Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 01.07.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на трети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 4755 по
описа за 2019г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на Част
втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на „Т.С.“
ЕАД, чрез надлежно упълномощен представител, срещу съдебно решение № 25993 от 29.01.2019г.,
постановено по гр. д. № 69162/2016г. по описа на СРС, ІІ ГО, 64 състав, в частта, с което са отхвърлени
предявени по реда на чл. 422 от ГПК установителни искове за главница и
обезщетение за забава върху главницата, както и в частта за разноските,
предявени срещу В.М.М..
Въззивникът
– ищец поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно и постановено в нарушение на
материалния закон. В жалбата са развити оплаквания,
че първоинстанционният съд неправилно и в противоречие с действителното
фактическо и правно положение е приел, че ответникът не е титуляр на вещни права
върху имота за част от процесния период. Излага, че ответникът е собственик на
топлоснабдения имот през процесния период на основание открито завещание, с
което той е придобил съответните права и задължения на завещателя. Иска от съда да отмени решението в обжалваните части и
да бъдат
уважени изцяло предявените искове като основателни и доказани. Направено е и
искане за присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
С молба от 31.05.2019г. въззивникът „Т.С.“ ЕАД, чрез представител по
пълномощие, поддържа да бъдат уважени изцяло предявените искове, претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, както и за неговото основание и реално осъществяване
на престацията. Не представя списък по чл. 80 от ГПК. Не сочи доказателства.
Въззиваемата
страна В.М.М., в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, чрез надлежно упълномощен
представител - адв. Р. В. В. от САК, е подал отговор на въззивната жалба. Оспорва
изцяло въззивната жалба. Поддържа, че обжалваното решение е постановено
съобразно с обстоятелствата по делото и закона, като в подкрепа излага
съображения. В съдебно заседание поддържа, че през периода м. май 2012 г. до 29
април 2013 г. ответникът не е имал качеството на потребител на топлинна енергия
и поради това не дължи претендираните от „Т.С.“ ЕАД суми. Претендира разноските
по делото. Представя списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Третото
лице помагач на ищеца - „Б.“ ООД, не изразява становище по подадената въззивна
жалба. Не сочи доказателства и не претендира разноски.
В открито
съдебно заседание страните, редовно призовани, не сочат доказателства.
От
въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе предвид подадената въззивна жалба и
съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните от първоинстанционния
съд доказателства, основавайки се на релевантните правни норми, приложими към
разглеждания спор и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и
правна страна:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от
легитимирана и с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2
от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността
на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение, в обжалваната част.
Решението е допустимо
в обжалваната му част, тъй като са били налице положителните предпоставки и са
липсвали отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл
именно по исковете по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
Въззивната жалба
е неоснователна.
От събраните в
първоинстанционното съдебно производство доказателства се установи, че със заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх. № 3040969/29.06.2015г.
на СРС, „Т.С.“ ЕАД е поискало да бъде издадена заповед за изпълнение срещу В.М.М.,
като претендира от длъжника сумите: 3 623.25 лв. - неплатена главница за доставена
топлинна енергия през периода от м.05.2012г. до м.04.2014г. в топлоснабден
имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „*********“, бл. *********, аб. № 074930,
ведно със законна лихва за периода от 29.06.2015 г. до изплащане на вземането, както
и 577 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за топлинна енергия
за периода 01.07.2012г. до 17.06.2015г. В т.12 от заявлението са прецизирани
сумите както следва: 3 604.89 лв. – главница, мораторна лихва в размер на 573.56
лева, сумата от 18.36 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение
и мораторна лихва в размер на 3.44 лева. Образувано е ч. гр. д. № 37086/2015г. на СРС, ІІ ГО, 64
състав по което за посочените суми, както и за разноските по заповедното
производство, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.07.2015г.
Дружеството е уведомено за възможността да предяви установителен иск на 31.10.2016г.
В изпълнение указанията на съда е депозирана искова молба вх. № 8025270/30.11.2016г.
