№ 5077
гр. С., 31.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря ЕСТЕЛ ЕМ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20221110103458 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от М. Г. С. против „ААТЕГ“ АД с искане Договор за
потребителски кредит „ГК“ № 298963/27.09.2021г. да бъде прогласен за нищожен, а при
условията на евентуалност клаузите от съглашението, с които са уговорени задължения за
потребителя за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка, да бъдат прогласени за
нищожни.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 27.09.2021 г. страните сключили
Договор за потребителски кредит „ГК“ № 298693, по силата на който ответникът
предоставил на ищеца заем в размер на 600 лева, при общ размер на всички плащания от
677,04 лева, дължими на 14 погасителните вноски, всяка от която в размер на 48,36 лева,
при уговорен фиксиран годишен лихвен процент 41,00 %. Страната поддържа, че ответното
дружество начислило неустойка по договора в общ размер на 310,66 лева, тъй като
кредитополучателят не е представил пред ответника в срок надлежно обезпечение, което да
отговаря на посочените в съглашението условия, като общата сума, която следвало да върне
потребителя възлиза на 987,70 лева. Процесуалният представител на страната поддържа, че
процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е
спазена предвидената от закона форма – не е спазено изискването да е написан по ясен и
разбираем начин, както и всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт, но не по - малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните по договора. Наведени са доводи, че договорът е с еднотипно съдържание, по
отношение на което потребителят не може да влияе. Изложени са съображения, че
договорът е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е налице
съществен елемент от неговото съдържание - не е посочен годишния процент на разходите
/ГПР/ по кредита, като в договора е посочен единствено фиксиран лихвен процент по заема.
Посочва, че не са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване,
а липсата на посочване на методика за формиране на ГПР по договора противоречи на
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК.
Процесуалният представител на ищеца допълва, че съгласно Решение от 20.09.2018 г. по
дело С-448/2017 г. на СЕС, на непосочване на ГПР в договора за кредит трябва да се
приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за
1
изчисляване на този ГПР, без обаче да се предоставят необходимите данни за това
изчисляване. В исковата молба са изложени твърдения, че действителният размер на ГПР
възлиза на 156,56 %, който е над максимално установения праг, предвиден в императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като в ГПК следва да бъде включена и начислена
неустойка за непредставяне на обезпечение ( осигуряване на две лица поръчители или
представяне на банкова гаранция). Процесуалният представител на страната поддържа, че
поради наличие на изначална невъзможност ищецът да осигури в срок до края на следващия
ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита обезпечение – поръчителство на
две физически лица или банкова гаранция, отговарящ на всички изисквания, посочени в
договора, процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 2 пр. 1 ЗЗД. В исковата
молба са изложени доводи, че уговорката за неустойка е неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като същата вменява на потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. В
допълнение на изложеното се сочи, че в нарушение на императивните разпоредби на чл. 19,
ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ответникът не е включил в ГПР разходите за заплащане на
неустойка, която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично. В исковата молба са изложени твърдения, че
уговорката за неустойка накърнява добрите нрави и е извън присъщите й функции, като не е
свързана с претърпени от кредитора вреди. Излага, че договорът е в противоречие със
съображение 26 от преамбюла на Директива 4008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета, както и че уговорката за неустойка е в противоречие с преследваната от директивата
цел. Процесуалният представил поддържа, че процесният договор предвижда недопустимо
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, поради което е налице заобикаляне на
закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Направено е искане сторените от страната
съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител, оспорва
предявения иск. С подадения отговор са оспорени поддържаните в исковата молба доводи за
нищожност на сделката, за неравноправност на отделни клаузи от процесния договор, както
и че същия е сключен в противоречие с добрите нрави. Процесуалният представител на
страната поддържа, че видно от съдържанието на съглашението, общите условия и
погасителния план, изрично са посочени размерите на ГПР и ГЛП, които са съобразени със
законовите изисквания, като липсва основание оспорените разпоредби да се счетат за
неотговарящи на изискването за добросъвестност и за водещи до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, съобразно
формулировката на чл. 143 от ЗЗП. В депозирания отговор са изложени съображения, че
задължението по кредита е установено в глобален размер и по пера, поради което за
потребителя съществува яснота относно точния размер на задължението му и общата
стойност на кредита, от което следва, че не е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. С подадения отговор са оспорени твърденията на ищеца за нищожност на клаузата за
неустойка по процесното съглашение, тъй като същата представлявала обезщетение за
неизпълнение на акцесорно задължение, като предоставянето на обезпечение е
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Процесуалният представител на страната допълва, че разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК
изрично предвижда, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит под формата на неустойка. По изложените съображения е
направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени, като в тежест на ищеца бъдат
възложени направените от дружеството съдебни разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 26,
ал.1, пред. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит „ГК“
№ 298693/27.09.2021 г. на основание чл. 22 ЗПК е да установи при условията на пълно и
главно доказване наличие на облигационно правоотношение с ответника с предмет описан в
исковата молба, както и че съглашението е недействително съгласно разпоредбите на ЗПК
посочени от страната, а в условията на евентуалност по предявените искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пред. 1 и пред. 3 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно
2
доказване, че клаузите от съглашението за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка
за непредставяне на обезпечение са нищожни поради противоречие със закона и добрите
нрави.
