Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр. Сливен, 03.07.2019
г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение,
в откритото заседание на трети юли през
двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при
секретаря Радост
Гърдева, като разгледа
докладваното от Надежда Янакиева
въз.гр. д. N 310 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против първоинстанционно
решение № 321/20.03.2019г. по гр.д. № 4709/2018г. на СлРС, с което е признато
за установено между Х.А.М., Т.Ж.Д. и П.Д.И., че Т.Д. и П.И. са собственици на
сграда с идент. 67338.702.274.1 по КК на гр. Сливен, на два етажа, със
застроена площ 65 кв.м., с първи етаж, състоящ се от гараж, коридор,
баня-тоалетна със застроена площ 31, 75 кв.м. и втори етаж, състоящ се от
кухня, дневна-столова, баня и антре, със застроена площ от 66, 40 кв.м., с адм.
адрес **********, при квоти от правото на собственост – 3/4 ид.ч.за Т.Ж.Д. и
1/4 ид.ч. за П.Д.И. и са присъдени на ищците разноските по делото, като производството
е проведено при участието на трето лице-помагач на страната на ответницата –
„Прокредит банк България“ ЕАД, гр. София.
Против това решение са
постъпили въззивни жалби
от ответницата и от третото
лице-помагач на страната на ответницата в първоинстанционното производство.
Въззивницата – ответница в
първоинстанционното производство,
атакува изцяло цитираното решение, като твърди, че то е неправилно и
незаконосъобразно. Заявява, че неправилно е приел в мотивите си, че в случая
при извършеното пристрояване и присъединяване на пристройка към жилищната
сграда не възниква нов обект на провото на собственост. Цитира свидетелски
показания, необективно ценени от РС. Последният неправилно приема фактическото
положение на обекта към настоящия момент, тъй като не са събрани доказателства
относно положението към 2004г. при изграждането му и при продажбата. Твърди, че
съгласно чл. 26 ал. 2 от ЗЗД е налице невъзможен предмет на договора когато към
момента на сключването му липсва предмет – фактически или юридически
невъзможен, а в случая съдът приемал, че фактическото положение към момента е
същото, както по време на сделките. Въззивницата заявява, че сградата е самостоятелен
обект съгласно приети и неоспорени строителни книжа, а съдът се позовава на
съдебна практика, касаеща сгради, предмет на делба, за които липсват изготвени
строителни книжа относно обособяването на самостоятелни обекти, което е
различно от настоящия случай. Позовава се на ТР № 3828.06.2016г. по т.д. № 3/2014г.
на ОСГК на ВКС, където изрично се коментира хипотезата на възможна обособимост на
обекти, части от недвижими имоти, при която не е налице нищожен договор поради
невъзможен предмет. Също така въззивницата заяваява, че съгласно експертното
заключение към момента е възможно обособяването на самостоятелен обект на
сградата с идент. 67338.702.274.1, освен това по никакъв начин не е доказано в
производството, че към момента на
сключване на сделката през 2004г. и при учредяването на договорната ипотека
през 2010г., процесната сграда не е фактически обособена като самостоятелен
обект. Поради факта, че е било възможно тя да бъде обособена като такъв,
съгласно изискванията на устройствения закон, действал към него момент, договорът не е
нищожен поради невъзможен предмет, съгласно разясненията на ТР № 3/16г. на ОСГК
на ВКС.
Поради изложеното
въззивницата моли въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение и
вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло предявените искове и й
присъди разноските за въззивната инстанция.
