№ 13634
гр. С, 12.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 160 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ
при участието на секретаря СИМОНА Г. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ Гражданско
дело № 20251110109391 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Д. В. Ф., ЕГН
********** против АПИ, с която е предявен осъдителен иск с правна
квалификация чл. 61, ал.2 Закон за държавния служител за осъждането на
ответника да заплати в полза на ищцата сумата от 3 125,45 лева, представляваща
обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 18 дни за периода
22.02.2024г. - 30.09.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на исковата претенция /06.02.2025г./ до окончателното изплащане на
сумата.
Ищцата твърди, че със заповед № ЧР-Сф-4 от 30.07.2012 г., е назначена като
държавен служител на длъжност „Ю“ в Областно пътно управление при Агенция
„П“. Поддържа, че със заповед № ЧР-СП-99/22.02.2024 г. на Председателя на
Управителния съвет на Агенция „П“, служебното й правоотношение е прекратено.
Сочи, че горепосочената заповед е отменена с Решение №***/27.06.2024г.,
постановено по адм.д. № **/2024г. по описа на Административен съд - С град,
потвърдено с Решение № ** от 16.12.2024г., постановено по адм.д. № 9895/2024г.
по описа на Върховен административен съд. Поддържа, че съгласно чл. 56, ал. 1 от
ЗДСл и е определен редовен платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни,
както и че на основание чл. 50, ал. 1 и ал. 2 от ЗДСл има право на допълнителен
платен годишен отпуск в размер на 12 работни дни.
Поддържа, че с оглед отмяната на заповед № ЧР-СП-99/22.02.2024 г. на
1
Председателя на Управителния съвет на Агенция „П“, с която служебното й
правоотношение било прекратено, за ищцата възниква право да иска заплащане на
неизползвания платен годишен отпуск за времето на незаконното уволнение.
Предвид горното, моли, за уважаване на предявения иск и за осъждането на
ответника да заплати в полза на ищцата сумата от 3 125,45 лева, представляваща
обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 18 дни за периода
22.02.2024г. - 30.09.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на исковата претенция /06.02.2025г./ до окончателното изплащане на
сумата.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от името на ответника, с който се оспорва предявения иск.
Признава се фактът, че между страните по делото е прекратено служебното
правоотношение на г-жа Ф. с Агенцията. Във връзка с депозираното до
Председателя на УС на АПИ заявление с вх. № 94-00-5594/27.12.2024 г., има
издадена заповед за изплащане на г-жа Ф. на цитираните парични обезщетения.
Считат за неправилно твърдението на ищеца, че към казуса е относимо Решение на
СЕС по присъединени дела С-762/18 и С-37/19 и че същите касаят спор от
трудовото законодателство, но в случая ЗДСл не препраща изрично към
субсидиарно приложение на Кодекса на труда (КТ). Моли се за отхвърляне на
предявения иск. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
От събраните по делото доказателства се установява в производството, че по
силата на Заповед №ЧР-СП-НТУ-21/18.01.2023г. на председателя на УС на АПИ,
издадена на основание 82а ал.1 от ЗДСл, ищцата е била преназначена на длъжност
началник на отдел „Правно-административни дейности и обществени поръчки“,
Национално ТОЛ управление при Агенция „П“, считано от 19.01.2023 г., срещу
основна месечна заплата в размер на 3245 лв. Със заповед № ЧР-СП-НТУ-
220/11.09.2023 г., основната месечна заплата на ищцата е увеличена в размер на
3570 лв., считано от 19.01.2023 г. Със Заповед № ЧР-СП-99/22.02.2024 г. на
Председателя на Управителния съвет на Агенция „П“, служебното
правоотношение на ищцовата страна било прекратено на основание чл. 107, ал. 1,
т. 5 ЗДСл, поради обективна невъзможност държавният служител да изпълнява
служебните си задължения извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3, считано от
22.02.2024 г. С посочената заповед било наредено на основание чл. 61 от ЗДСл на
2
уволнения началник на отдел да бъде изплатено обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2024 г. в размер на 2 дни на основание чл. 50, ал. 1 и ал. 2
ЗДСл и в размер на 3 дни на основание чл. 56 ЗДСл. С влязло в сила на 16.12.2024 г.
Решение №***/27.06.2024г., постановено по адм.д. № **/2024г. по описа на
Административен съдС град, потвърдено с Решение № ** от 16.12.2024г.,
постановено по адм.д. № 9895/2024г. по описа на Върховен административен съд, е
била отменена заповедта, с която е прекратено служебното правоотношение на
ищцата.
Със заявление с вх. № 94-00-5594/27.12.2024 г. ищцата е отправила искане до
ответника да бъде възстановена на заеманата от нея преди уволнението длъжност,
както и искане за заплащане на претендираното обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск и за заплащане на обезщетение за оставане без работа. Въз
основа на заявлението е издадена заповед № РД-11-29/09.01.2025 г. на
Председателя на Управителния съвет на Агенция „П“, с която е наредено на
служителката да бъде изплатено обезщетение за времето, през което не е заемала
длъжността „началник на отдел“ в размер на 6 основни месечни заплати.
