№ 270
гр. С., 19.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С. в публично заседание на осемнадесети септември
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско
дело № 20242200500332 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е Решение № 386/ 02.05.2024 г. по гр. дело № 3493/2023 г. по описа
на Районен съд С., с което е отхвърлен предявеният от К. И. Х. ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. С., ул. „Д.У. **, чрез адв. С. К. от АК-С.
против В. К. К. ЕГН ********** от гр. С., кв. „С.к. ** иск с правно основание
чл. 124, ал.1 от ГПК, във връзка с чл. 59, ал.3 от ЗС, за признаване за
установено по отношение на ответницата, че учреденото й пожизнено вещно
право на ползване върху недвижим имот с идентификатор 67338.523.92.2.14,
находящ се в гр. С., представляващ самостоятелен обект в сграда в гр. С., кв.
„С.к. ** е погасено на основание чл. 59, ал.3 от ЗС, като неоснователен и е
осъдена ищцата да заплати на ответницата направените разноски.
Подадена е въззивна жалба от ищцата, чрез представител по пълномощие, в
която се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно.
Първоинстанционният съд не е извършил комплексна преценка на събраните
по делото доказателства, едностранчиво и непрецизно е изтълкувал данните,
съдържащи се в избирателно посочени от съда доказателства, подкрепящи
единствено тезата на ответника. Игнорирани са решаващи за изхода на
правния спор факти и доказателства, установяващи действителното
1
фактическо положение. Изобщо не са взети предвид материалноправни
норми, относими към конкретния казус. В решението няма изложени мотиви
относно на кои доказателства по делото съдът дава вяра и на кои не и защо. От
една страна, в обжалваното решение не е посочено от кои доказателства не се
установява ответницата да не е упражнявала правото си на ползване повече от
пет години, след като всички разпитани по делото свидетели заявиха, че от
2006 - та година ответницата заедно със съпруга си се е преместила да живее в
с. Ковачите, общ. С.. От друга страна, съдът е посочил, че е било установено,
че ответницата е предоставила за ползване процесното жилище на своята
дъщеря без да е уточнено въз основа на кои доказателства съдът е стъпил за да
мотивира тези свои изводи. Прави анализ на свидетелските показания, за да
обоснове, че първоинстанционния съд е нарушил императивната разпоредба
на чл. 172 от ГПК, като не е преценил показанията на тези свидетели, с оглед
на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна
заинтересованост. На следващо място, по делото не се събрали годни
доказателства, ответницата да е изпълнявала задълженията си на ползвател,
отнасящи се до заплащане на данъци и други разходи, свързани с учреденото й
право на ползване. С оглед на гореизложеното счита, че по отношение на
ответницата е налице хипотезата на чл. 59, ал. 3 от ЗС, тъй като тя не е
упражнявала правото си на ползване съвсем умишлено, осъзнато и в тази
посока не е предприемала никакви действия за реализирането на това си
право. Никога не е изразявала воля да ползва процесния имот. Не го е и
ползвала фактически, защото обитава друго собствено жилище, а спорното е
посещавала като близък роднина на ищцата и семейството й, без тези
посещения да може да се определят като ползване на имота според
предназначението му. Извод за фактическо упражняване на правото на
ползване не може да се направи и от факта, че в жилището не се намират и
никакви нейни или на съпруга й вещи. В обобщение иска да се отмени
решението и да се постанови ново, с което да се уважи претенцията.
Претендира разноски.
В законовия срок е подаден отговор на въззивната жалба, чрез представител
по пълномощие, в който се поддържа, че е неоснователна. Доказало се, че не
еднократно ищцата К. Х. е заявявала на баба си В. К., че възнамерява да
продаде апартамента, но последната не се съгласила да го освободи. От
разпита на свидетелите се доказало, че ползвателката В. К. продължила да
2
ползва жилището, като често го посещавала и оставала в него. Доказало се, че
по молба на дъщеря си А. Х., в това жилище В. К. е полагала грижи за другата
си внучка М. Х.- сестрата на ищцата К. Х., като това било през 2020- 2022г. От
събраните гласни доказателства по делото се доказало, че след заминаването
на К. Х. в чужбина през 2017г., в жилището е живяла майка й А. Х. и сестра й
М. Х., при които В. К. често е отсядала. Доказало се, че последната е живяла в
жилището само с внучката си М. Х., тъй като дъщеря й А. Х. е била в
Германия при К. Х.. Безспорно от събраните доказателства по делото се
установило, че до началото на тази календарна година В. К. е имала
безпрепятствен достъп до жилището, че го е ползвала по предназначение и че
в същото има лични вещи, предмети, мебели, документи и др. От съвкупния
анализ на доказателствата по делото не се установило да е имало пет годишен
непрекъснат период от време, през който въззиваемата да не ползвала
апартамента в кв. „С.к.” и да са налице предпоставките по чл.59, ал.З от ЗС за
погасяване по давност на запазеното й пожизнено вещно право на ползване.