Във въззивната жалба не са
направени нови доказателствени или други процесуални искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като
неоснователна въззивната жалба на ответницата. Излага подробни съображения, с които
последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че неправилно са
интерпретирани цитираните свидетелски показания, тъй като този свидетел в
действителност не може да разпознае дали предявеният му проект е същият, по
който е работил. Също така некоректно е и позоваването на експертизата, чието
основно заключение е, че състоянието, в
което е извършена пристройката не представлява самостоятелен жилищен обект нито
според нормите, действащи по време на строежа, нито по сега действащите
нормативни изисквания. Също така въззиваемата счита, че атакуваното решение е
постановено при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Развива
аргументация, сходна на поддържаната в отговора и защитата си по същество в първоинстанционното
производство. Анализирайки събраните доказателства по повод фактическото
състояние на пристройката, описанието й по архитектурен проект и вписването й
по този начин в двата н.а., заявява че сделката, извършена през 2004г. е
нищожна поради невъзможния си предмет, а и е недопустимо предмет на сделката да
е реална част от постройката, както е отразено и в нотариалния акт за
договорната ипотека. Счита, че тази невъзможност се е пренесла чрез описанието
на обекта и в постановлението за възлагане. С оглед изложеното моли въззивния
съд да остави без уважение въззивната жалба, да потвърди обжалваното решение и
да й присъди разноските за тази инстанция.
Няма направени доказателствени искания.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна на тази въззивна жалба.
Постъпила е въззивна жалба в
законовия срок и от третото лице-помагач на страната на ответницата в
първоинстанционното производство и с нея също се атакува изцяло цитираното
съдебно решение като недопустимо, неправилно и незаконосъобразно.
Заявява, че предявеният
положителен установителен иск е недопустим, тъй като ищците са трети
заинтересувани лица по отношение на реализираната в изпълнителното производство
публична продан, от която са засегнати правата им, поради което имат интерес от
предявяване само на отрицателен установителен иск по чл. 440 от ГПК, с който да
поискат установяване на факт, че имуществото, срещу което е насочено
изпълнението, не принадлежи на длъжника. Развива съображения в тази насока, във
връзка с недопустимост на иск по чл. 124 от ГПК при възможност за защита с иск
по чл. 440 от ГПК, позовава се на р. № 153/12.07.2013г. на ВКС по гр.д. №
1317/13г. на ІІ г.о. ГК. Обосновава твърдението си за недопустимост на
решението и с недопусимост на иска поради липса на правен интерес, тъй като
така, както е предявен, той и при уважаването си, не би довел до разрешаване на
правния спор и окончателно уреждане на отношенията във връзка със собствеността
на процесния имот. Решението няма да обвързва Н.Н. и В.Н., като собственици по
н.а. от 2004г. и те е следвало да бъдат надлежни ответници, тъй като биха имали
противопоставими права срещу ищците. Освен това Х. С. не е страна по договора
за покупко-продажба, нито по договорната ипотека, а е обявена за купувач по
изпълнителното дело, тоест – липсва пасивна процесуална легитимация за нея с
оглед твърдяната от ищците нищожност на договора за покупко-продажба от 2004г.
Що се отнася до
неправилността на решението, в случай, че се приеме неговата допустимост, този
въззивник счита, че приложение намира ТР № 3828.06.2016г. по т.д. № 3/2014г. на
ОСГК на ВКС касателно предмета на сделката от 2004г. Излага аргументация в тази
насока, като заявява, че предметът е бил определен и определяем, което прави
сделката валидна. По-нататък въззивникът твърди, че има качество на трето
добросъвестно лице и порокът на сделката, водещ до нейната нищожност, е
непротивопоставим на трати лица, които са придобили права от привидния
собственик преди вписването на исковата молба. Правата на третите лица са запазени от поредността на вписването на
сделката с привидния собственик, на когото са се доверили и в случая
въззивникът не е имало как да знае за порока на прехвърлителната сделка от
2004г. при учредяването на ипотеката през 2010г. Позовава се на съдебна
практика в тази насока. На последно място заявява, че атакуваният акт е
направилен и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй
като съдът не е обсъдил в мотивите си изявлението на помагача относно
учреденото право на строеж върху поземления имот, което означава, че може да се
изгради самостоятелна стълбищна клетка.
С оглед всичко изложено
вторият въззивник иска да бъде обезсилено като недопустимо решението на СлРС,
евентуално, то да бъде отменено като неправилно и вместо това бъде отхвърлена
исковата претенция като неоснователна. Няма претенция за разноски.
