Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О ДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и осми февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина
Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
въззивно гражданско дело № 9425 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – чл. 273 и чл. 274 и сл. ГПК.
Обжалвано
е решение
№ 63078 от 10.03.2020 г., поправено по реда
на чл. 247 ГПК с решение № 140309 от 03.07.2020 г., допълнено по реда на чл.
248, ал. 1 ГПК с определение № № 140263 от 03.07.2020 г., по гр.д. № 21519/2019
г. по описа на СРС, 42 състав, в частите, с които:
-
са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД
искове против Т.С.Д., както следва: за разликата над 603,40 лева до пълния предявен
размер от 3455,93 лева - главница; за разликата над 400,10 лева до пълния предявен
размер от 608,23 лева - договорна лихва и за сумата от 251,42 лева - мораторна
лихва за периода от 10.07.2018 г. до 09.01.2019 г.;
-
са отхвърлени съединените при условията на евентуалност осъдителни искове,
предявени от „А.з.с.н.в.“ ЕАД искове против Т.С.Д. за осъждане на ответника да
заплати сумите от 2852,53 лева - главница, 208,13 лева - договорна лихва и
251,42 лева - мораторна лихва за периода 10.07.2018 г. до 09.01.2019 г.;
-
решението е допълнено с определение № 140263 от 03.07.2020 г., постановено по
реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.
В
подадената от ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД въззивна жалба са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част. Въззивникът
поддържа, че цесионерът, като пълномощник на цедента, може да уведоми длъжника
за настъпването на предсрочната изискуемост по договора за кредит, вземанията
по който са му били прехвърлени. В конкретния случай до поръчителя по договора
за кредит е било изпратено уведомление, че вземанията по договора са изискуеми
изцяло, считано от 11.07.2018 г., което е било получено от ответника на
24.10.2018 г. Счита, че последиците от недобросъвестното поведение на главния
длъжник по договора за кредит не следва да са в тежест на кредитора, който се
твърди, че е положил дължимата грижа за връчване на уведомлението за настъпване
на предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит и на кредитополучателя
А..
На
следващо място с жалбата са заявени оплаквания, че съдът неправилно е присъдил
само падежиралите вноски за периода от 6-месеца преди подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК /за периода 07.08.2018 г. – 07.01.2019 г./, а не всички вноски
по кредита. В хода на производството е било установено, че първата неплатена
вноска е била с падеж 07.12.2017 г., а последната – с дата 07.05.2020 г.
Позовава се на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК и на изтеклия срок на
договора за кредит, по който в хода на производството са настъпили падежите на
всички погасителни вноски. От въззивния съд се иска да отмени решението в
обжалваната му част и да постанови друго, с което да признае, че ответникът
дължи на ищеца главницата по всички вноски с настъпил падеж до приключване на
съдебното дирене пред въззивния съд, възнаградителните лихви за периода до
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и лихва за
забава върху просрочените падежирали главници до датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК.
Въззивната
жалба се оспорва с отговор, подаден от Т.С.Д., чрез адв. Б. Л., с който е
заявено становище за нейната неоснователност. Въззиваемият навежда съображения,
че ищецът не е установил в производството, че главният длъжник и
кредитополучател по договора за кредит е бил уведомен за прехвърлянето на
вземанията, както и за обявяването на предсрочна изискуемост на същите. Оспорва
се изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост да е било връчено и на
поръчителя. С отговора са развити доводи, че дори да е била обявена
предсрочната изискуемост по отношение на поръчителя, то това обстоятелство няма
действие за главния длъжник, с оглед което и тази последица следвало да се
счита за ненастъпила в материалното правоотношение. Счита, че достигането на
изявлението за предсрочната изискуемост до главния длъжник определя началото на
срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, с оглед което само уведомяване на поръчителя е без
значение за падежа на целия непогасен остатък от кредита. Заявено е искане за
потвърждаване на решението в обжалваната от ответника част и за присъждане на А.възнаграждение
за производството по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗАдв.
Подадена
е и частна жалба срещу определение № 140263 от 03.07.2020 г. от А.Д.„В.и Л.“,
чрез адв. Л., сумата от още 516,80 лева, тъй като счита, че дължимото А.възнаграждение
за първоинстанционното производство възлиза на сумата от 1009,60 лева. Развити
са съображения, че с оглед броя, цената и начина на съединяване на предявените
искове СРС е присъдил необосновано нисък размер на адвокатското възнаграждение.