Съгласно приложено по делото поименно разписание на длъжностите на
Национално ТОЛ управление към 01.01.2024 г., размерът на основната месечна
заплата на Д. В. Ф., началник на отдел „П“, длъжностно ниво от КДА/КДД - 6,
ръководно ниво 6А, е 3570,00 лв.
Съгласно представения Протокол РД-15-1310/24 от заседание на УС на
АПИ, проведено на 10.05.2024 г., Управителният съвет е взел решение за
утвърждаване на представения с изготвения от г-жа И доклад разработен макет по
определената с Постановление на МС № 79/03.04.2024 г. методика за определяне
еднократно на нов размер на индивидуалните основни месечни заплати на
служителите в АПИ, считано от 01.01.2024 г., в изпълнение на ПМС №
79/03.04.2024 г., като е възложено на дирекция АОЧРУС да изготви заповеди за
промяна на ИОМЗ на служителите, в законоустановения срок и в съответствие с
утвърдената методика по т.1.2.
Съгласно Приложение № 1 към чл. 1, ал. 1 на Постановление № 79 от
03.04.2024 г. на Министерски съвет, индивидуалната основна месечна заплата на
Д. В. Ф. за заеманата от нея длъжност началник отдел „Правно административни
дейности и обществени поръчки", Национално ТОЛ управление, с длъжностно
ниво по КДА/КДД - 6, ръководно ниво 6А, е увеличена със сумата от 250,00 лева.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
3
съгласно представените от ответната страна документи - Заповед № ЧР-СП-
НТУ220/11.09.2023 г., поименно разписание на длъжностите на Национално ТОЛ
управление към 01.01.2024 г. и фишове за работна заплата, размерът на основната
месечна заплата на Д. В. Ф., Началник отдел „Правно - административни дейности
и обществени порьчки", Национално ТОЛ управление, длъжностно ниво от
КДА/КДД - 6, Рьководно ниво 6А, към дата 01.01.2024 г. е 3570,00 лв. Установява
се още, че съгласно Постановление № 79 от 03.04.2024 г. на Министерски съвет и
Наредба за заплатите на служителите в държавната администрация, приета с
Постановление № 129 на Министерски съвет, бр. 87 от 17.10.2023 г., в сила от
01.01.2024 г., размерът на индивидуалната основна месечна заплата на Д. В. Ф.,
възлиза на 3820,00 лв., следователно сумата, с която се е увеличава основната
месечна заплата на ищцата съгласно Приложение № 1 към чл. 1, ал. 1 на
Постановление № 79 от 03.04.2024 г. на Министерски съвет, е в размер на 250,00
лева. Установява се, че със Заповед № РД-11-96/05.02.2019 г. на Председателя на
УС на АПИ на основание чл. 50, ал. 3 от ЗДСл (редът за изпълнение на
задълженията извън работното време и начинът за конкретизиране на размера на
допълнителния отпуск се определят от органа по назначаването) за всички
служители е определен размер на брой дни допълнителен платен годишен отпуск
за изпълнение на задълженията при условията на ненормиран работен ден по
длъжности, а именно: Заповед № РД-11-96/05.02.2019 г. – „ т. 2.3. За
специализираните звена на АПИ /ОПУ, ИПМ и НТУ/ за длъжност Началник на
отдел – брой дни допълнителен отпуск /за календарна година/ - 11“. При
изложеното експертът е достигнал до извода, че полагащият се платен годишен
отпуск за една календарна година на Д. В. Ф. е в общ размер на 31 работни дни, от
които 20 работни дни основен платен годишен отпуск и 11 работни дни
допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден.
Установява се от заключението на вещото лице, че със заповед № 52919/29.12.2023
г. на Главния секретар на АПИ на основание чл.50, ал.1 и ал. 2 от ЗДСл на Д. В. Ф. е
разрешено ползването на платен годишен отпуск в размер на 4 дни от полагаемия й
се допълнителен платен годишен отпуск за 2022 г., считано от 02.01.2024 г. до
05.01.2024 г. Вещото лице стига до извода, че за периода от 22.02.2024 г. до
30.09.2024 г. /07 м. и 08 дни/ пропорционалния размер на платения годишен отпуск
на ищцата е общо 18 работни дни, от които 11,66 дни основен платен годишен
отпуск и 6,41 дни допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормиран
работен ден. Посочва се, че при вземане за основа размера на основната заплата на
база Постановление № 79 от 03.04.2024 г. на Министерски съвет и Наредба за
4
заплатите на служителите в държавната администрация, размерът на
обезщетението за неползван платен годишен отпуск на Д. Ф. за периода 22.02.2024
г. - 30.09.2024 г. възлиза на 3125,45 лв., като средно дневното брутно трудово
възнаграждение се определя на 173,63 лв. От заключението на вещото лице става
ясно, че през м. февруари 2024 г. на ищцата е начислено и изплатено обезщетение
на основание чл. 61 от ЗДСл за неизползван платен годишен отпуск за 59 работни
дни в общ размер на брутна сума 10190,13 лв. и размер на получена нетна сума –
9171,12 лв.
При така установената фактическа обстановка се налага следните
правни изводи:
По предявеният осъдителен иск с правно основание чл.61, ал.2 ЗДСл. в
тежест на ищеца е да докаже наличието на служебно правоотношение между
страните, което е прекратено, независимо от основанието за прекратяване, както и
размера на брутното възнаграждение, получено за последния пълен отработен
месец преди прекратяването му.
