Р Е Ш Е Н И Е
№
……….2019 г. гр. Велинград
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично съдебно заседание на десети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВАНКА ПЕНЧЕВА
при секретаря Павлина Матушева
като разгледа докладваното от съдия
Пенчева гр. д. № 500/2019 г. по описа на Районен съд – Велинград и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове с
правно основание чл. 245 КТ, във вр. чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД от Р. М.Е.
против ЕТ „Химбеере-Александър Г.“ за осъждане на ответника да заплати на
ищцата неизплатения размер на дължимото трудовото възнаграждение за месеците
септември, октомври и ноември 2016 г. по сключен между страните на 27.06.2016
г. трудов договор, ведно с лихва за забава за всеки месец от датата, на която
възнаграждението е следвало да бъде изплатено, до датата на предявяване на иска
и законна лихва от датата на предявяване на иска, до окончателното плащане на
вземането. Претендират се разноски.
Твърди се, че между страните е
съществувало трудово правоотношение по сключен на 27.06.2016 г. трудов договор,
по силата на който ищцата била наета от ответника да изпълнява длъжността „сезонен работник“ с размер на брутно
трудово възнаграждение от 481, 28 лв., дължимо от работодателя до 28-мо число
на следващия месец.
На 31.07.2017 г. трудовото
правоотношение между страните било прекратено, със Заповед № 27/31.07.2017 г.,
но останали неизплатени трудови възнаграждения, за месеците от септември, до
ноември 2016 г. включително, в общ размер на 925, 00 лв. Претендира се
заплащането им, в размер за месец септември-345, 00 лв., за месец октомври-315,
00 лв., за месец ноември-265, 00 лв., ведно с лихва за забава за всеки от
месеците в размер съответно 89, 32 лв. за месец септември, 78, 85 лв. за месец
октомври и 64, 09 лв. за месец ноември, от датата на възникване на вземането-двадесет
и осмо число на следващия месец, до предявяване на настоящия иск, както
и лихва за забава от датата на предявяване на иска, до окончателното плащане на
вземането.
В срока за отговор ответникът не
възразява срещу допустимостта на иска. Не оспорва наличието на възникнало между
страните трудово правоотношение, което е
съществувало през посочения от ищцата период. Възразява срещу основателността
на иска с доводи за недължимост на претендираните вземания, поради настъпили обективни обстоятелства,
евентуално, че същите са изплатени на ищцата. Счита, че след като работничката
не е отправила покана до работодателя от датата на възникване на вземанията за
заплащаните им, следва, че същата е получила дължимите трудови възнаграждения и
претенцията й се явява неоснователна. Като евентуално релевира възражение за
погасяване на вземанията по давност.
В хода на производството, в писмено
становище ответникът, чрез процесуалния си представител адв. М.- АК Пазарджик,
признава исковите претенции за месец септември
и месец октомври 2016 г. по основание и размер. Счита претенцията за
месец ноември за процесуално недопустима, с доводи, че същата е била предмет на
друго дело между същите страни и на същото основание, по което има влязло в
сила решение.
Счита за неоснователна претенцията на
ищцата в частта за разноските с доводи, че между страните е съществувал
гражданскоправен спор с предмет неизплатено трудово възнаграждение за месеци
предхождащи и месеци следващи претендираните вземания, в производството по
който ищцата е могла да ги предяви и със завеждане на настоящото дело същата
злоупотребява с процесуални права, поради което не й дължат разноски.
Претендира разноски в производството.
Съобразно доводите и възраженията на страните и предвид представените по
делото доказателства, съдът намира за установено следното:
Установява се от представните по делото
трудова книжка на Р. М.Е. и Заповед № 28/31.07.2017 г. , че между страните е
съществувало трудово правоотношение в периода от 27.06.2016 г. до 31.07.2017
г., възникнало на основание сключен трудов договор, по силата на който ищцата е
изпълнявала длъжността „сезонен работник в земеделието“.
Същото е прекратено на 31.07.2017 г. по
взаимно съгласие на страните. По силата на сключения трудов договор Р.Е. се е
задължила да изпълнява работата, за която се е уговорила, а работодателят да й
заплаща възнаграждение за извършената работа. Не се оспорва от ответника
обстоятелството, че ищцата е изпълнявала задълженията си, съобразно длъжността,
на която е наета през посочения период, поради което за него е възникнало задължението да й
заплати съответното трудово възнаграждение. Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 1 и т.
