Р Е Ш Е Н И Е
№ 17.02. 2021 г.
гр.Търговище,
В ИМЕТО НА НАРОДА
Търговищкият
окръжен съд, гражданско
отделение
На осми февруари 2021 година
в открито
съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА ДАСКАЛОВА
БИСЕРА
МАКСИМОВА
Секретар Анатолия
Атанасова,
Като разгледа
докладваното от съдията Т.Даскалова,
В.гр.дело № 1, по описа за 2021 година,
за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Предмет на проверка
е решение № 95 от 29.09. 2020 г., по гр.д. № 209/ 2019 г. на РС–Попово, с което
е осъдена КНСБ, със седалище в гр. София, да заплати на М.А.Р. *** сумата от
2670 лв., като обезщетение за времето, през което е останала без работа поради
незаконно уволнение по заповед № 70 от 19.09. 2018 г., за срок от шест месеца,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.12. 2019 г. до
окончателното изплащане на задължението. С решението освен това е отхвърлен
предявеният насрещен иск от ответника за заплащане на сумата от 442,52 лв. на
основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Присъдени са разноски в полза на ищцата от 900
лв. и за съда от 106,80 лв.
Недоволен от
решението е останал ответникът КНСБ, представляван от ю.к. П.Б.. В жалбата се
излагат съображения във връзка с това, че решението е необосновано и
незаконосъобразно в частта, в която е уважен първоначалният иск, за лихвите по
отношение на насрещния иск и в частта за разноските. По отношение на главния
иск не били налице предпоставките за уважаването му, защото ищцата не е била
останала без работа. Тя имала втори трудов договор, по допълнително
правоотношение, който се е запазил и е преминал в основен. След като е така, то
нямало основание да се счита, че ищцата е останала без работа изобщо. По
отношение на лихвите по насрещния иск, жалбоподателят не е съгласен с
тълкуването на съда, че работникът изпада в забава с поканата да върне
обезщетението. Ищцата освен това била дала повод за завеждане иска, поради
което на работодателя се дължи заплащане на разноските по него. Иска се отмяна
на решението в осъдителната част и отхвърляне на иска, отмяна в частта за
отхвърляне на насрещния иск по отношение на лихвите и уважаването им,
вследствие на което да се присъдят и направените разноски, включително и за
втора инстанция. В съд.зас. не се яви представител, но в в писмена молба
жалбата се поддържа.
От въззиваемата
страна е подаден отговор, чрез адвокат К.П.. Тя счита, че решението е правилно
и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Съдът е мотивирал решението си
добре и няма основание то да се счита за необосновано. Жалбата е неоснователна
и затова решението следва да се потвърди, като се присъдят на доверителката й
направените по делото разноски. В съ.зас. адвокат П. поддържа отговора и моли
решението да се потвърди и да се присъдят направените разноски и за втора
инстанция.
Съдът, като провери
събраните по делото доказателства, установи следното: решението е валидно и
процесуално допустимо. По същество е правилно. На основание чл. 272 от ГПК,
въззивният съд препраща към мотивите на РС–Попово по отношение на установените
факти и правните изводи.
В допълнение
въззивният съд може да изложи само доводи по отношение оплакванията в жалбата.
На първо място по
отношение на главния иск. Страните не спорят, че на ищцата не е било присъждано и не е искано от нея
обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ. Не се спори, че тя е била възстановена на
работа през месец март 2019 г. Не се спори и по това, че към момента на
уволнението ищцата е работила по два трудови договора – един основен и един
допълнителен, като е продължила да работи по допълнителния. Не е започвала
работа в първите шест месеца след уволнението на друго място, а е продължила да
работи по другото трудово правоотношение.
При така
установените безспорни факти, въззивният съд счита, че искът е установен в
своето основание. Не може да бъде споделена тезата на ответника, че след като
ищцата все пак е работила по трудов договор, то тя не е останала без работа. В
тази връзка втората инстанция отново ще се позове на двете решения на ВКС,
които са цитирани от РС–Попово. Тълкуването, което дава ВКС по въпроса е
такова, че независимо от това по колко трудови договора е работил служителят,
времето, през което е останал без работа вследствие на уволнението по единия,
независимо дали основен или допълнителен и липсата на възнаграждение по него,
винаги означава щета. Т.е. работникът се лишава от трудовото възнаграждение
именно по този договор и ако уволнението е незаконно, лишаването от
възнаграждение за срок от 6 месеца, също е незаконно и се дължи обезщетение.
Друг би бил въпросът, ако именно на мястото на прекратеното правоотношение,
възникне ново. Случаят е сравним с този, при който работникът започва нова
работа, но получава по-ниско от досегашното си възнаграждение и може да иска да
бъде обезщетен с разликата. Така е и в случая: ищцата, въпреки че продължава да
работи по допълнителния си трудов договор, получава по-малко възнаграждение
като цяло, от това, което е получавала досега. Именно затова и ВКС посочва, че
по всеки един трудов договор, който е прекратен незаконно, на работника се
дължи обезщетение, защото той винаги е ощетен.
По отношение на
оплакването за неправилно определяне на брутното трудово възнаграждение. Съдът
е приел сумата от 457,52 лв., ръководейки се от документите за начислено брутно
възнаграждение за месец август 2018 г. – последният пълен отработен месец преди
уволнението. Видно е, че има начислена сума от 15 лв., посочена като
„Работодател Довер/4800“. Това е документ, който изхожда от самия работодател.