Във втората въззивна жалба
не са направени нови доказателствени искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата
по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло
като неоснователна. Навежда сходни контрааргументи с тези, изложени в отговора
по жалбата на ответницата. Счита, че искът не е недопустим, тъй като изборът на
способ на защита е предоставен на ищеца и в чл. 440 от ГПК няма изрична забрана
за предявяване на положителен установителен иск. Също така не е нарушение,
водещо до недопустимост неконституирането на длъжниците по изпълнителното
производство, тъй като правният интерес на ищците се обуславя от извършената
публична продажба на имота, за който те твърдят, че е тяхна собственост.
Развива съображения в тази насока, както и по повод правилността на атакуваното
решение в крайния му извод, че сделката от 2004г. е нищожна поради невъзможен
предмет. Пристройката е заснета като самостоятелна сграда със свой
идентификатор, но това не предопределя самостоятелния й характер като жилище.
Поради изложеното моли да се остави без уважение и тази въззивна жалба,
претендира разноски за въззивната инстанция. Няма направени доказателствени
искания.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна на тази въззивна жалба.
В с.з., първата въззивница,
редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по
чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговорите на
ищците, счита за основателна въззивната жалба на помагача и иска уважаване на
двете въззивни жалби, като атакуваното решение бъде отменено, а предявените
искове – отхвърлени. Претендира разноски.
В с.з., за въззивното
дружество-помагач на страната на ответницата, редовно призовано, не се явява процесуален
представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено от процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа своята въззивна
жалба, счита за основателна въззивната жалба на ответницата, оспорва отговорите
и иска обезсилване или отмяна на решението и постановяване на ново, с което предявените
искове бъдат отхвърлени. Няма претенция за разноски.
В с.з. от въззиваемите,
редовно призовани, лично се явява пор. № 3, за двете се явява процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва двете въззивни
жалби, поддържа двата отговора и иска потвърждаване на обжалваното решение.
Развива подробни съображения, претендира разноски за тази инстанция, представя
списък.
Въззивният съд намира въззивните жалби на
ответницата и на третото лице-помагач на страната на ответницата за редовни и допустими,
отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия
срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването,
чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Инвокираните във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
По оплакванията за
недопустимост на решението поради недопустимост на иска:
Двата ключови довода в тази насока, релевирани
от втория въззивник – помагач на ответницата, са: първо - че ищците имат
интерес само от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 440 от ГПК
/какъвто не са предявили/, тъй като това е специален способ за защита, който
дерогира възможността за предявяване на общия иск по чл. 124 от ГПК, и второ –
че ищците нямат интерес от предявяване на положителен установителен иск по чл.
124 от ГПК, тъй като с евентуалното му уважаване те няма да получат пълна
защита, понеже решението няма да е противопоставимо на Н. и В.Н., легитимиращи
се като собственици по силата на транслативната сделка от 2004г.
Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015
г., по описа на ОСГТК на ВКС, изборът на способ за
защита на накърненото право е предоставен на заинтересованото лице и то го
упражнява с оглед вида на засегнатото право, обема на търсената защита, както и
възможността за посочване и доказване в процеса на релевантните за спора факти.
Затова и тъй като в чл. 440 ГПК липсва изрична забрана, третото лице може да предяви положителен
установителен иск, с който да установи, че то, а не длъжникът, е носител на засегнатото от изпълнението право.
Уважаването на този иск ще има същия правен ефект, какъвто има и уважаването на
иска по чл. 440 ГПК, тъй като ще бъде установено, че вещта, върху която е
насочено изпълнението не принадлежи на длъжника.
В такъв случай, от една страна - когато правото, което
обуславя правния интерес на третото лице да предяви иск по чл. 440 ГПК, е
предмет на вече предявен от това лице положителен установителен иск, /както е в настоящия случай/, отрицателният такъв ще е недопустим само на това основание.