Постъпил
е отговор на частната жалба от ответника по същата „А.з.с.н.в.“ ЕАД, с който
жалбата се оспорва, като от въззивния съд се иска да остави същата без
уважение.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба оплаквания по допустимостта и правилността на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното от фактическа страна:
Установено
е от събраните по делото доказателства, че между „У. К.Ф.“ ЕАД и И.М.А. е бил
сключен договор за потребителски кредит № 2961341/10.11.2017 г. за сумата от
3455,93 лева при фиксиран ГЛП 31 %, ГПР 35,80 %, която сума кредитополучателят
се е задължил да върне на 30 месечни вноски с падеж 7-мо число на месеца, всяка
в размер на 167,25 лева с изключения на последната вноска в размер на 167,31
лева. За обезпечаване изпълнението на задълженията на кредотополучателя към
кредитодателя ответникът Т.С.Д. е подписал договора като поръчител, с което е
поел солидарна отговорност за всички задължения по договора за кредит.
Представен
е и погасителният план към договора за потребителски кредит, видно от който е,
че падежът на последната вноска е настъпил на 07.05.2020 г.
Установено
е на следващо място, че между ищеца и „У. К.Ф.“ ЕАД е сключен рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., с който страните са се
съгласили с отделни договори за цесия да бъдат прехвърлени възмездно просрочени
и изискуеми вземания, произтичащи от договори за потребителски кредити,
сключени с физически лица, заедно със съпътстващите ги гаранции, привилегии,
обезпечения и други принадлежности. С договора е предвидено, че цесионерът е
изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците от името и за сметка на
цедента, вземанията към които се прехвърлят.
На
20.06.2018 г. е бил сключен индивидуален договор за прехвърляне на вземания, с
който съгласно чл. 2.1 от рамковия договор от 20.12.2016 г., описаните в
Приложение № 1 към индивидуалния договор вземания, в това число и тези по
договор за кредит № 2961341/07.11.2017 г. в размер на 3455,93 лева – главница и
677,08 лева – лихва са били прехвърлени на ищеца.
Като
писмени доказателства в производството са приети пълномощно по силата на което „У. К.Ф.“ ЕАД, чрез изпълнителния си
директор, е упълномощил „А.з.с.н.в.“ АД да уведоми от името и за сметка на
стария кредитор всички длъжници по всички вземания на дружеството, които са
били прехвърлени по силата на сключения договор за цесия от 20.06.2018 г., и уведомителни писма, изх. № УПЦ-П-УКФ/2961341, за извършено прехвърляне на
вземания /цесия/ от „У. К.Ф.“ ЕАД чрез „А.з.с.н.в.“ ЕАД, както и за настъпилата
предсрочно изискуемост на всички вземания по договора за кредит, считано от
датата на получаване на уведомлението, адресирани до И.М.А. и Т.С.Д..
Уведомителното
писмо с посочения изходящ номер, изпратено до кредитополучателя А. на адрес:
гр. Монтана, ж.к. *********който адрес е бил посочен като постоянен адрес на
кредитополучателя в договора за кредит, е било върнато на подателя му като
непотърсено на 02.08.2018 г., видно от представеното по делото обратна
разписка. По делото няма данни цедентът, чрез пълномощника му /цесионера/, да е
изпратил уведомителното писмо до кредитополучателя А. на адреса за
кореспонденция, посочен в договора за кредит /гр. София, ж.к. ***************9/.
Уведомителното
писмо, адресирано до поръчителя Д., е било получено на 24.10.2018 г., за което
обстоятелство е представено писмено доказателство по делото.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието в хода на
производството пред първоинстанционния съд, се установява, че по договора за
кредит не са били извършени никакви плащания от страна на длъжника за
погасяване на задълженията по същия. Длъжникът е изпаднал в забава, считано от 08.12.2017
г. Неизплатената главница по договора за кредит до изтичане на срока на
договора е в размер на 3455,93 лева, възнаградителната лихва е в размер на 1475,79
лева. Размерът на мораторната лихва върху непогасената падежирала главница за
периода 10.07.2018 г. – 10.01.2019 г. е в размер на 39,52 лева.
