Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 14.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 09.10.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 236 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 176/18.12.2018г., постановено по гр.дело № 307 по описа РС- гр. Сливница за 2016 г.,
е бил отхвърлен предявеният от А.П. срещу А.П.
насрещен иск по чл. 26, ал. 4 вр. ал. 2, пр. 1 от ЗЗД
за прогласяване нищожността на договор за доброволна делба от 16.12.1997 г., в
частта му, по силата на която З. П. (наследодател на ответника по насрещния иск
А.П.) получава в свой дял и става изключителен собственик на таванските
помещения със застроена площ от 76 кв.м. от жилищна сграда, построена в УПИ
ІІ-517 от кв. 54 по плана на гр. Б..
Със
същото решение е признато за установено по отношение на А.П., че А.П. е
собственик на таванските помещения със застроена площ от 76 кв.м. от жилищна
сграда, построена в УПИ ІІ-517 от кв. 54 по плана на гр. Б., и П. е била
осъдена да му предаде владението върху тях.
Също
така, производството по делото е било прекратено по отношение на претенцията на
П. за ревандикация на гараж с площ от 40 кв.м. и
голямата стая към него, ведно с ¼ ид.ч. от
дворното място с площ от 564 кв.м., поради оттегляне на исковете с предмет –
тези обекти на правото на собственост.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна
жалба на А.П. срещу горното решение. Жалбоподателката
счита, че неправилно първоинстанционният съд се е
позовал на ТР № 96/1971г., тъй като правото на надстрояване на съществуващата
къща с втори етаж и тавански помещения е учредено през 1966г., а цитираното
тълкувателно решение регламентира правните последици от сделки с обекти,
обособени като самостоятелни преди 1963г. Оспорва изводите на СлРС по въпроса, дали процесният
тавански етаж би бил самостоятелен обект и годен предмет на разпоредителна
сделка. Анализира разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от ЗС и разграничава случаите,
в които таванското помещение е обща част по естеството си или по своето
предназначение. Не споделя мотивите на районния съд по този въпрос, основани на
показанията на св. А.. Позовава се на заключението по СТЕ, съгласно което
таванското помещение не би могло да се обособи като самостоятелен обект (жилище),
поради липсата на санитарен възел и кухня. В подкрепа на тезата си изтъква и
приетото по делото удостоверение от 28.04.2017г. на общ. Б., съгласно което
таванският етаж не съставлява самостоятелно жилище, както и че за него не е
внасян инвестиционен проект, т.е. не само към датата на доброволната делба, но
и към настоящия момент таванското помещение не отговаря на изискванията за
самостоятелен обект. Излага съображения срещу извода на районния съд, че не било възможно да се обяви за
частично нищожен договора за доброволна делба. Във връзка с това сочи, че,
съгласно заключението по СТЕ, действителната площ на тавана е не 76 кв.м., а
59,3 кв.м. Разглежда дяловете на съделителите и прави
извод, че последните получават различни по обем права. Моли съда да отмени
обжалваното решение и да постанови друго, с което уважава иска за частична
недействителност на договора за доброволна делба и отхвърля иска по чл. 108 от
ЗС срещу нея.
Препис от
жалбата е бил връчен на въззиваемия на 07.03.2019г.
Извън срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
подаден отговор, с който жалбата се оспорва. Въззиваемият
счита за неоснователни изложените в нея доводи за частична нищожност на
договора за доброволна делба и за несамостоятелност на таванските помещения
(общи части). Намира, че не са налице предпоставките на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД за
обявяване частична нищожност на договора за доброволна делба. Изтъква, че
липсва повелителна норма, която би заместила сочената за нищожна част от
договора. Освен това изразява становище, че страните по договора не биха го
сключили без недействителната му част. В подкрепа на това становище сочи, че
страните са се съобразявали с известните им обстоятелства към момента на
сключване на договора (вкл. че площта на тавана е 76 кв.м.), както и че те са
поставили именно таванските помещения на първо място в дела на З. П.. Позовава
се на показанията на св. А., съгласно които последният е живял на тавана и че
там е имало обособени всички необходими помещения за живеене, както и че е бил
отдаван под наем. Обяснява липсата на следи от отстраняване на съществувала ВиК инсталация с факта, че таванът се владее от жалбоподателката, която е имала възможност и интерес да я отстрани.