В тежест на ответника е да докаже или ползването на отпуска за процесния
период, или плащане на обезщетението за неползването му.
Съдът намира за релевантно позоваването от ищеца на решение на СЕС от
25 юни 2020 г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19, според което практиката на
Съда относно правото на платен годишен отпуск на работник, който поради болест
не е бил в състояние да упражни правото си на посочения отпуск през референтния
период и/или периода на прехвърляне, определен в националното право, е
съответно приложима към хипотеза като разглежданата в настоящото
производство. Следва да се посочи, че с решението на СЕС по съединени дела С-
762/18 и С-37/19, както и с решение по дело С-337/10, СЕС отчита, че
съгласно член 1, параграф 3 от Директива 2003/88 във връзка с член 2 от
Директива 89/391, към който той препраща, тези директиви се прилагат за всички
сектори на дейност, както обществени, така и частни, за да се насърчи
подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място и
да се уредят някои аспекти на организацията на тяхното работно време. Поради
това и приложното поле на Директива 89/391 трябва да се разбира в широк смисъл,
така че предвидените в член 2, параграф 2, първа алинея изключения от него
трябва да се тълкуват ограничително. Ето защо дейността на държавните
служители попада в приложното поле на Директива 2003/88, а възраженията на
ответника в противен смисъл са неоснователни.
5
Следва да се посочи, че съгласно постоянната практика на Съда на
Европейския съюз, правото на годишен отпуск, предвидено в член 7 от Директива
2003/88, има двойна цел, а именно да позволи на работника да си почине от
изпълнението на задачите, възложени му с неговия трудов договор, от една страна,
и да разполага с период на отдих и свободно време, от друга (в този смисъл
решение от 20 юли 2016 г., Maschek, C-341/15, EU:C:2016:576, т. 34). Тази цел,
която отличава правото на платен годишен отпуск от другите видове отпуск,
преследващи различни цели, се основава на предпоставката, че работникът
действително е полагал труд през референтния период. Всъщност целта да се
позволи на работника да си почине, предполага този работник да е извършвал
дейност, която да оправдава ползването на период на почивка, отмора и
развлечения, за да се гарантира закрилата на безопасността и здравето му,
визирана от Директива 2003/88. Поради това правото на платен годишен отпуск по
принцип трябва да се определя в зависимост от периодите на действително
полагане на труд по силата на трудовия договор (решение от 4 октомври 2018 г.,
Dicu, C-12/17, EU:C:2018:799, т. 28). Независимо от това, при определени особени
положения, когато работникът не е в състояние да изпълнява задълженията си,
правото на платен годишен отпуск не може да бъде обвързано от държавата членка
със задължението за действително полагане на труд (в този смисъл решение от 24
януари 2012 г., Dominguez, C-282/10, EU:C:2012:33, т. 20). Това се отнася по-
специално за работниците, които отсъстват от работа поради отпуск по болест през
референтния период. Всъщност, както следва от практиката на Съда на
Европейския съюз, от гледна точка на правото на платен годишен отпуск тези
работници се приравняват на работниците, които действително са полагали труд
през посочения период (в този смисъл решение от 4 октомври 2018 г., Dicu, C-12/17,
EU:C:2018:799, т. 29). В този смисъл съгласно член 7 от Директива 2003/88 правото
на всеки работник на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици не бива
да се накърнява по отношение на работника, който е бил в отпуск по болест през
референтния период (в този смисъл решение от 24 януари 2012 г., Dominguez, C-
282/10, EU:C:2012:33, т. 30). В този контекст Съдът на Европейския съюз е
постановил, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в
смисъл, че не допуска национални разпоредби или практики, които предвиждат, че
правото на платен годишен отпуск се погасява с изтичането на референтния
период и/или на период на прехвърляне, определен в националното право, когато
работникът е бил в отпуск по болест през целия или част от референтния период и
поради това не е имал действително възможност да упражни посоченото право (в
6
този смисъл решение от 30 юни 2016 г., Sobczyszyn, C-178/15, EU:C:2016:502, т.
24). Ето защо не е възможно правото на даден работник на минимален платен
годишен отпуск, гарантирано от правото на Съюза, да бъде намалено, ако поради
заболяване работникът не е можел да изпълнява задълженията си през
референтния период (в този смисъл решение от 19 септември 2013 г.,
Преразглеждане Комисия/Strack, C-579/12 RX–II, EU:C:2013:570, т. 34).
Следователно Директива 2003/88 не допуска държавите членки, нито да изключат
възникването на правото на платен годишен отпуск, нито да предвидят, че правото
на платен годишен отпуск на работник, който не е бил в състояние да упражни това
право, се погасява с изтичането на референтния период и/или на периода на
прехвърляне, определен в националното право (в този смисъл решение от 29
ноември 2017 г., King, C-214/16, EU:C:2017:914, т. 51).