При така
установеното от фактическа страна въззивният съд приема от правна страна
следното:
Производството
по гр.д. № 21519/2019 г. по описа на СРС е образувано по искова молба, подадена
от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу Т.С.Д., с която са предявени по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите,
за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 1428/2019
г. Със заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 16.09.2019 г. съдът е
разпоредил длъжниците И.М.А. и Т.С.Д. да заплатят на кредитора солидарно
следните суми: сумата от 3455,93 лева – главница по договор за потребителски
кредит № 2961341 от 10.11.2017 г., сключен между „У. К.Ф.“ ЕАД и И. А., като
кредитополучател, изпълнението на които задължения е гарантирал Т.Д., като
поръчител, вземанията по който договор са били прехвърлени на заявителя по
силата на договор за цесия, ведно със законната лихва от 10.01.2019 г. до
окончателното плащане, възнаградителна лихва в размер на 608,23 лева за периода
07.12.2017 г. – 20.06.2018 г., обезщетение за забава в размер на 251,42 лева за
периода от 10.07.2018 г. – 10.01.2019 г., както и сумата от 136,31 лева –
разноски по заповедното производство.
Заповедта
за изпълнение е влязла в сила по отношение на длъжника И.М.А..
С
исковата молба ищецът е предявил за разглеждане и осъдителни искове за същите
вземания, предмет на исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. Същото е
частично недопустимо в обжалваната от ищеца част, с която първоинстанционният
съд е разгледал и се е произнесъл по предявените в условията на евентуалност
осъдителни искове за осъждане на ответника да заплати сумите от 2852,53 лева - главница,
208,13 лева - договорна лихва и 251,42 лева - мораторна лихва за периода
10.07.2018 г. до 09.01.2019 г.
С
оглед разясненията на т. 11. б. от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по т. д. № 4/2013 г., ОСГТК в производството по иска, предявен по реда на
чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се приеме за съвместно
разглеждане друг иск на ищеца - чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск - чл. 211 ГПК,
инцидентен установителен иск - чл. 212 ГПК, ако са налице условията за
приемането на такъв иск съвместно разглеждане с иска по чл. 422, респ. чл. 415,
ал. 1 ГПК. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането,
различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може
да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност.
За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК
може да се предяви осъдителен иск в това производство.
В
настоящия случай, заповедният съд е уважил изцяло заявлението н. "А.з.с.н.в."
ЕАД по чл. 410 ГПК, поради което няма разлика между размера на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и пълния размер на претендираното от ищеца вземане по предявените в
условията на евентуалност осъдителни искове.
Съгласно
разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС
по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК при вземане, произтичащо от договор за банков
кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника
преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, не може да
се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит
при условията, договорени между страните - кредитор и кредитополучател, в т. ч.
и сключените между тях анекси. Вземането произтича от договор за кредит с
определени срокове за плащане на отделните вноски.
Предсрочната
изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на
вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й,
но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането.
Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и
вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също
основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на
предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията,
предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се
претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно
изискуемата главница, е сключеният договор за кредит.
Посоченото
Тълкувателно решение не разглежда хипотезата, когато предсрочната изискуемост е
обявена на длъжника в хода на исковото производство. Обявяването на кредита за
предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство,
образувано по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК. Изявлението на за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в
исковата молба или в отделен документ, който е представен като приложение към
исковата молба. В тези случаи изявлението поражда правни последици с връчването
на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника –
кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит обективни
предпоставки за загубване преимуществото на срока. Упражняването на това
потестативно право на банката и в този смисъл настъпването на предсрочната
изискуемост на кредита в хода на исковото производство представлява факт от
значение за съществуването на претендираното право на вземане за главница и
възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид от съда на основание
чл. 235, ал. 3 ГПК. При положение, че правното основание на заявената претенция
е договорът за кредит, и поради това, че решението следва да отразява
материалноправното положение между страните по делото, каквото е то към момента
на приключване на съдебното дирене, липсва основание да се отрече настъпилата в
хода на исковото производство предсрочна изискуемост на кредита /в този смисъл
са Решение № 10 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., ТК,
Решение № 142 от 30.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 2970/2018 г., I т. о., ТК,
определение № 200 от 1.06.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1614/2021 г., IV г. о.,
ГК/.
