Р Е Ш Е Н И Е
№ I-44
05.03.2020г., град Бургас
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, II- ро Гражданско отделение, I – ви
въззивен граждански състав, в публично съдебно заседание, на деветнадесети
февруари две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана КАРАСТАНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Пламена ВЪРБАНОВА
мл.с. Марина МАВРОДИЕВА
при секретаря Ани Цветанова, като
разгледа докладваното от младши съдия Марина Мавродиева в.гр.д. № 50 по описа
за 2020г. на Бургаски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл.
от ГПК и е образувано по въззивна жалба, подадена от „Би Ес Строй“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: област Бургас, община Несебър,
гр. Свети Влас, ул. „Кокиче“ № 2, вх. 1, ет. 1, ап.4, представлявано от Симеон Георгиев Ковачев със съдебен
адрес: гр. Бургас, ул. „Цар Асен“ № 26 – адвокатско съдружие „Добрев и Ко“ против Решение №
168/27.08.2019г. по гр. д. № 715/2018г. по описа на РС Несебър, с което е признато за установено в отношенията между
страните, че „Би Ес Строй“ ЕООД дължи на „УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ“ ЕАД сумата от
5631,79 лева, представляваща просрочена главница за периода 07.10.2016г. –
23.03.2017г. по Договор за финансов лизинг на ППС № 115245/05.12.2014г. и Анекс
от 30.05.2016г. към него, ведно със законната лихва върху тази сума от датата
на подаване на заявлението – 26.03.2017г., до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата от 525,96 лева, представляваща просрочена
възнаградителна лихва за периода 07.01.2017г. – 23.03.2017г. по Договор за
финансов лизинг на ППС № 115245/05.12.2014г. и Анекс от 30.05.2016г. към него,
както и сумата от 486,96 лв., представляваща неустойка за забава за периода
31.10.2016г. – 23.03.2017г., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК № 129 от 26.03.2018г., по ч.гр.д №
268/2018г. по описа на PC- Несебър, както и „Би Ес Строй“ ЕООД е осъдено да
заплати разноските в производството.
С въззивната жалба решението се намира
за неправилно. Счита, че не са представени доказателства, че договорът за
финансов лизинг е прекратен, не било доказано основанието и размера на
претендираните суми. Сочи, че не се дължи възнаградителна лихва и неустойка за
забава. Намира, че с прекратяването на договора за финансов лизинг за
лизингодателя не била налице възможност да претендира предсрочна изискуемост на
всички бъдещи лизингови вноски, тъй като с връщането на веща (автомобилът бил
върнат), реално били погасени всички бъдещи лизингови вноски. Лизингодателят
можел да се възползва от възможността да търси предсрочно събиране на дължимите
бъдещи вноски, само ако не предприема действия за връщане на лизинговия обект
(разваляне на договора). Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като
лизингодателят получавал веднъж връщане на веща, втори път – просрочена
главница и трети път просрочена възнаградителна лихва и при плащане на всички
тези суми се получавало неравномерно разместване на блага, което противоречало
на добрите нрави. Моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови
друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Няма искания за събиране на
доказателства.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил
отговор на въззивна жалба от „УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ“ ЕАД чрез адв. Павлина Вълканова с адрес за
връчване: гр. Бургас, ул. „Хан Аспарух“ № 3, ет. 1 като намира
въззивната жалба за неоснователна. Оспорва се твърдението, че не са представени
убедителни доказателства за прекратен договор за финансов лизинг като излага
съображения, че договорът за лизинг е развален. Намира, че е доказано
основанието и размера на претендираните суми, а отделно счита, че възражението
относно размера е преклудирано. Уточнява, че с исковата молба се претендират
лизингови вноски с настъпил падеж, просрочена възнаградителна лихва и неустойка
за периода 31.10.2016г. до 23.03.2017г. (датата на разваляне на договора за
лизинг) и неправилно било твърдението, че лизингодателят претендира предсрочно
изискуеми бъдещи лизингови вноски. Поддържа, че неустойката е дължима и
уговорката не е нищожна. Няма доказателствени искания. Моли да се потвърди
обжалваното решение. Претендира разноски.
