РЕШЕНИЕ
№ 76
гр. Бургас, 24.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и
осми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско дело
№ 20212001000216 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Ю.Б.“ АД
чрез упълномощен адвокат Пл. П. против решение № 7/26.03.2021г.,
постановено по т.д. № 24/ 2020 г. по описа на Окръжен съд – Сливен,
изменено в частта за разноските с определение №260062/20.05.2021 год. С
решението е отхвърлен предявения от банката иск против „М.“ ЕООД, Т. АЛ.
Г. и Т. П. ИВ. за признаване за установено по отношение на ответниците, че
дължат солидарно по договор за кредит от 12.07.2007 год. главница в размер
на 33 536,50 лв., ведно със законната лихва за забава от 28.11.2013 год.,
договорна лихва в размер на 8 042,24 лв. за периода от 21.08.12 год. до
26.12.13 год. и сумата от 60 лв. за такси, за които е издадена заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. №4634 от 2013 година
по описа на Районен съд Сливен, както и предявения в условията на
евентуалност иск за осъждане на същите ответници да заплатят солидарно на
„Ю.Б.“ АД по договор за кредит от 12.07.2007 год. главница в размер на
33 536,50 лв., ведно със законната лихва за забава от 28.11.2013 год.,
договорна лихва в размер на 8 042,24 лв. за периода от 21.08.12 год. до
26.12.13 год и сумата от 60 лв. за такси.
1
Решението се обжалва в частта, с която са отхвърлени исковете с
правно основание чл.422 от ГПК, за приемане за установено, че ответниците
„М.“ ЕООД, Т. АЛ. Г. и Т. П. ИВ. дължат при условията на солидарност
сумите, за които са издадени заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист по ч.гр.д. №4634 от 2013 година по описа на Районен съд
Сливен, както и в частта за разноските.
Твърди се във въззивната жалба, че фактическите констатации и
правни изводи на първоинстанционния съд са необосновани и са постановени
при неправилно тълкуване на фактите по делото по отношение на
прекъсването на погасителната давност.
Заявява се, че поради преустановяване на плащанията от
ответниците, считано от 21.08.2012 година (падежа на 61-ва погасителна
вноска по погасителен план), на основание член 24 буква „г“ и член 25 буква
„б“ от договора за кредит, във връзка с член 60 ал.2 от ЗКИ, „Ю.Б.“ АД
предприела действия по обявяване на кредита за незабавно, изцяло и
предсрочно изискуем преди крайния срок на погасяване. Твърди се, че
първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
установителни искове, предявения по реда на член 422 ГПК след депозирано
възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение. Сочи се, че в
настоящото исково производство следва да е налице пълна идентичност на
вземанията и обстоятелствата от предходно развилото се заповедно
производство. Поради тази причина, в исковата молба са изложени
обстоятелства и доказателства, съответстващи на твърденията в заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Според въззивника,
независимо от това, съдът е длъжен да направи самостоятелна преценка за
редовността на връчването на изявлението за обявяване на предсрочна
изискуемост от гледна точка на формалните изисквания на закона, която не е
обусловена от липсата на оспорване от страна на длъжниците. Заявява се, че
такава преценка не е направена от Окръжен съд Сливен, който въобще не
разглежда начина на връчване на поканите и редовността на обявяване на
предсрочната изискуемост, а единствено посочва, че връчването е редовно,
без изложени конкретни аргументи и че длъжниците не го оспорват, а ищецът
не може да се позовава на нередовно уведомяване за предсрочна изискуемост,
тъй като черпи права от нея. Посочва се, че предсрочната изискуемост има
2
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
настъпването й. Излагат се съображения, че в нотариалната покана, чрез
която е упражнено правото на кредитора да обяви едностранно предсрочната
изискуемост, е отбелязано единствено, че е връчен екземпляр от същата на
6.11.2013 година, респективно 24.10.2013 година, срещу уведомление с
изтекъл 14-дневен срок, без да е посочена причината, наложила връчването по
този начин. Заявява се, че ненамирането на адреса не е достатъчно основание
за връчване по реда на член 47 ГПК, а липсата на данни за изпълнение на
процедурата по член 47 ал.1 ГПК от гледна точка на доказаност на
предпоставките за прилагане на сочената процедура следва да се обсъдят
самостоятелно от съда за преценка надлежността на удостоверената дата от
нотариуса.
Въззивникът твърди, че съгласно ТР№ 8 от 02.04.2019 год. по т.д.№
8/ 2017 год. на ОСГТК на ВКС, в производството по член 422, връзка с чл.
415 ГПК нормата на чл.235 алинея 3 ГПК намира приложение по отношение
на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и предявения по реда на член 422 ГПК иск за установяване
дължимостта на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата
на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била редовно обявена за длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Твърди се, че в процесния случай в хода на производството, а именно на
21.07. 2020 година е настъпил крайния падеж за погасяване на кредита.
Затова, според въззивника, валидната дата, определяща началото на
давностния срок е 21.07.2020 год., като съдът неправилно не е взел предвид
редица обстоятелства, които по своята същност представляват действия,
прекъсващи давността и преди тази дата. Такова действие представлява
признанието на дълга от длъжника по чл.116 б.“а“ от ЗЗД, което може да бъде
обективирано и с конклудентни действия. Заявява се, че между страните е
било сключено споразумение от 17.12.2013 год., с което длъжниците изрично
са признали задълженията си по конкретно посочени договорни
правоотношения. Въззивникът сочи, че това споразумение е подписано от Т.
