Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 05.11.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, НО, в
публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЪР БАЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ИВАНОВ
РАЛИЦА
ГЕРАСИМОВА
при участието на секретаря Анелия Генчева и прокурора В. Личева, разгледа
докладваното от съдия Герасимова в.н.о.х. дело №616 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда №114 от 24.07.2019 г. по н.о.х.д. №1190/2019
г., РРС, НО, 6-ти наказателен състав признал подс. подсъдимият М.К.К. за
виновен в това, че на 21.03.2019г., в гр. Русе, управлявал моторно превозно
средство - л. а. „А****“ **** с per. № ****, с
концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда - 1,34 на хиляда,
установено по надлежния ред - Наредба №1/19.07.2017г. на M3, МВР и МП за реда
за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични
вещества или техни аналози, поради което и на основание чл.343б, ал.1 НК, чл.54
от НК, чл.58а от НК и чл. чл.343г от НК му наложилнаказания ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА
за срок от ДЕСЕТ МЕСЕЦА, ГЛОБА в размер на ЧЕТИРИСТОТИН лева и ЛИШАВАНЕ ОТ
ПРАВО да управлява МПС за срок от ЕДНА ГОДИНА И ТРИ МЕСЕЦА.
На основание чл.66 ал.1 от НК РРС отложил изтърпяването
на наказанието ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ.
РРС се произнесъл и на основание чл.189, ал.3 от НПК
осъдил подс. М.К.К. да заплати по сметка на ОДМВР Русе сумата 51.86лв. разноски
на досъдебното производство.
Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпила
жалба от упълномощения защитник на подс. К., с твърдение за
незаконосъобразност, необоснованост, неправилност на атакувания акт и явна
несправедливост на наложеното наказание. Моли присъдата да бъде изменена, а
въззивната инстанция да постанови
решение, с което на подс. К. да бъдат наложени по-ниски по размер
наказания. Алтернативно се моли присъдата да бъде отменена, а делото – върнато
за ново разглеждане на Разградския районен съд.
В жалбата не се иска се събиране на нови доказателства.
Въззивният съд по реда на чл.327 от НПК прецени, че за
изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия,
свидетели или експерти.
Пред въззивния съд представителят на Русенска окръжна
прокуратура навежда твърдение за неоснователност на въззивната жалба. Счита, че
наложеното наказание изцяло кореспондира с тежестта на извършеното престъпление
и намира същото за справедливо отмерено.
Упълномощеният защитник на подс. К. – адв. А. С. моли
атакуваната присъда на РРС да бъда изменена
като наложените наказания на подсъдимия бъдат намалени. Посочва, че по
отношение на К. се констатират само смекчаващи отговорността обстоятелства и
липсват отегчаващи. Твърди, че неправилно РРС е счел, че отговорността на
подсъдимия се отегчава от липсата на трудова активност и извършването на действия
към осуетяване на проверката.
Подс. К. се присъединява към доводите на защитника си и моли
наказанието му да бъде намалено.
Русенски окръжен
съд, след като обсъди доводите в жалбата‚ както и тези,
изложени в съдебно заседание от страните и след като в съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда констатира следното:
Доказателственият анализ на РРС е формиран на основата на
самопризнанието на подс. К., показанията на свидетелите Н. К., Д. В. и С. Д. и приобщените писмени доказателства.
Изброената доказателствена съвкупност, ведно с
признанието от страна на подсъдимия К., въззивният съд преценява като достатъчна
за пълноценното изясняване на значимите за процеса обстоятелства.
Въз основа на тях се установява, че подсъдимият К. бил правоспособен водач
на МПС категории В, М и АМ и като такъв се водел на отчет в ОД МВР Русе. До месец
март 2019 г. бил санкциониран петнадесет пъти по административен ред за
нарушения на ЗДвП, основно за управление на МПС с превишена скорост.
Вечерта на 20.03.2019 г. подс. К. употребил алкохол като малко след полунощ
на 21.03.2019 г. привел в движение л. а. „****“ **** с рег. № ****, собственост на „****“ ЕООД. Движел се по ул. „****“. Около 1.45 ч. управлявания от него автомобил бил спрян за проверка от
служители при сектор **** - свидетелите Н. К. и Д. В.. Докато св. К. разговарял с подсъдимия му направило впечатление, че водачът на превозното
средство излъчва мирис на алкохол. Междувременно, след като разбира, че ще бъде
изпробван за алкохол подсъдимият се качил в автомобила си и задействал
стоповете на превозното средство. Това негово действие било възприет от страна
на св. В. като опит да приведе
автомобила в движение и да осуети проверката, поради което последният потърсил
съдействие от екип на **** за да попречат на подсъдимия да напусне мястото на
проверката. В тази връзка на място пристигнали св. С. Д. и П. В. - **** при ****. В тяхно присъствие
подсъдимият бил изпробван за употреба на алкохол с техническо средство
„Алкотест Дрегер 7510”, при което уредът отчел наличието на 1,39 промила
алкохол в издишания въздух.
