№ 3732
гр. София, 12.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело №
20221100507417 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 15.03.2022 г., гр.д. 62013/2020 г., СРС, 72 с-в се отхвърля
предявеният от „У.“ АД иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ за осъждане
на ответника И. Й. К. да плати обезщетение за неспазено предизвестие в
размер на 34 227.54 лв. и осъжда ищеца да заплати на ответника сумата от 3
015.00 лв. - разноски.
Срещу решението постъпва въззивна жалба от ищеца „У.“ АД. Счита,
че не са изпълнени условията на чл. 327, ал. 1 КТ за прекратяване без
предизвестие на трудовия договор между страните, поради което ответникът
дължи обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ. Дължимото му трудово
възнаграждение за м. 04.2020 г. е изцяло изплатено. От него е приспаднато
възнаграждение за 4 дни неплатен отпуск, за което той подава надлежно
подписана молба и получава съответно разрешение. Преди подаване на
молбата, страните разменят електронни съобщения по смисъла на чл. 3, ал. 2
ЗЕДЕУУ, приравнени на писмен документ, чрез които се споразумяват,
ответникът да ползва неплатен отпуск и да получи редуциран размер от
1
заплатата. Отделно, ответникът няма право да получи пълно трудово
възнаграждение поради неоправдано отсъствие от работа и непопълване на
документи за дистанционно положен труд. Свидетелските показания в тази
насока са обсъдени едностранчиво и незадълбочено. Иска се отмяна на
решението и постановяване на друго, с което да се уважи искът.
Въззиваемият – ответникът по иска И. Й. К. оспорва жалбата.
Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по
реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна
страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2
ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете
инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в
обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата с изключение на
изводите, че ответникът не е подписал молбата за неплатен отпуск.
Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане
към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата, с
изключение на изводите относно неподписана молба за неплатен отпуск.
В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема
следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ.
По силата на трудов договор от 23.09.2004 г., ответникът И. Й. К. заема
длъжността „ръководител технически надзор“ при ищеца „У.“ АД.
С молба от 30.11.2020 г., получена на същата, служителят отправя към
работодателя едностранно предизвестие за прекратяване на трудовия договор
на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ поради забавяне изплащането на пълното
трудовото възнаграждение за м. 04.2020 г.
2
Няма характер на подобно предизвестие, предходното уведомяване на
работодателя чрез електронно съобщение от 13.11.2020 г., единствено за
намерение на ответника да напусне дружеството, за да започне конкурентна
дейност, без да заявява категорично прекратяване на договора от конкретен
момент.
Със заповед № 90374/30.11.2020 г., ответникът прекратява трудовия
договор, считано от 30.11.2020 г., на основание чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, като
посочва, че не са налице основанията на чл. 327, ал.1, т.2 КТ.
Във връзка с приложимостта на чл. 327, ал.1, т.2 КТ за прекратяване на
правоотношението без предизвестие поради забавяне изплащането на
пълното трудовото възнаграждение за м. 04.2020 г., спорно по делото е
доколко същото възнаграждение е изплатено изцяло, какъв е неговият размер,
колко са реално отработените дни и ползван ли е разрешен неплатен годишен
отпуск.
С молба от 13.05.2020 г., подписана от ответника, се иска разрешение
да ползва неплатен отпуск за миналия период 13.04.2020 г. – 16.04.2020 г.
Отпускът е разрешен от работодателя върху същия документ.
Чрез електронна кореспонденция по безжична мрежа на ищеца,
ответникът го уведомява за проведени свои обучения и изпити на дати 3, 7, 8,
10, 23, 24, 28 април 2020 г., които обаче не съвпадат със спорните 13.04.2020
г. – 16.04.2020 г. Същевременно няма ясно заявено искане за разрешение да
ползва неплатен отпуск на същите 4 дати, а още по-малко изрично съгласие
на работодателя в тази връзка. Затова въпреки спазената писмената форма
чрез изпратените електронни документи, съдържащи електронно изявление
по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, приравняващ електронния документ на
писмен, не се установява изпращане на електронно съобщение с искане по чл.
160, ал. 1 КТ.
Съобразно съдебно счетоводната експертиза, в картата на ответника за
достъп до работа през м. 04.2020 г. е регистрирано влизане и напускане само
на 28.04.2020 г. Няма попълнена от него справка за работно време от вкъщи
през този месец, каквато е практиката в дружеството.