В съдебно заседание пред въззивна
инстанция страните редовно призовани, не се явява представител. Въззиваемото
дружество депозира писмено становище, с което моли да се даде ход на делото,
поддържа отговора на въззивна жалба, няма възражения по доклада, моли да се
потвърди обжалваното решение. Представя списък на разноски и моли да му бъдат
заплатени.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, по вътрешно убеждение, намира за установено от фактическа страна
следното:
РС Несебър е сезиран със заявление по
чл. 410 ГПК от „УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение
срещу длъжника „Би ЕС Строй“ ЕООД за сумата 6644,71 лева в това число
просрочена главница 5631,79 лева за периода от 07.10.2016г. до 23.03.2017г.,
просрочена възнаградителна лихва 525,96 лева за периода от 07.01.2017г. до
23.03.2017г., неустойка за забава 486,96 лева за периода от 31.10.2016г. до
23.03.2017г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда 26.03.2018г. до окончателното изплащане, които вземания
произтичат от Договор за финансов лизинг за пътно превозно средство №
115245/05.12.2014г., ведно с подписан анекс към него № 1/30.05.2016г., както и
за сумата в размер на 132,90 лева държавна такса и 555,07 лева – адвокатско
възнаграждение. Изложени са твърдения, че е сключен договор за лизинг на лек
автомобил, по силата на който заявителят предоставил на длъжника лек автомобил,
а последния от своя страна се задължил да заплаща лизингови вноски. Поради
неплащане на задълженията за вноски страните подписали анекс от 30.05.2016г. за
уреждане на отношенията и бил подписан
погасителен план, но лизингополучателят не изпълнил задълженията си и не платил
дължимите вноски. Предвид посоченото лизингодателят изпратил писмо до
лизингополучателя, получено на 15.03.2017г., в което му предоставил 7 дневен
срок за изпълнение на дължимите суми, но тъй като плащания не постъпили,
договорът за финансов лизинг бил развален, считано от 23.03.2017г. Посочените в
заявлението суми продължавало да бъдат дължими. На 26.03.2018 е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
268/2018г. по описа на РС Несебър, с която съдът разпоредил длъжникът да
заплати на заявителя посочените в заявлението суми.
В указания двуседмичен срок длъжникът е
депозирал възражение по чл. 414 срещу заповедта.
В едномесечен срок от уведомяването заявителят
е предявил иск по чл. 422 ГПК и е представил доказателства за това пред
заповедния съд. В исковата молба се излагат твърдения в съответствие с
подаденото заявление като се сочи наличието на сключен между страните договор
за финансов лизинг № 115245/05.12.2014г., по силата на който „УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ“
ЕАД се задължило да предостави лек автомобил на „Би Ес Строй“ ЕООД, а
последното да заплати лизингова цена при вноски и падеж съгласно погасителен
план. Съгласно приемо-предавателен протокол от 02.02.2015г. лизинговият обект бил
предаден. Поради неплащане на лизинговите вноски на 30.05.2016г. било подписано
споразумение – анекс с нотариална заверка на подписите за уреждане на
отношенията и страните се съгласили да разсрочат задълженията съгласно нов
погасителен план. Лизингополучателят не изпълнил задълженията си и затова „УНИКРЕДИТ
ЛИЗИНГ“ ЕАД изпратило уведомително писмо, получено от лизингополучателя на
15.03.2017г., с което му бил предоставен 7 дневен срок за изпълнение на
задължението по лизинговия договор. В указания срок плащания не постъпили и
затова договорът бил развален считано от 23.03.2017г. Счита, че прекратяването
на договора не освобождава длъжника от
изпълнение на задължението му и че му се дължат неустойки за неизпълнение на
задължението по договора. Моли да се приеме за установено, че длъжникът му
дължи вземанията по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК. Ангажира писмени доказателства, моли в случай на оспорване на иска
да се назначи съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на поставени в
исковата молба относими към предмета на делото въпроси.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил
писмен отговор на исковата молба.