2 КТ работодателят е длъжен в установените
срокове да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на
работниците и служителите за положения от тях труд и да плаща уговореното
трудово възнаграждение за извършената работа. Тези задължения произтичат от възмездния характер на труда
/чл.242 КТ/, намерил израз в уговарянето на парична престация за полагания от
работника и служителя труд, като задължителен елемент от неговото съдържание.
Престацията на работодателя е винаги парична, по аргумент на чл. 269, ал. 1 КТ.
Трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два
пъти доколкото не е уговорено друго, лично на работника или служителя по
ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя -
на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му
възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка.
В случая, от приетата по делото
финансово-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективна и
безпристрастна, се установява, че за процесния период заплащането на
възнаграждението е ставало веднъж месечно, срещу ведомост, лично на работника. Ответникът признава основателността на
вземането за месеците септември и
октомври 2016 г., поради което в частта, с която експертизата установява, че за
този период трудово възнаграждение е
изплатено срещу подпис, заключението на вещото лице не следва да се кредитира.
Срещу тези констатации ищцата е
възразила и е поискала, а съдът е задължил по реда на чл. 190, ал. 1 ГПК
ответника да представи разплащателните ведомости, с оглед оспорване на тяхната
автентичност, но това не е сторено, поради което, на основание чл. 161 ГПК, следва да се приеме за доказан
фактът, че същите не са подписани от ищцата или от нейни близки, на които тя
писмено е възложила да получават трудовото
й възнаграждение. Следователно за периода септември и октомври 2016 г. в полза
на Р.Е. съществува вземане спрямо работодателя за неизплатено трудово
възнаграждение. Заплащането на трудовото възнаграждение е ставало всеки месец
на уговорената между страните дата, т. е. срокът за изпълнение е определен.
Съдът приема, че датата за плащане е посочената от ищцата- до 28-мо число на
следващия месец, което обстоятелство не е оспорено от ответника. С настъпването й вземането става изискуемо и работодателят изпада в забава, съгласно чл.
84, ал. 1 ЗЗД. С оглед характера на дължимата
престация, същият дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД законна лихва върху
неизплатеното вземане, от датата на забавата, а именно 28-мо число на следващия
месец.
За периода, за който ответникът прави
признание на иска, вземането според заключението на вещото лице възлиза на 377,
54 лв. трудово възнаграждение за месец септември и 321, 45 лв. за месец
октомври. Предвид че ищцата претендира същото в размер на 345, 00 лв.
неизплатено трудово възнаграждение за месец септември, дължимо на 28.10.2016
г., ведно с лихва за забава в размер на 89, 32 лв., считано от 28.10.2016 г.,
до 17.05.2019 г.-датата на предявяване на иска и в размер 315, 00 лв. за месец
октомври, дължимо на 28.11.2016 г., ведно с лихва за забава в размер на 78,85
лв., считано от 28.11.2016 г., до 17.05.2019 г. и с оглед признанието от
ответника на основателността на претенцията в тази част, исковите претенции за
тези месеци са основателни и следва да бъдат уважение в посочените от ищцата
размери.
Следва да бъде уважен и искът за законна
лихва върху вземанията за месеците октомври и ноември 2016 г. от датата на
завеждане на исковата молба, до окончателното им плащане.
По отношение на претенцията за месец ноември,
по изложението по-горе съображения, заключението на финансово-счетоводната
експертиза не следва да се кредитира, в частта относно установеното плащане
срещу подпис. За този месец се претендира възнаграждение в размер на 265, 00
лв., ведно лихва за забава в размер на 64, 09 лв. от датата на възникване на
вземането до предявяване на иска и законна лихва от датата предявяване на иска
до окончателното им плащане.
Съобразно възражението на ответника за
недопустимост на претенцията в тази част съдът установи, че вземането на ищцата
за този месец е било предмет на водено между страните гр. д. № 79/2019 г. пред
Районен съд Велинград, по което има постановено решение, влязло в законна сила
на 01.05.2019 г.. Съобразно изложените в исковата молба факти, по която е
образувано настоящото производството-сключен между страните трудов договор от
27.06.2016г., прекратен на
31.07.2017г. със Заповед №28/31.07.2017г., вземането се претендира на същото
основание, между същите страни, за
същия период.
