№ 221
гр. Разград, 06.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на тридесети март
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:НЕЛИ ГЕНЧЕВА
при участието на секретаря СРЕБРЕНА СТ. РУСЕВА
като разгледа докладваното от НЕЛИ ГЕНЧЕВА Гражданско дело №
20213330102613 по описа за 2021 година
Производството е по обективно съединени искове с правно основание чл.240
и чл.86 от ЗЗД.
Депозирана е искова молба от И. М. Т., с която са предявени обективно
съединени искове срещу И. И. И. за заплащане на сумата 5000 лв. – невърната
главница по договор за заем от 19.12.2017 г., на сумата 1 245,93 лв. лихва за
забава за периода 01.07.2019 г. – 13.12.2021 г., сумата 10 000 лв. невърната
сума по договор за заем от 23.07.2018 г., сумата 2 491,87 лв. лихва за забава за
периода 01.07.2019 г. – 13.12.2021 г. Иска заплащане и на законната лихва
върху двете главници от датата на депозиране на исковата молба и разноските
по делото. Сочи, че сумата 5000 лв. е преведена от ищеца на ответника по
банков път, че ответницата се задължила да върне тази сума в срок от 12
месеца заедно с възнаградителна лихва от 2,5% , че е заплащала тази лихва,
но не е върнала главницата. По отношение на втория заем сочи, че сумата е
преведена отново по банков път и ответницата не я е върнала.
Ответникът счита исковете за неоснователни и недоказани. Признава, че е
сключила договор с ищеца на 19.12.2017 г., но твърди, че уговорката за
заплащане на възнаградителна лихва е нищожна, тъй като уговорената такава
е пет пъти по-висока от законната. Прави изрично възражение за нищожност
на клаузата за лихвата, като счита, че същата следва да се замени със
законната лихва. Твърди, че за периода 22.01.2018 г. – 07.06.2019 г. е превела
на ищеца сумата 14 350 лв., с което изцяло е погасила задължението за
заплащане на главница, поради което не дължи и лихва за забава. По
отношение на иска за заплащане на сумата 10 000 лв. не оспорва
получаването на такава сума. И по отношение на този договор прави
възражение за нищожност на клаузата за лихва. Счита, че с превеждането на
сумата 14 350 лв. е изпълнила и част от задължението си по втория договор, а
сумата 1 585,00 лв. била предадена от Ю.Б.Т. на ищеца, като поради близките
отношения между двамата не бил подписан документ за това.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, като прецени
1
събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и съобрази
приложимия закон, прие за установено от фактическа страна следното:
Между страните по делото са сключени два договора за паричен заем – с
първия – от 19.12.2017 г. ищецът се задължил да предаде на ответника сумата
5 000 лв., която ответникът се задължил да върне в срок до 12 месеца ведно с
лихва в размер на 2,5% от заемната сума месечно.
С нов договор – от 23.07.2018 г. отново ищецът се задължил да предаде на
ответника сумата 10 000 лв., която ответникът се задължил да върне за срок
от 5 месеца ведно с лихва от 2,5% на месец.
Видно от извлечението от сметката на ищеца, същият е превел съответно
сумите 5000 лв. на 20.12.2017 г. и 10 000 лв. на 23.07.2018 г. Видно от
издаденото на ответницата банково удостоверение същата е превела на ищеца
за времето от 22.01.2018 г. до 07.06.2019 г. сумата 14 350 лв.
Анализът на установената фактическа обстановка, налага следните правни
изводи:
За сключения между страните договор за заем се прилагат разпоредбите на
чл.240 от ЗЗД. Същият е реален договор, който се счита сключен с
предаването на заемната сума от кредитора на длъжника. Въз основа на този
договор за длъжника възниква задължение да върне сумата в съответния
срок. Разпоредбата на чл.240, ал.2 от ЗЗД сочи, че заемателят дължи лихва
само ако това е уговорено писмено. И към договора за заем обаче се прилагат
разпоредбите на общата част на ЗЗД, в т.ч. и чл.26 от с.з. тази разпоредба
регламентира основанията за нищожност на договорите, едно от които е
накърняването на добрите нрави.
Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват
като общи принципи или произтичат от тях и в чл.26 от ЗЗД са въздигнати
като критерии за оценка на сделките. Това понятие предполага известна
еквивалентност на насрещните престации, като при тяхното несъответствие
се прави извод за нищожност на сделката. Еквивалентността на престациите
поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес.
В случая получаването на лихва в размер, многократно надвишаваща
законната лихва от физическо лице, което при това не е обвързано от
разпоредбите на Закона за потребителския кредит при сключването на
договора, която лихва следва да се плати от друго физическо лице, без
същото да може да претендира за защита по Закона за защита на
потребителитеq съдът намира за накърняване на добрите нрави.
Това накърняване на добрите нрави води до частична недействителност на
двата договора и по-специално досежно уговорките за размера на
възнаградителната лихва. Както сочи разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато не са
заместени по право от повелителни правила на закона. В случая като такова
правило би могло да бъде разгледан размера на законната лихва, която по
отношение на първия договор и за срока на неговото изпълнение – от
19.12.2017 г. до 19.12.2018 г. е в размер на 508,34 лв. / върху основа от
5000 лв./, а по отношение на втория договор и за срока на неговото
изпълнение – от 23.07.2018 г. – 23.12.2018 г. е 427,78 лв. /върху основа от 10
000 лв./
Следователно ответницата дължи на ищеца по първия договор 5000 лв.
главница и 508,34 лв. лихва, а по втория – 10 000 лв. главница и 427,78 лв.
лихва или общо 15 936,12 лв. От тази сума ответницата е заплатила 14 350
лв. На осн. чл.76 от ЗЗД Съдът приема, че с тези плащания изцяло са
2
погасени лихвите по първия договор, главницата по първия договор, лихвите
по втория договор и частично главницата по втория договор, последната до
размера на 8 413,88 лв. Така от двата договора са останали дължими 1586,12
лв. главница по втория договор.
Ето защо Съдът счита, че следва да отхвърли предявения иск за заплащане на
5000 лв. главница, както и акцесорния такъв за заплащане на 1 245,93 лв.
законна лихва.
Съответно иска за заплащане на главница в размер на 10 000 лв. следва да
бъде уважен само до размера на 1586,12 лв., а в останалата част да бъде
отхвърлен, тъй като задължението на ответника е изпълнено частично.
По отношение на иска за заплащане на обезщетение за забава за периода
01.07.2019 г. – 13.12.2021 г. , съдът намира, че такова обезщетение се дължи
само върху сумата 1586,12 лв. и същото за претендирания период е в размер
на 395,18 лв.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът дължи на ищеца направените
разноски по делото съразмерно на уважената част от иска. В случая ищеца е
направил разноски за 2649,67 лв. /1900 лв. адвокатско възнаграждение и
749,67 лв. разноски/. От тях ответникът следва за заплати 280 лв.
По гореизложените съображения, Съдът:
РЕШИ:
ОСЪЖДА И. И. И., ЕГН ********** с адрес гр.***** ДА ЗАПЛАТИ на И. М.
Т., ЕГН ********** с адрес гр.***** сумата 1586,12 лв. /хиляда петстотин
осемдесет и шест лева и дванадесет стотинки/ неизплатена главница по
договор за заем от 23.07.2018 г. ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 13.12.2021 г. и сумата 395,18 лв. /триста деветдесет и пет лева и
дванадесет стотинки/ обезщетение за забава за периода 01.07.2019 –
13.12.2021 г. и сумата 280 лв. /двеста и осемдесет лева/ разноски по делото и
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете за заплащане на сумата 5000 лв.
главница по договор за заем от 19.12.2017 г. и на сумата 1 245,93 лв.
обезщетение за забава върху тази сума за периода 01.07.2019 г. – 13.12.2021 г.
, а тези за главница и обезщетение за забава по договора от 23.07.2018 г. – в
останалата им част до първоначално предявените размери от 10 000 лв. и 2
491,87 лв.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на
страните пред Окръжен съд - Разград.
Съдия при Районен съд – Разград: _______________________
3