От друга страна пък, в настоящия случай
принудителното изпълнение спрямо спорния имот е приключило с
продажбата и възлагането му още преди подаване на исковата молба, с което правният интерес от
предявяване на иск по чл. 440 ал. 1 от ГПК е отпаднал и именно това го
прави недопустим. Ищците са разполагали с процесуална възможност и правен интерес да защитят по този ред предявеното сега
от тях право на собственост върху процесния имот до извършване на проданта му, за да осуетят провеждането на такава. Несторвайки това, те
не са загубили занапред всички, а само този правен способ за защита.
Според ТР № 8/2012 г. от
27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, наличието на правен интерес
като абсолютна процесуална предпоставка за възникването и съществуването на
правото на иск се обуславя от степента на засягането, предизвикано от
състоянието на спор в правната сфера на ищеца, както и от обема на защита,
която се цели, предвид евентуално уважаване на предявения иск. В настоящия
случай ищците твърдят, че са
били
собственици на имота, предмет на принудителното изпълнение, а не ипотекарните длъжници, както и че кредиторът-взискател, насочвайки
изпълнението срещу собствения на ищците
имот, всъщност е оспорил тяхна собственост.
Доколкото обаче изпълнителните
действия по проданта са приключили с постановление за възлагане, по силата на
което вече ответницата се легитимира като собственик на спорния имот, то по
този начин към момента само тя оспорва правата на ищците.
Ето
защо, налице е правен интерес за тях да предявят положителен установителен иск за собственост срещу купувача по публичната продан, комуто е
възложен процесният имот. Правният интерес, както е прието в юриспруденциалната доктрина, е предпоставен от наличието на правен спор относно защитимо от закона
субективно материално право. Приведено към
казуса, е видно, че посредством иска по чл.124 ал.1 от ГПК по същество се оспорва
проданта, в резултат на която ответницата е придобила собствеността върху спорния имот, с твърдения той да не е принадлежал на длъжниците в изпълнителното производство поради нищожност
на придобивната сделка, а да е бил собственост на ищците, поради което проданта да е извършена в нарушение на процесуалните
правила, постановлението за възлагане да е нищожно и да не е настъпил
прехвърлителен ефект.
Аргумент в тази насока е и самата
разпоредба на чл. 499 от ГПК, която урежда последиците при евикция на купувача
именно в хипотезата, когато с влязло в сила решение бъде установено, че
длъжникът не е бил собственик на продадения имот, без да се конкретизира по
какъв иск да е постановено това решение.
По отношение на доводите за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение:
Решаващият аргумент на
първостепенния съд, довел до уважаване на исковете, е че процесната пристройка
нито към 1999г. /момента на изграждането й/, нито към настоящия момент, не
представлява самостоятелен жилищен обект по смисъла на действащите разпоредби,
което е лишило от годен предмет договора за покупко-продажба от 2004г., който е
нищожен съгласно чл. 26 ал. 2 от ЗЗД, приобретателите не са станали
собственици, нищожна е и договорната ипотека
и купувачът по публичната продан не е станал собственик, докато ищците,
от своя страна, са придобили собствеността върху спорното имущество по силата
на наследяването в посоченото съотношение.
Фундаменталният
контрааргумент на въззивната страна – и на въззивницата-ответница и на въззивника-помагач,
се състои в твърдението, че не е налице невъзможен предмет на продажбата, тъй
като пристройката е обособена /по архитектурен проект и разрешение за строеж/
като самостоятелно жилище, както е и отразена в КК, предметът на сделката е
определен или поне определяем, тъй като страните са постигнали съгласие относно
него и са го конкретно описали, а дори това да не е така, стъпвайки на ТР №
3/28.06.2017г. по т.д.№ 3/14г. на ОСГК на ВКС, щом прехвърлените части от
недвижимия имот е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект – както
е в случая – то това е достатъчно да се счете, че договорът има предмет,
следователно договорът за ипотека също е
валиден, публичната продан е породила своя ефект и не ищците, а ответницата е
собственик на спорния имот.
Настоящият въззивен състав
намира за несподелими в по-голямата им част доводите на въззиваемите.
