Решение по дело №130/2024 на Административен съд - Търговище

Производството е по реда на чл. 145 и сл.от АПК във вр. с чл. 118 от КСО.

Образувано е по жалба на Р. М. Р., с постоянен адрес: [населено място], общ. Попово, обл. Търговище, ПК 7832, [улица], против Решение №2153-25-30 от 12.03.2024г. на Директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е потвърдено Разпореждане за отказ на отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/по чл. 54а КСО №253-00-599-5 от 29.01.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ - [населено място], с което по заявление № 253-00-599/22.11.2023 г., на основание чл. 54ж, ал.1 и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускането па парично обезщетение за безработица на Р. М. Р. по чл.54а от КСО. Като отменителни основания се сочат : 1/ допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като административният орган не изследвал изобщо действителната фактическа обстановка и не преценил задълбочено представените към депозираната жалба доказателства; 2/ нарушаване на материалния закон, поради направена неправилна преценка при определяне на действителното място на пребиваване на жалбоподателя съобразно елементите, визирани в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Относно нарушаването на материалния закон се излагат следните съображения в подкрепа на това, че държавата на пребиваване на жалбоподателя винаги била и продължава да бъде Република България и че не е налице негова стабилна/ дългосрочна заетост в К. Н., тъй като естеството на работата му била на сезонен работник : 1/ от пролетта на 2020 година имал 3 сключени кратки сезонни трудови договора с нидерландски работодател чрез българска посредническа агенция като същите били за по няколко месеца през лятото, след което той се прибирал в дома си и при семейство си в Република България; 2/ жалбоподателят разполагал със собствено жилище на територията на Република България, находящо се в [населено място], общ. Попово; 3/постоянният и настоящият адреси на Р. винаги били на територията на Република България; 4/ личните му лекар и стоматолог също били България; 5/ жалбоподателят сключил граждански брак в Република България; 6/ на 18.10.2021г. закупил лек автомобил, който регистрирал и управлявал на територията на България, съответно заплащал там и данъците за него; 7/ ежемесечно от банковата му сметка се удържали пари за битовите му сметки в България; 8/ представил гаранционни карти и издадени фактури за закупени електроуреди за дома му в България; 9/ежемесечно плащал и дължимите осигуровки към НЗОК; 10/ в [населено място], общ. Попово живеело цялото му семейство - съпруга, деца, внуци, близки роднини - братя, сестри, приятелски кръг. Жалбоподателят сочи, че е работил няколко месеца в чужбина, за да осигури прехраната на семейството си в България и да си подсигури малко по - високи доходи, които инвестирал в по-добър живот в родината, но не е променил пребиваването си, което било в България, където бил и центърът на жизнените му интереси. На следващо място жалбоподателят твърди, че отговаря на абсолютно всички условия, за да му бъде отпуснато обезщетение за безработица в България - имал повече от 10 години трудов стаж в България; заплащал осигуровки и данъци към държавата; непосредствено след приключването на последния му срочен трудов договор се регистрирал като търсещо работа лице в Агенция по заетостта - [населено място], и подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, като не е подавал документи за отпускане на обезщетение за безработица в ****** или в друга държава. Ето защо оспорващият моли съда за отмяна на обжалваното решение на директора на ТП на НОИ и за връщане на административната преписка на същия за ново произнасяне по заявлението му за отпускане на ПОБ по чл.54а от КСО.

В подадена преди проведеното съдебно заседание молба и при участието си в това съдебно заседание жалбоподателят заявява, че поддържа жалбата си и моли съда да уважи същата. Изрично посочва в молбата, че не е подавал документи за отпускане на обезщетения за безработица в друга държава, освен в България и че непосредствено след прекратяване на трудовия му договор в ****** се е завърнал в България и се е регистрирал като търсещо работа лице в Агенция по заетостта. Заявява, че в ****** не е имал адресна регистрация, а е живеел на [жк], която му била предоставена от работодателя за временно ползване - до приключване на срочния му трудов договор. Възразява срещу претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ - [населено място], се представлява по делото от надлежно упълномощения юрисконсулт Г. С. – Т., която оспорва жалбата и моли съда да отхвърли същата като неоснователна. Поддържа и депозирания писмен отговор от директора на ТП на НОИ - [населено място], в който същият настоява за отхвърляне на жалбата като неоснователна, позовавайки се на изложените в оспореното решение мотиви. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 лева, за което е представен списък на разноските по чл. 80 ГПК/л.109 от делото/.

