117/2021 година по
описа на Бургаския окръжен съд ответникът, освен за неустойка за периода от 11.08.2020
година до 21.12.2020 година, е бил осъден да извърши СМР съгласно уговореното в
сключените между страните договор от 21.03.2008 година и споразумение от 03.10.2013
година.
При така установените и от първоинстанционния съд фактически обстоятелства
следват правните изводи, направени от него, към които на основание чл. 272 от ГПК
настоящият състав на съда препраща.
Релевираните от ответника основания за незаконосъобразност на решението са
свързани с твърдения за неправилно приложение на закона, изразяващо се в изводите на
съда по отношение на разпростирането на силата на присъдено нещо на предходни решения
между същите страни по отношение на претендираната неустойка за предходни на
процесния период. Твърди се, че нито едно от направените възражения не е преклудирано и
следва да бъде разгледано по същество или спорен е въпросът относно пределите на силата
на присъдено нещо.
Съгласно нормата на чл. 298, ал. 1 от ГПК, решението влиза в сила между същите
страни, за същото искане и на същото основание. В ТР № 1 от 04.01.2001 година, т. 18 на
ОСГК на ВКС е посочено, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по
отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като
предмет на делото /в тази насока и посоченото в определение № 618 от 1.08.2023 година,
постановено по търг. дело № 2176/2022 година на ВКС, I т. о./.
Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно
материално право, въведено в процеса с исковата молба и индивидуализирано чрез
основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти
и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, а чрез
петитума на исковата молба същият конкретизира неговото съдържание, като уточнява и
извежда в какво се състои претендираното или отричаното право.
При предявяване на осъдителен иск за парично вземане ищецът следва да посочи в
петитума на исковата молба и размера на иска. При предявен иск за заплащане на неустойка
следва да се посочи както нейния размер, така и периода за който същата се претендира.
Както при предявяване на иска като частичен, така и при предявяване на претенция за
неустойка за следващ период, посоченият в исковата молба юридически факт, от който
5
произтича спорното право представлява основанието на иска. В основанието на така
предявен иск за следващ период се включват всички факти, очертани от хипотезиса на
правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца
спорно материално право. При постановяване на решението съдът е длъжен да обсъди
събраните доказателства, възражения и доводи на страните, да установи реално
осъществените факти и обстоятелства и въз основа на тях да направи извод за възникването,
съществуването, прекратяването или погасяването на съответното материално
правоотношение разбирано като двустранна правна връзка, обединяваща корелативни
субективни права и юридически задължения от момента на тяхното възникване до
реализацията им.
При исковете за парично вземане, фактите са индивидуализиращи белези, а предмет
на установяване са накърненото субективно материално право и правоотношението, от
което то произтича - тяхното съществуване може да бъде отречено, въпреки, че всички
правопораждащи факти са се осъществили, както и въпреки че някои от правопораждащите
факти не са се осъществили. Материалното правоотношение се индивидуализира от целия
фактически състав, независимо от това кои факти са се осъществили и кои - не. Силата на
пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на правото в пълния му обем,
препятства последващото твърдение на ищеца, че вземането му е по-голямо, възражението
на ответника, че то е по-малко, както и последващите твърдения и възражения на ответника,
че вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално правоотношение.
Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от
съда спорно право - не само до неговия размер, но и до основанието и правната му
квалификация. Мотивите по т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2019 година по тълк. дело № 3/2016
година на ОСГТК на ВКС по отношение на пределите на силата на присъдено нещо при
предявяването на частичен иск са приложими и по отношение на предявен иск за заплащане
на неустойка/обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение, предявен за
следващ период, в който се начислява неустойката.
Силата на пресъдено нещо на решението обвързва срещупоставените страни - ищците
и третите лица, които са конституирани да им помагат, от една страна, и ответниците и
третите лица, които са коституирани да им помагат, от друга страна. Обективните предели
на силата на пресъдено нещо обхващат съществуването или несъществуването на
правоотношението, което е предмет на делото. По предмета на делото съдът се произнася в
диспозитива на решението. Определящо за това, дали произнасянето по определено
правоотношение се ползва със сила на пресъдено нещо е дали то е включено в предмета на
делото. В този смисъл е налице и задължителна съдебна практика - решение №378 от
28.07.2010 година на ВКС по гражд. дело № *** година, IV г. о. При предявен иск, вземането
по който произтича от материално правоотношение, решението по това дело се ползва със
сила на пресъдено нещо и по отношение на съществуването на материалното
правоотношение и неговата действителност, тъй като същото е включено в предмета на
делото. Произнасянето на съда с влязло в сила решение относно съществуването на
6
материалното правоотношение, от което произтича вземането, е включено в предмета на
спора и дори да липсва изричен диспозитив, установяващ неговата действителност, предвид
направени възражения за недействителност, решението се ползва със сила на пресъдено
нещо и по отношение на съществуването на това правоотношение /така и в решение № 186
от 18.07.2016 година по гражд. дело № 810/216 година на ВКС, IV г. о./. В случаите, когато
се предявява иск за парично вземане, произтичащо от неизпълнение на задължения по
договор съдът е оправомощен да се произнесе само и ако са наведени твърдения и събрани
доказателства, че след постановяването на решението за предходния период са настъпили
нови факти, даващи основание да се разгледа правоизключващо или правопогасяващо
възражение, основано на факт настъпил след постановяване на решенията между същите
страни, на същото основание, но за следващ период. В конкретния случай това биха били
факти настъпили до влизането в сила на решението по последния воден между страните
спор, докато всички осъществили се преди това са преклудирани, включително като се вземе
предвид и съобрази за част от възраженията и предмета на търг. дело № 117/2021 година по
описа на Бургаския окръжен съд, по което дело с влязло в сила решение, както вече бе
посочено по-горе, ответникът е осъден да извърши възложените му работи съгласно
уговореното между страните. Наведените от ответника в отговора на исковата молба
твърдения, с изключение на тези за погасяване на главното и акцесорното вземания по
давност, безспорно не са основани на факти от вида на така посочените по-горе, поради
което и именно първоинстанционния съд правилно ги е счел преклудирани и не ги е
разгледал по същество.