Съдът при съобразяване на становището на страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4
ГПК, с доклада е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че на
27.09.2021 г. между М. Г. С. и „ААТЕГ“ ЕООД е сключен Договор за кредит № 298963, по
силата на който ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 600 лева, като
потребителят се задължил да върне сумата в размер 677,04 лева, дължими на 14
погасителните вноски, дължими на всеки 15 дни, всяка в размер на по 48,36 лева, при
уговорен фиксиран годишен лихвен процент 41,00 %, както и че в тежест на потребителя е
начислена неустойка в размер на 310,66 лева за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, като вземането за неустойка не е включено в размера на ГПР.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Съдът намира за неоснователни изложените в исковата молба съображения, че
договорът е нищожен поради липса на форма, тъй като представеното по делото съглашение
е ясно и четливо написано на разбираем език.
Съдът намира, че уговорката в договора за паричен заем за заплащане на неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение (поръчители или банкова
гаранция) е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза
извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава
имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от
негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до
неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост
на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата
противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на
Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.
В случая съдът намира, че е нарушено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
макар да е посочен годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, в тях не е включена като разход дължимата сума за неустойка за
непредоставено обезпечение, с което пряко се нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
който забранява ГПР да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. В ГПР
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които
длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Съгласно
чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил
3
неустойката в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията
на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което
клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишният процент на
разходите, са нищожни. Съдът намира, че с неустоечната клауза се заобиколя правилото на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и е уговорен по-висок размер на разходите по кредита от нормативно
допустимия. Следователно се налага извод, че така уговорената неустойка фактически
представлява допълнително възнаграждение, уговорено в полза на кредитора, наред с
уговорената възнаградителна лихва, което безспорно следва да бъде включено в годишния
процент на разходите. С оглед изложеното, задължението по чл. 6.6 от договора не е
свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1
ЗПК, който не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем,
дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са
посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в
тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за
него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му. В случая уговорката за обезпечаване на вземането е
задължително условие за получаване на сумата, а и дължимата неустойка поради
неизпълнението на това задължение е изначално определена да се дължи разсрочено. Оттук
и съдът намира, че дължимата неустойка следва да се включи към ГПР. Липсата на разход в
договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в
този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на
ВКС, както и Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и
Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. Текстът на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно
ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него,
за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер,
не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подвеждащото
оповестяване на този елемент от изискуемото съдържание на договора съставлява порок,
изключващ валидността на договора съгласно чл. 22 ЗПК. Обстоятелството, че в договора не
е посочен действителния размер на ГПР е равнозначно на неизпълнение на задължението по
чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и води до нищожност на целия договор, на основание чл.22 ЗПК,
като е ирелевантно дали съществува противоречие с чл.19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК ( в този смисъл
Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. на Софийски градски съд, Решение
№ 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. на Софийски градски съд, Решение №
264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. на Софийски градски съд, Решение № 28
от 11.02.2022 г. по в. гр. д. № 561/2021 г. на Окръжен съд – Ловеч и др.).
Предвид изложеното и доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва
да бъдат възложени направените от ищеца съдебни разноски за заплатена държавна такса за
разглеждане на спора в размер на 50 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда в размер не по – нисък от предвидения в наредбата по
чл. 36, ал. 2 ЗА. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа
на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за
правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е
4
необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се
определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските,
дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от искането, ако адвокатът е
посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи
хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която
представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда;
размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи се от
насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, а
минимумът на дължимият адвокатски хонорар е определен в чл. 38, ал. 2 ЗА - не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Предвид изложеното съдът намира, че в
тежест на ответника следва да бъде възложено да заплати на процесуалния представител на
ищеца адвокатско възнаграждение в размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно сумата в размер на 300
лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск от М. Г. С., ЕГН **********, с
настоящ адрес в гр. С., ж.к. „Л.“, бл. 302, вх. В, ет. 14, ап. 67, против „ААТЕГ“ АД, ЕИК
***********, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „АС“ № 84-86, че Договор за
потребителски кредит „ГК“ № 298963/27.09.2021 г. е нищожен на основание чл. 22 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „ААТЕГ“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление в
гр. С., бул. „АС“ № 84-86, да заплати на М. Г. С., ЕГН **********, с настоящ адрес в гр. С.,
ж.к. „Л.“, бл. 302, вх. В, ет. 14, ап. 67, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 50
лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „ААТЕГ“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление в
гр. С., бул. „АС“ № 84-86, да заплати на адвокат И. Н., с адрес на кантората в гр. С., ул.
„ИД“ № 7, ет. 5, ап. 9, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на
300 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ на ищеца М. Г. С..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5