П. ИВ. и Т. АЛ. Г., лично като физическо лице и в качеството му на управител
3
и представляващ на длъжника „М. ЕООД“. В споразумението изрично е
посочено, че е във връзка с процесния договор за кредит, длъжниците
признават вземането на посочените договорни основания, което е достатъчно
и ясно категорично изявление, удостоверяващо законовите изисквания на
член 116 б“а“ ЗЗД. Твърди се, че правилно от Окръжен съд Сливен
сключването на споразумението от 17.12.2013 година е възприето като
основание за прекъсване на давността, но не е взето предвид, че в
продължение на направеното с посоченото споразумение признание на
задълженията, длъжниците са продължили да изпълняват поетите задължения
и да правят системни, договорени в споразумението плащания към банката до
23.02.2015 година. Заявява се, че в справката по член 366 от ГПК са
отразени усвоените, начислени и погасени суми по кредита към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, тъй
като установителните искове се считат предявени от момента на подаване на
заявлението. Твърди се, че доброволните плащания, направени след това,
представляват обстоятелства, които следва да се вземат предвид на осн.чл.235
ал.3 от ГПК, доколкото са от значение за спорното право. Сочи се, че
доброволните плащания са отразени в счетоводството на банката като
погасявания по процесния кредит, което се установява и от отговора на
въпрос №8 към съдебно-счетоводната експертиза. Според въззивника,
извършените плащания от длъжниците в продължение и изпълнение на
споразумението представляват конклудентни действия, които прекъсват
давността по см.на чл.116 б.“а“ от ЗЗД.
Въззивникът се позовава и на молба, депозирана от длъжниците на
08.12.2014 год., с която са заявили желанието си за запазване действието на
споразумението. Според него съдържанието на молбата, включващо искане за
разсрочване на плащането, обуславя извод, че тя съдържа признание на
задължението от страна на длъжниците и поради това съгласно член 116 б.“а“
ЗЗД прекъсва давността. Фактът, че в тази молба като вносител на самите
плащания е посочено лице, което не е законен представител на дружеството
(управител) е ирелевантно и това е така, тъй като на това изявление не е
направено противопоставяне от страна на управителя на дружеството
(аргумент нормата на член 301 ТЗ). Намира, че това представлява правна
простъпка и за нея са приложими нормите за сделките. Противопоставяне не
само не е имало, а напротив - действията на третите лица са приемани за
4
валидни. Като страна в споразумението ответниците са поели задължение за
заплащане на месечни погасителни вноски, а банката от своя страна е поела
ангажимент да не предприема принудителни действия спрямо тях. За всяко
направено плащане от третите лица по споразумението е налице знание от
страна на длъжниците, доколкото от тяхна страна не е направено отделно
плащане, а в същото време са знаели, че споразумението се изпълнява и са се
ползвали от това. Като последица от прекъсване на давността от 17.12.2013,
от 18.12.2014 год., както и всяко направено след това плащане, е започнало
течението на нова петгодишна давност. Заявява се, че давността е прекъсната
и с подаването на молбата за образуване на изпълнително дело с искане за
предприемане на конкретно посочени изпълнителни способи, а предприетите
от съдебни изпълнители действия след това не са предмет на настоящото
производство.
Въззивникът моли да бъде отменено обжалваното решение и се
постанови ново, с което да се уважат предявените искове за установяване
съществуването на вземанията, дължими от въззиваемите при солидарност.
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор на въззивната жалба от
„М.“ ЕООД, Т. АЛ. Г. и Т. П. ИВ., чрез общия им пълномощник адв.Д..
Поддържат, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно
и следва да бъде потвърдено.
Намират за правилни изводите на ОС Сливен за това, че банката е
упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем . Това се е
осъществило чрез връчване на нотариални покани на 24.10.2031 год. и на
06.11.2013 год. и е релевантен факт, наведен в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и в исковата молба. Сочи се, че
ищецът е доказал този факт с представянето на нотариалните покани и дори
във въззивната жалба се твърди, че банката е отправила уведомление до
длъжниците за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Въззиваемите
не оспорват, признават и твърдят, че волеизявлението на банката за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до тях на посочените по-горе
дати. Споделят се съображенията на ОС Сливен, че ищецът не може да
твърди нередовно уведомяване за предсрочната изискуемост, тъй като черпи
права от нея. Заявява се, че банката няма интерес да обжалва решението с
довод, че съдът е приел за установен твърдян от нея юридически факт, който
5
я ползва, както и няма интерес да оспорва истинността на собствените си
доказателства - нотариални покани. Посочва се, че за пръв път във въззивната
жалба банката твърди, че волеизявлението й за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем не е достигнало до кредитополучателя и поръчителите,
тъй като нотариалните покани не са им връчени редовно. Тези твърдения,
според въззиваемите, са преклудирани, тъй като не са наведени в хода на
съдебното дирене пред първата инстанция. Освен това нотариалните покани
са представени с исковата молба и не са оспорени от страните в преклузивния
процесуален срок. Сочи се, че нотариалната покана има официална
удостоверителна сила по смисъла на член 179 ГПК за установените в нея
факти, която е обвързваща за съда. Въззиваемите намират, че съдът няма
правомощия да извърши проверка на истинността на документа, ако той не е
оспорен от страните по реда на чл.193 ГПК, поради това непроизнасянето на
съда относно редовността на връчването и истинността на удостоверяването
му не съставлява процесуално нарушение, а е съблюдаване на принципа на
диспозитивното начало. Заявяват, че твърдяната липса на данни за
изпълнение на процедурата по чл.47 ал.1 ГПК от гледна точка на доказаност
на предпоставките за прилагането й, е ирелевантна за настоящия спор. Няма
законни изисквания за форма и ред, по които волеизявлението на банката да
бъде съобщено на длъжника. Евентуалното неспазване от нотариуса на
процедурата по чл.47 ал. 1 ГПК не опровергава твърдения от двете страни по
делото факт, че волеизявлението на банката за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита е достигнало до кредитополучателя и поръчителите
към 24.10.2031 год. и 06.11.2013 год.
