Решение по дело №2677/2020 на Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

 

№  V-1

 

11.05.2021г.

 

В    И М Е Т О    НА    Н А Р О Д А

 

 

БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в публично съдебно заседание, на eдинадесети януари две хиляди двадесет и първа година, в следния състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:   Вяра Камбурова

                                                                                                                                                           ЧЛЕНОВЕ:  Галя Белева

                                                                                                                                                          Мл.с. Александър Муртев

 

при секретаря Таня Михова, разгледа докладваното от младши съдия Муртев в. гр. д. № 2677 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на “ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК: *********, представлявано от Райна Иванова Миткова – Тодорова, в качеството й на управител, подадена чрез юрк. Веселина Йорданова, с адрес за кореспонденция: гр. София, п.к. 1715, район Витоша, кв. “Малинова Долина”, ул. “Рачо Петков - Казанджията” № 6, сграда Матрикс Тауър, етаж 6, против Решение № 260336/02.10.2020г. по гр.д. № 9559/2019г. по описа на БРС.

С обжалваното решение е признато за установено, че Д.С.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, не дължи на “ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. “Рачо Петков - Казанджията” № 4-6, сумата от 1250 лв., частично от сума в размер на 3114, 80 лв., представляваща главница по изпълнително дело № 20198050400552 на ЧСИ Станимира Николова.

С обжалваното решение “ЕОС Матрикс” ЕООД е осъдено да заплати на Д.И. сумата от 405 лв., представляваща направените съдебно-деловодни разноски.

С депозираната въззивна жалба се иска отмяна и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Сочи се, че решението е неправилно и необосновано.

Въззивна релевира оплакване, че първоинстанционния съд не е обсъдил всички представени по делото доказателства и изложени аргументи по отношение на въпроса за основателността на иска и юридическите факти, обуславящи недоказаността на иска, в резултат на което е формирал и неправилни изводи.

В жалбата се твърди, че по делото не са представени категорични доказателства за заплащане на сума, надхвърляща 3374, 43 лв., отнасяща се за спорното вземане. Оспорва се като неправилен извода на районния съд, че е следвало да има нарочна уговорка за начисляване на лихви занапред, с оглед договореното в чл.6 от сключеното споразумение от 26.10.2016г. В допълнение се сочи, че в чл.7 от същото споразумение е било уговорено, че в случай на неизпълнение начисляването на лихвите да бъде възобновено. Навеждат се доводи, че този извод не се подкрепя и от законодателните разпоредби, доколкото основанието на вземането е сключен договор за кредит между ищеца и “Райфайзенбанк” ЕАД, който е цедиран на ответника, а съгласно чл.99, ал.2 от ЗЗД “прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното”. Поради неизпълнението на договора е било инициирано заповедно производство и е издаден изпълнителен лист, въз основа на който е било образувано и изпълнителното дело, с оглед на което жалбоподателят намира, че формираният правен извод, че сключено споразумение между кредитор и длъжник няма как да отмени издадения изпълнителен лист.

На следващо място сочи, че към 21.04.2017г. ищецът отново е признал, че задължението не е погасено, не са представени доказателства, нито се твърди плащане преди образуване на изпълнителното дело, като в тази връзка следвало да се отчете и обстоятелството, че сключеното споразумение имало за предмет две задължения на ищеца. Излага становище, че от представените справки на “ОББ” АД не може да бъде установено кое плащане за кое вземане се отнася, поради което оспорва като неправилен извода на съда, че по презумпция искът следвало да се приеме за основателен.

Оспорва като неправилно тълкуването на ищеца, че погасяването следвало да се извършва на основание чл.76, ал.1 ЗЗД. В тази връзка се позовава на разясненията дадени с ТР № 3/2017г. като посочва, че по отношение на изпълнението на паричните задължения, законът не прави разграничение между вида на лихвите, а предвид това, че е налице неизпълнение, което е било многократно признато от ищеца, чрез сключване на споразуменията, благоприятното правила за длъжника установено в чл.76, ал.1 от ЗЗД не се прилага. По отношение на сумата от 5287, 79 лв. се посочва, че съгласно съобщение на ЧСИ от 05.11.2019г. по образуваното изпълнително дело се отчетени извършените плащания на задължението като е изчислен дължим остатък от 4426, 42 лв. Видно от представената служебна справка нямало извършени плащания след 16.06.2017г. по отношение на спорното вземане. Не се въвеждат искания по доказателствата. Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от Д.С.Д., чрез процесуалния му представител – адв. К.К., в който се застъпва становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба. Моли се първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно, валидно и допустимо и постановено в съответствие с доказателствата по делото и закона.