Прави извод, че страните по договора за доброволна делба са възприемали втория
етаж и таванските помещения като равностойни. Сочи, че по делото е изследван
въпросът, дали съществува възможност за обособяване на таванския етаж като
самостоятелен обект на собственост и възможността за одобряване на такова
обособяване от техническия отдел на общината. Цитира съдебна практика в този
смисъл. Позовава се на заключението по СТЕ. Намира, че, с оглед съществуващата
възможност за преустройство, договорът за делба не следва да бъде обявяван за
нищожен изцяло. Моли съда да отхвърли въззивната
жалба и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд жалбоподателката се представлява от адв. Г.,
който поддържа
жалбата и оспорва отговора. Намира, че на изследване подлежи въпросът, дали
сделката за таванското помещение е действителна и дали то отговаря на
изискванията за извършване на разпоредителни сделки с него, т.е. дали то е обща
част по естеството си или такова, което позволява преустройство. Сочи, че едно
от изискванията за преустройство е за височина. Изтъква, че, съгласно
заключението по СТЕ, цялата площ на помещението е 59.3 кв. м., а височината е
над 2.30 м., т.е. отговаря на изискването. Акцентира върху несъответствието
между двете стойности за площ на таванското помещение. Също така сочи, че е
необходимо да се прецени, дали е имало и съгласие, вкл. с конклудентни
действия. Прави извод, че в случая такова конклудентно
действие е договорът за доброволна делба, но няма доказателства, че и
последният съсобственик е изразил съгласие. Оспорва изводите на районния съд по
този въпрос. Прави извод, че самата липса на съгласие е пречка, доброволната
делба да бъде действителна сделка. Счита, че, съгласно ТР № 3/2017 на ОСГК на
ВКС, елемент от фактическия състав на сделката е и самото преустройство на
помещението, но докато не е осъществено, не може да се приеме, че е прехвърлено
вещното право. Намира, че по тази причина искът по чл. 108 от ЗС е
неоснователен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК и договор
за правна помощ. Депозира писмени
бележки, в които възпроизвежда и систематизира вече изложените доводи. Подчертава,
че ако се приеме площ на таванското помещение от 76 кв.м., то не би отговаряло
на изискванията за височина и не може да бъде преустроено като самостоятелен
обект, респ. да бъде предмет на разпоредителна сделка. Поддържа изразеното
становище, че съсобственикът Георги Крумов не е дал съгласие към момента на
извършване на сделката. Прави извод, че сделката е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, т. 2 от ЗЗД. Оспорва мотивите на районния съд по тълкуването на волята
на страните по сделката, както и по въпроса, дали договорът за доброволна делба
би могъл да съществува без проблемната клауза. Подчертава липсата на
инвестиционен проект за преустройство на таванското помещение. В заключение
обобщава, че не е постигнато правното действие на сделката (т.е. договора за
доброволна делба), а искът по чл. 108 от ЗС е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд въззиваемят не се явява. Представлява се от адв. И., която оспорва жалбата и моли съда да я остави
без уважение. Счита наведените в нея доводи са неоснователни. Намира, че
страните по договора за доброволна делба са знаели и искали да получат равни
дялове. Не вижда наличие на предпоставки да се обяви изцяло за нищожен
договора. Счита, че според вещото лице има условия да се създаде самостоятелен
обект. Наистина, липсва канализация и водоснабдяване, но това може винаги да се
направи. Било е направено, а впоследствие - премахнато от насрещната страна,
която е имала достъп до тавана. Счита, че няма основание да се обяви за нищожен
целия договор. Моли съда да отхвърли изцяло жалбата и да постанови решение, с
което потвърждава решението на районния съд. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното
производство доказателства, е описана точно и изчерпателно в обжалваното
решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен
акт.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо
формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявените такива.