В отговора се изразява становище, че правилно
първоинстанционният съд е приел, че от сключване на споразумението от
17.12.2013 година петгодишния давностен срок е изтекъл на 17.12.2018
година. Оспорва се извода на първоинстанционния съд, че с подписване на
споразумението ответниците са признали своето задължение и че с посочване
на номера и датата на договора за кредит е ясна волята на страните кое
задължение признават. Въззиваемите намират, че от споразумението не може
да бъде направен извод за признаване на целия дълг, тъй като в него не е
посочен размера му, а съгласно практиката на ВКС посочването на номер,
под който банката води кредита, не е достатъчно за индивидуализация на
дълга с оглед неговото признаване. Поддържат, че частичното плащане на
6
едно задължение не съставлява признание на цялото задължение по смисъла и
с последиците на член 116 б.“а“ ЗЗД, в какъвто смисъл са изводите в
първоинстанционното решение. Дори и да се приеме, че е налице признание,
то представлява еднократен акт, който не може да има продължение във
времето с други действия, които сами по себе си не са признания на дълга.
Прекъсването на давността като последица от признанието на дълга настъпва
към момента на самото признание, от който момент започва да тече нова
давност. Заявява се, че всички плащания след подписване на споразумението
са извършени от трети за кредитното правоотношение лица, като
ответниците не са нито наредители, нито получатели на плащанията.
Признанието може да има правни последици за длъжника, само ако е
направено от него. Действия на трети лица нямат последиците на признания
на дълга.
Според въззиваемите, правилен е извода на съда, че молбата на Г.Т.
Г.а не може да се третира като признание на задължението от длъжника, тъй
като не са представени доказателства за учредена представителна власт.
Според тях позоваването на чл.301 от ТЗ е неоснователно, тъй като
дружеството е узнало за молбата едва при получаването на съдебните книжа
и веднага е предприело оспорване като подписана от лице без представителна
власт.
Моли се за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
Не е подаден отговор от третото лице.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата
съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и
прилагайки закона, приема следното:
В исковата си молба, предявена пред Окръжен съд Сливен, ищецът
претендира да бъдат установени вземания по договор за банков кредит
„Бизнес револвираща линия – плюс“ № *** от 12.07.2007 год., сключен с „М.
ЕООД, обезпечен с поръчителство на Т.Г. и Т.П., за които се е снабдил със
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. №4634 от
2013 година по описа на Районен съд Сливен. В исковата молба ищецът
изрично сочи, че поради допусната забава в плащанията по погасителен план
към анекс №4, е упражнил правото си да обяви задължението за изцяло
предсрочно изискуемо, като волеизявлението за това е било връчено на
7
длъжника и поръчителя Т.Г. с нотариална покана на 06.11.2013 год., а на
поръчителя Т.И. – с нотариална покана, връчена на 24.10.2013 год. Както се
установява от съдържанието на исковата молба и от заявлението по чл.417 от
ГПК, образувано в ч.гр.д.№4634/13 год. на СлРС (приложено), основанието за
възникване на материалното право на банката е настъпването на предсрочната
изискуемост на задълженията по кредитната сделка на 14.11.2013 год. –
датата, на която е изтекъл срока за доброволно плащане, даден с
нотариалните покани. Настъпването на крайния падеж на задълженията не се
сочи изрично като основание за възникване на дълга, нито в исковата, нито в
допълнителната искова молба, въпреки, че в последната са развити
съображения за нередовност на връчването по чл.47 от ГПК, както и че не
датата в нотариалната покана е дата на настъпване на предсрочната
изискуемост. При така установеното въззивният съд счита, че
първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за установяване съществуване
вземанията на банката след упражнено преобразуващо право за обявяване на
задълженията за изцяло предсрочно изискуеми, още повече, че фактическите
и правните твърдения в исковата молба трябва да съвпадат изцяло с тези по
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а към датата на
подаването му (28.11.2013 год.) крайния падеж на задълженията все още не е
бил настъпил. Съдебната практика последователно приема, че настъпването
на крайния падеж на задълженията следва да бъде съобразено като факт по
чл.235 ал.3 от ГПК, ако не се установи предсрочна изискуемост, но това не
подменя правопораждащия юридически факт, сочен от кредитора –
предсрочна изискуемост на дълга.
При условието на евентуалност е предявен и осъдителен иск за
вземанията, като с исковата молба цялото вземане по договора за кредит е
обявено за предсрочно изискуемо.
С обжалваното решение исковете са отхвърлени, като е прието от
първоинстанционния съд, че вземанията са погасени чрез плащане и по
давност. Решението е обжалвано частично, само в частта, в която се
отхвърлени установителните искове с правно основание чл.422 от ГПК, ето
защо в частта, касаеща осъдителната претенция, е влязло в сила.