Ориентировъчните дефиниции, дадени в ТР
№ 3/28.06.2016г. по т.д. № 3/2014г. на ОСГК на ВКС, гласят, че „фактическата
невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност
при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с
оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на
сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала
преди постигане на съгласието. Налице е начална невъзможност на предмета.“
От своя страна „правната невъзможност на предмета означава,
че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима
правна пречка. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани
за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта.“
Вярно е виждането /извлечено от същото
ТР/, на което се позовава вторият въззивник, че за да не се стигне до
невъзможност на предмета, той трябва да е определен или поне определяем, а когато предмет на прехвърляне е реално определена част
от недвижим имот /сграда, жилище или други обекти/, договорът има предмет, ако страните са постигнали
съгласие, коя част се прехвърля.
Точката на противопоставяне между
страните, съответно и ключовият атакуващ аргумент в двете въззивни жалби, е обособяемостта на процесния имот,
описан в н.а. за продажба от 2004г., пренесен по характеристики и в н.а. за
учредяване на договорна ипотека от 2010г., в случай, че се приеме, че към
момента на транслативната сделка той не
е бил обособен като самостоятелен обект, независимо от посочване на
обратното в н.а..
В настоящия случай въззивната инстанция
не счита, че е възможно обособяването на
спорния имот в самостоятелен обект, поради наличие на правни, а не на
фактически пречки и това му виждане не влиза в противоречие с разрешението,
дадено от ОСГК на ВКС в същото ТР № 3/28.06.2016г., гласящо че „Ако към момента на
сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот (сграда,
жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат
обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия
устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен
предмет. Правна невъзможност за обособяване на реално определена част от
недвижим имот (сграда, жилище или други обекти) е налице, когато при сключване
на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен
проект за обособяване на тази част.“,
на което почива изцяло атакуващата теза на въззивната страна.
Няма спор между страните относно
описанието на процесния имот – „пристройка на жилищна сграда“, както по
одобрения архитектурен проект от 1997г. и разрешението за строеж от 1998г.,
така и по н.а. № 23, т. ХХІ, д. №4690/11.10.2004г.
за покупко-продажба, съответно – по н.а. № 21, т. ІІІ, д. № 3996/18.12.2010г. за
учредяване на договорна ипотека.
В двата нотариални акта е посочено, че
се касае за „пристройка, състояща се
от първи етаж, включващ: гараж, коридор,
баня-тоалетна със застроена площ 31, 75 кв.м. и втори етаж, включващ:кухня,
дневна-столова, баня и антре, с площ 66, 40 кв.м., обособени като самостоятелен жилищен обект“.
Установено е безспорно и, че
към настоящия момент действителните характеристики на имота са „пристройка,
състояща се от два етажа, без връзка помежду им. Първият етаж се състои от:
стая, кухня, коридор, баня-тоалетна, със застроена площ 57 кв.м., вторият етаж
– две стаи без цялостна разделителна стена помежду им, дрешник, антре, стълбище
и две тераси, със застроена площ без тях 57 кв.м.“.
По отношение на спорния
въпрос е напълно без значение лекото разминаване между описаното в документите
и действителното положение, както и причините довели до това. Установено е, че
за пристройката няма издадено разрешение за ползване, но определено не подлежи
на събаряне.
Фактът, че строежът е
реализиран въз основа на одобрен проект и издадено разрешение за строеж, като пристройката е била проектирана и изградена
като допълваща жилищна площ към основната жилищна сграда, е непререкаем.
Към момента на
изграждането, както и към момента на настъпване на относимите юридически факти
и понастоящем, тя не е представлявала и не представлява самостоятелен жилищен
обект, тъй като не отговаря на нормативните изисквания, които най-общо
касаят строително-техническите и санитарно-хигиенните правила и норми, свързани
със застроената и полезната площ на жилище, обслужващите и стопанските
помещения, разположението на отделните помещения във вертикално отношение,
изложение и осветеност на жилищните помещения, светла и конструктивна височина,
отделен вход и т.н. В случая, тъй като двата етажа на тази пристройка нямат пряка
връзка помежду си, достъпът до втория етаж се осъществява чрез преминаване през
старата жилищна сграда, а единственият достъп до сутерена на старата жилищна
сграда е от коридора на първия етаж на пристройката, то последната не е
самостоятелен жилищен обект.