Предвид гореизложеното и с оглед заявеното в
хода на въззивното производство от ищеца с уточнителна молба от 24.06.2021 г.,
че правният интерес от предявяването на осъдителен иск в условията на
евентуалност е обусловено от възможността съдът да не уважи изцяло ищцовата
претенция, заявена с установителния иск предвид липсата на уведомяване на ответника
за настъпилата предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за издаване
на заповедта за изпълнение, тези евентуални искове се явяват недопустими,
доколкото имат същото основание и страни като главните искове по чл. 422 ГПК. В
посочената част решението на първоинстанционния съд следва да бъде обезсилено,
а производството по съединените в условията на евентуалност искове –
прекратено.
Следва
да бъдат разгледани оплакванията за неправилност на решението в частта, с която
са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове.
Въззивният
съд намира за неоснователни оплакванията на въззивника, че предсрочна
изискуемост на вземанията по договора за кредит по материалното правоотношение
е настъпила, доколкото изявлението на кредитора за настъпване на това
обстоятелство не е валидно достигнало до кредитополучателя и главен длъжник в
производството.
Въззивният
съд споделя съображенията, изложени в мотивите на обжалваното съдебно решение от
първоинстанционния съд, че за да настъпи предсрочна изискуемост е необходимо
изявлението на кредитора до достигне до длъжника кредитополучател. С достигане
на това изявлението до главния длъжник се счита, че същата е обявена,
респективно от този момент следва да бъде отчетен шестмесечният срок, предвиден
съгласно чл.147 от ЗЗД, с изтичането на който се прекратява отговорността на
поръчителя. Ето защо дори да се приеме, че изявлението на кредитора за
предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит е достигнало до
поръчителя, то в конкретния случай ищецът не е установил да е обявил
настъпването на предсрочна изискуемост на главния длъжник по договора за
кредит. По отношение на последния заповедта за изпълнение е влязла в сила, с
оглед което и неприложимо е разрешението, на което въззивникът се позовава
относно обявяването на предсрочната изискуемост с връчването на препис от
исковата молба с приложено изявление на кредитора в този смисъл.
Не
могат да бъдат споделени оплакванията на жалбоподателя, че е положил дължимата
грижа за връчване на изявлението относно упражняване на правото да направи
вземанията по договора предсрочно изискуеми, с оглед което не следва в негова
тежест да се възлагат неблагоприятните последици от недобросъвестно поведение
на длъжника А.. Както се посочи и по-горе, ищецът не е ангажирал в
производството доказателства, че е положил дължимата грижа изявлението му да
достигне до своя адресат, доколкото дори твърди да е изпратил уведомителното
писмо на адреса, посочен като такъв за кореспонденция с кредитополучателя в
договора. Ето защо и въззивният съд приема, че предсрочната изискуемост не е
била обявена на главния длъжник по договора.
Тук
е мястото да се посочи, че с ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017
г. на ОСГТК на ВКС, по задължителен начин е разрешен въпросът, че е допустимо
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била обявена преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В посоченото
тълкувателно решение е разяснено, че предсрочната изискуемост на вземането по
договор за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди датата на настъпването ѝ, но няма за последица изменение
на основанието, от което произтича вземането. По тези съображения позоваването
на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията,
предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се
претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно
изискуемата главница, е сключеният договор. Ако кредиторът поддържа, че за него
се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се
установи, че такава възможност се е породила само за част от това задължение,
искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято
изискуемост е настъпила.
С
Решение № 152 от 22.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 3131/2018 г., II т. о., ТК е
възприето разрешението, че постановките на цитираното тълкувателно решение са
приложими и за вземанията по банкови кредити, чието изпълнение се търси по реда
на заповедното производство, а също и по договорите за заем за потребление,
чието изпълнение се търси по реда на заповедното производство в това число и
чрез подаването на заявление по чл. 410 ГПК. По отношение на вноските с
настъпил падеж по погасителния план към датата на подаване на заявлението,
предсрочна изискуемост не се твърди и съответно тяхното присъждане в
последващото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК не може да се разглежда като
произнасяне извън заявеното от кредитора основание.