По горните доводи и съображения неоснователно съдът намира и поддържаното във
въззивната жалба от ответника, че липсва идентичност между предходно водените процеси
и настоящия предвид заявените петитум, съответно постановените диспозитиви по тях. По
всички тях ответникът е бил осъден да заплати на ищеца мораторна неустойка - за такава
забавено изпълнение на задължението му да завърши и предаде обектите, предмет на
предварителния договор от 21.03.2008 година във вида и срока, съгласно този договор и
споразумението от 03.10.2013 година, уговорена между тях като дължима в чл. 3.2 от
същото в размер на 150 лева за всеки просрочен ден, считано от 01.01.2016 година, като
различието между отделните производства е в периода от време, за който се търси същата -
всяко следващо касае друг, следващ период, през който е налице продължаващо
неизпълнение на така посоченото по-горе задължение.
Въведеното възражение за погасяване по давност на главния дълг, а оттам и на
акцесорното задължение за неустойка е също неоснователно. Според чл. 119 от ЗЗД, с
погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни
вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Предвид акцесорния характер на
задължението за неустойка, в случая следва да се приеме, че тя обезпечава изпълнението на
задължението да се изградят обектите в степента на завършеност, уговорена между
страните. Срокът за изпълнение на това задължение, залегнал в предварителния договор, е
бил продължен по изрично съгласие на страните, намерили външно изражение в
7
споразумението от 03.10.2013 година до 30.12.2015 година. От тази дата именно е започнала
да тече погасителната давност за задължението, с продължителност, съобразно чл. 110 от
ЗЗД - пет години и краен момент - 31.12.2020 година. Видно от съдържанието на наличната
измежду кориците на делото искова молба, депозирана пред Окръжен съд - Пловдив на
22.12.2020 година, със същата е бил предявен иск за реално изпълнение на процесния
договор за строителство. Поради това, давността по главното задължение следва да се счете
за прекъсната, на основание чл. 116, б. „б“ от ЗЗД. За времето на съдебния процес такава не е
текла, а след влизането на решението, с което иска е бил уважен е започнала да тече нова
давност, която към момента не е изтекла. Ето защо, не е налице давностно изсрочване на
главния дълг, което да доведе до погасяване на акцесорното задължение за неустойка.
Неоснователно е и възражението за погасяване на главния дълг с изтичане на
абсолютната давност. Съгласно нормата на чл. 112 от ЗЗД, с изтичането на десетгодишна
давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването
й, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено. Цитираната разпоредба е
неприложима към настоящия случай, доколкото задължението на дружеството да престира
надлежно изпълнение по договора за изработка не представлява парично задължение на
физическо лице, според изричната формулировка на текста на закона, без възможност за
разширително тълкуване.
От изложеното до тук е видно, че изводите на двете инстанции съвпадат изцяло и
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
На ищеца - въззиваем, с оглед изхода на настоящото производство, следва да бъдат
присъдени направените от него съдебно-деловодни разноски в размер на сумата от 3 511.50
лева, представляваща възнаграждение за ангажирания по делото един адвокат. Налице са
доказателства за тяхната реална направа, поради което и същите следва да бъдат възложени
в тежест на „Заводски строежи-ПС-Пловдив“ АД.
Мотивиран от горното и по изложените съображения, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 88 от 29.03.2024 година, постановено по търговско дело
№ 443/2023 година по описа на Окръжен съд - Бургас.
ОСЪЖДА „Заводски строежи-ПС-Пловдив“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: град Бургас, ул. „Фердинадова“ 32, ет. 1, офис 3, представлявано от
изпълнителния директор Иван Димов Димов да заплати на Г. А. Н., ЕГН **********, с
постоянен адрес: град П. сумата от 3 511.50 лева /три хиляди петстотин и единадесет лева и
петдесет стотинки/, представляваща направени от него съдебно-деловодни разноски за
въззивното обжалване на делото пред Бургаския апелативен съд.
Настоящото решение подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението му
на страните с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9