Макар по предходното водено между
страните дело претенцията да е заявена в размер на 85,38 лв. неизплатено
трудово възнаграждение и 18,05 лв. лихва за забава, не следва да се счита, че
искът е предявен като частичен. Тези изводи се основават на съдържанието на исковата молба, по която
делото е образувано. В нея липсва
изявление на страната, че се претендира част от вземането, а след изготвяне на
финансово счетоводната експертиза по гр. д. № 79/2019 г. на Районен съд
Велинград, тя е предприела изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК,
като е поискала увеличение на неговия размер. Искът за дължимост на вземане за
неизплатено трудово възнаграждение за месец ноември 2016 г. е предявен за
цялото субективно материално право, респективно за пълния размер на вземането, след
като ищцата не е посочила, че предявява иска като частичен. Съгласно ТР № 3 от
22.04.2019 год. по тълк. дело № 3 по
описа за 2016 г. на ОСГТК на ВКС, ако от събраните по делото доказателства се
установява, че спорното право /вземането/ е в по-голям размер от заявения с
исковата молба, това обстоятелство не дава основание за извод за предявяване на
частичен иск. Разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК предоставя
право на ищеца до приключване на съдебното дирене в първата инстанция да измени
размера на предявения иск. В тази хипотеза след изменение на размера на иска
спорното право продължава да се претендира на същото основание и със същото
съдържание, като промяната е само по отношение на размера, какъвто е и
настоящият случай. В този случай предявеният последващ иск за
същото вземане или за част от него е недопустим поради наличието на обективен
идентитет между двете дела, респ. за съществуването
на процесуална пречка за паралелната им висящност. Когато по делото има
постановено влязло в сила решение недопустимостта на иска със същия предмет и
между същите страни произтича от забраната в чл. 299 ГПК спор, разрешен с
влязло в сила решение да бъде повторно пререшаван от страните и зачитане на силата на присъдено нещо на
решението. В случая е налице обективен и субективен
идентитет относно предмета на спора по гр. д. № 79/2019 г. на Районен съд
Велинград и настоящото гр. д. № 500/2019 г., в частта относно
вземането на ищцата Р.Е. спрямо ответника
ЕТ „ Химбеере-Александир Г.“ за
неизплатено трудово възнаграждение за месец ноември 2016 г., поради което
исковата претенция в тази част се явява процесуално недопустима и на осн. чл.
299, ал. 2 ГПК и следва да се остави без разглаждане, а производството по
делото да се прекрати.
В
частта за разноските, съдът счита, че с оглед изхода на спора и на осн. чл. 78,
ал. 1 ГПК на ищцата се дължат разноски, съобразно уважената част от иска. От
представения по делото Договор за правна защита и съдействие, в което е
удостоверено, че договореният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на
400 лв., платено в брой, съдът счита претенцията на страната за основателна и
доказана. Съобразно изхода на спора, приключил с частично уважаване на
предявените искове същата следва да бъде уважена в размер на 286, 25 лв.
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ответника, че е налице злоупотреба от страна на ищцата с
процесуални права, произтичащи от непредявените в предходното производство
вземания в пълен обем, поради което и не следва да й се присъждат разноски в производството.
Съгласно принципа на диспозитивното начало в чл. 6, ал. 2 ГПК предметът и обемът на дължимата защита и
съдействие се определя от страната. Ищцата е суверена в преценката си дали и
кога да предяви вземанията си и от това, че не го е сторила в предходно водено
между страните производство не следва да
се счита, че злоупотребява с процесуални права. Носителят на правото на иск е
свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова предявяването на иск за част от вземането
поначало е правомерно. Това не изключва възможността от злоупотреба както
с правото на иск, така и с всяко друго съдопроизводствено действие. Последиците
от такава злоупотреба са уредени в чл. 3 ГПК. Злоупотребата с
право е противоправна и е налице, когато
правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни
интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), а също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8,
ал. 2 ЗЗД). В случая няма данни за такова поведение. В допълнение, съгласно чл. 78 и сл. ГПК
разноски се присъждат съобразно уважената част от иска и съдът не може да лиши страната от
присъждането им, когато намери същият за основателен. За насрещната страна,
която твърди, че е налице злоупотреба с право остава възможността да претендира
обезщетение по реда на чл. 45 ЗЗД, като докаже
деянието (предявяването на иска) и неговата противоправност
(недобросъвестността), вредата и
причинната връзка на противоправното процесуалното поведение на ищеца с
настъпилите вреди.