Когато по отношение на работниците, които отсъстват от работа поради
отпуск по болест, допуска дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск
трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на
труд, Съдът на Европейския съюз се мотивира с това, че настъпването на
нетрудоспособност поради болест по принцип е непредвидимо и не зависи от
волята на работника (в този смисъл вж. по-специално решение от 4 октомври 2018
г., Dicu, C-12/17, EU:C:2018:799, т. 32). Следва обаче да се констатира, че също
както настъпването на нетрудоспособност поради болест, лишаването на
работника от възможност да работи заради уволнение, обявено впоследствие за
незаконно, по принцип е непредвидимо и не зависи от волята на този работник (в
този смисъл решение от 25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към
него дело C-37/2019 на Съда на Европейския съюз). В цитираното по-горе решение
от 25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към него дело C-37/2019 на
Съда на Европейския съюз се приема, че обстоятелството, че в периода от датата
на незаконното му уволнение до датата на възстановяването му на работа в
съответствие с националното право вследствие на отмяната на това уволнение със
съдебно решение съответният работник не е полагал действително труд за
работодателя си, се дължи на действията на последния, довели до незаконното
уволнение, без които работникът щеше да може да работи през посочения период и
да упражни правото си на годишен отпуск.
Ето защо в хипотеза като разглежданата в настоящото производство,
периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на
работника на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната
на уволнението със съдебно решение трябва да се приравни на период на
7
действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен
годишен отпуск.
Следователно практиката на Съда на Европейския съюз относно правото на
платен годишен отпуск на работник, който поради болест не е бил в състояние да
упражни правото си на посочения отпуск през референтния период и/или периода
на прехвърляне, определен в националното право, е съответно приложима към
хипотеза, при която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен
на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на
уволнението му със съдебно решение, не е полагал действително труд за
работодателя си през периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа (в този смисъл решение от 25.06.2020 г. по дело C-
762/2018 и присъединеното към него дело C-37/2019 на Съда на Европейския
съюз).
Всяка дерогация от уредбата на Съюза в областта на организацията на
работното време, предвидена в Директива 2003/88, трябва да се тълкува така, че
приложното й поле да бъде сведено до стриктно необходимото за опазване на
интересите, за чиято защита е предназначена тази дерогация (решение от 29
ноември 2017 г., King, C-214/16, EU:C:2017:914, т. 58).
При обстоятелства като разглежданите в настоящото производство, обаче,
защитата на интересите на работодателя не изглежда стриктно необходима и
поради това поначало не би могла да обоснове дерогация на правото на работника
на платен годишен отпуск (в този смисъл решение от 25.06.2020 г. по дело C-
762/2018 и присъединеното към него дело C-37/2019 на Съда на Европейския съюз,
т. 75).
В конкретния случай следва да бъдат съобразени и действията на самия
работодател (доколкото той е уволнил незаконно съответния работник), които в
случая представляват причината, поради която в периода от датата на уволнението
до датата на възстановяването му на работа работникът не е бил в състояние нито
да работи, нито съответно да упражни правото си на годишен отпуск (в този
смисъл решение от 25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към него
дело C-37/2019 на Съда на Европейския съюз, т. 76).
Задължение на работодателя е да осигури възможност на работника да
упражни правото си на годишен отпуск (в този смисъл решение от 6 ноември 2018
г., Kreuziger, C-619/16, EU:C:2018:872, т. 51). В това отношение, за разлика от
положението на натрупване на платен годишен отпуск от работник, който не е в
8
състояние да го ползва поради болест, работодателят, който не дава възможност на
работника да упражни своето право на платен годишен отпуск, трябва да понесе
свързаните с това последици (в този смисъл решение от 29 ноември 2017 г., King,
C-214/16, EU:C:2017:914, т. 63).
Следователно работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е
възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на
отмяната на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен
годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното
уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна
(в този смисъл решение от 25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към
него дело C-37/2019 на Съда на Европейския съюз, т. 78). Същевременно ако е
работил на друга работа през периода от датата на незаконното уволнение до
датата на възстановяването му на първата работа, съответният работник не може
да претендира по отношение на първия си работодател право на годишен отпуск за
периода, през който е работил на друго място. В този случай съответният работник
трябва да предяви правото си на платен годишен отпуск за последно посочения
период именно пред новия си работодател.
В заключение следва да се посочи, че в решение от 25.06.2020 г. по дело C-
762/2018 и присъединеното към него дело C-37/2019 на Съда на Европейския съюз
изрично е възприето разрешението, че не следва да се допуска национална съдебна
практика, по силата на която при последващо прекратяване на трудовото
правоотношение — след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно
възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на
отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник няма право на
парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от
датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа. В
тази връзка е посочено, че правото на годишен отпуск е само една от двете части
на правото на платен годишен отпуск, което като съществен принцип на
социалното право на Съюза е отразено в член 7 от Директива 93/104/ЕО на Съвета
от 23 ноември 1993 година относно някои аспекти на организацията на работното
време (ОВ L 307, 1993 г., стр. 18) и в член 7 от Директива 2003/88, а
междувременно е и изрично закрепено като основно право в член 31, параграф 2 от
Хартата. Посоченото основно право включва и правото на заплащане, а също и —
като право, неотделимо от правото на „платен“ годишен отпуск — правото на
финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на
трудовото правоотношение (решение от 6 ноември 2018 г., Bauer и Willmeroth, C-
9
569/16 и C-570/16, EU:C:2018:871, т. 58). Член 7, параграф 2 от Директива 2003/88
не предвижда други условия за възникването на правото на финансово
обезщетение, освен да е прекратено трудовото правоотношение, от една страна, и
от друга, работникът да не е ползвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал
право към датата на прекратяването на това правоотношение (решение от 6
ноември 2018 г., Kreuziger, C-619/16, EU:C:2018:872, т. 31).