Свидетелката Х.ва, бивш служител при ищеца, респ. бивш колега на
ответника, изяснява, че през м. април 2020 г., когато в страната е обявено
Извънредно положение, ответникът и другите служители работят
3
дистанционно от вкъщи и работодателят организира онлайн обучения.
Съобразно чл. 160, ал. 1 КТ, работодателят по искане на работника или
служителя може да му разреши неплатен отпуск независимо от това, дали е
ползувал или не платения си годишен отпуск и независимо от
продължителността на трудовия му стаж. Разпоредбата ясно регламентира
ползване на неплатен отпуск само след предварително искане и съответно
разрешение по преценка на работодателя. Последният не е обвързан с
нормативен срок за произнасяне по молбата за разрешаване на неплатен
отпуск, нито е длъжен да уведомява работника или служителя за
произнасянето си по нея. Работникът или служителят трябва да следи
доколко отпускът му е разрешен или не, а съгласно общия принцип на
правото, липсата на произнасяне по молбата от страна на работодателя не е
равнозначно на разрешаване на отпуск. Отделно, когато законът свързва със
започването и продължителността на разрешен отпуск определени правни
последици (напр. за връчване на заповедта за уволнение и закрилата по чл.
333, ал. 1, т. 4 КТ), от значение е именно започналото фактическо ползване на
разрешения отпуск, а не само документалното му оформяне (решение №
63/31.03.2011 г., гр.д. №. 1728/09 г., ВКС, ІV г.о; определение №
253/30.03.2017 г., гр.д. № 4478/16 г., ВКС, ІІІ г.о и определение № 542/
29.06.2022 г., гр.д. 3108/21 г., ВКС, ІV г.о.).
В случая, през спорния период 13.04.2020 г. – 16.04.2020 г. не е
изпълнен изцяло фактическият състав на чл. 160, ал. 1 КТ. При липса на
депозирана към този времеви интервал нарочна писмена молба на ответника
за ползване на неплатен отпуск и дадено в същата писмена форма разрешение
от работодателя, фактическото неявяване на работа не може да се зачете за
реално започнало ползване на редовно поискан и разрешен неплатен отпуск.
Същевременно не е изпълнена хипотезата за неплащане на уговореното
трудово възнаграждение поради необосновано неположен труд по смисъла на
чл. 128, т.2 КТ, независимо от неявяването редовно на работното място през
м. 04.2020г. След като има въведен ред от работодателя за възлагане на
надомна работа или работа от разстояние на работниците и служителите, без
тяхно съгласие, в съответствие с чл.7, ал.1 от Закона за мерките и действията
по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020г. (първоначална редакция, обн. ДВ. бр.28 от 24
4
Март 2020г.) и чл.120 б, ал.1 КТ (първоначална редакция, нов, бр.28 от
2020г., в сила от 13.03.2020г.), като не се доказва ответникът да не е полагал
труд дистанционно, същият има право на трудово възнаграждение и за
периода 13.04.2020 г. – 16.04.2020 г.
Вещото лице установява, че работодателят начислява, издава платежен
фиш и декларира в НАП трудовото възнаграждение към м. 04.2020 г. от
8 124.51 лв. или нетно от 6 940 лв. Начисленото брутно възнаграждение е на
база основна заплата 7 188 лв. (по допълнително споразумение от 01.05.2020
г.) и включва основна заплата за 14 работни дни - 5 031.60 лв., клас
прослужено време - 452.84 лв., бонуси от 331.22 лв. и 1 184.51 лв., 2 дни
платен отпуск – 1 124.34 лв. и 4 дни неплатен отпуск - 0.00 лв. Начисленото
от работодателя в същия размер нетно възнаграждение от 6 940 лв. е
изплатено изцяло на 13.05.2020 г., внесени са дължимите осигурителни
вноски и данъци, като са попълнени декларации в тази насока.
Въззивният съд намира, че на ответника за м. март 2020 г., включващ
общо 20 работни дни, се дължи трудово възнаграждение в пълен размер за 18
работни дни и 2 дни платен отпуск, поради следното:
Работодателят неправилно начислява възнаграждението и декларира в
НАП за общо 16 работни дни, от които 14 дни с реално положен труд и 2 дни
платен отпуск, като останалите 4 дни приема за неплатен отпуск, видно от
съдебно-счетоводната експертиза.
Отделно, неправилно работодателят определя и размера на трудовото
възнаграждение на база предвиденото в допълнително споразумение от
01.05.2020 г. основно трудово възнаграждение от 7 188 лв., приложимо за
бъдещ период, вместо при съобразяване на действащото към м. 04.2020 г.