ІІІ. По същество
1. По насрещния
иск на А.П. с правна квалификация чл. 26, ал. 4 вр.
ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.
Съгласно договора за суперфиция,
обективиран в н.а. № 121 по н.д. № 1839/1966г.,
правото на строеж е учредено на 21.04.1966г., което означава, че е упражнено
след тази дата.
Същевременно, както правилно е посочил
районният съд, процесната сграда е била изградена
преди 02.11.1976г., тъй като тя е описана в съставения на тази дата нотариален
акт за продажба на ½ ид.ч. от дворното място.
Така, от момента на учредяване на суперфицията до момента на нейното сигурно реализиране са
действали Строителните правила и норми за изграждане на населени места,
издадени от председателя на комитета по строителство и архитектура (обн.
ДВ бр.75 от 18 Септември 1959г., отм. ДВ. бр.69
от 2 Септември 1977г.). След 1965г., разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от същите е
предвиждала задължителни изисквания към всяко жилище, а именно – да има най-малко
стая за живеене, кухня или кухня-бокс, клозет, помещение за баня с тоалетна
мивка и електрическа пералня, преддверие, дрешник, килер или шкаф, зимник или
складово помещение.
Аналогични изисквания към жилищата са възпроизведени в чл. 54, ал. 1 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн., ДВ, бр. 69 от 2.09.1977 г., отм. 26.07.1995 г.) и
в чл. 93, ал. 3 от Наредба № 5 от 17.05.1995 г. за правила и норми по
териториално и селищно устройство (обн., ДВ, бр.
48 от 26.05.1995 г., отм. ДВ бр. 51 от 5.06.2001 г., в сила от 5.06.2001 г.),
действала към момента на сключване на договора за доброволна делба, както и в
чл. 40, ал. 1 от ЗУТ.
Видно от заключението
на в.л. Янков, на таванския етаж няма кухня (или кухненски бокс), нито баня-
тоалетна. Няма и следи от извършено преустройство, респ. от отстраняване на
съществувала водопроводна или канализационна инсталация, което означава, че
такива не са съществували и в предходен момент, а таванският етаж не е
отговарял на изискванията за жилище.
Следователно, нито към момента на
изграждането си, нито към момента на доброволната делба (16.12.1997г.), нито
към настоящия момент, таванският етаж не отговаря на изискванията за жилище,
тъй като не притежава поне две задължителни помещения, а именно – кухня (респ.
кухненски бокс) и клозет (респ. баня- тоалетна). В подкрепа на този извод е и
договорът за суперфиция, в който такива помещения са
описани само за втория жилищен етаж, но не и за таванския такъв.
Хипотетично
е възможно, обособените на таванския етаж помещения да са възникнали като
ателиета, но те не отговарят на изискванията за такива към момента на
извършване на делбата, тъй като разпоредбата на чл. 88 от Наредба № 5 от
17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство изрично
изисква, към този вид обекти задължително да има баня-тоалетна, каквото помещение
в случая липсва.
Липсата на
задължителни помещения на таванския етаж не може да бъде преодоляна по аналогия
с разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 96 от 16.XI.1971 г., ОСГК, тъй
като то се прилага само за заварени към 17.V.1963 г. жилища и жилищни сгради,
каквато процесната не е (арг.
от Решение № 240 от 13.01.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 4248/2015 г., I г. о., ГК, Решение № 371 от 14.02.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 84/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 599 от 26.07.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 766/2009 г., I г. о., ГК).
По тези съображения, съдът намира, че към
момента на делбата таванският етаж не е съставлявал самостоятелен обект на
вещни права – жилище или ателие.
В същия смисъл е и удостоверението от общ. Б.
(л. 107 от първоинстанционното дело).
Косвено, този извод се подкрепя и от
удостоверението за данъчна оценка, в която жилището, стаята и тавана са описани
като един обект на собственост, а не като отделни такива (л. 8 от първоинстанционното дело).