Работникът, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в
съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със
съдебно решение, може да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за
периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на
работа вследствие на тази отмяна (в този смисъл решение от 25.06.2020 г. по дело
C-762/2018 и присъединеното към него дело C-37/2019 на Съда на Европейския
съюз, т. 86). Следователно, когато съответният работник, отново е уволнен, след
като е бил възстановен на работа вследствие на отмяната на незаконното му
уволнение, той може да иска на основание член 7, параграф 2 от Директива
2003/88 обезщетение за неизползван годишен отпуск при новото уволнение,
включително за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа.
В тази връзка следва обаче да се направят следните уточнения, а именно, че
този извод на СЕС касае само основният платен годишен отпуск, който
съгласно Директива 2003/88/ЕО не може да бъде по-малък от четири седмици и
който по националното ни право е уреден в чл. 155 КТ, съответно в чл. 56 ЗДСл.,
както и че до този извод СЕС стига след като определя това конкретно право - на
основен платен годишен отпуск - като "особено важен принцип на социалното
право на Съюза". При преценката си, СЕС съобразява и неговата цел, а именно: "да
позволи на работника, от една страна, да си почине от изпълнението на задачите,
възложени му с неговия трудов договор, и от друга страна, да разполага с период
на отмора и развлечения" и посочва, че "тази цел, която отличава платеният
годишен отпуск от другите видове отпуск, преследващи различни цели, обаче се
основава на предпоставката, че работникът действително е полагал труд през
референтния период". Разсъждавайки след това, СЕС посочва, че "целта да се
позволи на работника да си почине предполага, че този работник е извършвал
дейност", заради която следва да му се "гарантира закрилата на неговата
безопасност и неговото здраве". Затова - принципът е, че правото на платен
годишен отпуск "трябва да се определя в зависимост от периодите на действително
полагане на труд по силата на трудовия договор". Изключение се допуска при
10
наличието на два критерия: 1.отсъствието от работа да не е предвидимо и 2. то да
не зависи от волята на работника. Както се посочи по-горе в решението си по
съединени дела С-762/18 и С-37/19 СЕС приема, че именно тези два критерия са
изпълнени "в положение, при което работникът е незаконно уволнен, но по-късно е
възстановен на работа със съдебно решение", защото той "не е могъл да изпълнява
задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от
волята му" и заради това се приема за приложимо изключението от изискването
"работникът действително е полагал труд през референтния период".
Пренесени към настоящият случай, описаните разсъждения на СЕС сочат, че
при постановяване на решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19, СЕС не
е визирал допълнителният платен годишен отпуск. Същият по националното ни
право е уреден в чл. 156 КТ, съответно в чл. 50 ЗДСл. и може да се предоставя или
за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат
да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите
мерки, или за работа при ненормиран работен ден. Директивата изисква от
държавите членки "да предприемат необходимите мерки за да гарантират, че на
всеки работник"е осигурено и гарантирано правото на "платен годишен отпуск от
най-малко четири седмици с условия за придобиване и предоставяне на такъв
отпуск, предвидена в националното законодателство". Доколкото се касае за
гарантиран минимум, държавите членки имат право да "предвидят платен годишен
отпуск с продължителност по-голяма или равна на гарантираната от Директива
2003/88 минимална продължителност от четири седмици". Те могат да въвеждат
по-благоприятни за работниците разпоредби по своя преценка, без в тези случаи да
са обвързани със задължения, като следва да "определят условията за това
предоставяне"/вж.§ 39 от решение по дело С -341/15/. В случая определените от чл.
50 ЗДСл. условия за това са работникът да е работил /т.е. да е полагал труд/и то
извън работно време. Следва да се има предвид, че за конкретният допълнителен
платен годишен отпуск важи изискуемата се предпоставка за изпълнение на целта,
заради която той се предоставя /да се позволи на работника да си почине/, а
именно: че този работник е извършвал дейност. За него намира приложение
принципа, че правото на допълнителен платен годишен отпуск се определя в
"зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия
договор" и след като за процесният период такъв не е полаган, обезщетение не се
дължи – в този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 50892 ОТ 30.11.2022 Г. ПО ГР. Д. №
2402/2022 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС.
В процесния случай безспорно се установи, че по силата на Заповед №ЧР-
11
СП-НТУ-21/18.01.2023г. на председателя на УС на АПИ, издадена на основание
82а ал.1 от ЗДСл, ищцата е заемала длъжността началник на отдел „Правно-
административни дейности и обществени поръчки“, Национално ТОЛ управление
при Агенция „П“, считано от 19.01.2023 г., срещу основна месечна заплата в размер
на 3245 лв.; че със заповед № ЧР-СП-НТУ-220/11.09.2023 г. основната месечна
заплата на ищцата е увеличена в размер на 3570 лв., считано от 19.01.2023 г.; че със
Заповед № ЧР-СП-99/22.02.2024 г. на Председателя на Управителния съвет на
Агенция „П“ служебното правоотношение на ищцовата страна било прекратено на
основание чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл., считано от 22.02.2024 г.; че с посочената
заповед било наредено на основание чл. 61 от ЗДСл. на уволнения началник на
отдел да бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
2024 г. в размер на 2 дни на основание чл. 50, ал. 1 и ал. 2 ЗДСл и в размер на 3 дни
на основание чл. 56 ЗДСл.; че с влязло в сила на 16.12.2024 г. Решение
№***/27.06.2024г., постановено по адм.д. № **/2024г. по описа на
Административен съд С град, потвърдено с Решение № ** от 16.12.2024г.,
постановено по адм.д. № 9895/2024г. по описа на Върховен административен съд, е
била отменена заповедта, с която е прекратено служебното правоотношение на
ищцата; че със заявление с вх. № 94-00-5594/27.12.2024 г. ищцата е отправила
искане до ответника да бъде възстановена на заеманата от нея преди уволнението
длъжност, както и искане за заплащане на претендираното обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск и за заплащане на обезщетение за оставане без
работа; че със заповед № РД-11-29/09.01.2025 г. на Председателя на Управителния
съвет на Агенция „П“ е наредено на служителката да бъде изплатено обезщетение
за времето, през което не е заемала длъжността „началник на отдел“ в размер на 6
основни месечни заплати; че след 30.09.2024 г. ищцата е започнала работа при друг
работодател. Същевременно от събраните по делото доказателства се установи, че
на проведено на 10.05.2024 г. заседание на УС на АПИ, Управителният съвет е взел
решение за утвърждаване на разработен макет по определената с Постановление
на МС № 79/03.04.2024 г. методика за определяне еднократно на нов размер на
индивидуалните основни месечни заплати на служителите в АПИ, считано от
01.01.2024 г., в изпълнение на ПМС № 79/03.04.2024 г., като е възложено на
дирекция АОЧРУС да изготви заповеди за промяна на ИОМЗ на служителите, в
законоустановения срок и в съответствие с утвърдената методика по т.1.2. Установи
се, че съгласно Приложение № 1 към чл. 1, ал. 1 на Постановление № 79 от
03.04.2024 г. на Министерски съвет, индивидуалната основна месечна заплата на
Д. В. Ф. за заеманата от нея длъжност началник отдел „Правно административни
12
дейности и обществени поръчки", Национално ТОЛ управление, с длъжностно
ниво по КДА/КДД - 6, ръководно ниво 6А, е увеличена със сумата от 250,00 лева.
Установи се от заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза, че
със Заповед № РД-11-96/05.02.2019 г. на Председателя на УС на АПИ на основание
чл. 50, ал. 3 от ЗДСл за заеманата от ищцата длъжност „началник на отдел“ са
определени 11 дни допълнителен отпуск /за календарна година/. Установи се, че
полагащият се платен годишен отпуск за една календарна година на Д. В. Ф. е в
общ размер на 31 работни дни, от които 20 работни дни основен платен годишен
отпуск и 11 работни дни допълнителен платен годишен отпуск за работа при
ненормиран работен ден. Съгласно заключението на вещото лице за периода от
22.02.2024 г. до 30.09.2024 г. /07 м. и 08 дни/ пропорционалния размер на платения
годишен отпуск на ищцата е общо 18 работни дни, от които 11,66 дни основен
платен годишен отпуск и 6,41 дни допълнителен платен годишен отпуск за работа
при ненормиран работен ден.
Съгласно чл. 50, ал. 2 ЗДСл. за изпълнение на задълженията си извън
работното време държавният служител има право на допълнителен платен
годишен отпуск в размер до 12 дни. Както се изложи по-горе съдът намира, че за
посочения допълнителен платен годишен отпуск намира приложение принципа, че
правото на допълнителен платен годишен отпуск се определя в "зависимост от
периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор" и след
като за процесният период такъв не е полаган, обезщетение не се дължи.
По отношение на основния платен годишен отпуск по чл. 56, ал. 1 ЗДСл.,
съдът намира, че в действителност за ищцата е възникнало право на обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск в размер на 11,66 дни, дължимо за периода
от датата на незаконното уволнение - 22.02.2024 г., до 30.09.2024 г. – датата,
предхождаща деня на започване на работа при друг работодател, доколкото по
делото не се спори между страните, че след 30.09.2024 г. ищцата е започнала
работа при друг работодател.
По отношение размера на дължимото обезщетение съдът намира следното:
Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗДСл. при прекратяване на служебното правоотношение
държавният служител има право на парично обезщетение за неизползвания платен
годишен отпуск, правото за което не е погасено по давност, а съгласно ал. 3 на
същия член - размерът на паричното обезщетение се определя съобразно размера
на основната заплата на държавния служител към датата на прекратяване на
служебното правоотношение.