От фактическа страна пред настоящата инстанция е безспорно, че на
12.07.2007 год. „Д.“ АД с правоприемник „Ю.Б.“ АД и „М. ООД са
8
сключили договор за кредит продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“, по
който на кредитополучателя е отпуснат кредит във формата на кредитна
линия в размер на 50 хиляди лева за срок от 240 месеца. Съгласно член 6/1/ от
договора, за обезпечаване на всички вземания на банката по договора за
кредит се учредява поръчителство от Т.Г. и Т.И.. На същата дата е сключен
договор за поръчителство с горните лица, приложен по делото. На 16.08.2008
год. е подписан анекс №1, с погасителен план, с който се прекратява по-
нататъшното усвояване на кредита и е уговорено погасяването му на равни
месечни вноски по главница за срок от 60 месеца. На 21.07.2009 год. е
подписан анекс №2, с който на длъжника е предоставен период за облекчен
ред за погасяване на дълга с месечна погасителна вноска от 800 лв.
Натрупаната и непогасена лихва през периода от 12 месеца е дължима
еднократно в края на периода, а при неплащане подлежи на преоформяне към
редовната главница по кредита – чл.3.3. На 19.08.2010 год. е подписан анекс
№3, с нов погасителен план със срок на издължаване до 21.07.2020 год. На
05.04.2012 год. е подписан последния анекс към договора, ведно с
погасителен план, с който е уговорен период на облекчено погасяване, през
който ще се заплащат само дължимите лихви – чл.3.
С нотариални покани, връчени на длъжника и поръчителя Т.Г. на
06.11.2013 год. и на поръчителя Т.И. на 24.10.2013 год. „срещу уведомление с
изтекъл 14-дневен срок“, т.е. след залепване на уведомление по чл.47 от ГПК,
поради допуснато просрочие по договора, на осн.чл.24 б.“г“ и чл.25 б.“в“ от
същия кредиторът е обявил кредита за изцяло предсрочно изискуем преди
крайния срок на погасяване. Въззиваемите не оспорват и признават, че
нотариалните покани са достигнали до тях на тези дати. Това тяхно твърдение
се подкрепя изцяло от изявлението на страните в споразумението с дата
17.12.2013 год. Последнотото е сключено след снабдяването на кредитора със
заповед за изпълнение № 2963/29.11.2013 год. и изпълнителен лист по ч.гр.д.
№4634/13 год. на СлРС, с които на длъжниците е разпоредено да заплатят
солидарно целия, предсрочно изискуем дълг. С чл.1 от споразумението
длъжниците признават размера на дълга, в който се включват всички
присъдени суми, както и дължимите законови лихви. От това следва, че към
17.12.2013 год. длъжниците са знаели за издадените в полза на банката
заповед и изпълнителен лист и са се съгласили, както с основанието, така и с
размера на присъдените суми, което изключва основателността на
9
твърдението на кредитора за съмнения относно редовността на връчването на
нотариалните покани и достигането на волеизявлението за обявяване на
предсрочната изискуемост до дружеството и поръчителите – физически лица.
Със споразумението длъжниците са поели задължение за заплащане на сума
от 1000 лв. за срок от 12 месеца, считано от м.януари 2014 год., по два техни
кредита в „Ю.Б.“ АД, като непогасената част от задължението в края на
периода остава дължима. Не се спори между страните, от представените
документи и от заключението на икономическата експертиза са установява,
че по сметката, посочена в споразумението, са правени вноски в уговорения
размер в периода от 20.01.2014 год. до 20.10.2014 год., включително по
делото с допълнителната искова молба са представени платежните
документи. Вносители са трети за спора лица – С. Т. Г.а – Й. и Г.Т. Г.а. От
основното заключение, допълнителното такова и от поясненията на вещото
лице в съдебно заседание става ясно, че от общото заплатената сума от 16 100
лв. с основание „вноска по кредит „М.“ ООД“, само сумата от 13 002,04 лв. е
отнесена от банката като плащания по процесния кредит. Допълнително е
установено от вещото лице, че след прехвърлянето на договорите за кредит от
„Д.“ АД на „Б.“ АД, същите придобиват нови номера, като новия номер на
процесния кредит е ***. От представената от банката справка за погашенията
на дълга се установява, че последното осчетоводено плащане по процесния
договор е от 20.06.2014 год., като със сумата от 13 002,04 лв. е погасена
главница в размер на 1000 лв., договорни лихви в размер на 8 042,24 лв.,
разноски в размер на 1 952,02 лв. и законна лихва в размер на 2007,78 лв.
На 08.12.2014 год. е депозирана молба от Г.Т. Г.а като пълномощник
на дружеството, да бъде удължено извънсъдебното споразумение за
изплащане на задълженията по две кредитни сделки за още 12 месеца.
Въззивникът твърди, но не се доказва след тази дата да са правени вноски за
погасяване на дълга. На 15.08.2019 год. кредиторът е подал молба до ЧСИ П.
Г. под №*** на КЧСИ за образуване на изпълнително дело въз основа на
издадените изпълнителни листи от 29.11.2013 год. по ч.гр.д.№4635/13 год. на
СлРС и по ч.гр.д.№4634/13 год. на СлРС и е поискал принудителното
изпълнение да се насочи върху ипотекирания недвижим имот. Заповедта за
незабавно изпълнение и поканите за доброволно изпълнение са връчени,
както следва: на длъжника-юридическо лице на 11.11.2019 год. чрез Г. Г.а –
л.73 – 74 на приложеното ч.гр.д.№4634/13 год. на СлРС; на поръчителя Т.Г. на
10
11.11.2019 год. чрез съпругата му Г. Г.а и на поръчителя Т.И. на 03.11.2019
год. чрез дъщеря му Т. И.а – л.69 – 70. На стр.149 от ч.гр.д.№4634/13 год. на
СлРС е приложено пълномощно, с което Т.Г. като управител на „М.“ ООД е
упълномощил Г. Г.а и С. Г.а да представляват дружеството във всички
аспекти от търговската му дейност. Подписът на упълномощителя е заверен
от нотариус на 29.08.2013 год.