В
конкретния случай е установено, че срокът на договора за потребителски кредит е
изтекъл, като са падежирали всички вноски по същия, последната от които на 07.05.2020
г. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост следва да бъде
уважен по отношение на поръчителя за вноските с настъпил падеж, макар
предсрочната изискуемост да не е била обявена на главния длъжник, по отношение
на когото заповедта за изпълнение е влязла в сила.
Съгласно
ТР № 5/21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена
противоречивата практика на ВКС по приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, посоченият
в чл. 147, ал. 1 ЗЗД относително кратък срок на бездействие на кредитора, след
изтичането на който поръчителството се прекратява по право, е обвързан от
крайния момент, към който поръчителят е поел отговорност за главния дълг.
Следователно при уговорено погасяване на главното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД
започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, без значение,
дали същата е предсрочно обявена или не.
Ето
защо и като съобрази обстоятелствата, че издадената по ч.гр.д. № 1428/2019 г.
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу главния
длъжник И.М.А. е влязла в сила, както и че крайният срок на договора за кредит
е настъпил на 07.05.2020 г., който факт следва да бъде съобразен по реда на чл.
235, ал. 3 ГПК и като взе предвид заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, прието в първоинстанционното производство, въззивният състав
намира, че предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за главница и за
възнаградителна лихва са изцяло основателни, а искът за лихва за забава е
основателен за сумата от 47,91 лева, който размер съдът определи по реда на чл.
162 ГПК с помощта на онлайн лихвен калкулатор предвид обстоятелството, че
вещото лице не е изчислило размера на лихвата за забава съобразно падежите на
вноските по погасителния план за заявения от ищеца период на тази претенция /10.07.2018
г. – 09.01.2019 г./.
В
обобщение на изложеното решението на първоинстанционния съд следва да се отмени
в частта, с която предявените от ищеца по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове са
отхвърлени за сумата над 603,40 лева до пълния претендиран размер от 3455,93
лева - изискуема главница по договор за потребителски кредит № 2961341, сключен
между "У. К.Ф." ЕАД и И.М.А., изпълнението на задълженията по който
ответникът е гарантирал като поръчител, ведно със законната лихва върху
главницата от 10.01.2019 г. до окончателно изплащане, за сумата над 400,10 лева
до пълния претендиран размер от 608,23 лева – възнаградителна лихва за периода
07.12.2017 г. – 20.06.2018 г., както и обезщетение за забава в размер на 47,91
лева, начислено върху падежиралата главница за периода 10.07.2018 г. –
09.01.2019 г., които вземания са били прехвърлени от "У. К.Ф." ЕАД в
полза н. "А.з.с.н.в.“ ЕАД по силата на рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г. и договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 20.06.2018 г., като тези искове бъдат съответно уважени.
Първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която е отхвърлен
предявеният установителен иск за мораторна лихва за сумата над 47,91 лева до
размера от 251,42 лева.
По
доводите на частния жалбоподател, развити в
частната жалба по чл. 248, ал. 3 ГПК, въззивният съд приема следното:
С
оглед изхода във въззивното производство неоснователно с жалбата се поддържа,
че на ответника се следват разноски за производството по евентуалните искове.
По същите производството се прекратява с оглед неговата недопустимост, като
приложимо в случая е разрешението, дадено с Определение № 284 от 6.04.2012 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 238/2012 г., IV г. о., ГК, съгласно което разноски при прекратяване на производството по
делото биха били дължими, ако исковете са кумулативно, а не евентуално
съединени. В случая производството по евентуалните искове се прекратява, с
оглед което отговорността за разноски се разпределя съобразно изхода по
главните искове. В този смисъл е и Определение № 70 от 5.02.2018 г. на ВКС по
ч. т. д. № 257/2018 г., I т. о., ТК. Ето защо частната жалба следва да се
остави без уважение.
По разноските:
Решението
на първия съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 140309/03.07.2020
г., допълнено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК с определение № 140263/03.07.2020
г. следва да се ревизира в частта за разноските, като се отмени за сумата над
360 лева до присъдения в полза на адвокатБ.Л. размер от 492,80 лева. В полза на
ищеца следва да се присъдят допълнително разноски за производството пред СРС,
както следва: сумата от още 327,60 лева за исковото производство и сумата от
още 98,53 лева за заповедното производство.