На място от страна на св. Н. К. бил съставен акт за установяване на административно нарушение, който бил
предявен за запознаване със съдържанието на подс. К.. Бил му връчен и талон за
медицинско изследване на кръвта. Непоследствено след това подсъдимият бил
конвоиран от полицейските служители до УМБАЛ – Русе, където му била взета
кръвна проба.
От протокола за химическо изследване било установено, че в изследваната
проба от кръв, взета от подс. К. имало наличие на етилов алкохол в концентрация
1,34 на хиляда.
Настоящият съдебен състав възприе фактическата обстановка, почти съответна
на описаната в мотивите на първоинстанционната присъда, като в изпълнение на
задълженията си по чл. 313 от НПК акцентира върху посочените по-горе
обстоятелства.
Правилно районният съд в мотивите на присъдата не е подложил на анализ и
съпоставка, както и на нарочно обсъждане
доказателствените материали, въз основа на които е установил
фактическата обстановка, като е посочил единствено, че в събрания доказателствен
материал по делото не съществуват противоречия. По естеството си това
позоваване не представлява доказателствен анализ, тъй като в диференцираната процедура по чл.
371, т. 2 НПК, съдът не следва да извършва подобна дейност. След произнасянето
на определението по чл. 372, ал. 4 НПК, с което изразява становището си по
съответствието на самопризнанията на подсъдимия с всички годни доказателства и
доказателствени средства, събрани в досъдебното производство, съдът не следва и
не може в мотивите на присъдата да извършва доказателствена оценка на
материалите, които установяват фактите по обвинителния акт. Това е една от същностните характеристика на
съкратеното съдебно следствие, което се основава на самопризнанието на
подсъдимия – допуска се изключение от принципите за непосредственост и устност
в интерес на процесуални ценности като процесуална дисциплина и процесуална
икономия, без те да се противопоставят на основната цел на процеса – да се
разкрие обективната истина. В процедурата по чл. 371, т. 2 НПК законът
предпоставя като задължително условие за нейното законосъобразно развитие
обективно да не съществува съмнение относно достоверността на подкрепящите
самопризнанието доказателствени материали от досъдебното производство. Затова
първоинстанционният съд има правомощието да разгледа делото по този, а не по
общия ред, само след като обосновано е преценил, че досъдебното производство е
било проведено обективно, всестранно и пълно, че не са допуснати съществени
процесуални нарушения, че събраните в предсъдебната фаза на производството
доказателствени източници са достатъчни за разкриване на обективната истина,
като по съдържание категорично подкрепят самопризнанието на подсъдимия, което е
изразено пред съда недвусмислено и свободно при ясно разбиране на фактите на
обвинението.
Оттук нататък, след като окончателно е решил въпроса за липсата на съмнение относно годността, надеждността и
достоверността на подкрепящите самопризнанието доказателства, съдът всякога
следва да приеме за установени залегналите в обвинителния акт констатации за
фактите. Това правно положение е видно и от формулировката на чл. 373, ал. 3 НПК. Следователно твърденията в обвинителния акт се възприемат за верни в
присъдата, без извършване на традиционната аналитична дейност по обсъждане и
оценка на доказателствата. Този извод се обосновава не само чрез законните цели
и съдържание на разглеждания диференциран ред, но и от принципа, че, за да
постигне справедлив и ефективен наказателен процес, съдът може да обсъжда
единствено доказателствени материали, които е събрал непосредствено. А в
процедурата по глава ХХVІІ НПК във варианта й по чл. 371, т. 2 НПК е въведена
различна идея – да се постигне бързо, ефективно и справедливо правосъдие по
дела, при които правилното им решаване, с оглед фактическата им специфика и качеството
на събрания на досъдебното производство доказателствен материал, не налага
изобщо непосредствено събиране от съда на доказателства за фактите на
обвинението, нито приобщаването им по реда на чл. 283 НПК. В рамките на
компетентността си съдът разгледал делото в съкратено съдебно следствие по чл.
371, т. 2 НПК извършва преценка на отношението на самопризнанието към
доказателствата от досъдебното производство, но няма правомощие да анализира в
мотивите на акта си по съществото на делото доказателствената стойност на
материали, които са събрани от друг орган.
Въззивният съд, след като извърши проверка на определението по чл. 372, ал.
4 НПК в контекста на събраните по делото материали, намира, че то е обосновано
и законосъобразно. Самопризнанията на подсъдимия К. се подкрепят от събраните
годни доказателствени материали в досъдебното производство, които хронологично
и логически обвързано установяват последователността на фактите на
осъществяване на деянието и неговото авторство. Последователно и изцяло в
унисон с депозираното признание на подсъдимото лице са показанията на
свидетелите Н. К., Д. В. и С. Д. и приобщените писмени доказателства.
На следващо място, след като прие, че преценката на първоинстанционния съд
по чл. 372, ал. 4 от НПК е законосъобразна, въззивният съд извърши проверка на
приложението на материалния закон в присъдата. При така установените факти
районният съд е направил верни изводи за правната квалификация на деянието, за
което подсъдимият М.К. следва да понесе отговорност.