по описа на СРС, като е образувано гр. д. № 69162/2016г. на СРС, ІІ ГО, 64
състав. От районния съд е поискано да установи с решението си, че В.М.М., дължи
на „Т.С.“ ЕАД сумите за които е издадена заповедта за изпълнение на парично
задължение от 08.07.2015г. по ч.гр.д. № 37086/2015г. на СРС, ІІ ГО, 64 състав.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК пред
първата инстанция, чрез упълномощен представител, ответникът е депозирал писмен
отговор на исковата молба, с възражение, че не е потребител на топлинна енергия
за процесния период, тъй като едва след този период собствеността е била
придобита от В.М.М. по силата на завещание. Поддържа, че правата върху имота са
придобити с обявяване на завещанието на 29.04.2014г.
В хода на съдебното производство
районният съд е събрал писмени доказателства, като е оставил без уважение
искането за допускане на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи,
след като е приел и обявил на страните за безспорно, че спрямо процесния имот
са възникнали задължения в претендирания обем.
С обжалваното решение съдът е приел
за установено, че ответникът В.М.М. дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумите, за които
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 37086/2015г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 64 състав, както следва: 1724.08 лева – цена за доставена
топлинна енергия на адрес: гр. София, ж.к. „*********“, бл. *********, аб.
номер 074930 за периода 29.04.2013г. – м.04.2014г., вкл., ведно със законна
лихва от 29.06.2015г. до окончателното плащане, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД
- сумата от 224.44 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода 01.07.2012г. - 17.06.2015г. Отхвърлил е иска по чл.150, ал.1 от ЗЕ за
разликата до пълния предявен размер от 3 604.89 лева, както и за периода
01.05.2012г. – 28.04.2013г., както и иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД до пълния
предявен размер от 573.56 лева. Признал е също за установено, че В.М.М. дължи
на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 18.36 лева – цена за
услуга дялово разпределение за периода 01.05.2012г. - 30.04.2014г., ведно със
законна лихва от 29.06.2015г. до окончателното плащане, а е отхвърлил предявения
от „Т.С.“ ЕАД по реда на чл.422 от ГПК иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу В.М.М.
за сумата от 3.44 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху цена за услуга дялово разпределение за период на забава 01.07.2012г. -
17.06.2015г. Със същото решение съдът е осъдил В.М.М. да заплати на ищеца сумата
от 98.77 лева – разноски в исковото производство и сумата от 215.89 лева –
разноски в заповедното производство. Осъдил е „Т.С.“ ЕАД да плати на В.М.М. на
основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски за исковото производство в размер на 372.21
лева и разноски в производство по чл.423 от ГПК пред СГС по ч. гр.д. №
8259/2016г. в размер на 106.35 лева.
Решението на районния съд в
установителната част е влязло в сила, като необжалвано.
За да постанови решението си в
обжалваната част, първоинстанционният съд е приел, че ответникът е бил
собственик на процесния имот за част от процесния период, а именно за периода
29.04.2013г. – м.04.2014г., вкл., тъй като правото на собственост върху
процесния имот е придобито по завещание с откриване на наследството на
завещателя Д.П.А.– на 29.04.2013г. Тъй като ответникът е продал имота на
05.08.2014г., съдът е направил извод, че ответникът е бил собственик на имота
за част от процесния период - от 29.04.2013г. – м.04.2014г., вкл., и съгласно
чл.153 от ЗЕ той е имал качеството на клиент на топлинна енергия за този имот.
Приел е, че за периода 29.04.2013г. – м.04.2014г., вкл., главните страни по
делото са обвързани от облигационно правоотношение по договор за продажба на
топлинна енергия, която се извършва при публично известни Общи условия на
топлофикационното дружество за продажба на топлинна енергия за битови нужди -
чл.150, ал.1 от ЗЕ, като са действали Общите условия, одобрени с решение № ОУ -
001/07.01.2008г. на ДКЕВР, а след 12.03.2014г. - Общите условия, одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. Съдът е приел на основание чл.162 от ГПК, че стойността на потребената топлинна енергия за тази част от процесния
период възлиза на сумата от 1 724.08 лева. Първонистанционният съд е
приел, че след като плащане на това задължение не е установено, ответникът е
бил в забава за плащането на процесните задължения, отнасящи се за периода
29.04.2013г. - м.02.2014г., вкл. и дължи обезщетение за забава в размер на законната
лихва за процесния период, чийто размер възлиза на сумата от 224.44 лева, което
е определил на основание чл.162 от ГПК. Приел е, че за периода м.03.2014г. -
м.04.2014г., вкл., отнасящ се за месечните задължения за топлинна енергия, и
обезщетение за забава относно тези задължения не се дължи, защото ответникът не
е изпаднал в забава за плащането им преди подаването на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. Приел е за недоказано уговорен срок за плащане на
цената за дялово разпределение, доколкото клаузата на чл.36, ал.2 от ОУ
препраща към правила, определени от ищеца, както и че не е доказано ответникът
да е изпаднал в забава за плащането на цената за дялово разпределение преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. По изложените
съображения е уважил искът за цена за доставена топлинна енергия до размер от
1724.08 лева за периода 29.04.2013г. – м.04.2014г., вкл., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
и е отхвърлил за разликата до пълния предявен размер от 3604.89 лв. и за
остатъка от периода 01.05.2012г. – 28.04.2013г., а искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД е
отхвърлил за разликата до пълния предявен размер от 573.56 лв., както и за
сумата от 3.44 лв.