В Определение №523/17.04.2024г./л.100/ по настоящото дело съдът е преценил жалбата като редовна и допустима по изложените в съдебния акт съображения.

След преценка на становищата на страните и събраните по делото доказателства, съдът приема за установени следните факти:

С. З., подадено чрез Дирекция „Бюро по труда“ [населено място] под №707-1025/22.11.2023 г. до Директора на ТП на НОИ – Търговище, където е регистрирано под № 253-00-599/22.11.2023 г., Р. М. Р. в качеството му на безработно лице е заявил да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица/ПОБ/ по КСО, като е декларирал, че правоотношението му с ***** B.V. е прекратено, считано от 19.11.2023г., както и че е упражнявал трудова дейност в друга държава – ******, за периода от 17.04.2023г. до 19.11.2023г. и за периода от 11.04.2022г. до 30.10.2022г. при посочения работодател. Към заявлението е приложен документ, удостоверяващ осигурителен стаж, придобит по законодателството на друга държава, издаден на 19.11.2023г., с който работодателят ***** B.V. потвърждава, че договорът му с жалбоподателя Р. е прекратен и същият е имал действие в периода от 17.04.2023г.до 19.11.2023г. Заявлението е прието със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 253-00-599-1/28.11.2023 г., в която са посочени липсващи документи: Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 - ******; Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004; други документи, издадени от осигурители в ДЧ на ЕС - ******, доказващи периоди на осигуряване и доходи от трудова дейност в страната. С писмо изх. № У-253-00-599-1/28.11.2023г.от Р. е изискано представянето на тези документи. Писмото е връчено на 18.12.2023 г. с известие за доставяне.

С Разпореждане № 253-00-599-1 от 28.11.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявление № 253-00-599/22.11.2023 г., е спряно заради изпращането на посоченото писмо. Същото е връчено на заявителя на 08.01.2024г.

С. С. за приети, върнати и липсващи документи № 253-00-599-2/21.12.2023 г. са приети следните документи: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 – ******; декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004*. Последна заетост в ДЧ на ЕС ******; копия на документи, удостоверяващи заетост и доходи по законодателството на ДЧ на ЕС ******.

С подаденото заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 вх.№ 1029-25-1638#1/20.12.2023г. Р. е посочил осигурителния си номер в ****** и отделните периоди на трудовия си стаж при работодателя ***** B.V., които съвпадат с посочените в първоначалното заявление. В приложената декларация от 19.12.2023г. същият е декларирал, че за следните периоди: от 17.04.2023г. до 19.11.2023г., от 11.04.2022г. до 30.10.2022г., от 08.03.2021г. до 10.10.2021г.и от 24.03.2020г.до 11.10.2020г. е работил като сезонен работник в селското стопанство в ******, но през този период на последната му заетост в чужбина, с изключение на съпругата му, преобладаващата част от роднините му/в т.ч.пълнолетните му деца/ са живели в Република България, че притежава собствено жилище в Република България, но е плащал данъци в държавата по последната му заетост, където живял под наем. Декларирал е, че се е връщал в България по няколко пъти в годината, за да види семейството си и за сватбата на малката си дъщеря. В декларацията е посочил, че единствено работата го свързва с ****** и не възнамерява да се установяван там. Представени са документи, издадени от работодателя в ******, относно положения от Р. стаж за времето от 17.04.2023г. до 19.11.2023г., от 11.04.2022г. до 30.10.2022г., както и сключеният от него с този работодател срочен трудов договор с клауза за временни работници, съгласно който Р. е нает като временен работник, считано от 17.04.2023г.

Предвид представените от Р. документи, с Разпореждане № 253-00-599-2 от 20.12.2023г. на основание чл. 55 от АПК производството за отпускане на ПОБ е възобновено.

След преглед на попълнените от Р. данни в заявлението и на представените от него документи, със СЕД U001CB и СЕД U003 е изпратено запитване чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция (КИ) на ДЧ на ЕС - ******, необходими за определяне право, период и размер на ПОБ. Поради това с Разпореждане № 253-00-599-3 от 28.12.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на ПОБ е спряно, като разпореждането е връчено на заявителя на 08.01.2024г. с известие за доставяне.