В този смисъл и обстойният и цялостен анализ на самопризнанието на подс. К.
и доказателствените материали както поотделно, така и в тяхното единство води
до безспорен и несъмнен извод за това, че на 21.03.2019 г., в гр. Русе подс. К.
е управлявал МПС — л. а. „****“ **** с рег. № ****. Концентрацията на алкохол в
кръвта на подсъдимия надхвърля законово допустимия минимум от 1.2 промила.
Установена е по надлежния за това ред - с протокол за химическо изследване,
извършени по газхроматографския метод и е била в размер 1,34 на хиляда.
От субективна страна въззивният съд прие, че деянието е
извършено с евентуален умисъл, защото подсъдимият К. като правоспособен водач
на МПС е бил наясно със забраната да се управлява лек автомобил след употреба
на алкохол, имал е ясна представа за обществената опасност на поведението си.
Той е допускал настъпване на конкретните последици, респективно постигането на
ниво на алкохол в кръвта му над 1,2 промила, тъй като поглъщането на алкохол
води с висока степен на вероятност до натрупването на значително ниво на
алкохолна концентрация в кръвта.
В обобщение – извършеното от подс. К. на процесната дата
и място изцяло покрива признаците на основния състав по чл.343б, ал.1 от НК.
С обжалвания акт районният съд е приложил чл. 58а НК в
актуалния му вид. Първата инстанция е индивидуализирала наказанието на
подсъдимия по общите правила, след което ги е редуцирала с 1/3. Районният съд е
приел, че такъв подход е в съответствие с предписанията на наказателния закон,
които съдържат механизъм за определяне на наказанието при съдебно следствие във
втората му алтернатива. Русенски окръжен съд споделя становището на
първостепенния съд по приложение на цитирания текст.
Правилно и законосъобразно контролираната съдебна
инстанция е отмерила наказанието на подс. К. за престъплението по чл.343б, ал.1
от НК, съобразявайки смекчаващите и отегчаващи обстоятелства. Районният съд е
изложил мотиви за причините, поради които е счел, че отмереното наказание
от една година и три месеца лишаване от
свобода е санкцията, която следва да бъде определена на подс. К., с които и
въззивната инстанция изразява отчасти съгласие. Безспорно по отношение на подс.
К. се констатира превес на смекчаващите обстоятелства – като такива от страна
на въззивната инстанция бяха отчетени чистото му съдебно минало, оказаното
съдействие и трудовата му ангажираност, както и невисоката концентрация на
алкохол в кръвта (тук въззивният съд споделя изложеното от защитата).
Същевременно обаче от страна на РОС като отегчаващо обстоятелство беше
констатирано наличието на множество санкции, наложени по административен ред за
нарушения на ЗДвП (с НП и фишове), което налага ориентиране на наказанията му,
макар и при значителен превес на смекчаващите обстоятелства, малко над минимума
на предвиденото в закона. В този смисъл и съдът не намери основание за корекция
на присъдата в наказателната и част, в частност – по отношение на наказанието
лишаване от свобода, което след редуцирането му по реда на чл.58а от НК следва да се
отмери в размер на една година лишаване от свобода.
Настоящият съдебен състав, както и предходния счете, че
изтърпяването на така отмереното наказание лишаване от свобода за срок от една
година по отношение на подс. К. следва да бъде отложено по реда на чл. 66, ал.1
от НК. Предпоставките на този текст от закона са налице, тъй като наложеното
наказание е до три години лишаване от свобода, подсъдимият не е осъждан, като
неизолирането от нормалната и житейска среда успешно ще подпомогне реализацията
на установените в чл. 36 от НК цели. В последната насока въззивният съд също
намери, че по отношение на конкретната личност на М.К. не се явява за
необходима неговата социална изолация. Тежестта на наказанието и начинът на
неговото изпълнение – с определяне на изпитателен срок или с постановяване на
ефективно изтърпяване, представляват комплексна форма на наказателна репресия,
която постига справедливия ефект на предупредително-възпиращо и превъзпитателно
въздействие върху дееца, когато сама по себе си се отличава с вътрешен баланс.
В този смисъл законосъобразно РРС е приел, че в пълнота са налице
предпоставките на чл.66, ал. 1 НК за отлагане на изпълнението на определеното и
наказание лишаване от свобода за срок от една година с изпитателен срок от три
години, считано от влизане на присъдата в сила.
Правилно и законосъобразно е произнасянето на РРС
касателно кумулативно предвидените наказания ЛУМПС и глоба.
Вярно с оглед изхода на делото на основание чл. 189, ал.
3 от НПК с присъдата си районният съд е възложил на подсъдимия разноските по
делото.
При цялостна служебна проверка на присъдата въззивната
инстанция не констатира неправилно приложение на материалния закон, съществени
нарушения на процесуалните правила, с оглед на което прие, че съдебният акт
следва да бъде потвърден.
Така мотивиран и на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 от НПК Русенски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло присъда №114 от 24.07.2019 г. по н.о.х.д. №1190/2019 г.,
РРС, НО, 6-ти наказателен състав.
Решението не подлежи на
обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.