Излагат се в хронологичен порядък безспорно установените по делото факти, в т.ч. предприетите от страна на длъжника и ищцовото дружество действия след издаването на изпълнителен лист срещу него по ч.гр.д. № 9560/2012г. във връзка с осъждането му да заплати различни суми по договор за кредит от 28.11.2008г. и образуването на изп.д. № 3314/2012г. на Станимира Николова, впоследствие прекратено поради перемпция.

Излагат се доводи, че длъжникът е заплатил с 2700 лв. в повече от признатите от ищцовото дружество суми в размер на 3374, 43 лв. в хода на новообразуваното от ЧСИ Станимира Иванова изп.д. № 20198050400552. В тази връзка въззиваемия сочи, че с молба от 05.03.2020г. ответникът уточнил по дати и размер платените от ищеца суми в общ размер на 3374, 43 лв. Така посочените от ответника плащания обаче не кореспондирали с данните от представените по делото две справки от “Банка ОББ” АД, видно от които длъжникът бил платил сума в размер на 2700 лв. С оглед горното, тъй като искът е за недължимост на 1250 лв., то въззиваемият счита същият за безспорно доказан до този размер.

Поради просрочването на вноски и настъпването на забава, ищецът сочи, че договорите за спогодба за прекратени, което е видно от чл.7 от Договора от 30.06.2015г., чл.7 от договора от 28.10.2016г. и чл.6 от договора от 21.04.2017г., в които е уговорено автоматичното им прекратяване.

Застъпва становище за недължимост на каквито и да било лихви, което е изрично уговорено в чл.1 от Договора за спогодба от 30.06.2015г. Сочи, че действително съгласно чл.7 от цитираното споразумение, при прекратяване на договора кредиторът можел да не приложи спирането на лихви, но твърди, че подобно изявление от страна на кредитора не е правено, а то би имало действие занапред.

Навежда твърдения за нищожност на договора за спогодба от 21.04.2017г., тъй като същия обединявал плащанията по две задължения, а в чл.4, същото ги приемало за безспорни по основание и размер. Същевременно обаче двете задължения не са описани нито по размер, нито по пера. Релевира оплакване за липса на съществените елементи на договора. Наред с горното твърди, че Договорът за спогодба от 21.04.2017г. е неотносим, тъй като урежда задължение по друго изпълнително дело /чл.3, ал.2/. Сочи че, без ясно твърдение от страна на ответника какви са сумите по двете изпълнителни дела, същият не може да бъде отнесен към нито едно от двете задължения. Посочва банкова сметка ***ия процес.

Не се въвеждат искания по доказателствата. Претендират се разноски за въззивното производство. Прави се възражение за прекомерност на претендираното от ищцовото дружество юрк.възнаграждение.

В с.з. пред настоящата инстанция представител на въззивното дружество не се явява.