Длъжниците са противопоставили възражение за погасяване на
вземанията по давност, което е счетено за основателно от ОС Сливен и
претенциите са отхвърлени. Доводите на банката за прекъсване на давността
по чл.116 б.“а“ от ЗЗД с признания на длъжниците след датата на подписване
на споразумението (17.12.2013 год.) са счетени за неоснователни.
Съпоставката на коментираните по-горе дати показва, че кредиторът е
предприел действия по изпълнение почти шест години след като му е бил
издаден изпълнителен лист.
Въззивната инстанция приема, че задълженията по кредитната сделка
са трансформирани едностранно от кредитора в изцяло предсрочно
изискуеми. Безспорно е и от заключението на икономическата експертиза се
установява, че длъжниците са изпитвали трудности в погасяването на
вноските през значителен период от време, което е причина за сключването
на анексите и предоставянето на облекчени условия за погасяване. Видно е от
основното заключение, че при подписването на анекс №4 сумата на
съществуващите задължения е преоформена чрез натрупване към усвоената
редовна главница по кредита и след изтичане на периодите на облекчено
погасяване върху дълга е натрупана начислената, но непогасена лихва. Така
върху усвоената главница в размер на 50 000 лв. е натрупана още сумата от
3 125,50 лв. Към датата на подаване на заявлението дълга включва 53 125,50
лв. главница, 41 018,93 лв. договорна лихва и 140 лв. такси. Последното
плащане е осъществено на 15.11.2012 год., като с него са погасени лихви с
падеж 21.07.2012 год. Към датата на подаване на заявлението първата
непогасена вноска е била тази с падеж 21.08.2012 год. и са били дължими
общо 16 вноски.
Кредиторът не отрича, че е отправил волеизявление за обявяване на
предсрочна изискуемост по чл.60 от ЗКИ с нотариална покана, която с
обвързваща доказателствена сила на официален удостоверителен документ
11
задължава съда да приеме, че волеизявлението на банката е достигнало до
длъжниците чрез фингирано връчване съответно на 06.11.2013 год. и на
24.10.2013 год. Доказателствената сила по чл.179 от ГПК може да бъде
оборена само след оспорване и провеждане на нарочно производство по
чл.193 от ГПК, каквито по делото няма. Освен това, както се каза по-горе,
споразумението от 17.12.2013 год. представлява косвено доказателство, че
длъжниците действително са узнали за обявената предсрочна изискуемост и
именно това е моментът, от който е падежирало предсрочно цялото
задължение – т.18 от ТР №4/2013 год. на ОСГТК ВКС.
С нормата на чл.422 от ГПК е създадено едно изключение от общото
правило, че искът се счита предявен с постъпването на исковата молба в съда
– чл.125 от ГПК. Това правило, според което искът се счита предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
ако е спазен срокът по чл.415 от ГПК, е въведено в интерес на кредитора, тъй
като свързва настъпването последиците от предявяване на иска с момент,
предхождащ упражненото материално право с подаване на искова молба – в
частност прекъсването и спирането на погасителната давност – т.9 от ТР
№4/2013 год. Не се спори, че макар и шест години след подаване на
заявлението и снабдяване със заповед и изпълнителен лист, кредиторът все
пак е предприел действия по принудително изпълнение, в срока по чл.415 от
ГПК длъжниците са депозирали възражения и като резултат е предявен
процесния установителен иск. Процесуалният закон не дава срок на
кредитора, в който да предприеме действия по своето удовлетворяване, но
следва да се дължи сметка, че правовият ред не позволява безкрайно
бездействие и именно поради това е въведен институтът на погасителната
давност. По правило кредиторът не се санкционира за бездействието си
когато не е могъл да действа (напр.докато трае процеса за вземането), но
когато той може да избира дали да упражни правата си или не, давност тече –
така т.10 от ТР №2/26.06.2015 год. по т.д.№2/13 год. ОСГТК ВКС. Условието
да започне исковия процес за вземането по чл.422 от ГПК стои в поведението
на кредитора – когато той пристъпи към действие и поиска връчване на
заповедта от съдебния изпълнител след образуване на изпълнително дело,
едва тогава длъжникът би могъл да възрази. Когато кредиторът бездейства и
не позволява да настъпи условието, той не може да черпи права от
собственото си поведение, в частност не може да му се признае, че в периода
12
от подаване на заявлението до предявяване на установителния иск
погасителната давност е спряла да тече. Значителния период на бездействие
следва да бъде съобразен като факт, настъпил след подаване на заявлението,
като тълкувателната практика на ВКС последователно приема, че фактите по
чл.235 ал.3 от ГПК следва да бъдат съобразени – ТР №4/18.06.2014 год. по
т.д.№4/13 год. на ОСГТК ВКС, ТР №8/21.02.2019 год. по т.д.№8/17 год. на
ОСГТ ВКС. Затова въззивният съд счита, че като материално правна
последица от подаването на иска е настъпило единствено прекъсване на
погасителната давност на 28.11.2013 год. – датата на подаване на заявлението
пред РС Сливен.