Не обосновават обратен извод показанията на
св. А., тъй като:
-
От тях не се
установява наличие на кухня на таванския етаж, която е задължителен компонент
на жилището, съгласно цитираните по- горе нормативни изисквания. Освен това,
съдът ги намира за по- малко достоверни от заключението по СТЕ, тъй като
свидетелката не е специалист в областта на строителството, а и те отразяват
нейни впечатления от случайно посещение в имота преди относително голям период
от време, докато в.л. Янков е специалист в съответната област и е дал заключение
по изрично поставения му спорен въпрос към настоящия момент.
-
Дори да се ценят
тези показания, и независимо от принципното становище на в.л. Янков, че, след
преустройство, е възможно обособяването на таванските помещения в самостоятелен
обект на собственост, съдът намира, че за постигането на тази цел е необходимо
да има съответен архитектурен проект, чието наличие се удостоверява от
специализираните органи на общинската администрация (чл. 62, ал. 1 от ЗТСУ -
отм.), респ. инвестиционен проект (чл. 202 от ЗУТ). По делото не се твърди и не
се доказва съществуването на такъв проект, което е пречка пред обособяването на
тавана в самостоятелен обект на собственост, дори ако действително са били
предприети фактически действия в тази насока съгласно показанията на св. А. (арг. от Решение №
30 от 7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 401/2011 г., I г. о., ГК).
Следователно, таванският етаж не е бил и не е
самостоятелен обект на собственост.
От друга страна, таванският етаж не е и обща
част на сградата в режим на етажна собственост, тъй като:
-
той е изграден
като съвкупност от тавански (складови) помещения – арг.
от противното спрямо т. 1 от Тълкувателно решение № 34 от 15.VIII.1983 г. по гр. д. № 11/83 г., ОСГК;
-
в договора за суперфиция той фигурира като обект, правото на собственост
върху който изрично се предоставя на суперфициаря, а
не общо на етажните собственици.
С оглед
гореизложеното, съдът намира, че помещенията на таванския етаж не са общи по
предназначение части на сградата в режим на етажна собственост (поради което е
безпредметно да се обсъжда наличие или липса на съгласие от съсобствениците за
тяхното преустройство), а са принадлежност към жилището на втория етаж на
сградата.
Независимо от несамостоятелния характер
на таванския етаж, настоящият съдебен състав не споделя тезата на ищцата по
насрещния иск, че този факт обуславял частична нищожност на договора за
доброволна делба поради невъзможен предмет. Наистина, тази теза се застъпва в
цитираното от нея Решение № 673 от 1.11.1996 г. по гр. д. № 635/1996 г., I г. о., но е налице съдебна
практика от същия период в различен смисъл (напр. Решение № 508 от
25.11.1998 г. на ВКС по гр. д. № 350/98
г., 5-членен с-в, Решение № 190
от 22.III.1994 г. по гр. д. № 1440/93 г., IV г. о.), както и актуална към
настоящия момент задължителна съдебна практика, обективирана
в Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2014 г.,
ОСГК, която следва да бъде съобразена от съда. Според последната, „ако към момента на
сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот (сграда,
жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат
обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен
поради невъзможен предмет. Правна невъзможност за обособяване на реално
определена част от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти) е налице,
когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде
одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част“. Следователно, необособяването на тавана като
самостоятелен обект към момента на договора за доброволна делба, само по себе
си, не обуславя нищожност на последната. Тя би била нищожна поради невъзможен
предмет само ако освен това е налице и непреодолима невъзможност за такова
обособяване в бъдеще. В случая последното условие не е изпълнено, тъй като такава
невъзможност не е доказана от ищцата с пълно и главно доказване (както й е било
указано с доклада на делото и по аргумент от Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2014 г.,
ОСГК), а същевременно заключението по СТЕ сочи точно обратното – че е удовлетворено
изискването за с. височина на таванските помещения, както и че общинската
администрация би следвало да одобри инвестиционен проект, предвиждащ
преустройване на налични помещения в кухня и баня- тоалетна при спазване на
законовите изисквания за това. (По този въпрос съдът не споделя довода на жалбоподателката, че светлата височина от 2,30 м. следва да
се съпоставя с посочената в договора за доброволна делба по- голяма квадратура
от 76 кв.м., тъй като от значение за евентуалното одобряване на инвестиционния
проект са не субективните представи на страните по сделката и посочената от тях
площ, а реалните технически параметри на процесния
таван.)