В с.з. пред настоящата инстанция, въззиваемата страна не се явява, не се представлява. Депозирана е молба от адв. К., в която заявява съгласие делото да се гледа в негово отсъствие, поддържа изявленията и исканията в отговора на въззивната жалба, прави възражение за прекомерност и недължимост на претендираното от насрещната страна възнаграждение.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо в обжалваните части.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Производството пред БРС е било образувано по искова молба подадена от Д.С.И. срещу “ЕОС МАТРИКС” ЕООД. В същата ищецът е навел твърдения, че на 26.11.2012г. против него е бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 9560/2012г. на РС – Бургас в полза на “Райфайзенбанк България” ЕАД във връзка с договор за кредит от 28.11.2008г. Било е образувано изп.д. № 3374/2012г. на ЧСИ Станимира Николова. Сочи се, че между банката и ответника била извършена цесия, с която последният е придобил вземането. Твърди се, че И. е извършвал плащания по делото. Сочи се, че на 30.06.2015г. между ищеца и ответника е сключено споразумение, с което е уговорено да не се начисляват законни лихви за в бъдеще, а остатъчния размер на задължението е определен на 5287,79 лева. Уговорено е било изплащане на задължението на 12 месечни вноски по 100.00 лева. Уговорени са начините за плащане и другите условия по отношение неизпълнението на споразумението между страните. Признава се, че ищецът не е спазил срока за внасяне на първата вноска. Въпреки това И. в продължение на четири години е внасял по сметка на ответника парични суми за погасяване на задължението. Ищецът не сочи точния размер на направените вноски. Ищецът твърди, че на 02.07.2019г. е получил съобщение от ЧСИ Станимира Николова, с което е бил уведомен, че е образувано ново изпълнително дело - № 552/2019г. Изпълнително дело № 3374/2012г. било прекратено, но кредиторът поискал водене на ново такова. Ищецът поискал информация за размера на задължението към 30.06.2015г. заявил, че има извършени плащания, като бил отправил и предупреждение, че ще води иск по чл.439 от ГПК, в случай, че ответникът не поиска прекратяване на производството. От ЧСИ Николова било получено уведомление, че след 26.05.2015г. е останала дължима сумата от 5062, 28 лева. Твърди се, че ответникът е признал получени плащания в размер на 3374,43 лева, които следвало да се приспаднат от общото задължение. Уточнен бил остатъка от задължението, като ЧСИ Николова посочила, че дължимата сума била в размер на 3114, 80 лева главница и 752, 74 лева неолихвяеми вземания. Ищецът счита, че е платил повече от признатите 3374, 43 лева, реално дължимата сума била 5062, 28 лева. Твърди се, че неплатения остатък не бил главница, като се сочи разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД. Ищецът претендира да бъде установено, че не дължи на ответника сумата от 1250,00 лева, частично от размера 3114,80 лева, главница по изп.д. № 552/2019г. на ЧСИ Станимира Николова, поради плащането им след издаването на заповедта за изпълнение на парично задължение.

В законоустановения срок по чл.131 ГПК, ответникът “ЕОС Матрикс” ЕООД гр. София е депозирал писмен отговор чрез юрк. Петя Кантарска. Исковата молба се оспорва като неоснователна. Сочи се, че на 28.11.2008г. е бил сключен договор за кредитна карта между Д.С.И. и “Райфайзенбанк България” ЕАД. Между банката и И. е било налице валидно облигационно правоотношение, по което последният не бил изпълнил задълженията си. За събиране на вземането си банката поискала и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 9560/2012г. на БРС, както и изпълнителен лист. При ЧСИ  Станимира Николова било образувано изп.д. № 3374/2012г. На 13.12.2013г. бил сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания между банката и ответника по делото, с който вземането на банката по договора с И. било прехвърлено на “ЕОС Матрикс” ЕООД. Твърдението за недължимост на сумата се смята за неоснователно, неправилно и необосновано. На 30.06.2015г. било сключено споразумение между ищеца и ответника за доброволно плащане на задълженията. Налице било неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на първата вноска, след което от 05.08.2016г. до 21.10.2016г. постъпвали плащания в размер на 1600 лева. На 28.10.2016г. било сключено ново споразумение между страните, с което ищецът признал, че размерът на задължението му към 24.10.2016г. е 3487,75 лева. Отново било налице неизпълнение на задължението за първа вноска, след което от 08.12.2016г. до 08.03.2017г. постъпвали плащания в размер на 450,00 лева. На 21.04.2017г. било сключено ново споразумение между страните – ищецът отново не бил изпълнил задълженията си по споразумението. Било образувано изп.д. № 552/2019г. при ЧСИ Николова. Ответникът сочи, че се платени 3384,43 лева, представляващи плащания по изп.д. № 3374/2012г. Не се представяли доказателства за заплащане на суми над посочената. Като неправилно се смята тълкуването на разпоредбата на чл.76, ал.1 от ЗЗД. Претендира се отхвърляне на иска.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