Съобразно изхода на спора, приключващ с
прекратяване на производството в частта относно претенцията за месец ноември
2016 г. , на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК,
искането на ответника за присъждане на разноски е основателно и следва да бъде
уважено. Съдът намира същото за доказано от представения по делото от ЕТ
„Химбеере-Александър Г.“ Договор за правна защита и съдействие, където е
удостоверен размерът на адвокатското възнаграждение и че същото е заплатено в
брой. Предвид частичното прекратяване на производството на ответника следва да
се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 81, 23 лв.
Ответникът следва да бъде осъден да
заплати на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски в полза на Районен съд Велинград за
държавна такса в производството в размер на 50 лв., както и разноските за
назначената съдебно-счетоводна експертиза в размер на 80 лв.
Предвид гореизложеното, настоящият
състав на Районен съд Велинград
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА, на осн. чл. 245 КТ, във вр. чл. 128 КТ и мл. 86 ЗЗД,
ЕТ „Химбеере-Александър Г.“ , ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Велинград 4600, индустриална
зона Г. Кирков, ОР. К-С. Кал. Мост № 1, вх. 6,
да заплати на Р.М.Е., ЕГН: **********, с адрес-***, сумата
от 345, 00 лв. /триста четиридесет и пет
лв./, представляваща размера на неизплатено трудово възнаграждение за месец
септември 2016 г., ведно с лихва за забава в размер на 89,32
лв. /осемдесет и девет лв. и 32 ст./, считано от 28.10.2016 г. до 17.05.2019 г.
, както и сумата от 315, 00 лв. /триста
петнадесет лв./, представляваща размера на неизплатено трудово възнаграждение
за месец октомври 2016 г., ведно с лихва за забава в размер на 78,85 лв.
/седемдесет и осем лв. и 85 ст./,
считано от 28.11.2016 г. до 17.05.2019 г., по сключен между страните Трудов договор от
27.06.2016 г., прекратен със Заповед № 28/31.07.2017 г. , както и законна лихва върху
присъдените суми от датата на предявяване на иска до окончателното им
заплащане.
ПРЕКРАТЯВА, на осн. чл. 299, ал.
2 ГПК, производството в частта относно вземането за неизплатено трудово
възнаграждение за месец ноември 2016 г. в размер на 265, 00 лв. /двеста
шестдесет и шест лв./, ведно с лихва за забава в размер на 64,09 лв. /шестдесет
и четири лв. и 09 ст./ от 28.12.2016 г. до датата на подаване на исковата
молба-17.05.2019 г. , като процесуално недопустимо.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ЕТ
„Химбеере-Александър Г.“ , ЕИК ********* да заплати по сметка на Районен съд
Велинград разноски в размер на 50 лв. /петдесет лв./,
представляващи дължимата държавна такса в производството.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК,
ЕТ „Химбеере-Александър Г.“ , ЕИК *********, да заплати по сметка на Районен
съд Велинград разноски в размер на 80 лв. /осемдесет лв./,
представляващи разноски за назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК
ЕТ „Химбеере-Александър Г.“ , ЕИК *********, да заплати на Р.М.Е., ЕГН: **********,
разноски за процесуално представителство в производството в размер на 286, 25 лв. /двеста осемдесет и шест лв. и
25 ст./ , съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА,
на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК Р.М.Е., ЕГН: ********** да заплати на ЕТ
„Химбеере-Александър Г.“ , ЕИК ********* разноски за процесуално
представителство в размер на размер на 81, 23 лв. /осемдесет и един лв. и 23 ст./,
съобразно прекратеното производство в съответната част.
Решението в частта, с която е прекратено
производството е с характер на определение и подлежи на обжалване в
едноседмичен срок от датата на обявяването му по реда на чл. 316 ГПК, пред Окръжен съд Пазарджик.
В останалата
част решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от обявяването му по
реда на чл. 316 ГПК, пред Окръжен съд Пазарджик.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Иванка Пенчева