С оглед гореизложеното, съдът намира, че насрещният иск
по чл. 26, ал. 4 вр. ал. 2, пр. 1 от ЗЗД за
прогласяване за нищожен на договора за доброволна делба от 16.12.1997 г.,
вписан в Агенция по вписванията – Сливница под № 51393/16.12.1997 г., в частта
му, с която З. А. П. получава в свой дял и става изключителен собственик на
таванските помещения от жилищна сграда със застроена площ от 76 кв.м. в УПИ
ІІ-517 от кв. 54 по плана на гр. Б., е неоснователен. Обжалваното решение е правилно в частта, с която този
иск е отхвърлен, и следва да бъде потвърдено в нея.
2. По главния
иск на А.П. с правна квалификация чл. 108 от ЗС.
В мотивите на
цитираното по- горе Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г. на ВКС по т. д. №
3/2014 г., ОСГК, е дадено разяснение, че сделка с несамостоятелни реални части
от недвижим имот не е нищожна поради невъзможен предмет, но тя не поражда вещен
ефект. Този ефект ще настъпи едва след
осъществяване и на останалите елементи от фактическия състав на придобиването,
а именно – одобряване на инвестиционен проект при спазване на строителните
правила и норми и неговото реализиране, в резултат от което съответните реални
части от имота се обособят като самостоятелна вещ или като придадена част към
друга самостоятелна вещ. Изрично е посочено, че „инвестиционният проект може да съвпада, но може и да следва по време осъществяването сделката“.
В случая това означава, че целеното от съделителите вещноправно действие на договора за доброволна делба по отношение на тавана все още не е настъпило, но може да се породи във всеки следващ момент, когато се изготви и осъществи надлежен инвестиционен проект по чл. 202 от ЗУТ. Към настоящия момент, обаче, такъв проект няма, което е пречка пред обособяването на тавана като самостоятелен обект на собственост и пред придобиване на право на собственост върху него. В същия смисъл е съдебната практика, обективирана в Решение № 30 от 7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 401/2011 г., I г. о., ГК, съгласно която „п
редмет на придобиване на вещни права са само
самостоятелно съществуващи движими и недвижими вещи. …. Когато недвижимата вещ
е сграда, самостоятелно може да се придобива само такава част от нея, която по
силата на архитектурен /инвестиционен/ проект, одобрен съгласно действащите
строителни правила и норми, е обособена като самостоятелен имот /жилище, ателие
или др. подобни/.“ Следователно,
процесният таван все още не е самостоятелен обект на
правото на собственост, и това право не е преминало в патримониума
на наследодателя на ищеца, респ. на самия ищец.
С оглед гореизложеното, главният ревандикационен иск е неоснователен. Тъй като този извод не
съвпада с извода на първоинстанционния съд по същия
въпрос, обжалваното решение следва да бъде отменено в тази му част, а вместо
него – да се постанови друго, с което този иск се отхвърля.
3. По
евентуалния иск на А.П. с правна квалификация чл. 108 от ЗС.
По аргумент от т. 15 от Тълкувателно решение
№ 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, отхвърлянето на
главния ревандикационен иск от въззивния
съд обуславя необходимост от произнасяне по евентуалния такъв за осъждане на
ответницата да предаде на ищеца владението върху:
-
½ ид.ч. от втория етаж и от таванските помещения на
двуетажната масивна жилищна сграда със застроена площ 76 кв.м.,
-
½ ид.ч. от гараж с площ 40 кв.м., и
-
¼ ид.ч. от дворното място, в което се намират сградите,
цялото с площ 564 кв.м., съставляващо парцел ІІ-517 от кв. 54 по плана на гр. Б..
При това следва да се има предвид, че с молба
от 05.09.2018г. ищецът е заявил, че не поддържа ревандикационните
претенции по отношение на гаража, голямата стая към него и съответната идеална
част от дворното място, тъй като насрещната страна е възстановила достъпа му до
тези обекти.
Приемайки, че това изявление следва да
се тълкува като оттегляне на исковете за тези обекти, с обжалваното в
настоящото производство съдебно решение съдът
е прекратил производството по делото по отношение на претенцията на П. за ревандикация на гараж с площ от 40 кв.м. и голямата стая
към него, ведно с ¼ ид.ч. от дворното място с
площ от 564 кв.м. Решението не е обжалвано в тази му част и е влязло в сила.
Следователно, предмет на евентуалния иск е
само ½ ид.ч. от втория етаж и от таванските помещения
на двуетажната масивна жилищна сграда със застроена площ 76 кв.м.
За уважаване на този иск е кумулативно
необходимо да се установи, че ищецът е съсобственик на процесната
вещ, както и че ответницата я владее или държи. В случай, че тези две предпоставки
са налице, искът би бил основателен, ако ответницата не докаже годно правно
основание за упражняваното от нея владение или държане, респ. би бил
неоснователен – ако докаже такова основание.
В конкретния случай, по делото е обявено
за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ответницата владее таванския етаж
и възпрепятства достъпа на ищеца до него.
Същевременно, тя не изтъква и не доказва
наличие на годно правно основание за владението.
Не е налице,
обаче, първата предпоставка за уважаване на този иск поради следните
съображения. Както се обоснова по- горе, доброволната делба е действителна.
Като такава, тя има вещнопрехвърлително действие по
отношение на тези части от нейния предмет, които касаят самостоятелни обекти, но
не поражда вещен ефект по отношение на тези части от нейния предмет, които
касаят несамостоятелни обекти. Същевременно, несамостоятелният обект (таван) е
принадлежност към жилището на втория етаж от къщата, а принадлежността следва
главната вещ, освен ако е постановено или уговорено друго (арг.
от чл. 98 от ЗС). Поради това и доколкото по делото не се установи, уговореното
с договора за доброволна делба „друго“ все още да е породило правни последици, следва
да се приеме, че към настоящия момент таванският етаж е поставен в дял на А.П.
заедно с втория етаж от жилищната сграда, и в тази част договорът за доброволна
делба е породил своето вещно действие. Следователно, ищецът не е съсобственик
на втория жилищен етаж и на тавана.
С оглед
гореизложеното, евентуалният иск по чл. 108 от ЗС е неоснователен и следва да
бъде отхвърлен.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза
на жалбоподателката следва да се присъди част от направените
от нея разноски във въззивното производство, пропорционална
на уважената част от жалбата, каквито се установяват в размер на 800 лв. –
адвокатско възнаграждение, а именно – 533,33лв.
С оглед изхода на делото и
направено в този смисъл искане, в полза на въззиваемия
следва да се присъди част от направените от него разноски във въззивното производство, пропорционална на отхвърлената
част от жалбата, каквито се установяват в размер на 800 лв. – адвокатско
възнаграждение, а именно – 266,67лв.
Жалбоподателката е заплатила държавна такса от 25 лв.,
изпълнявайки указанията на СлРС, но тъй като първоинстанционното решение се обжалва в частите му и по
главния и по насрещния иск, размерът на действително дължимата държавна такса е
50лв. Поради това и с оглед потвърждаването на решението в частта за насрещния
иск, заплатената от П. такса следва да остане в нейна тежест, а, с оглед
отхвърлянето на главния и евентуалния ревандикационен
иск, въззиваемият следва да бъде осъден да заплати
държавна такса в размер на 25 лв.
Отмяната на първоинстанционното решение
налага промяна на отговорността за разноските в производството пред СлРС, както следва:
-
С оглед оттеглянето на
част от исковете на А.П. и отхвърляне на останалата част от тях, заплатената от
него държавна такса от 207,30 лв. следва да остане в негова тежест. От
останалите разноски (1000 лв. адвокатско възнаграждение, 300 лв. депозит и 10
лв. такса за вписване на исковата молба), ответницата му дължи половината, с
оглед потвърждаване на решението в частта за насрещния иск и отмяната му в частта за ревандикационния
иск, т.е. 655лв. Поради това, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта му, с която А.П. е осъдена да заплати
на А.П. разноски за разликата над 655лв. до пълната сума от 1517,30лв.
-
С оглед отхвърлянето на
насрещния иск, заплатената за него държавна такса от 50 лв. следва да остане в
тежест на ищцата по този иск А.П.. Същата не доказва други разноски в първоинстанционното производство, тъй като:
o
Уговореното адвокатско
възнаграждение от 2000 лв. съгласно пълномощното-договор на л. 38 от първоинстанционното дело е следвало да бъде заплатено след
приключване на делото пред РС- Сливница, но доказателства за това не са
представени;
o
Договорът за правна
защита и съдействие на л. 67 от първоинстанционното
дело не удостоверява заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение от 250
лв., а не са представени други доказателства за това.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 176/18.12.2018г.,
постановено по гр.дело № 307 по описа РС- гр.
Сливница за 2016 г., В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен
предявеният от А.П. срещу А.П. насрещен иск по чл. 26, ал. 4 вр. ал. 2, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на
договор за доброволна делба от 16.12.1997 г., в частта му, по силата на която З.
П. получава в свой дял и става изключителен собственик на таванските помещения
със застроена площ от 76 кв.м. от жилищна сграда, построена в УПИ ІІ-517 от кв.
54 по плана на гр. Б..
ОТМЕНЯ
решение № 176/18.12.2018г.,
постановено по гр.дело № 307 по описа РС- гр.
Сливница за 2016 г., В ЧАСТТА МУ, с която е признато за установено по отношение
на А.П., че А.П. е собственик на таванските помещения със застроена площ от 76
кв.м. от жилищна сграда, построена в УПИ ІІ-517 от кв. 54 по плана на гр. Б., и
П. е била осъдена да му предаде владението върху тях, като вместо това
ОТХВЪРЛЯ иска с правна квалификация
чл. 108 от ЗС за признаване за установено по
отношение на А.П., че А.П. е собственик на таванските помещения със застроена
площ от 76 кв.м. от жилищна сграда, построена в УПИ ІІ-517 от кв. 54 по плана
на гр. Б., и за осъждане на П. да предаде на П. владението върху тях.
ОТХВЪРЛЯ евентуалния иск с правна квалификация чл. 108 от ЗС за
признаване за установено по отношение на А.П., че А.П. е собственик на ½ ид.ч. от втория етаж и от таванските помещения на
двуетажната масивна жилищна сграда със застроена площ 76 кв.м., построена в УПИ ІІ-517 от кв. 54 по плана на гр. Б., и
за осъждане на П. за предаде на П. владението върху тези обекти.
ОТМЕНЯ решение № 176/18.12.2018г., постановено по гр.дело
№ 307 по описа РС- гр. Сливница за 2016 г., В ЧАСТТА МУ, с
която А.А.П. с ЕГН ********** и адрес ***, е била
осъдена да заплати на А.З.П. с ЕГН ********** и адрес ***, разноски в първоинстанционното производство за разликата над 655лв. до
1517,30лв.
ОСЪЖДА А.А.П. с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати на А.З.П. с
ЕГН ********** и адрес ***, част от разноските във въззивното
производство, пропорционална на отхвърлената част от въззивната
жалба, а именно – 266,67лв.
ОСЪЖДА
А.З.П. с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати на А.А.П.
с ЕГН ********** и адрес ***, част от разноските във въззивното
производство, пропорционална на уважената част от въззивната
жалба, а именно – 533,33лв.
ОСЪЖДА А.З.П.
с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати на Софийския окръжен съд с БУЛСТАТ ******
и адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2, държавна такса в размер на 25 лв.
Решението може да се
обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.