В хода на първоинстанционното производство като писмени доказателства са били приложени копия на изпълнително дело № № 3374/2012г. и изп. дело № 552/2019г. по описа на ЧСИ Станимира Николова, служебна бележка от ответното дружество, описваща отчетните плащания по задължението в общ размер от 3374,43 лв. за периода 06.11.2014г. до 16.06.2017г., както и справки от “ОББ” АД за направените вноски от ищеца по сметка на ответното дружество за периода от 01.01.2014г. до 11.03.2020г. в общ размер от 5120 лв. Били са представени и трите извънсъдебни споразумения, сключени между страните за разсрочване на задължението от 30.06.2015г., 28.10.2016г. и 21.04.2017г.

След като е анализирал събраната по делото доказателствена съвкупност, БРС е мотивирал извод за извършени от длъжника плащания в периода 01.01.2014г. – 11.03.2020г., в общ размер от 5120 лв., както и признати такива от ответното дружество в общ размер от 3374, 43 лв. за периода 06.11.2014г. – 16.06.2017г. Констатирал е, че последната сума не е разбита по пера и не може да бъде установено какви вземания да били погасени с извършените плащания. Въпреки невъзможността от представените справки за извършени плащания да бъде установено  какви вземания са били погасявани с тях, поради прекратяване на споразумението от 30.06.2015г. и липсата на последващи уговорки в следващите две споразумения (също прекратени поради неплащане) да бъде начислявани лихви занапред, районния съд е аргументирал становище и приел, че с направените плащания се е погасявала главницата.

Мотивите в обжалваното решение, обсъждащи доказателствата по изясняването на спора от фактическа страна се възприемат от въззивния съд. БРС се е произнесъл в съответствие със събрания доказателствен материал и е изложил правни изводи, които се споделят от БОС частично, което обаче не рефлектира върху правилността на атакуваното решение.

В допълнение на изложените от първоинстанционния съд мотиви и с оглед наведените в жалбата оплаквания, настоящия състав намира следното:

Основателни са релевираните в жалбата оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, в частта, в която първоинстанционния съд e приел, че с прекратяване на споразумението от 30.06.2015г. е спряла начисляването на законна лихва върху главницата, както и че в последващите две споразумения /също прекратени поради неплащане/ липсвала уговорка за начисляване на лихви занапред, поради което с направените плащания, длъжникът погасявал главницата.

В чл.7 от сключеното между страните споразумение от 30.06.2015г. същите изрично са уговорили, че в случай не неизпълнение кредиторът може да не приложи договореното спиране на лихви по задължението.

В чл.6 от сключеното между страните споразумeние от 18.02.2016г. същите са уговорили, че при забава на плащане или неплащане на дължима вноска по това споразумение, същото се прекратява автоматично, без да е необходими кредиторът да уведомява длъжника. Уговорено е също така правото на кредитора в този случай да не приложи начисляването на законна лихва върху главницата на задължението, като това става без уведомяване на длъжника.

В ал.3 на сключеното на 21.04.2017г. споразумение за обединяване и разсрочване на парични задължения пък е уговорено, че при заплащане на всички дължими вноски в уговорените размери и на уговорените падежи, кредиторът ще спре начисляването на законна лихва върху главниците на задълженията от датата на подписване на настоящото споразумение.

В чл.6 от същото споразумение е уговорено, че при забава на плащане или неплащане, на която и да е дължима вноска по това споразумение, с повече от 3 (три) работни дни, същото се прекратява автоматично, без да е необходимо кредиторът да уведомява длъжника.

Неправилно е схващането на първостепенния съд, че с така постигнатите уговорки кредиторът се е отказал да претендира законната лихва върху непогасената част от главницата.

В решение № 111 от 27.10.2009г. по т.д. №296/2009г. на ВКС, I т.о е прието, че законната лихва по чл. 86, ал..1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Това задължение за обезщетение също така възниква само при поискване – чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата или като последица от уважен иск за главницата.Обезщетението не е дължимо, ако кредитора не е упражнил по съдебен ред правата си, произтичащи от забавата. В този смисъл законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява базата, върху която се определя обезщетението за забава при неизпълнение на парично задължение, същата се дължи само при поискване и няма характер на лихва като възнаграждение за изпълнение на договорни задължения. 