Пред първа инстанция ответното дружество
няма доказателствени искания. В първото съдебно заседание делото е спряно по
взаимно съгласие на страните за постигане на спогодба като предвид
непостигането на такава, производството е възобновено. Ищцото дружество,
предвид липсата на оспорване от страна на ответника, е оттеглило
доказателственото искане за извършване на съдебно-счетоводна експертиза.
Представя се лизингов договор, съгласно
който „УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ“ ЕАД се задължило да придобие лизингов обект описан в
приложение № 1 – лек автомобил и да го предостави за ползване на „Би Ес Строй“ ЕАД, а лизингополучателят се
задължава да заплаща лизингова цена съгласно приложение № 1. В чл. 32 от
договора са посочени хипотезите за разваляне като ал. 1. б. М предвижда възможност
лизингодателят да развали договора при неизпълнение на което и да е задължение
на лизингополучателя да плати на падежа или в дадения допълнителен срок. Съгласно ал. 2 лизингодателят има право да
развали договора с едностранно писмено изявление до лизингополучателя, без да е
необходимо да предоставя срок за доброволно изпълнение. Съгласно чл. 33 от
договора при разваляне на договора лизингополучателят се задължава да върне
лизинговия обект и да заплати неустойка на лизингодателя в размер, определен в чл. 30, ал. 1, б. В от
договора – равен на лизинговата цена на обекта за срока на договора и всички
други дължими вземания на лизингодателя до датата на връщане на обекта намалена
с вече падежиралите или платени суми по
договора до развалянето му. Съгласно чл. 30, ал. 1, б. А при неизпълнение на
задълженията лизингополучателят дължи неустойка за забава на плащането съгласно
Тарифата.
Представя се приложение № 1, в което
лизинговият обект е индивидуализиран – лек автомобил марка Мерцедес, рама WDD2074041F299071 при лизингова цена 60862,75 евро със
срок на договора 05.12.2014г. до 08.12.2017г., предвидени са встъпителна вноска
и 36 броя периодични лизингови вноски съгласно погасителен план. Предвидена е
лихва, изчислена при годишен лихвен процент, основан на тримесечния EURIBOR плюс надбавка от 4,66700%. Годишният
лихвен процент за изчисление на периодичните лизингови вноски към момента на сключване
на договора е 4,75%.
С Анекс от 07.01.2015г. е променен срока
на договора за лизинг до 07.01.2018г. и е изготвен погасителен план. С анекс от
30.05.2016г. страните са постигнали съгласие, че към датата на подписване
просрочената главница по договора е 2206,23 евро, неустойката за забава е 95,02
евро, остатъчната главница е 23066,47 евро, а общия размер на задълженията на
лизингополучателя е 26512,55 евро. Предвидено е, че размерът на лихвата е в
размер на 4,75% и се формира на база годишен лихвен процент, основан на
тримесечен EURIBOR плюс надбавка от 4,993%. Представя се подписан нов
погасителен план с падеж на последна погасителна вноска 07.01.2020г.
Съгласно приемо-предавателен протокол от
02.02.2015г. лизинговият обект е предаден на лизингополучателя, който го е
приел.
Представя се уведомително писмо от
лизингодателя до лизингополучателя, с което го уведомява, че не е заплатил
лизингови вноски и му предоставя срок от 7 дни за изпълнение на задължението
като е посочено, че при неизпълнение на задължението в срока от 7 дни от
получаване на поканата, договорът ще се счита за развален. Уведомлението е
връчено на 15.03.2017г.
Пред въззивна инстанция не се сочат
допуснати конкретни процесуални нарушения във връзка с докладване на делото и
събиране на доказателствата. При така изяснената фактическа обстановка от
правна страна съдът намира следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата. Съдът намира, че решението на първа инстанция е
валидно и допустимо.