Чрез система за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI са получени СЕД U017/л.62 от делото/ и СЕД U004 /л.60 от делото/, издадени от КИ на ДЧ на ЕС - ******. В СЕД U017 – осигурително досие за трансграничен работник, са удостоверени два периода на осигурена заетост при нидерландския работодател ******** B.V., а именно : от 17.04.2023г. до 19.11.2023г. и от 11.04.2022г. до 30.10.2022г. Посоченото основание за прекратяване на последната заетост е : изтичане на договора. В СЕД U004 - Информация за заплатата, е посочен размера на брутния доход на Р. за периода от 17.04.2023г. до 19.11.2023г.

Поради получаване на исканите документи с Разпореждане №253-00-599-4 от 23.01.2024г. на основание чл. 55 от АПК е възобновено производството за отпускане на ПОБ.

От компетентното длъжностно лице е извършена проверка на данните за Р. Р., съдържащи се в информационния масив на НОИ. Според справката от регистъра на трудовите договори /л.53 от делото/са налице данни за сключени от жалбоподателя трудови договори като работник с работодатели в България в периода от 2002г. до 2012г., през 2013г. и от 29.03.2014г.до 13.02.2020г.

С Разпореждане №253-00-599-5 от 29.01.2024 г., постановено от за ръководител на осигуряването за безработица съгласно Заповед № 1015-25-52/19.04.2023г. на директора на ТП на НОИ – Търговище, И. Д.- гл.експерт по осигуряването, на основание чл.54ж, ал.1 и във вр. с чл.11, § 3, буква „а” и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на Р. М. Р. със следните мотиви:„Съгласно разпоредбата на чл. 11, §3, буква „а“ от Регламент (ЕО) 883/2004, спрямо лице осъществяващо дейност като наето или самостоятелно заето лице в една държава-членка (ДЧ) се прилага законодателството на тази ДЧ. Изключение от това правило е предвидено с разпоредбата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, съгласно която безработното лице по първото и второто изречение на §2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. След извършени проверки на данните в информационната система на НОИ, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация (EESSI), представените документи от лицето, се установи наличие на стабилна/дългосрочна заетост в ******, като след 2020 г. лицето не е упражнявало трудова дейност в РБългария и за целите на данъчното облагане и социалното осигуряване е пребивавало в ******, което се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за преценка правото на обезщетение за безработица. С оглед на гореизложеното, държава по пребиваване по смисъла на чл. 11 от Регламент (ЕО) 987/2009 не е РБългария, тъй като лицето не изпълнява критериите, залегнали в посочената разпоредба, от което следва, че лицето няма право на парично обезщетение за безработица.“.

Издаденото разпореждане е съобщено на жалбоподателя лично на 31.01.2024г. с известие за доставяне и в рамките на 14-дневния срок за обжалването му същият е подал жалба по административен ред до директора на ТП на НОИ – Търговище, заведена под вх.№1012-25-26/13.02.2024г. Към жалбата са приложени срочен трудов договор фаза 1 и 2 с клауза за временни работници; допълнителен договор за временна заетост и екстериториални разходи; нотариален акт за собственост №171, том I, peг.№1058, дело №171/2016г., на нотариус Е. Д.; приходна квитанция за заплатен данък за недвижим имот към О. П.; удостоверение за постоянен адрес с изх. №24-434/06.02.2024г., и удостоверение за настоящ адрес с изх. №00433/06.02.2024г., издадени от отдел ГРАО към Община Попово; удостоверение за брак с №**********/12.01.2023г.; договор за покупко - продажба на МПС; приходна [жк], издадена от Община Попово с №68720/31.10.2023г.; Фактури от ВиК - Търговище и „Енерго - Про Продажби“ АД; гаранционни карти и издадени фактури за закупени електроуреди; справка за задължения и разписка за извършено към НАП плащане на 31.01.2024г. за здравни осигуровки.