допълнително споразумение от 01.02.2017 г. за по-високото основно трудово
възнаграждение от 10 315.26 лв.
От заключението и представените допълнителни споразумения към
трудовия договор на страните по делото се установява следното:
С допълнително споразумение от 01.02.2017 г., страните
изменят основното трудово възнаграждение на ответника на 10 315.26 лв.,
или брутно 11 057.96 лв. и нетно 9 680.10 лв. Чрез допълнително
споразумение от 01.05.2020 г. основното трудово възнаграждение е
променено на 7 188 лв., съответно брутно 7 834.92 лв. и нетно 6 679.37 лв.
5
Според допълнително споразумение от 01.09.2020 г. основното трудово
възнаграждение възлиза на 10 409.84 лв., съответно брутно 11 346.73 лв. и
нетно 9 840 лв.
Наред с всичко, неправилно работодателят включва в размера на
основното трудово възнаграждение и бонуси от 331.22 лв. и 1 184.51 лв.,
които нямат постоянен характер.
В обобщение, дължимото трудово възнаграждение за м. 04.2020 г.
следва да се определи за 18 действителни работни дни и 2 дни платен отпуск,
т.е. за всички 20 работни дни от месеца, на база тогава действащото
допълнително споразумение от 01.02.2017 г. за основно трудово
възнаграждение от 10 315.26 лв., или брутно 11 057.96 лв. и нетно 9 680.10
лв., с изключване на бонусите, които се изплащат отделно.
Вместо тези размери на брутно или нетно възнаграждение,
работодателят начислява и изплаща значително по-ниския нетен размер от
6 940 лв., от който след приспадане на бонусите с непостоянен характер от
331.22 лв. и 1 184.51 лв., разликата от 5 424.27 лв. представлява изплатеното
нетно трудово възнаграждение.
В тази връзка, дори и след хипотетично приспадане от дължимото
възнаграждение на това за 4 дни (каквато принципно не е настоящата
хипотеза), отново остатъкът би бил по-голям от изплатеното.
След като работодателят не изплаща пълния размер на дължимото
трудово възнаграждение за м. 04.2020 г., ответникът разполага с възможност
да упражни потестативното си право по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Нормата
предвижда, че работникът или служителят може да прекрати трудовия
договор писмено, без предизвестие, когато работодателят забави изплащането
на трудовото възнаграждение или на обезщетение по този кодекс или по
общественото осигуряване. Законодателят не поставя изискване за срок на
забава, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово
възнаграждение или обезщетение. Прекратяването на трудовия договор
по реда на чл. 327, т. 2 КТ не се влияе от приложението на чл. 245, ал. 1 КТ от
страна на работодателя. Достатъчно е работодателят да забави изплащането
на уговореното трудово възнаграждение или обезщетение изцяло или
частично, за да може работникът или служителят да се възползва от правото
си по чл. 327, т. 2 КТ. Без значение са и причините, поради които
6
работодателят е забавил изплащането на уговореното трудово
възнаграждение и дали е приложил разпоредбата на чл. 245, ал. 1 КТ
(решение № 145/07.06.2012 г., гр.д.1247/11 г., ВКС, ІІІ г.о.).
В случая, с получаване на писменото волеизявление по чл. 327, т. 2 КТ
за прекратяване на трудовия договор без предизвестие - 30.11.2020 г.,
настъпва действието на прекратяването съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. Затова
за работодателя не възниква правната възможност по чл. 220, ал. 1 КТ, според
който страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с
предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на
предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения
срок на предизвестието. За пълнота следва да се отбележи, че към момента на
прекратяването, размерът на брутното трудово възнаграждение възлиза на
11 346.73 лв. по тогава действащото допълнително споразумение от
01.09.2020 г., а не на претендираните от ищеца 34 227.54 лв. Искът с правно
основание чл. 220, ал. 1 КТ следва да се отхвърли като неоснователен.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК
следва да се потвърди.
Пред настоящата инстанция въззиваемият реализира разноски за 3 000
лв. – платено по банков път възнаграждение за един адвокат, които се дължат.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 15.03.2022 г., гр.д. 62013/2020 г., СРС, 72 с-в.
ОСЪЖДА „У.“ АД, със седалище: гр. Л., община Л., обл. Ловеч, бул.
„******* да заплати на И. Й. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.
„******* сумата 3 000 лв. – възнаграждение за въззивна инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчване препис на страните.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8