В разглеждания случай постигнатите във въпросните споразумения уговорки между страните не касаят договорна лихва, която се дължи по силата на съглашение между страните, а вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, представляващо обезщетение за вредите, претърпени за времето на забавата. Именно защото, обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи по силата на закона без да е договорено, а съществуването на това притезание е било проверено в исковото производство, в резултат на което е бил издаден и изпълнителния лист, то СИ законосъобразно е предприел действия по принудителното му събиране. Очевидно е, с оглед уговорения в споразумението модалитет – неизпълнение на договорните клаузи, целта на постигнатите между страните уговорки е била да се запази правото на кредитора да получи обезщетението си за вредите, претърпени вследствие на забавата, а не същият да се откаже безвъзмездно от това свое право. Това е видно и от съдържанието на сключените впоследствие през 2016 и 2017г. споразумения, където отново е било предвидено, че при прекратяване на договора ще продължи да бъде начислявана законна лихва върху главницата, като в тази хипотеза няма да е необходимо уведомяване на длъжника. С оглед прекратяването на всички три сключени между страните споразумение и предвид характера на постигнатите уговорки досежно законната лихва, настоящия състав намира, че кредиторът не е направил материалноправен отказ от правото си на законна лихва върху главницата, респективно последното е съществувало и се е погасявало с осъществяваните от длъжника вноски по договора.

След повторното образуване на изпълнителното дело на 12.04.2019г., ЧСИ Станимира Николова е изпратила ПДИ до длъжника, в която е бил посочен размера на дължимите от него суми към 02.07.2019г., в т.ч. и начислената до този момент законна лихва, а именно: задължение в общ размер на 7015, 64 лв., от които главница в размер на 3432, 99 лв., законна лихва в размер на 2 305, 06 лв. за периода 21.11.2012г. – 02.07.2019г., 491, 90 лв., неолихвяеми вземания (мораторни лихви, обезщетения и т.н.), 100,00 лв. разноски по изпълнителното дело/юрк. възнаграждение прието с Постановление изх. № 16207/02.07.2019г., 685,69 лв. такси по тарифата към ЗЧСИ.

Ответното дружество е признало плащания /с молба по изп. дело от 28.10.2019г., както и с отговора на исковата молба/, в общ размер от 3374, 43 лв., за което е представено и служебна бележка за периода 06.11.2014г. – 16.06.2017г.

От детайлните разпечатки, представени от “ОББ” АД се установяват извършени плащания в периода 01.01.2014г. – 11.03.2020г., в общ размер от 5120 лв. След приспадане на посочените от ЧСИ дължими суми, се установява, че същата е в размер да погаси изцяло всички натрупаните по изп. дело задължения, в т.ч. начислената законната лихва в размер на 2305, 06 лв. и главница частично в размер на 1537, 35 лв.

Именно доколкото изплатената сума в повече е в размер на 1537, 35 лв., а ищецът претендира, че не дължи сума в размер на 1250 лв., частично от 3114, 80 лв., то първоинстанционния съд правилно е приел, че предявеният иск се явява основателен за сумата от 1250 лв., представляваща част от дължимата главница.

При този изход на спора, право на разноски възниква за въззиваемата страна, която претендира разноски в размер на 500 лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар. От представения на л.12 от делото договор за правна помощ и съдействие е удостоверено обстоятелството, че същият е изплатен в брой при подписването му, поради което същият следва да бъде присъден от настоящата инстанция на основание чл.81, вр. чл.78, ал.3 от ГПК.

Мотивиран от горното, на основание чл.271 от ГПК, Бургаският окръжен съд,

 

                                               Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №260336 от 02.10.2020г. постановено по гр.д. № 9559/2020г. по описа на БРС

ОСЪЖДА “ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. “Рачо Петков - Казанджията” № 4-6, да заплати на Д.С.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 500,00 лв. представляваща направените пред настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

Председател:  

                       

                                                                               Членове: 1.

                                   

  2.