Директорът на ТП на НОИ – Търговище е преценил жалбата като редовна и допустима и се е произнесъл по същата в рамките на законния едномесечен срок с оспореното Решение № 2153-25-30 от 12.03.2024г., с което след изложени мотиви за нейната неоснователност е потвърдил обжалваното Разпореждане № 253-00-599-5 от 29.01.2024 г., издадено от за ръководител на осигуряването за безработица съгласно Заповед № 1015-25-52/19.04.2023г. на директора на ТП на НОИ – Търговище, И. Д. - гл.експерт по осигуряването. В мотивите на решението е прието, че Р. М. Р. е гражданин на Република България, т.е. на държава - членка на ЕС, поради което е и лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., който ведно с Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. към момента регламентират общите правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Цитирано е основното правило, залегнало в чл. 11, § 3 от Регламент №883/2004, съгласно което заетите и самостоятелно заетите лица се подчиняват на законодателството на държавата, в която осъществяват своята дейност, без значение от мястото на пребиваване или седалището на работодателя. Органът е тълкувал нормите на посочените два регламента, даващи дефиниции на понятията „компетентна институция“ на държава-членка и „държава-членка по пребиваване“, както и предвидените в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 изключения от общия принцип, че ДЧ по последна заетост е компетентна за предоставянето на обезщетения за безработица, позовал се е и на определение по дело С - 30/22 на СЕС, според което чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава - членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава — членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Основният мотив за постановяване на решението е направената констатация, че след анализ на фактите и обстоятелствата, събрани в хода на производството по определяне правото на ПОБ от значение за определяне на държава – членка по пребиваване, вкл. и на декларираните в този аспект данни от заявителя, е установено, че Република България не е държава - членка по пребиваване по време на последната заетост на Р.. Органът е аргументирал констатацията си, че ****** е била държавата по пребиваване на заявителя със следните факти: „Р. е живял в ****** за дълъг период от време, като е осъществявал и трудова дейност. Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване в тази държава. Фактът, че останалите роднини на Р. Р. се намират в България не променя извода, че неговото обичайно пребиваване до 19.11.2023г. е в ******. Действително след м.11.2023 г. жалбоподателят е променил своето обичайно пребиваване като се е завърнал в България …и е изявил намерението си да се установи в България.“. В обобщение приема, че до м. 11.2023 г. жалбоподателят е бил с място на обичайно пребиваване по смисъла на Регламент № 883/2004 в ******, а след това в България, при което не можело да се приеме, че завръщайки се в България, Р. се е завърнал в държавата си по пребиваване, като всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнал в държавата си по произход, но не и по пребиваване. Относно тежестта на критерия „намерение на лицето“ в решението е направено позоваване на Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл. 71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща се от представители на държавите-членки, предназначен да служи като работен инструмент на институции, работодатели и граждани, съгласно който намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича. С оглед на това е прието, че само декларация, че лицето възнамерява или желае да има пребиваване на определено място, не е достатъчна. Органът е обсъдил, че за периода от 13.02.2020 г. до момента на издаване на процесното разпореждане нямало подадени данни от осигурители в България, т.е. лицето не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО, респ. не е имало връзка с Република България, основана на валидни трудови/ осигурителни правоотношения. При това положение отпускането на ПОБ на Р. от бюджета на България според органа би довело до нарушаване на принципа на „всеобщност“ на осигуряването, тъй като Р. се връщал в Република България, като икономически неактивен гражданин, който желае да ползва блага от бюджета на ДОО, въпреки, че няма принос в този бюджет през последните 4 години. Органът е счел, че това би довело и до нарушаване принципа на „равнопоставеност“ на лицата, тъй като би поставило Р. в по-благоприятни условия по отношение на държавното обществено осигуряване, за сметка на останалите осигурени лица, които декларират и заплащат своите осигурителни вноски, включително и осигурителните вноски за фонд „Безработица“, съгласно българското законодателство. В този смисъл е отбелязано, че във връзка с приложение на чл.65, § 6 и чл.65, §7 от Регламент №883/2004 г. НОИ отправя искания за възстановяване на средствата от компетентните институции на държавите- членки на ЕС, ЕИП и Швейцария за лицата, на които е отпуснато парично обезщетение за безработица по българското законодателство, но реимбурсацията/възстановяването на средствата почти винаги била непълна. С оглед на това отпускането и изплащането на ПОБ по чл. 54а от КСО се извършвало след цялостна и задълбочена проверка на всеки конкретен случай, за да не се причинят щети на бюджета.

Като безспорно за страните обстоятелство съдът е обявил факта, че оспорващият Р. е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.

За изясняване на относимите към предмета на спора обстоятелства по делото са допуснати и събрани свидетелските показания на доведените от оспорващата страна свидетели Н. А. Б. и Е. Р. О./******/. Свидетелката Б., която е съсед на жалбоподателя в [населено място] и го познава от около 35-36 години, установява, че до преди около три години той и съпругата му работели в Р България, но тъй като имали дъщеря, която била студентка и родителите на съпругата му били болни, парите не им достигали и това наложило да отидат да работят в Холандия /******/ по линия на временната заетост като сезонни работници. Същата посочва, че жалбоподателят и съпругата му работели в чужбина за период от около 5-6 месеца, след което в продължение на 5-6 месеца били в България, за да се грижат за внучетата си и за родителите на съпругата му. Свидетелката пояснява, че Р. има собствено жилище в Р България, в [населено място], общ. Попово, както и че със съпругата му имат две дъщери, които също живеели в България, където живеели и родителите на съпругата му. Според нея жалбоподателят и съпругата му поддържали къщата си и я ремонтирали след завръщането си от чужбина, а също така си купили и кола. Пред свидетелката жалбоподателят и съпругата му не били споделяли намерение да се установяват в чужбина.