13
Съгласно чл. 73, ал. 1, т. 1 от Постановление № 13 от 29 януари 2024 г. за
изпълнението на държавния бюджет на Република България за 2024 г., са
определени допълнителни средства за преодоляване на диспропорции във
възнагражденията на служители на бюджетни организации, за които се прилага
Законът за държавния служител или чл. 107а от Кодекса на труда, които заемат
длъжности, определени в Класификатора на длъжностите в администрацията, и
възнагражденията им се определят съгласно наредбата по чл. 67, ал. 3 от Закона за
държавния служител. Постановлението е в сила от 01.01.2024 г., а в чл. 73, ал. 3 и в
чл. 74 от същото, органите по назначаване е следвало да определят нови размери
на основните индивидуални месечни заплати с
оглед преодоляване на диспропорциите. Въз основа на чл. 73 от ПМС № 13 от 29
януари 2024 г. е прието Постановление № 79 от 3 април 2024 г. за преодоляване на
диспропорции във възнагражденията на персонала в бюджетните организации,
включително за увеличаване на възнагражденията на персонала, чл. 2, ал. 1 от
което гласи, че на служителите по чл. 1, т. 1 се определят нови размери на
индивидуалните основни месечни заплати (ИОМЗ), като основната им месечна
заплата се увеличава със сумата, посочена в колона 5 от приложение № 1 за
съответното ниво на основна месечна заплата. Съгласно чл. 3, ал. 1 от ПМС № 79
от 3 април 2024 г., новите размери на ИОМЗ се определят за всички служители,
които са в служебно или трудово правоотношение със
съответната организация към момента на издаване на заповедите в изпълнение
на чл. 2, а съгласно § 5 от постановлението, новите размери на ИОМЗ на
служителите по чл. 1 се определят в срок до 30 дни от влизане в сила на
съответните постановления по § 4 считано от 1 януари 2024 г.
Съгласно Приложение № 1 към чл. 1, ал. 1 на Постановление № 79 от
03.04.2024 г. на Министерски съвет и Наредба за заплатите на служителите в
държавната администрация, приета с Постановление № 129 на Министерски съвет,
бр. 87 от 17.10.2023 г., в сила от 01.01.2024 г., за длъжностно ниво от КДА/КДД – 6,
ръководно ниво 6А, е предвидено увеличение на заплатата, считано от 01.01.2024 г.
със сумата от 250 лв. От събраните по делото писмени доказателства се
установява, че заеманата от ищцата длъжност към момента на уволнението -
началник отдел „Правно административни дейности и обществени поръчки",
Национално ТОЛ управление, попада в длъжностно ниво от КДА/КДД - 6,
Ръководно ниво 6А, следователно за посочената длъжност също е предвидено
увеличение на заплатата съгласно Приложение № 1 към чл. 1, ал. 1 на ПМС №
79/03.04.2024 г.
14
Настоящият състав приема, че предвиденото увеличение следва да намери
приложение и по отношение на ищцата, с оглед на това, че в ПМС № 79/03.04.2024
г. се предвиждат нови размери на трудовите възнаграждения, които се прилагат от
01.01.2024 г., към който момент ищцата е била в служебно правоотношение с
ответника, а не от датата на влизане в сила на постановлението, т.е. придадено е
ретроактивно действие на вече възникнали в предходен момент правоотношения.
С придадената обратна сила се предвиждат по-благоприятни последици за
адресатите на тези разпоредби, което е изцяло съобразено с изискванията на чл.14
ЗНА. Съгласно чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове обратна сила на
нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба.
Ретроактивното действие е правен институт, с който законодателят придава правно
значение на настъпването на определени правни последици към един минал
момент, към който не се е осъществил правопораждащият ги юридически факт, по
съображения за справедливост и социална целесъобразност. С фикцията на
обратното действие законодателят преурежда вече възникнали в предходен момент
правоотношения между правните субекти. Тъй като с приемането на разпоредбите
са преуредени съществувалите между страните индивидуални правоотношения, то
следва да се приеме, че считано от 01.01.2024 г. е увеличено възнаграждението за
длъжността, която е заемала ищцата. По изложените съображения неоснователни
се явяват доводите на ответника за неприложимост на посоченото увеличение по
отношение на ищцата, доколкото към датата на издаване на ПМС № 79/03.04.2024
г. не е била служител по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДСл.
Съгласно заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира на основание чл. 202 ГПК като компетентно и обективно
изгответно, при вземане предвид Постановление № 79 от 03.04.2024 г. на
Министерски съвет и Наредба за заплатите на служителите в държавната
администрация, приета с Постановление № 129 на Министерски съвет, бр. 87 от
17.10.2023 г., в сила от 01.01.2024 г., размерът на индивидуалната основна месечна
заплата на Д. В. Ф., възлиза на 3820,00 лв., следователно сумата, с която се е
увеличава основната месечна заплата на ищцата съгласно Приложение № 1 към чл.
1, ал. 1 на Постановление № 79 от 03.04.2024 г. на Министерски съвет, е в размер
на 250,00 лева. Установява се, че при вземане за основа размера на основната
заплата на база Постановление № 79 от 03.04.2024 г. на Министерски съвет и
Наредба за заплатите на служителите в държавната администрация,
среднодневното брутно трудово възнаграждение се определя на 173,63 лв.
Доколкото се установи по-горе, че ищцата има право на обезщетение за 11,66 дни
15
основен платен годишен отпуск, то изчислен по реда на чл. 162 ГПК размерът на
компенсацията възлиза на 2024,60 лева.