По основателността на подадената
въззивна жалба на ищеца досежно правилността на оспорения съдебен акт, в обжалваната
му част, настоящият съдебен състав намира следното:
Основният спорен въпрос между
страните е от кой момент ответникът В.М.М. е придобил вещни права върху топлоснабдения
имот, респ. дали дължи заплащане на потребената в имота топлинна енергия в
пълния размер от 3604.89 лв. и за остатъка от периода 01.05.2012г. –
28.04.2013г.
По делото е
установено, че ответникът е придобил правото на собственост на топлоснабдения
имот по силата на саморъчно завещание от Д.П.А., починал на 29.04.2013г. –
видно от препис – извлечение на акт за смърт № 0042 от 17.04.2014г., издаден от
Столична община, район „Триадица“ (лист 21 от делото на СРС). Това саморъчно
завещание е било обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание,
съставен от нотариус С.Т., рег. № 065 на Нотариалната камара, с район на
действие СРС, на 29.04.2014г. (лист 17 от делото на СРС).
Съгласно нормата
на чл. 48 от Закона за наследството ЗН) наследството се придобива с приемането
му. Приемането произвежда действие от откриването на наследството. Настоящият
съдебен състав приема, че ответникът е приел завета (доколкото завещателното
разпореждане се отнася само до определено имущество - ап. 38 на адрес: гр.
София, ж.к. „*********“, бл. *******) на своя праводател, който извод следва от
констативен нотариален акт № 88, том ІІ, рег. № 3989, нот. дело № 254/2014г. на
нотариус С.Т.. Т.е. ответникът е упражнил правата по завета. Съобразявайки
нормата на чл. 48 от ЗН, то следва, че В.М.М. е придобил вещни права върху
топлоснабдения имот, считано от 29.04.2013г., когато е открито наследството на
завещателя Д.П.А.(арг. от чл. 1 от ЗН). Същевременно се установи, че М. се е
разпоредил с правото си на собственост по отношение на топлоснабдения имот,
считано от 05.08.2014г. – съгласно съставения нотариален акт № 50, том ІV, рег.
№ 12091, дело № 0586/2014г. на нотариус В.Б.(лист 31 от делото на СРС). Т.е. от
неоспорените от страните доказателства по делото се установява, че само за част
от процесния период - от 29.04.2013г. до м. 04.2014г. ответникът е имал
качеството на собственик, респ. на потребител на ТЕ за топлоснабдения имот.
Отделно от изложеното се установява, че завещателят Д.П.А.е придобил право на
собственост върху имота по силата на договор, обективиран в нотариален акт №
197, том ХХХХІХ, дело № 9251/1991г. за прехвърляне на недвижим имот срещу
задължение за издръжка и гледане (лист 12-13 от делото на СРС). Прехвърлителите
на имота по този договор са си запазили правото да ползват пожизнено по-малката
южна стая от апартамента. Следва, че до момента на откриване на наследството на
завещателя Д.П.А.- 29.04.2013г., ответникът В.М.М. не е носител нито на правото
на собственост, нито на ограниченото вещно право да ползва имота. В този смисъл
съдът приема, че за периода до 29.04.2013г. (т.е. от 01.05.2012г. – 28.04.2013г.
вкл.) ответникът не е имал качеството клиент на топлинна енергия и не е бил длъжен да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в
имотите и да заплаща цената за топлинната
енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3
от ЗЕ – съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Въззивникът не оспорва установения
размер от 1 724.08 лева – цена за доставена топлинна енергия на адрес: гр.