Свидетелката О. установява, че баща ѝ/жалбоподателят/решил да замине в ****** от пролетта на 2020 година, за да работи там сезонна работа от пролетта /м. март-април/ до есента /м. септември-октомври/ в областта на земеделието, в оранжерии за домати, краставици, пипер. За целта той договарял директно с работодател в ******. Същата посочва, че двамата ѝ родители по едно и също време отивали да работят ******, след което заедно се връщали в България, в собствената им къща в [населено място], на която направили сериозен ремонт и продължавали да я подобряват със спечелите от чужбина пари. Свидетелката пояснява, че до 2020г. в продължение на повече от 15 години баща ѝ работел в Горското стопанство, а след това заминал да работи в ******, тъй като трябвало да издържа другата си дъщеря докато учи висше образование, да се грижи финансово и за родителите на съпругата си, а и да подпомага семейството на свидетелката. Като близка на жалбоподателя свидетелката категорично заявява, че родителите ѝ нямали намерение да се установяват трайно в чужбина, тъй като техният дом и семейство били в България.

Предвид близката ѝ родствена връзка с жалбоподателя и възможната заинтересованост от изхода на спора, съдът прецени показанията на свидетелката О. съобразно чл. 172 ГПК във вр.с чл. 144 АПК с оглед на всички други данни по делото. В този смисъл установи, че показанията на двете свидетелки кореспондират помежду си относно съдържащите се в тях факти, като същите съответстват и на събраните по делото писмени доказателства относно периода и мястото на полагания от жалбоподателя труд в чужбина. Изтъкнатият от представителя на ответната страна в съдебното заседание факт, че свид. Б. също е подала жалба срещу подобно решение на директора на ТП на НОИ – Търговище, което засяга нея, не обосновава извод за нейна заинтересованост от изхода на настоящия спор и за тенденциозност на показанията ѝ. При разпита ѝ тази свидетелка сочи факти, които не са различни от тези, които се установяват с другите събрани по делото доказателства, т.е. показанията ѝ са подкрепени от останалия доказателствен материал по делото и няма основание да бъдат игнорирани. На същата е разяснена отговорността ѝ като свидетел, обещала е да даде верни показания и факта на водено от нея дело срещу същия ответник не следва да се третира автоматично като фактор, водещ до недостоверност на изложените в показанията ѝ данни.

Приложените към жалбата до административния орган писмени доказателства установяват, че жалбоподателят притежава собствен жилищен имот в [населено място], общ. Попово, придобит от него и съпругата му Н. Д. С. по пътя на давностно владение, за който имот заплаща местен данък; постоянният адрес на жалбоподателя е регистриран в [населено място], общ. Попово, ******** от 01.06.2000г., а настоящият му адрес е регистриран на същото място от 06.02.2024г.; на 18.10.2021г. в [населено място] жалбоподателя е закупил лек автомобил; за имот на посочения адрес в [населено място], общ. Попово, ******** Р. има открита партида за консумация на ел.енергия към „Енерго Про Продажби“ АД, от където е издадена фактура за консумирана ел.енергия през м.11.2022г.; на 31.01.2024г. Р. е заплатил вноските си за здравно осигуряване за месеците февруари, март и април 2023г. В съдебно заседание са приети като писмени доказателства представените от жалбоподателя амбулаторен лист от 02.03.2023г., в който са описани датиращи от 2018г. здравословни проблеми на съпругата на Р., и подписана от него декларация, в която отново декларира, че : от 17.04.2023 г. до 19.11.2023 г. вкл., и от 11.04.2022г. до 30.10.2022г., той е работил в К. Н. като сезонен работник на срочни трудови договори за извършване на определена работа, за които периоди бил осигурен от нидерландския му работодател ***** B.V.; в ****** не е имал адресна регистрация, живеел на [жк], която му била предоставена от работодателя за временно ползване - до приключване на срочния му трудов договор, не притежавал собствено жилище в чужбина, нямал регистрирано МПС на негово име на територията на друга държава, освен в България; след прекратяване на последния му трудов договор с ***** B.V. не е подал документи за отпускане на обезщетение за безработица в ******; никога не е подавал документи за отпускане на обезщетение за безработица в друга държава, освен в България; непосредствено след като трудовият му договор с ***** B.V. бил прекратен, се завърнал в държавата му на пребиваване – България, регистрирал се в Агенция по заетостта като търсещо работа лице и подал документи за отпускане на обезщетение за безработица. От ответната страна са представени и приети писмени доказателства, установяващи изплатени на Р. обезщетения за безработица за периода от м.януари 2020г. до м.май 2024г., в т.ч. от 12.10.2020г. до 07.03.2021г. и от 11.10.2021г. до 14.01.2022г., както и за отпуснато ПОБ за периода от 12.10.2020 г. до 11.06.2021 г. Приложено е и копие на декларация, подадена от Р. до НОИ на 20.10.2020г., в която той е декларирал последен период на заетост от 24.03.2020г. до 11.10.2020г. в ******, преобладаващи социални контакти и собствено жилище в България и намерение да се установи трайно в България.