Не са представени доказателства на какво основание сумата от 15 лв. се
начислява към брутното възнаграждение, но не се оспорва, че тя има постоянен
характер. Следователно тя е част от брутното трудово възнаграждение, определено
по чл. 225 от КТ, с оглед практиката на ВКС по този въпрос.
По отношение
оплакването за отхвърляне на искането за заплащане на законната лихва върху сумата по насрещния иск.
Страните не
оспорват, че ищцата е възстановила исковата сума след получаване на исковата
молба. Претенцията е за заплащане на 442,50 лв., ведно със законната лихва,
считано от датата на завеждане на иска, на отпаднало основание. Това е
обезщетение, което работодателят е изплатил за неспазен срок на предизвестие.
Исковата молба е
заведена в РС–Търговище на 06.02. 2020 г. Връчена е на ответника по иска на
22.06. 2020 г. На 21.07. 2020 г. сумата е възстановена и заплатена по банков
път. Поради това съдът е отхвърлил този иск. В мотивите и диспозитива на решението обаче липсва произнасяне по
въпроса за лихвата. Не се знае каква е била волята на съда по този въпрос.
Предвид на това
въззивният съд няма как да се произнесе относно това оплакване, защото в тази
част липсват мотиви и диспозитив и решението не е пълно. Не е ясно съдът смята
ли това искане за основателно или не. Ако ищецът е искал допълване, той е
следвало да посочи това. Изложените от съда мотиви относно разноските, не са
мотиви по отношение законната лихва, а само по това дали ответникът е станал
повод за завеждане на иска. Жалбата в тази част е недопустима.
По отношение на
разноските. Излагат се съображения, че тези за насрещния иск се дължат на ищеца
по него, защото ищцата е станала повод за завеждането му. Съдът е преценил, че
не е даден повод, защото задължението за връщане на сумата възниква след покана.
Не е спорно, че тя се дължи с оглед на отпаднало основание.
Крайният извод на
РС е правилен, но въззивният съд счита, че за това има допълнителни мотиви. Без
да навлиза в темата за това в кой момент изпада в забава длъжникът по
неоснователно обогатяване, съдът счита, че ответницата по насрещния иск не е
дала повод за завеждането му. Видно от материалите по гр.д. № 35/ 2018 г., за
отмяна на незаконното уволнение, работодателят е искал сам да отмени заповедта
си и да възстанови ищцата на работа. Поради наличието на висящ исков процес
обаче, това не е можело да стане без ищецът сам да оттегли иска си. Страните са
водили преговори и ответникът е издал заповед да се изплати полагащото се
трудово възнаграждение на ищцата/вероятно имайки предвид обезщетение по чл. 225
от КТ/, като се приспадне от него обезщетението по чл. 220 от КТ, което е
подлежало на връщане, ако уволнението бъде отменено като незаконно. В писменото
си становище до съда КНСБ посочва, че е направено прихващане на задължението за
връщане на обезщетението, с дължимото от тях и смятат, че ищцата не е възразила
по този проект. Считат, че чрез способа за компенсация са погасили задължението
си и затова няма да правят искане за връщане на обезщетението по заповедта за
уволнение.
Всички тези факти
говорят, че работодателят е изразил становище, че ще иска връщане на
обезщетението, но счита, че двете обезщетения следва да се компенсират. Според
съда ответницата по насрещния иск е считала, че ако работодателят има претенции
за връщане на това обезщетение, то той ще извърши компенсация с дължимите й
трудови възнаграждения или други обезщетения. И за времето от реалното
възстановяване на работа, до предявяване на иска по чл. 225, ал. 1 от КТ,
работодателят е имал тази възможност многократно. Защо не го е направил не е
ясно, но именно това негово поведение говори, че на практика не са изявявани
реално претенции към ищцата да заплати това обезщетение, а не същото да се
компенсира със заплатата й, каквото е било намерението през 2018 г. Фактът, че
след като е предявен насрещният иск сумата е възстановена на работодателя, също
говори, че ищцата не отрича това задължение и единствено и само противоречивото
поведение на работодателя е причина компенсацията да не се случи и да бъде
заведен насрещният иск.
Затова решението е
правилно и в тази част.
В заключение:
решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По разноските пред
въззивния съд. Предвид изхода от делото, разноски се дължат на въззиваемата
страна. Те са в размер на 700 лв.
По
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 95 от 29.09.
2020 г., по гр.д. № 209/ 2019 г. на РС–Попово, В ЧАСТТА, в която е осъдена КНСБ, със седалище в гр.
София, да заплати на М.А.Р. *** сумата от 2670 лв., като обезщетение за
времето, през което е останала без работа поради незаконно уволнение по заповед
№ 70 от 19.09. 2018 г., за срок от шест месеца, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 19.12. 2019 г. до окончателното изплащане на задължението
и за присъдените разноски в полза на
ищцата от 900 лв. и за съда от 106,80 лв., като правилно и законосъобразно.
В останалата част
оставя жалбата без разглеждане и прекратява производството по делото.
ОСЪЖДА сдружение „КНСБ“, седалище в гр. София, площад
Македония № 1, да заплати на М.А.Р. ***, ЕГН **********, сумата от 700 лв.,
направени по делото разноски.
Решението не
подлежи на обжалване в частта, в която е потвърдено решението на ПРС.
В частта относно
прекратяването на производството по жалбата може да се обжалва, в едноседмичен
срок от съобщаването му на страните, пред Апелативен съд–Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.