София, ж.к. „*********“, бл. *********, аб. номер 074930 за периода
29.04.2013г. – м.04.2014г. вкл. и на основание чл.269, изр.2 от ГПК, съдът намира първоинстанционното
решение за правилно в частта, с която е отхвърлен иска по чл.150, ал.1 от ЗЕ за
разликата над 1 724.08 лева до пълния предявен размер от 3 604.89 лева, както и
за периода 01.05.2012г. – 28.04.2013г.
Съгласно чл.33,
ал.1 от ОУ, одобрени с решение № ОУ - 001/07.01.2008г. на ДКЕВР срокът за
плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия за периода от 29.04.2013г.
до м.02.2014г., вкл. е 30 - дневен след изтичане на месеца, за който се
отнасят, а за периода м.03.2014г. - м.04.2014г., вкл. е 30 - дневен след публикуването
на дължимите суми в интернет страницата на ищеца - съгласно чл.33 от ОУ,
одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. Клаузата на чл.33, ал.4 от
ОУ, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, постановява, че
обезщетението за забава в размер на законната лихва се начислява само върху
задължението за действителното разходвано количество топлинна енергия за
отчетния период, установено на база изравнителните сметки, ако не е платено в
30 – дневен срок от публикуването общата фактура в интернет страницата на
ищеца. Настоящият съдебен състав приема, че ответникът е бил в забава за
плащането на процесните задължения за периода 29.04.2013г. - м.02.2014г., вкл.
и дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за процесния период,
чийто размер възлиза на сумата от 224.44 лева. Доколкото за периода от
м.03.2014г. до м. 04.2014г. по делото не се установява, тъй като не са представени доказателства
дали, респ. към коя дата дружеството е публикувало на електронната си страница
месечно дължимите суми или тези по чл.32, ал.2 от ОУ, респективно за датата на
която това е сторено, то следва да се приеме, че липсва покана за плащане,
която да поставя клиента в забава, поради което вземането за лихва за забава за периода от
м.03.2014г. до м. 04.2014г. не е доказано. Страните не са договорили падеж, както и не се установява
покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на чл. 84, ал.2 от ЗЗД, поради което съдът приема, че ответникът не е в забава, респ. не дължи на
ищеца сума за обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за периода от
м.03.2014г. до м. 04.2014г. и за разликата до пълния предявен размер от 573.56 лв.
За отхвърлянето на установителните искове
по чл.422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД до пълния предявен размер от
573.56 лева и за сумата от 3.44 лв. – обезщетение за забава върху цената за услугата
дялово разпределение, ищецът не е изложил доводи във въззивната си жалба,
поради което и на основание чл.269, изр.2 от ГПК, съдът намира
първоинстанционното решение за правилно и в тази част, доколкото не се
установява да е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма.
Като е достигнал
до същия правен извод, първостепенният съд е постановил правилен и
законосъобразен акт, в обжалваната част, което въззивният съд потвърждава.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
При този изход на спора, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да бъдат присъдени претендираните от въззиваемата
страна разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. По
делото са представени доказателства, че реално заплатеното адвокатско
възнаграждение от въззиваемата страна за един адвокат е в размер от 700 лева
(съгласно договор за правна защита и съдействие № 702514 от 29.03.2019г. - лист
13 от делото).
Въззивната инстанция намира за
основателно възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, своевременно
направено от представителя на въззивника. Размерът на адвокатското възнаграждение
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения е 386.34 лв. (при материален интерес във
въззивното произовдство от 2233.37 лв.). Във въззивното производство е
проведено едно открито съдебно заседание и не са събирани нови доказателства,
поради което платеното адвокатско възнаграждение от 700 лева е прекомерно. По
изложените съображения съдът го намалява до минималния размер по чл. 7, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като осъжда „Т.С.“ ЕАД да заплати на В.М.М. сумата от 386.34 лв. – разноски за
въззивното производство.
Така мотивиран и на основание чл. 271,
ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 25993 от 29.01.2019г., постановено по гр. д. № 69162/2016г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 64 състав, в обжалваната част.
Решение № 25993 от 29.01.2019г., постановено по гр. д. № 69162/2016г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 64 състав, в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на В.М.М., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 386.34 (триста осемдесет и шест лева тридесет и четири стотинки) лева, представляваща разноски по въззивно гр. д. № 4755/2019г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – „Б.“ ООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.