При така установената фактическа обстановка и в рамките на дължимата проверка по чл. 168 от АПК относно законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът прави следните правни изводи:

Оспореното Решение №2153-25-30 от 12.03.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Търговище и потвърденото с него Разпореждане №253-00-599-5 от 29.01.2024 г., постановено от за ръководител на осигуряването за безработица съгласно Заповед № 1015-25-52/19.04.2023г. на директора на ТП на НОИ – Търговище, И. Д. - гл.експерт по осигуряването, са издадени от материално и териториално компетентни органи съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ.чл.54ж ал.1 КСО. Компетентността на органа, издал потвърденото разпореждане, се установява от приложената на л.56 от делото Заповед №1015-25-52/19.04.2023г.на директора на ТП на НОИ – Търговище. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При тези данни съдът приема, че липсват отменителни основания по чл. 146 т.1 и т.2 АПК.

Съдът намира, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като в съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост – ******. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи във връзка с твърдението му, че обичайното му пребиваване е в Република България. Спазен е и предвидения в чл. 117 ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне на решението на директора на ТП на НОИ. Ето защо съдът счита, че липсва и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК

Относно правилното прилагане на материалния закон при постановяване на оспорения акт, съдът прецени следното:

По делото между страните липсва спор по фактите, но е налице спор по правото, който има за предмет определяне на държавата, компетентна да изплаща парично обезщетение за безработица на жалбоподателя: държавата по последната му заетост/******/ или държавата по пребиваването му, за каквато според оспореното решение не може да се определи Република България. Възприетите от органа факти са установени и в рамките на съдебното дирене по настоящото дело чрез събиране на допълнително доказателства, но същите са анализирани и интерпретирани от органа в насока, позволяваща да се направи обобщения извод за липса на условието по чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Като държава-членка на Европейския съюз/ЕС/ от 01.01.2007г., Република България е обвързана с приложението на европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Понастоящем тези правила се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 20.05.2004г., с последно изменение в сила от 31.07.2019г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 01.05.2010г., с последно изменение в сила от 18.06.2020г.

Съгласно чл. 3 §1 Регламент (ЕО) №883/2004 материалният обхват на този регламент е приложим към всички законодателства относно изброените в тази норма клонове на социално осигуряване, сред които са и обезщетенията за безработица /чл. 3 §1 б.“з“/. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл.2, §1, която предвижда, че този регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Като безспорен по делото е отделен факта, че жалбоподателят Р. Р. е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намират приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, е очертан в преамбюла на регламента и се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Разпоредбата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя в съответствие с Д. В. от регламента. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от регламента. Относимото към настоящия казус принципно правило на чл. 11, § 3 б."а" гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Същевременно разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. С оглед установената фактическа съвкупност по настоящото дело, релевантно е изключението, предвидено в чл. 65, §2 изр.първо от регламента, съгласно което, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното : „Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.“. Цитираните разпоредби, съдържащи изключения от общото правило, предвиждат като критерий за прилагането им държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, дадена в чл. 1 § 3 б. „й“ от цитирания Регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това понятие е различно от понятието „престой“ по смисъла на чл. 1 § 3 б. „к“ от същия Регламент, което означава временно пребиваване. Нормата на чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004/, наименувана „Елементи за определяне на пребиваването“, предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Следователно мястото на пребиваване, респ.държавата – членка по пребиваване се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата - членка/ и елементите, свързани с личното положение на лицето/семейни връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Тълкуването на цитираните норми показва, че намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария.