След този момент са настъпили факти, които според въззивника са
прекъснали давността на осн.чл.116 б.“а“ от ЗЗД – подписано е споразумение,
извършени са плащания и е депозирала молба от трето за спора лице.
Според въззивния съд, споразумението е прекъснало погасителната
давност, тъй като в същото действително се съдържа признание на дълга.
Съдебната практика приема, че признанието представлява волеизявление на
длъжника, с което пряко и недвусмислено се заявява, че съществува самото
задължение, а не фактите, от които произтича, като преценката дали
длъжникът желае да потвърди конкретен дълг се прави при отчитане на
всички обстоятелства и дори може да бъде изводимо от конклудентни
действия – реш.№161/03.02.2016 год. по т.д.№1934/14 год. ІІ т.о. ВКС,
реш.26/24.07.2018 год. по т.д.№1853/17 год. І т.о. ВКС и др. В случая
споразумението се отнася за две кредитни сделки, вкл.процесната, описани
като номер и дата на договора, и съдържа цялостно признание на размера на
дълга, в който се включват всички присъдени суми и дължимите законови
лихви. Трябва да се подчертае, че споразумението е сключено съвсем скоро
след предприетите действия за обявяване на целия дълг за предсрочно
изискуем и издаване на заповед за незабавно изпълнение и това обяснява
признанието на „присъдените“ суми. Според съда, липсата на конкретен
размер на дълги се преодолява именно с използвания израз, от който става
ясно, че длъжниците знаят за издадената заповед и са наясно с размера. Освен
това, със споразумението е договорено разсрочено погасяване за срок от 12
месеца с вноски от 1000 лв., които съществено се различават от последния
погасителен план и това идва да покаже, че те са били информирани за
предсрочната изискуемост, за размера на целия дълг, за възможността срещу
13
тях да започне изпълнение и именно за да го избегнат те са се съгласили да
погасяват по 1000 лв. месечно, като след края на срока непогасената част
остава дължима.
Плащанията, предприети след споразумението, са извършени от Г. Г.а
и С. Т.-Й. (таблица на стр.6-7 от основното заключение). Тази плащания биха
представлявали признание на дълга и биха прекъснали погасителната давност
само ако се установи, че са извършени от третите лица по възлагане на
длъжника (делегация за плащане) или от името на длъжника и за негова
сметка при валидно учредена представителна власт.
В случая въззиваемите са поддържали, че плащанията са предприети от
трети лица, които не са упълномощени от длъжника, но това възражение се
основава на неверни фактически твърдения. В приложеното ч.гр.д.№4634/13
год. на СлРС се съдържа пълномощно, с което управителят на „М.“ ООД е
упълномощил Г. Г.а и С. Г.а да представляват дружеството пред всички банки
в страната, като имат правото да обслужват банковите сметки - да внасят,
извършват преводи, теглят суми, да ги закриват, да откриват нови в лева и
валута, като за целта подписват необходимите документи. Пълномощното е
заверено от нотариус на 29.08.2013 год. – преди банката да предприеме
действия по обявяването на предсрочна изискуемост и снабдяване със заповед
за изпълнение, преди сключване на споразумението от 17.12.2013 год. и
преди всички последващи плащания. От това следва, че погасяванията на
дълга са били предприети от пълномощници на дружеството, с което
последиците са настъпили директно в правната сфера на представлявания,
вкл. всяко едно от тях представлява признание на дълга. В практиката си ВКС
последователно приема, че признанието е едностранно волеизявление, с което
длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора си,
вкл. е възможен извод за признание да бъде обоснован и от предприемане на
частично плащане, според съдържанието на волеизявлението и поведението
на длъжника във всеки конкретен случай (напр.решение №105/05.06.2014 год.
по т.д.№1697/13 год. І т.о. ВКС). Тук следва да се държи сметка, че
частичните плащания на дълга в периода от 20.01.2014 год. до 20.10.2014 год.
са били предприети в изпълнение на постигнато с банката извънсъдебно
споразумение, в което длъжниците са признали изцяло съществуването на
дълга. При подписване на споразумението въззивникът се е отказал от
14
преимуществото си да иска изпълнение веднага на целия дълг, а след
отстъпки е приел погасяване на части. Затова плащанията не са частични по
усмотрение на длъжниците, а представляват изпълнение на споразумение за
разсрочено плащане на вече признат дълг. Всяко от тези плащания,
предприето на уговорената падежна дата и в уговорения размер, следва да се
възприеме от съда като признание чрез конклудентни действия по чл.116
б.“а“ от ЗЗД, прекъсващо погасителната давност. Тук следва да се държи
сметка, че със самото подписване на споразумението кредиторът се
задължава да не предприема принудителни действия, докато то се спазва,
затова и не може да се приеме, че докато длъжниците са плащали на части,
въззивникът неоснователно е бездействал. Видно е от основното заключение,
че последното плащане по споразумението е предприето на 20.10.2014 год. и
това е последната дата, на която давността е прекъсната на осн.чл.116 б.“а“ от
ЗЗД. Твърденията на въззивника, че и след това длъжниците са продължили
да погасяват задълженията си е недоказано, но то е ирелевантно, тъй като от
20.10.2014 год. до датата на подаване на молба за започване на принудително
изпълнение са изминали по-малко от пет години. В допълнителното
заключение се съдържа информация, че с плащанията по споразумението от
17.12.2013 год. банката е погасила задължения, както по настоящата, така и по
друга кредитна сделка. Видно е, че последните погасявания по процесния
договор са осчетоводени на 20.06.2014 год. Тази дата според съда е напълно
неотносима към повдигнатото възражение за погасителна давност, тъй като
касае действия, предприети от кредитора, а решаващо значение има
поведението на длъжника, който е продължил да плаща по споразумението
чрез пълномощниците си до 20.10.2014 год. и по този начин – да признава
дълга до датата на последното плащане.