Напротив, от доказателствената съвкупност по делото, се доказало по
безспорен начин, че след дарението на имота, въззиваемата непрекъснато го е
посещавала и ползвала, съгласно предназначението му и въпреки, че не го е
обитавала постоянно, тя често е отсядала в него, поддържала го е, заплащала е
разходи, съхранявала е лични вещи, мебели, документи и др., т.е. налице е
фактическо и правно използване на имота под формата на временно
пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности,
свързани с ежедневния бит и други. В процесния случай, ищцата е ползвала
жилището само когато се е връщала от чужбина, веднъж годишно, а през
останалото време жилището е ползвано от ответницата и нейната дъщеря,
които изцяло са го поддържали. В обобщение се иска да се потвърди
решението. Претендира разноски.
В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени или процесуални
искания.
В с.з въззивницата се явява лично и с представител по пълномощие, който
поддържа жалбата.
В с.з. въззиваемата се явява лично и с представител по пълномощие, който
оспорва основателността на подадената жалба.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
3
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед
обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната
жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното
решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Събраните
пред тази инстанция доказателства не водят до промяна на фактическите
обстоятелства.
С Решение № 14 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5426/2014 г., II г. о.,
ГК, върховните съдии разясняват, че съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС
ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да
се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават
добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на
ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право
на всеки, в т. ч. и на собственика на имота. Когато собственикът на един
недвижим имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на
ползване по предвидения за това ред, той се лишава от всяка възможност да
ползва вещта. Аналогично е положението, когато собственикът на недвижим
имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно сключена
разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на
ползване за себе си и/или за друг чл. на семейството си. Запазеното право на
ползване изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да
упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна
на новия собственик/ съгласил се да сключи сделката при тези условия/
поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който
4
не влизат в противоречие с закона и добрите нрави. Законодателят е уредил
хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с
разпоредбите на чл. 59 ЗС – правото на ползване се погасява със смъртта на
ползвателя- физическо лице или с прекратяването на ползвателя –
юридическо лице респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв; правото на
ползване се погасява при погиване на вещта или ако не се упражнява за
период по дълъг от 5 години, както и при сливане на качеството на
ползвател и това на собственик.
По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не
се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да
се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия
имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота
като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични
вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска
дейност и др. Не може да има спор, че ползвателят може да се предостави
ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/
както и под формата на заем за послужване и съответно да се упражнява
правото си чрез другиго.
Не е спорно, че с нотариален акт дело № 853/2006 г. на нотариус Елена
Шидерова въззиваемата и съпругът й Кольо Куцаров са дарили на
въззивницата недвижимия имот, като са си запазили пожизнено вещно право
на ползване върху имота. Спорен е въпросът дали въззиваемата е ползвала
имота в продължение на пет години. В жалбата се поддържа, че от 2006 година
ответницата, заедно със съпруга си, се е преместила да живее в с. Ковачите,
общ. С. и не е упражнявала правото си на ползване.
Това обаче не кореспондира с установеното по делото. Вярно е, че са налице
две взаимно отричащи се групи от гласни доказателства. Правилно обаче
съдът е кредитирал тези, които установяват, че след дарението на имота,
въззиваемата непрекъснато го е посещавала и ползвала, съгласно
предназначението му и въпреки, че не го е обитавала постоянно, тя често е
отсядала в него, поддържала го е, заплащала е разходи, съхранявала е лични
вещи, мебели и документи. Така правилно е приетото, че не се установява
ответницата да не е упражнявала правото на ползване върху процесния
недвижим имот в продължение на пет и повече години. Имотът е ползван от
5
нейната дъщеря с нейно съгласие и от самата ищца в периодите, в които е
пребивавала в Република България. В имота са съхранявани вещи на
ответницата и е имало периоди, в които тя го е посещавала и е пребивавала в
него.
В обобщение правото на ползване на ответницата върху имота не е погасено
поради неупражняването му повече от пет години, поради което предявеният
иск правилно е отхвърлен.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че
липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният
съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими
доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически
констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма,
като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна е претендирала разноски и такива следва да бъдат
присъдени в размер на сумата от 1200 лева представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за тази инстанция.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 386/ 02.05.2024 г. по гр. дело № 3493/2023 г. по
описа на Районен съд С..
ОСЪЖДА К. И. Х. ЕГН ********** да заплати на В. К. К. ЕГН **********
от гр. С., кв. „С.к. ** сумата от 1200 /хиляда и двеста/ лева представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6