За
въззивното производство разноски се следват и на двете страни. В полза на
въззивника на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК следва да се присъди сумата
от 197,29 лева. В полза на А.Д.„В.и Л.“, осъществило безплатно процесуално
представителство на въззиваемия в настоящото производство, следва да се присъди
на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. А.възнаграждение в минимален
размер от 360 лева с ДДС.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 63078 от 10.03.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение № 140309 от 03.07.2020 г., допълнено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК с
определение № № 140263 от 03.07.2020 г., по гр.д. № 21519/2019 г. по описа на
СРС, 42 състав, в частта, с която са отхвърлени съединените при условията на евентуалност осъдителни искове,
предявени от „А.з.с.н.в.“ ЕАД искове против Т.С.Д. за осъждане на ответника да
заплати сумите от 2852,53 лева - главница, 208,13 лева - договорна лихва и
251,42 лева - мораторна лихва за периода 10.07.2018 г. до 09.01.2019 г. и
ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.
ОТМЕНЯ решение № 63078 от 10.03.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение № 140309 от 03.07.2020 г., допълнено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК с
определение № № 140263 от 03.07.2020 г., по гр.д. № 21519/2019 г. по описа на
СРС, 42 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД искове
против Т.С.Д., както следва: за разликата над сумата от 603,40 лева до пълния
предявен размер от 3455,93 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 2961341,
сключен между "У. К.Ф." ЕАД и И.М.А., изпълнението на задълженията по
който Т.С.Д. е гарантирал като поръчител; за разликата над сумата от 400,10
лева до пълния предявен размер от 608,23 лева - договорна лихва и за сумата от 47,91
лева - мораторна лихва за периода от 10.07.2018 г. до 09.01.2019 г., както и в
частта за разноските, с която „А.з.с.н.в.“ ЕАД е осъдено да заплати на
адв.Б.Л. сумата над 360 лева до присъдения размер от 492,80 лева и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК********, срещу Т.С.Д., ЕГН **********, искове по чл. 99, вр. чл. 141,
ал. 1, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Т.С.Д. дължи н.
„А.з.с.н.в.“ ЕАД, сумата над 603,40 лева до пълния предявен размер от 3455,93
лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 2961341,
сключен между "У. К.Ф." ЕАД и И.М.А., ЕГН **********, изпълнението на
задълженията по който Т.С.Д. е гарантирал като поръчител; сумата над 400,10
лева до пълния предявен размер от 608,23 лева – възнаградителна лихва за
периода 07.12.2017 г. - 20.06.2018 г.,
както и сумата от 47,91 лева - мораторна лихва за периода от 10.07.2018 г. до
09.01.2019 г., които вземания са били прехвърлени на ищеца по рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г. и договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.06.2018 г., сключени между „А.з.с.н.в.“
ЕАД и "У. К.Ф." ЕАД и за които е издадена заповед за изпълнение от
16.01.2019 г. по ч.гр.д. № 1428/2019 г. по описа на СРС, 42 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 63078 от 10.03.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 140309
от 03.07.2020 г., допълнено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК с определение № №
140263 от 03.07.2020 г., по гр.д. № 21519/2019 г. по описа на СРС, 42 състав, в
частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“
ЕАД срещу Т.С.Д. иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 47,91 лева до размера
от 251,42 лева – мораторна лихва за периода 10.07.2018 г. – 10.01.2019 г.,
както и в частта за разноските, с която Т.С.Д. е осъден да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от 119,40 лева – разноски за
исковото производство, сумата от 31,35 лева – разноски за заповедното
производство, както и с която н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД е осъдено да заплати на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адв.Б.Л. сумата от 360 лева с
ДДС – А.възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на
ответника в производството пред СРС.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ
частна жалба, вх. № 5098896/21.07.2020 г., подадена от А.Д.„В.и Л.“.
ОСЪЖДА Т.С.Д., ЕГН **********, да заплати
н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК********, на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК сумата
от още 327,60 лева – разноски за исковото производство пред СРС, сумата от още
98,53 лева – разноски за заповедното производство, както и сумата от 197,29
лева – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК********,
да заплати на А.Д.„В.и Л.“, БУЛСТАТ ********, на основание чл. 38, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 2 ЗАДв. сумата от 360 лева – А.възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство на въззиваемия във въззивното
производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу Т.С.Д. искове, като необжалвано, е влязло в сила.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.