С подаването на молбата до ЧСИ за образуване на изпълнително
производство въз основа на изпълнителните листи, издадени по ч.гр.д.№4634
и 4635/13 год. на СлРС, погасителната давност отново е прекъсната, вече на
осн.чл.116 б.“в“ от ГПК. В молбата са посочени конкретни изпълнителни
способи, както и е възложено на ЧСИ проучване на длъжниците и определяне
на изпълнителен способ, ето защо и в съответствие с т.10 от ТР
№2/26.06.2015 год. по т.д.№2/13 год. на ОСГТК ВКС с подаването на тази
молба на 15.08.2019 год. е прекъсната давността. Липсва яснота какви
действия са били предприети в изпълнителното производство, но се
15
установява, че с определения по ч.гр.д.№35/2020 год., №36/2020 год. и
№37/2020 год. на ОС Сливен изпълнителните действия са били спрени на
осн.чл.420 ал.2 т.1 от ГПК.
От изложеното до тук може да се направи извод, че поради
прекъсването на погасителната давност с подаването на заявлението,
признанието на дълга и образуването на изпълнителното производство, в
нито един момент не е изтекъл пълния срок на погасителната давност по
чл.110 от ЗЗД. Доказано е частично погасяване на вземанията по кредитната
сделка с плащания, които са били предприети от длъжниците преди
образуването на изпълнителното дело и които следва да бъдат съобразени от
съда като факти, настъпили след сезирането на заповедния съд. Видно е от
допълнителното заключение, че чрез плащане са погасени договорни лихви в
размер на 8 042,24 лв. (колкото се претендират като дължими), главница в
размер на 1000 лв. и законна лихва в размер на 2 007,50 лв. Така дължими
остават главница в размер на 32 536,50 лв. и такси в размер на 60 лв. Освен
това, погасени с плащане са и законни лихви в размер на 2 007,78 лв., за
които, с помощта на онлайн калкулатор, съдът установи, че в такъв размер са
лихвите върху главницата от 32 536,50 лв. за периода от 28.11.2013 год. до
06.07.2014 год. Тъй като със заявлението е присъдена законна лихва върху
главницата от 28.11.2013 год. до окончателното изплащане, погасено чрез
плащане се явява задължението за обезщетение за забава в размер на
законната лихва от 28.11.2013 год. до 06.07.2014 год.
В обобщение въззивният съд намира, че длъжниците дължат в
условията на солидарност като кредитополучател и поръчители по кредитната
сделка сумата от 32 536,50 лв. – главница, сумата от 60 лв. – такси, както и
законната лихва върху главницата от 06.07.2014 год. до окончателното й
изплащане.
Достигайки до различни правни изводи, въззивната инстанция следва
да отмени решение №7/26.03.2021 год., в частта, в която ОС Сливен е
отхвърлил претенцията за установяване съществуването на вземанията за
главница до размера от 32 536,50 лв., на вземанията за такси в размер на 60
лв. и за вземането за законна лихва от 06.07.2014 год. до окончателното
погасяване на главницата, в частта, в която „Ю.Б.“ АД е осъдена за заплати
разноски, както и да отмени изцяло определение №260062/20.05.2021 год., с
16
което решение №7/26.03.3021 год. е изменено в частта за разноските и вместо
това да постанови решение, с което да установи съществуването на вземане за
главница в размер на 32 536,50 лв., вземане за такси в размер на 60 лв. и
вземане за законна лихва от 06.07.2014 год. до окончателното изплащане на
главницата, както и да присъди разноски съобразно изхода на спора – пред
двете инстанции и в заповедното производство.
Въззивникът е направил разноски по представени списъци в размер на
4 239,69 лв. в първоинстанционното производство и 2 361,23 лв. във
въззивното производство, общо 6 600,92 лв. От тях, съразмерно на уважената
част от иска, му се следват 5 167,47 лв. В заповедното производство е
направил разноски в размер на 1877,93 лв., които, видно от допълнителното
заключение, не му се дължат поради погасяване чрез плащане.
Въззиваемите са направили разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 1 835,50 лв. всеки един от тях за всяка инстанция, или общо по
3 671 лв. Въззивникът е направил възражение за прекомерност, което е
неоснователно за възнагражденията, заплатени в исковото производство.
Изчислен по реда на чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/2004 год. на ВАС,
минималния размер на възнаграждението възлиза на 1 779,16 лв., което
представлява незначително отклонение и не се преценя от съда като
основание за редукция. Освен това, на осн.чл.2 ал.4 от наредбата, за всяка
инстанция се дължи отделно възнаграждение върху материалния интерес по
делото. От така заплатените възнаграждения, съразмерно на отхвърлената
част от исковете въззивникът дължи на всеки от въззиваемите разноски в
размер на 797,20 лв. за двете инстанции. В заповедното производство
въззиваемите са направили разноски, за които са представили списък на л.179
от т.д.№24/20 год. на СлОС. Отделно от това са поискали присъждане на
възнаграждение по чл.38 от ЗА за осъществена безплатна правна помощ в
производствата по чл.414 от ГПК и по чл.420 от ГПК на Т.Г. и Т.И..