Съдът обаче приема
категорично наличието на техническа възможност за обособяване, сама по
себе си, на тази пристройка в самостоятелен жилищен обект така, както е
посочило безусловно вещото лице. Мнението му, че осъществяването на това, чрез
вътрешно или външно преустройство, би създало неудобства, по-големи от
обикновените, не е решаващо за съда, тъй като меродавно е самото съществуване
на такава възможност. В тази насока съдебната практика по чл. 290 /отм./ от ГПК,
на която се позовават въззивниците, домогвайки се да изключат невъзможността на
предмета на договора за покупко-продажба от 2004г., е категорична – съгласно цитираното
решение
№ 21 от 1.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6057/2014 г., II г. о., ГК, „Ако
предметът на договор за покупко - продажба е за част от недвижим имот, то
предметът на договора по принцип е възможен. ……При сделки с реална част
от недвижим имот възможен предмет на договора са всички тези части от имота, които могат да бъдат обособени като
самостоятелен обект на правото на собственост, като за валидността на сделката
няма значение дали обособяването е одобрено от оторизираните техническите
органи към датата на сключването или само обективно съществува възможността
обособяването.“
Идеята, развита в решението
и поддържана в практиката на съдилищата е, че нищожността
поради невъзможен предмет предполага, че предметът на сделката не
съществува към момента на сключване на сделката, както и е невъзможно да
възникне, а
щом е възможно да
бъде одобрен инвестиционен проект за съответното преустройство, съобразно изискванията на чл. 202 ЗУТ, не е
налице невъзможен предмет.
Така погледнато, формално може да се
направи заключение, че и в конкретния случай, с оглед описаните характеристики
на постройката и даденото мнение на вещото лице за принципна обособимост, е
налице „възможен предмет“, тоест – транслативният ефект на договора от 2004г. е
породен, ипотечното право е възникнало валидно и принудителното изпълнение е
приключило с възлагане на имота на ответницата, годно да я направи собственик,
което изключва претнециите на ищците и налага отхвърляне на исковете им.
Този въззивен състав счита, че е налице
неотстранима фактическа, а оттам – и правна пречка, за обособяването на
пристройката в самостоятелен жилищен обект, тъй като, в действителност, това следва да резултира в появата на два
самостоятелни жилищни обекта, което обаче в случая е невъзможно.
Горните разрешения, изложени и в ТР и в
съдебната практика, касаят хипотези, при които обособяването, тоест –
отделянето на един обект в самостоятелен такъв става от „обект-майка“, който
дефинитивно представлява самостоятелен обект и така наред с него започва
да съществува и друг такъв.
Не така стоят нещата обаче в настоящия
случай.
Недискутируемо е, видно от приетите
първо и допълнително заключение на СТЕ, които не са оспорени от страните и се
подкрепят и от останалите събрани писмени и гласни доказателствени средства, че
„старата жилищна сграда“ / имот с идент. 67338.702.274.2 /към която е изградена спорната пристройка с идент. 67338.702.274.1/, е на един етаж, със застроена
площ 83 кв.м., състои се от четири стаи, салони преддверие и избено помещение.
Сградата е с два входа, без кухня и без
санитарен възел. Достъпът до сутерена й е единствено от коридора на първия
етаж на пристройката. В нея няма
изградени водопроводна и канализационна инсталации. Има елинсталация с общ
електромер с инсталацията на пристройката и обща локална отоплителна инсталация.
Всичко това показва, че към
момента старата сграда, тоест – имот с идент. 67338.702.274.2, не
представлява самостоятелен жилищен обект. Съгласно чл. 40, ал. 1 ЗУТ всяко жилище трябва да има самостоятелен вход,
най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна,
както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него, а според чл. 39 ЗС основната
характеристика на самостоятелния обект на правото на собственост освен
обособеността му като етаж, или част от етаж е и тази да може да се ползва
самостоятелно.