С оглед преценка за наличие на критериите, определящи пребиваването на жалбоподателя, съдът съобрази всички събрани и обсъдени по – горе писмени и гласни доказателства по делото. Съдържащите се в тези доказателства данни недвусмислено установяват, че като български гражданин жалбоподателят има постоянен и настоящ адрес в Република България, като вписването на постоянния му адрес от 01.06.2020г. не може да води до извод, че лицето е адресно регистрирано за пръв път в България тогава при положение, че същото е родено, живяло и работило/около 17 години/ в България, сключило е брак в България, където винаги са живели децата му и родителите му. Неслучайно и настоящият адрес, който съвпада с постоянния, е регистриран от 06.02.2024г., като преди това е напълно възможно лицето да е живяло на друг адрес в страната. В подадената от жалбоподателя декларация по настоящото дело същият е декларирал, че не е имал адресна регистрация в ****** по време на престоя си там, а е обитавал предоставена му от работодателя квартира за срока на трудовия си договор. Тези декларирани данни се потвърждават от сключения на 17.04.2023г. между Р. и агенцията – работодател допълнителен договор за временна заетост и екстериториални разходи, приложен по преписката и намиращ се на л.86 от делото. В същия страните са договорили, че работникът е с чуждестранен произход и пребивава временно в ****** с цел извършване на дейности за Агенцията, работникът е запазил основното си жилище в държавата по произход и се нуждае от временна [жк], през който извършва дейности за Агенцията в ******; Фондация “******” Stichting Vast Home е готова да предостави на работника временна [жк], през който той извършва дейности за Агенцията. Събраните по делото писмени и гласни доказателства категорично установяват притежаването на собствено за жалбоподателя жилище в България, в ремонта на което той и съпругата му са вложили част от спечелените от положения в ****** труд средства. Обстоятелството, че и двете пълнолетни дъщери на жалбоподателя живеят в България, предполага негова силна свързаност с държавата, в която той се връща и живее след като изтече срока на съответния срочен трудов договор в ******. Установено е, че до началото на 2020г. жалбоподателят е бил трудово зает в България, а след това през 2020, 2021, 2022 и 2023г. е сключвал срочни трудови договори като сезонен работник в ****** с продължителност от около 7 месеца, след което се е връщал в България. Изложените данни сочат категорично, че времето, през което жалбоподателят е работил в ****** и за тази цел е живял там на [жк], има характера на временно пребиваване, дефинирано в Регламент (ЕО) № 883/2004 като престой, т.е. временно пребиваване, с което понятие е определен престоят му в ****** в сключения допълнителен договор за временна заетост и екстериториални разходи. ****** не може да се определи като държава по обичайното пребиваване за жалбоподателя, защото връзката с тази държава се е базирала единствено на краткосрочната трудова заетост на лицето, докато центърът на жизнените му интереси е бил в България, където след прекратяване на трудовото му правоотношение с работодателя в ****** жалбоподателят се е регистрирал като безработен и където единствено е подал заявление за изплащане на ПОБ.

Изложените и приети от съда фактически данни водят до извода, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е в Република България. Единствената му връзка с ****** е трудовата му заетост. Ето защо съдът приема за неправилен и направен в противоречие с материалния закон извода на административния орган, според който Република България не е държава – членка по обичайното пребиваване по време на последната заетост на Р..