Въззиваемият „М.“ ООД е поискал присъждане на сумата от 1 182,75 лв. –
заплатено възнаграждение на адвокат в производството по подаване на
възражение и сумата от 1 182,75 лв. – заплатено възнаграждение на адвокат в
производството по чл.420 от ГПК. Възражението за прекомерност на
адвокатските възнаграждения, заплатени от този въззиваем в заповедното
производство, е основателно. Според чл.7 ал.7 от Наредба №1/2004 год. на
ВАС, за защита в производство по издаване на заповед за изпълнение се
17
дължи възнаграждение в размер на ½ спрямо дължимото върху същия
материален интерес в исковото производство. Изчислено по този начин,
възнаграждението представлява ½ от 1 779,16 лв. или 889,58 лв. Следва да се
приложи редукция на възнаграждението в заповедното производство до 890
лв., от които в полза на въззиваемия „М.“ ООД се дължат 194 лв. Тъй като на
другите въззиваеми е била оказана безплатна правна помощ в заповедното
производство от адв.Д., от минималния размер на възнаграждението от 890
лв. въззивникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Д. сумата от 194
лв.
Водим от изложеното Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 7 от 26.03.2021 г. по т.д. № 24/2020 г. по описа на
Сливенски окръжен съд в частта, в която е отхвърлен иск на „Ю.Б.“ АД
против „М.“ ЕООД, Т. АЛ. Г. и Т. П. ИВ. за признаване за установено по
отношение на ответниците, че дължат солидарно по договор за кредит от
12.07.2007 год. главница до размера от 32 536,50 лв., ведно със законната
лихва за забава от 06.07.2014 год. и сумата от 60 лв. за такси, за които е
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.
№4634 от 2013 година по описа на Районен съд Сливен, в частта, в която са
присъдени разноски, както и ОТМЕНЯ изцяло определение
№260062/20.05.2021 год. по т.д.№24/20 год. на ОС Сливен, с което е изменено
решение №7/26.03.2021 год. по т.д.№24/20 год. на ОС Сливен в частта за
разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по претенцията на „Ю.Б.“ АД с ЕИК
*** със седалище и адрес на управление гр.С., ул.“О.“ №*, против „М.“
ЕООД, Т. АЛ. Г. и Т. П. ИВ., че „М.“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр.С., ж.к.“СС.“ бл.*, вх.*, ап.*, представлявано от управителя
Т.Г., Т. АЛ. Г. с ЕГН ********** и Т. П. ИВ. с ЕГН ********** дължат
солидарно на „Ю.Б.“ АД по договор за кредит „Бизнес револвираща линия –
плюс“ от 12.07.2007 год. главница в размер от 32 536,50 (тридесет и две
хиляди петстотин тридесет и шест 0.50) лв., ведно със законната лихва за
забава от 06.07.2014 год. до окончателното й изплащане и сумата от 60 лв. за
такси, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
18
лист по ч.гр.д. №4634 от 2013 година по описа на Районен съд Сливен.
ПОТВЪРЖДАВА решение №46/07.10.2020 год. по т.д.№23/2020 год.
по описа на Сливенски окръжен съд в останалата обжалвана част, с която е
отхвърлен иска за установяване дължимост по договор за кредит „Бизнес
револвираща линия – плюс“ от 12.07.2007 год. на главница над размера от
32 536,50 лв. до претендирания размер на 33 536,50 лв., законната лихва за
забава върху главницата за периода от 28.11.2013 год. до 06.07.2014 год. ,
както и договорна лихва в размер на 8 042,24 лв. за периода от 21.08.12 год.
до 26.12.13 год.
ОСЪЖДА „М.“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.Сливен, ж.к.“СС.“ бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, Т. АЛ. Г. с ЕГН
**********, със същия адрес и Т. П. ИВ. с ЕГН **********, с адрес в гр.С.,
бул.“С.К.“ №*, вх.*, ет.*, ап.*, да заплатят на „Ю.Б.“ АД с ЕИК *** със
седалище и адрес на управление гр.С., ул.“О.“ №* разноски в двете
инстанции в размер на 5 167,47 (пет хиляди сто шестдесет и седем 0.47) лв.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.“О.“ №260, да заплати на „М.“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление гр.С., ж.к.“СС.“ бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, разноски в размер
на 797,20 (седемстотин деветдесет и седем 0.20) лв. за двете инстанции и
разноски в заповедното производство в размер на 194 (сто деветдесет и
четири) лв.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр.С., ул.“О.“ №*, да заплати на Т. АЛ. Г. с ЕГН **********, с адрес гр.С.,
ж.к.“СС.“ бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, разноски в размер на 797,20 (седемстотин
деветдесет и седем 0.20) лв. за двете инстанции.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр.С., ул.“О.“ №*, да заплати на Т. П. ИВ. с ЕГН **********, с адрес в гр.С.,
бул.“С.К.“ №*, вх.*, ет.*, ап.*, разноски в размер на 797,20 (седемстотин
деветдесет и седем 0.20) лв. за двете инстанции.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр.С., ул.“О.“ №*, да заплати на адвокат Д. Д. от САК на осн.чл.38 ал.1 от
ЗА за оказано безплатно процесуално представителство на Т. АЛ. Г. по ч.гр.д.
№4634/13 год. на РС Сливен сумата от 194 (сто деветдесет и четири) лв. и за
оказано безплатно процесуално представителство на Т. П. ИВ. по ч.гр.д.
19
№4634/13 год. на РС Сливен сумата от 194 (сто деветдесет и четири) лв.
Решението е постановено при участието на „К.“ ЕАД.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20