Спорната пристройка е
функционално свързана със съществувалата до изграждането й сграда и всички
заедно образуват едно многостайно жилище.
В тази
светлина е видно, че процесната част от цялата жилищна сграда, обозначена в
кадастралната карта като самостоятелна сграда с идент…….1, би могла да отговаря на строителните правила и норми за
самостоятелно жилище и да се обособи в самостоятелен обект, но останалата част
от жилищата сграда, обозначена в кадастралната карта като самостоятелна сграда с
идент……..2, обаче не отговаря нито на действащите към момента
на пристрояването, нито на действащите към настоящия момент строителни правила
и норми за самостоятелно жилище, тъй като е без кухня, без баня и без
тоалетна и няма водоснабдителна и канализационна система.
Хронограмата
на събитията, подкрепена и документално, и от свидетелските показания, сочи, че
основната сграда е била сградата, означена сега като сграда идент
67338.702.274.2, а към нея през 1998-2000
г., е била пристроена процесната пристройка на два етажа, състояща се към
момента от стая, кухня, коридор, баня-тоалетна,
на първи и две стаи, дрешник, антре и стълбище на втори етаж, която
понастоящем е означена като самостоятелна сграда идент 67338.702.274.1. След построяването й и досега не е
бил одобряван архитектурен /инвестиционен/ проект за разделяне на основната
сграда и пристройката на две самостоятелни жилища и не би могъл да бъде
одобрен такъв, тъй като основната сграда би останала без кухня, баня и тоалетна
и ВиК инсталация, тоест - не би отговаряла на строителните правила и норми за
самостоятелно жилище. Това от своя страна означава, че и процесната част, макар
притежаваща самостоятелен идентификатор, и въпреки нейната собствена
обособимост, не е и не може да стане самостоятелен жилищен имот, тъй като не
би могъл да бъде одобрен инвестиционен проект за разделяне на два самостоятелни жилищни обекта.
Следователно
тя, като пристройка към основната сграда, не е и не е била самостоятелен обект
на правото на собственост, поради което не
е могла да бъде прехвърлена отделно от собствеността на главната вещ
/старата сграда/, съответно – да се придобива чрез публична продан. /Виж в този
смисъл Р. № 30 от 07.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 401/2011 г./
В
обобщение – предметът на договора за покупко-продажба от 11.10.2004г. е бил
невъзможен по смисъла на чл. 26 ал. 2 пр. 1 от ЗЗД и сделката не е предизвикала
вещно-транслативния си ефект. Това означава, че имотът е останал в патримониума
на продавачите – Д.Д. /наследодателя на двете ищци/ и Т.Д. /преживяла съпруга и
ищца/ и към момента, поради липса на други доказани правни основания, правото
на собственост принадлежи на първата ищца лично и като наследница на Д.Д. и на
втората – като наследница на Д.Д., в съотношение 3/4 ид.ч. за първата и 1/4
ид.ч. за втората от тях.
Тук следва
само да се посочи, че е неуместно е позоваването на 17 ал. 2 от ЗЗД от страна
на втория въззивник, тъй като визираната в тази разпоредба хипотеза е несводима
към настоящия случай.
Това прави
активно субективно съединените положителни установителни искове на двете ищци
напълно основателни, което налага тяхното уважаване.
Така, щом крайните правни
изводи на двете инстанции като краен резутат съвпадат, въззивните жалби са
изцяло неоснователни и не следва да се уважават. Атакуваното решение е законосъобразно,
поради което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на процеса,
отговорността за разноски и за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата-
ответница, която следва да понесе своите и заплати на въззиваемите направените
такива в размер общо на 600 лв.
Третото лице-помагач не
дължи и не му се дължат разноски.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно
решение № 321/20.03.2019г. по гр.д. № 4709/2018г. на СлРС като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Х.А.М. да заплати на
Т.Ж.Д. и П.Д.И. направените разноски по
делото за въззивната инстанция в размер на 600 лв.
Производството е протекло с
участието на трето лице-помагач на
страната на ответницата - „ПРОКРЕДИТ
БАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ГР. СОФИЯ.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: