№ 71
гр. С.З., 24.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:ДИМИТЪР М. ХРИСТОВ
Членове:АННА Т. ТРИФОНОВА
ТРИФОН ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря Диана Д. Иванова
като разгледа докладваното от АННА Т. ТРИФОНОВА Въззивно търговско
дело № 20225501000492 по описа за 2022 година
Обжалвано е решение № 392/17.08.2022г., постановено по гр.д. № 99/2022 г.
по описа на Районен съд – гр. К., в частта с която е отхвърлен предявения от
„П.К.Б.“ ЕООД против Р. Г. Р., иск за главница над присъдената сума от
346,40лв. до претендираната в размер на 381,52лв. и договорно
възнаграждение в размер на 89,62лв., дължими на основание ДПК №
40001151779.
Въззивникът „П.К.Б.“ ЕООД излага съображения за неправилност на
постановеното решение в обжалваната част. Посочена е съдебна практика.
Развити са подробни съображения във връзка с направените оплаквания.
Направено е искане да се отмени решението на РС в обжалваната част и да се
постанови друго, с което да се установи съществуването на вземане в полза
на П.К.Б. ЕООД срещу длъжника Р. Г. Р. за главница над присъдената сума от
346, 40 лв. до претендираната в размер на 381, 52 лв. и договорно
възнаграждение в размер на 89, 62 лв., дължими на основание ДПК №
40001151779, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
до изплащане на вземането. Няма направени доказателствени искания.
В законния срок не е постъпил писмен отговор от страна на въззиваемия
1
Р. Г. Р..
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните
по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено
следното:
Пред първоинстанционния съд са предявени искове с правно основание
чл. 422, вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.79 ал.1 и чл. 86 от ЗЗД и осъдителен
иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „П.К.Б.“ ЕООД моли съда, да постанови решение, с което да
признае съществуването на вземане в полза на „П.К.Б.“ ЕООД срещу
длъжника Р. Г. Р. за сумите: 503.36 лв. главница, 89.62 лв. договорно
възнаграждение и 104.07 лв. лихва за забава за периода от 26.10.2020г. до
25.07.2021г., по Договор за потребителски кредит №40001151779, ведно със
законната лихва от дата на подаване на заявлението до изплащане на
вземането; както и да осъди Р. Г. Р. да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД
възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на 145.52 лв. и
възнаграждение за закупена услуга Флекси в размер на 392.72 лв. Претендира
съдебни разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът не е подал отговор на исковата
молба, не се явява в о.з. и не взема становище по предявените искове.
Предмет на въззивно обжалване е предявения иск с правно основание
чл. 422, вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.79 ал.1 и чл. 86 от ЗЗД.
От приложеното ч. гр. д. № 2925/2021г. по описа на Районен съд - К. се
установява, че в полза на „П.К.Б.“ ЕООД е издадена заповед
№1162/30.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
срещу Р. Г. Р., за сумите: 503.36 лв. главница, 89.62 договорно
възнаграждение за периода от 25.11.2020 г. до 25.07.2021 г.- датата на
предсрочна изискуемост, 104.07 лв. лихва за забава от 26.10.2020 г. до
25.07.2021 г., 20.36 лв. законна лихва от 25.07.2021 г. до 29.09.2021 г. и
законна лихва върху главницата от 29.09.2021 г. до изплащане на вземането
по Договор за потребителски кредит №40001151779 от 27.08.2020г., както и
125.71 лв. разноски по делото. Заявлението за сумите: 145, 52 лв.
възнаграждение за закупена услуга Фаст и 392, 72 лв. възнаграждение за
закупена услуга Флекси е отхвърлено поради недействителност на клаузите.
Заповедта е връчена на длъжника Р. Г. Р., който в срока по чл. 414, ал. 2 от
2
ГПК е възразил срещу издадената заповед за изпълнение. В срока по чл.415,
ал.4 вр. с ал.1, т.1 и т.3 от ГПК кредиторът „П.К.Б.“ ЕООД е предявил иска за
установяване на вземанията по издадената заповед за изпълнение и
осъдителен иск за вземанията, за които съдът е отказал да издаде заповед за
изпълнение.
По делото не е спорно, че по договор за потребителски кредит №
40001151779/27.08.2020 г., „П.К.Б.“ ЕООД е предоставил на Р. Г. Р. сума в
размер на 600 лв., за срок от 11 месеца, срещу задължение на клиента да
заплаща месечни вноски в размер на 65.88 лв. всяка, по погасителен план, с
падеж 25 –то число на месеца, при уговорени годишен процент на разходите
(ГПР) в размер на 48.39 %, годишен лихвен процент -40.90 %, лихвен процент
на ден- 0,11%, като дължимата сума по кредита е 724.74 лв.- т.IV.Параметри
на договора. Не се спори, че ответникът е бил запознат срещу подпис с
Общите условия на П.К.Б. ЕООД.
От представеното по делото платежно нареждане от 27.08.2020 г. /л.17
по делото/, е видно, че ищецът е превел на Р. Г. Р. сумата от 600 лв. чрез И..
Съгласно Погасителен план към договор за потребителски кредит
№40001151779 със закупена допълнителна услуга, първата месечна
погасителна вноска е платима на 25.09.2020 г., а последната 11 погасителна
вноска- 25.07.2021 г.
По делото е представено заверено копие на разписка от 16.11.2021 г,
съгласно която на постоянния и настоящ адрес на Р. Г. Р. в с.Г.С., *** е
връчено уведомително писмо за обявяване предсрочната изискуемост на
договор за потребителски кредит №40001151779, което е получено от М.К. –
съпруга/л.19/
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Между страните е спорен въпросът със заплатената сума в размер на
253, 60 лв., каква част от задължението е погасено. Поради това въззивният
съд следва да се произнесе относно действителността на уговорената
договорна лихва. По отношение на действителността на допълнителни
услуги: Фаст - право на приоритетно разглеждане и плащане на
потребителски кредит; и услугата Флекси, предоставяща право за промяна на
погасителния план на потребителския кредит, решението не е обжалвано и е
3
влязло в законна сила.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
В случая по процесния договор за потребителски кредит на ответника е
предоставена в заем сума от 600 лв., при уговорен ГЛП в размер на 40, 90 % и
ГПР в размер на 48, 39 %.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Видно от процесния договор за потребителски заем, формално
фигурира размерът на ГПР – 48, 39 %, но в него не са посочени по вид и
размер всички разходи, от които се формира ГПР, така както те са описани в
нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Не е ясна методиката на формиране годишния
процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР. Посочването на размера на ГПР в
договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя
ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да
прецени икономическите последици от сключване на договора.
По отношение на действителността на клаузата за възнаградителната
лихва, въззивният съд намира следното:
В случая по процесния договор за потребителски кредит на ответника е
предоставена в заем сума от 600 лв., при уговорен ГЛП в размер на 40, 90 %.
Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни
разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При
4
положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната
страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената
защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на
лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би
означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика
трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело №
6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието
на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния
лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената
с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40, 90 % годишно е
повече от три пъти по-висока от размера на законната лихва.
С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на
добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и
се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
ответника. Следователно предявеният иск за възнаградителна лихва е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на договора за
кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на
предоставения кредит до размера на усвоената главница, която в случая е 600
лв. По делото е установено, че ответникът е заплатил сума в размер на 253, 52
лв., поради което претенцията за главница е основателна за сумата от 346.40
лв., а в частта за разликата до претендираните 503.36 лв. следва да бъде
отхвърлена, както следва да бъде отхвърлен като неоснователен и искът за
5
договорна лихва в размер на 89.62 лв.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че решението в
обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 392/17.08.2022г., постановено по гр.д. №
99/2022 г. по описа на Районен съд – гр. К. в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6