Предявени по реда на чл. 422 ГПК са кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. За основателност на предявените искове следва да
се установи наличието на валидно възникнало между страните облигационно
отношение по договор за лизинг, изпълнение на задълженията от страна на
лизингодателя, размера и падежа за заплащане на лизинговите вноски, виновно
неизпълнение на задължението на ответника, валидно задължение за заплащане на
възнаградителна лихва, валидно задължение за заплащане на неустойка заради
забава. Тежестта за доказване се носи от ищеца. Ответникът не е направил
възражения пред първа инстанция, не е оспорил предявените искове и не е изложил
възражения относно тяхната допустимост и основателност, не е ангажирал
доказателства. Съгласно чл. 133 ГПК когато в установения срок ответникът не
подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори
истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл.
219,
той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на
особени непредвидени обстоятелства. Във въззивната жалба въззивникът не сочи
особени, непредвидени обстоятелства, които да са му попречили да направи
възраженията си пред първа инстанция, поради което е загубил възможността да ги
направи в настоящата фаза на производството. Съдът, с оглед на събраните
доказателства, намира решението на РС за правилно и на основание чл. 272 ГПК препраща
към мотивите му. Доколкото обаче въззивният съд дължи произнасяне по въззивната
жалба и въведените с нея възражения, намира следното:
С договора за финансов лизинг лизингодателят се
задължава да придобие вещ от трето лице и да я предостави за ползване на
лизингополучателя, който от своя страна се задължава да заплати лизингови
вноски. Основното задължение на лизингодателя е да предаде лизингованата вещ на
лизингополучателя, да му предостави свободното ползване на обекта на лизинга в
рамките на уговорения срок и да прехвърли правото на собственост върху вещта,
предмет на договора, а за лизингополучателя се пораждат следните правни
задължения: да заплати уговореното лизингово възнаграждение, да пази вещта,
като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение, да заплаща
всички разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, както и да я
върне след изтичане на уговорения срок на ползване, в случай че не упражни
своето право да придобие правото на собственост върху нея.
От представения договор за лизинг се установява
наличието на валидно възникнало между страните отношение по договор за лизинг
като съгласно приемо-предавателен протокол лизингодателят е изпълнил
задължението си и е предоставил на лизингополучателя уговорената вещ – лек автомобил
за ползване. Съгласно уговореното между страните всяка лизингова вноска става
изискуема при настъпване на падежа, съгласно погасителен план. Поради това
обстоятелство лизингополучателят изпада в забава на съответния ден, когато е
длъжен да заплати съответната лизингова вноска, без да е необходима покана от
кредитора – арг. чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Не е оспорено представеното уведомление до
лизингополучателя, че е допуснал неизпълнение на задължението си да заплати
лизинговите вноски в уговорения срок. Лизингополучателят не е установил в
процеса на доказване до приключване на съдебното дирене в първата съдебна
инстанция да е заплатил уговорените и претендирани лизингови вноски. Оспорването едва във въззивна инстанция, че
липсват доказателства относно прекратяването на договора за лизинг не може да
се приеме на този етап от производството пред разпоредбата на чл. 133 ГПК. С
посоченото уведомление лизингодателят е предоставил срок за изпълнение на
задължението като при неизпълнение е посочил, че ще счита договора за развален.
Претендираните вземания по делото обаче се основават на съществувалото между
страните облигационно отношение до твърдяната дата на разваляне на договора, а
не се твърди предсрочна изискуемост както неправилно се позовава въззивникът
във въззивната жалба. Възражението, че не се дължат лизингови вноски след като
автомобилът е върнат също е преклудирано. Освен това по делото липсват
доказателства за датата на връщане на процесния автомобил – обект на договора
за лизинг, поради което лизингополучателят дължи заплащането на лизинговите
вноски. Отделно от посоченото при договор за лизинг задължението за
предоставяне за временно ползване на лизинговата вещ, респ. за заплащане на
лизинговото възнаграждение за ползването на вещта, предмет на договора, са
периодични, поради което и на основание чл. 88, ал. 1, предл. 2 ЗЗД развалянето
няма обратно действие, а се прилага за напред. Недопустимо съгласно чл. 133 ГПК
е на този етап въведеното възражение, че не се установява размера на
претендираните суми доколкото процесуалното поведение на страната пред първа
инстанция е било напълно пасивно. Въззивникът не посочва особени непредвидени
обстоятелства, които да не са му позволили да направи възраженията пред първа
инстанция, а освен това оспорването в настоящата фаза на производството не е
подкрепено с доказателства или доказателствени искания.