При така установените факти неприложимо към настоящия казус е цитираното в оспореното решение Определение на Съда (седми състав) от 24 март 2023г.по Дело C-30/22 на СЕС, според което член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 следва да се тълкува в смисъл, че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Неприложимостта на това тълкуване се определя от приетото въз основа на фактическата съвкупност положение, че през целия период на трудова заетост на жалбоподателя в чужбина държава по неговото пребиваване е България. Съдът не счита за относимо към настоящия случай и цитираното в оспореното решение указание от Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл. 71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща се от представители на държавите-членки, предназначен да служи като работен инструмент на институции, работодатели и граждани, а именно: лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея. В случая жалбоподателят не се е върнал в държавата си по произход, защото той не е прекъснал връзката си с нея, а е продължил да пребивава обичайно в тази държава, докато е бил само трудово ангажиран в ******, където е пребивавал временно по време на срока на трудовия си договор. Приложеният трудов договор ясно определя качеството на жалбоподателя на сезонен работник. Именно в цитирания Практически наръчник т.4.2. се отнася до сезонните работници, за които е описано като типично чрез даден пример, че по време на сезонната си заетост те не се връщат редовно в своята държава, но жилищното им положение в държавата – членка, в която работят ясно показва, че нямат намерение да живеят в нея постоянно, а престояват там само заради работата си; имат само срочен трудов договор, а не стабилна постоянна работа; намерението им да се завърнат в своята държава след приключване на договора, за което говорят и фактическите обстоятелства, свързани с жилищното им положение и с условията им на труд, също показват, че тяхното обичайно пребиваване е в държавата на произход. Досежно сезонните работници в наръчника е направено заключение, че те престояват само временно в държавата по заетост, поради което по време на сезонната им заетост тяхното пребиваване е в държавата на произход.

Съгласно чл. 54а ал.1 КСО право на парично обезщетение за безработица/ПОБ/ имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Жалбоподателят е претендирал ПОБ именно на посоченото законово основание и в оспореното решение органът не е посочил като липсващи визираните в тази норма предпоставки за признаване на ПОБ. Изложените мотиви в оспореното решение са свързани с основното изискване за внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, каквито по отношение на жалбоподателя е посочено, че липсват след 13.02.2020г. Приетата от съда фактическа съвкупност, отнесена към очертаната по – горе правна рамка, позволява да се приеме, че жалбоподателят като безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало в държавата – членка България, която в случая се явява различна от принципно компетентната държава-членка ******, и което продължава да пребивава в тази държава-членка България, има право да получава обезщетения в съответствие с българското законодателство така, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Това право на жалбоподателя се признава съгласно нормите на чл. 65, §2 и § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004. В същия смисъл е и т. 3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. относно обхвата на понятието „частична безработица“, приложимо по отношение на безработните лица, упоменати в член 65, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета, на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, публикувано в Официален вестник на ЕС от 24.04.2010г., съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Въз основа на приетите фактически констатации и направени правни изводи следва, че в конкретния случай държава по последна заетост на Р. е К. Н., но държава – членка по обичайното му пребиваване към периода на тази заетост е Република България и последната е компетентна за изплащането на заявеното от него ПОБ. Ето защо съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ-[населено място] е постановено при неправилно приложение на относимия материален закон, което означава наличие на отменителното основание по чл. 146 т.4 АПК

По изложените съображения съдът намира, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ – Търговище и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в нарушение на закона, и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, следва преписката да се изпрати на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Търговище, за ново произнасяне по заявлението на Р. при съобразяване с изложените в мотивите на настоящето решение указания по тълкуването и прилагането на закона като се направи преценка за наличие на условията по чл. 54а КСО въз основа на приетото положение, че България се явява държава – членка по пребиваването на оспорващия към периода на последната му заетост.

По претенцията за разноски – Съгласно чл. 120 ал.2 КСО при уважаване на жалбата жалбоподателят има право да получи направените от него разноски и платеното възнаграждение за защита съразмерно на уважената част. По настоящото дело жалбата е уважена изцяло, но предвид липсата на направена от жалбоподателя претенция за разноски, съдът не следва да се произнася по този въпрос и да присъжда такива.

По изложените съображения и на основание чл.172, ал.2, пр.2, чл.173 ал.2 предл.второ от АПК, във връзка с чл.118, ал.3 от КСО, съдът

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ изцяло Решение №2153-25-30 от 12.03.2024г., на Директора на Териториално поделение на НОИ – Търговище и потвърденото с него Разпореждане №253-00-599-5 от 29.01.2024 г., постановено от за ръководител на осигуряването за безработица съгласно Заповед № 1015-25-52/19.04.2023г. на директора на ТП на НОИ – Търговище, И. Д. - гл.експерт по осигуряването, с което по заявление № 253-00-599/22.11.2023 г. на основание чл.54ж, ал.1 и във вр. с чл.11, § 3, буква „а” и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на Р. М. Р., [ЕГН].

ИЗПРАЩА административната преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ – Търговище, за ново произнасяне по заявление вх.№ 253-00-599/22.11.2023 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица, подадено от Р. М. Р., [ЕГН], в законния срок от получаване на преписката при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл.119 от КСО.

Препис от настоящото решение да се изпрати на страните.