Действително със Заповед № ЧР-СП-99/22.02.2024 г. на Председателя на
Управителния съвет на Агенция „П“ е наредено на основание чл. 61 от ЗДСл. на
ищцата да бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
2024 г. в размер на 2 дни на основание чл. 50, ал. 1 и ал. 2 ЗДСл. и в размер на 3 дни
на основание чл. 56 ЗДСл. От заключението на вещото лице се установява, че на
ищцата е изплатено обезщетение за 3 дни основен платен годишен отпуск и за 2
дни допълнителен такъв за 2024г. в общ размер на 863,57 лева. Същите
обезщетения, обаче, не касаят процесния период, а времето, през което ищцата е
работила при ответника през 2024 г., считано от 01.01.2024 г. до 21.02.2024 г.
включително, като изплатеното обезщетение за основен и допълнителен платен
годишен отпуск /съобразно Заповед № ЧР-СП-99/22.02.2024 г. на Председателя на
Управителния съвет на Агенция „П“/, касае именно полагащия се и неизползван от
ищцата платен годишен отпуск за 2024 г., съразмерно на отработеното от нея при
ответника време за периода от 01.01.2024 г. до 21.02.2024 г., включително.
Следователно полученото от ищцата обезщетение за основен платен
годишен отпуск в размер на 518,14 лева /съобразно Заповед № ЧР-СП-
99/22.02.2024 г. на Председателя на Управителния съвет на Агенция „П“/, не
следва да бъде приспадната от претендираната в настоящото производство,
доколкото касае период, различен от процесния, през който период ищцата е била в
правоотношение с ответника и е полагала труд при същия за периода 01.01.2024 г. –
21.02.2024 г. /изплатеното от ответника обезщетение, съобразно Заповед № ЧР-
СП-99/22.02.2024 г. на Председателя на Управителния съвет на Агенция „П“, касае
именно периода 01.01.2024 г. – 21.02.2024 г., а не процесния период/.
Предвид всички изложени по-горе съображения, настоящият съдебен състав
намира, че предявеният иск, с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл., се явява
основателен и доказан за сумата от 2024,60 лева, представляваща дължимо
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер от 11,66 дни за
периода 22.02.2024 г. - 30.09.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата претенция /06.02.2025г./ до окончателното
изплащане на сумата, като за разликата до пълния предявения размер от 3 125,45
лева, искът следва да бъде отхвърлен.
По отношение разпределението на отговорността за разноските в
настоящото производство:
16
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни.
От името на ищеца се претендират разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 900 лева, като се представят и доказателства за действителното
извършване на претендираните разноски.
От името на ответника своевременно е релевирано възражение с правно
основание чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за частично основателно.
В Решение от 28.07.2016г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните
разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е припомнено, че член 14 от
Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото
страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от
загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за
справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от
Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и
средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да
отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването
единствено на „разумни“ съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да
гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се
вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които
следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат „пропорционални“.
Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се
преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна
действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска
съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта
на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се
отклони по изключение от този режим.” В Решение от 23.11.2017г. по съединени
дела C 427/16 и C 428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до
крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в
главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да
договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски
съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
17
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1
ДФЕС.
В същия смисъл са и приетите от СЕС разрешения в Решение на СЕС, Втори
състав от 25.01.2024 г. по дело С-438/22.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната
практика на СЕС, която има превес над националната такава, като на ответника
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско
възнаграждение. При определяне на размера им съдът следва да съобрази
наличните обективни фактори, че делото не се отличава с процесуални
усложнения, както и реално извършените действия от процесуалния представител,
които се изразяват в депозиране на исковата молба, участие в две открити съдебно
заседания по делото и депозиране на писмени бележки по делото.
Предвид горното, претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение в
производството, следва да се редуцира до размера от 750 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
в полза на ищцата сумата в размер на 485,83 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр. 8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от
ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ и с оглед изхода на
спора, на ищецът се дължи Юско възнаграждение в настоящото исково
производство, което съдът определя в общ размер на 100 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати в
полза на ответника сумата в размер на 52,83 лева, представляваща Юско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от иска.
Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът
следва да заплати в полза на СРС държавна такса в размер на 80,98 лева и разноски
за експертиза в размер на 291,50 лева.
Така мотивиран, Софийски районен съд, II ГО, 160 състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА АПИ, адрес: гр. С, бул. „М“ *, да заплати на Д. В. Ф., ЕГН
**********, с адрес: гр. С, ул. „Л“ **, на основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл., сумата от
2024,60 лева, представляваща дължимо обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск в размер от 11,66 дни за периода 22.02.2024г. - 30.09.2024 г., ведно
18
със законната лихва от 06.02.2025г. до окончателното изплащане на сумата, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата на уважения размер от 2024,60 лева до пълния
предявен размер от 3 125,45 леваеее.
ОСЪЖДА АПИ, адрес: гр. С, бул. „М“ *, да заплати на Д. В. Ф., ЕГН
**********, с адрес: гр. С, ул. „Л“ **, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
485,83 лева, представляваща адвокатско възнаграждение в производството,
съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА Д. В. Ф., ЕГН **********, с адрес: гр. С, ул. „Л“ **, да заплати на
АПИ, адрес: гр. С, бул. „М“ *, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 52,83 лева,
представляваща Юско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА АПИ, адрес: гр. С, бул. „М“ *, да заплати в полза на бюджета и по
сметка на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 372,48
лева, представляваща дължима държавна такса и възнаграждение за вещо лице,
съразмерно на уважената част от предявения иск.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните!
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
19