Този състав не споделя възражението, че клаузата на
неустойка в конкретния случай е нищожна. Страните могат отнапред да уговорят
размера на обезщетението за причинени вреди от неизпълнение на договорно
задължение, без да е нужно те да се доказват. Пораждането на това акцесорно
задължение представлява неустойка, която съгласно правилото, уредено в правната
норма на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, т. е. освен обезщетителната си
функция, тя представлява и обезпечителен способ за точно и добросъвестно
изпълнение на договорните задължения. Претендираната в настоящото производство
неустойка е заради забавено изпълнение на задължението. По делото не е оспорен
пред първа инстанция размерът на претендираната неустойка, която съгласно
предвиденото в договора за лизинг е дължима по Тарифа на лизингодателя, поради
което и възражението на този етап е преклудирано. Следва да се има предвид, че
страните са търговци и съгласно чл. 309 ТЗ не може да се намалява поради
прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци.
Съгласно Тълкувателно решение 1/2009г. на ОСТК на ВКС нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая не се излагат
твърдения неустойката да излиза извън присъщите й функции. Не е налице недобросъвестност или нарушаване
на добрите нрави при уговорка за заплащането на падежирала главница,
възнаградителна лихва, както и неустойка заради забава, както твърди
въззивникът, доколкото всяко едно от тези вземания има различно основание.
Възнаградителната лихва е възнаграждението на търговеца за предоставеното
финансиране, а неустойката цели да компенсира вредите – в случая заради
забавеното от насрещната страна изпълнение. Съгласно Тълкувателно решение №
7/2013г. на ОСГТК на ВКС в хипотеза на двустранен договор, който е за
продължително или периодично изпълнение, подлежащ на разваляне за в бъдеще,
уговорената между страните неустойка за забава се дължи – в случай на неточно, вкл.
забавено изпълнение, обусловило развалянето, но само за онази част от сделката,
чието действие се запазва. В случая неустойката се претендира до сочената дата на
разваляне на договора – 23.03.2017г. Ето защо съдът намира, че възражението за
нищожност на клаузата за неустойка и за претендирането й едновременно с
главница и възнаградителна лихва е неоснователно.
По изложените съображения съдът намира
въззивната жалба за неоснователна, а решението на НРС за правилно и
законосъобразно, поради което решението следва да се потвърди.
На основание чл. 81 ГПК съдът дължи
произнасяне по разноските. С оглед изхода на спора право на разноски на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК има само ищецът. Представен е списък на разноски и договор за
правна защита и съдействие за адвокатско възнаграждение в размер на 794,69
лева, които съгласно преводно нареждане са заплатени от ищеца по банкова
сметка, поради което
въззивникът следва да бъде осъден за посочената сума.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението
не подлежи на обжалване.
Воден от горното, Окръжен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 168/27.08.2019г.
по гр. д. № 715/2018г. по описа на Районен съд Несебър.
ОСЪЖДА „Би Ес Строй“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: област Бургас, община Несебър,
гр. Свети Влас, ул. „Кокиче“ № 2, вх. 1, ет. 1, ап.4, представлявано от Симеон Георгиев Ковачев ДА ЗАПЛАТИ на
„УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище/адрес управление: гр.
София, Община Столична, ул. „Гюешево“ № 14, представлявано от Александър
Кръстев и Илия Семерджиев двамата действащи в качеството си на изпълнителни
директори сума в размер на 794,69 (седемстотин деветдесет и четири лева и
шестдесет и девет стотинки) лева, представляваща направените пред въззивна
инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване и е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.мл.с.