№ 272
гр. Плевен, 11.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Светла Илм. Замфирова
при участието на секретаря Калина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Светла Илм. Замфирова Гражданско дело №
20234430103345 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по подадена искова молба от Н. Е. П., с ЕГН
**********, постоянен адрес: ***, съд.адрес: гр.***, против *** ООД, с
правно основание чл. 124 от ГПК.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответната
страна, като се оспорва искът.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
правна и фактическа страна следното:
Безспорно е, че между ответното Дружество и ищеца е сключен
договор за заем № ****** от **.**.**** г. („Договора за заем).
Спорно е между страните, че неустоечната клауза по Договора за заем е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави, поради нарушаване на
принципа на добросъвестност и справедливост.
Процесната клауза не нарушава посочените принципи, тъй като същата
води до значително несъответствие между правата и задълженията на
страните, породено от неизпълнението на вмененото по договора задължение
1
на заемополучателя, да предостави обезпечения, отговарящи на критериите
посочени в Договора за заем.
В чл. 5, ал. 1 от Договора за заем е уговорено, че потребителят е длъжен
да предостави поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на посочените условия, като в ал. 2 на чл. 5 е уговорен
и съответен срок за предоставяне на тези обезпечения. Ищецът преди
сключването на договора е бил запознат с обезпеченията, които следва да
предостави на кредитора, доколкото същите са ясно посочени в
предоставения Стандартен европейски формуляр, а също и в самия Договор
за заем. В процесния договор всички уговорки са ясно формулирани за
потребителя. Всички дължими от ищеца суми също са ясно посочени в
Договора за заем. В неустоечната клауза е уговорен и размерът на дължимата
неустойка, а именно сумата от 53.74 лв. С оглед на посоченото, Договорът за
заем отговаря на всички условия на чл. 11 ЗПК. При сключването на същия
потребителят е могъл да прецени икономическите последици, който ще
възникнат за него по Договора за заем. Следва да се вземе предвид и че
размерът на неустойката не е прекомерен с оглед размера на главницата по
договора. Още повече, че при непредоставяне на изискуемото обезпечение по
заема, същият остава изцяло необезпечен.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост,
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят
от тях. Правилата на морала, подобно на императивните норми на закона,
лимитират свободата на договаряне и автономията на волята на страните.
Прекрачването на тези предели се санкционира от закона с нищожност на
съответната уговорка - чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Във всеки случай на предоставяне на потребителски кредит,
финансовата институция следва да държи сметка за носения риск, във връзка
с отпускането на кредита. Рисковият профил на клиента се оценява преди
момента на сключване на договора за заем, като към този момент се
преценява и носеният от финансовата институция финансов риск. Нивото на
риска, от своя страна, зависи от редица фактори от обективен характер, като
част от тях са изначално известни на кредитора (напр. факторите, свързани с
2
платежоспособността на потребителя), а друга част зависят от точното
изпълнение на договора от страна на потребителя. Кредиторът следва да
съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични в справката
от Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в
Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите, но
и с оглед на предвидените механизми за обезпечение на задължението.
Ето защо, обезпечението на задължението е съществен елемент при
преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му
предоставя възможност да реализира правата си против трето лице или банка
- гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя.
Поради тази причина при вземане на решение за сключване на Договора за
заем, като е оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът е приел да
поеме финансовия риск и да сключи Договора за заем с клиента при условие,
че същият представи надлежно обезпечение - поръчител или банкова
гаранция. Само при това условие кредиторът би имал интерес да сключи
Договора за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя води
до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от
невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на
неизпълнение на договора от страна на потребителя (каквото е налице и в
конкретния случай).
Поради тази причина, за недопускане на неравновесие между правата и
задълженията на заемодателя и потребителя страните са съгласили, че в
случай на неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на
обезпечение, вредите от неизпълнението ще бъдат ликвидирани чрез
единствения възможен и нормативно допустим способ за това - чрез
включване на клауза с неустойка в посочения размер. По този начин
съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните са договорили неустойка,
която да обезпечи изпълнението на поетото задължение за предоставяне на
обезпечение в една от двете форми. За яснота на изложението следва да се
отбележи, че действащото българско законодателство дефинира
задължението за представяне на обезпечение като съществено за интереса на
кредитора. Така например разпоредбата на чл. 71 ЗЗД предоставя възможност
на кредитора да търси изпълнението на срочно задължение и преди срока,
3
когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е
намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните
обезпечения.
В практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на неустойка,
само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е
била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите
по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника
компенсаторна неустойка /Решение № 26 ОТ 26.04.2017 Г. ПО т.д. №
50246/2016 г., III Г. О. на ВКС, Решение № 123 от 17.11.2010 г. по гр.д. №
698/2009 г., II Г.О. НА ВКС и др./.
В контекста на горното обаче следва да се съобрази и обстоятелството,
че предоставянето на обезпечение в една от двете форми зависи изцяло от
волята и действията на потребителя. Нещо повече, чрез неизпълнение на
поетото договорно задължение за представяне на обезпечение потребителят
де факто едностранно и без оглед на волята на кредитора е увеличен носеният
от него финансов риск. Това увеличаване на риска се случва пост фактум -
след датата на отпускане на кредита и то по волята на една от страните - в
резултат на неизпълнение на договорно задължение. Това обстоятелство
представлява едно бъдещо несигурно събитие, което с оглед презумпцията за
добросъвестност при договарянето и сключването на договори по чл. 12 ЗЗД,
не би могло да бъде презюмирано изначално от кредитора. Кредиторът не е
могъл и не е бил длъжен да предвиди при сключването на договора, че
въпреки че е информирал клиента за задължението му за предоставяне на
обезпечение /посочено в Стандартния европейски формуляр/, ищецът е
договарял недобросъвестно с изначално намерение да не предостави
уговореното обезпечение. Обратното би означавало да се приеме, че съдът
бонифицира недобросъвестната страна по договора в нарушение на чл. 12
ЗЗД и в нарушение на общоприетия принцип в правото за черпене на права от
собственото недобросъвестно поведение.
В случай, че ищецът изначално е бил наясно, че не може да предостави
исканото от кредитора обезпечение, то той очевидно е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с ясното
4
намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. В случай, че
договореният между страните 3-дневен срок е бил недостатъчен за
осигуряване на обезпечение, потребителят е следвало да информира за това
кредитора, като отправи писмено искане за удължаване на договорения срок,
ако същият не е бил достатъчен, или пък да предложи друго заместващо
обезпечение. В настоящия случай клиентът не е сторил нито едно от двете.
Съгласно константата съдебна практика преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при
използването на критерии като естеството на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции
/Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС;
Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК и
др./. В настоящия случай при сключване на процесния кредит ищецът не е
представил каквото и да било обезпечение, което да гарантира дори и в
минимална степен интереса на кредитора от връщането на сумата по договора
за заем.
При липса на създадена от законодателя легална граница в размера на
договорната неустойка и въведеното с чл. 9 ЗЗД ограничение на договорната
свобода, общо приложим ясен критерий за прекомерност в размера на
същата, който я поставя извън пределите на нравствеността, по начин водещ
до накърняване на добрите нрави е липсата на краен предел, до който тя спира
да се увеличава, респ. фиксиран срок или уговорен максимален %. В този
смисъл е и Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК
на ВКС.
Видно от гореизложеното, процесният договор не съдържа клауза за
неустойка, която нарушава нито закона, нито добрите нрави, тъй като същата
е с фиксиран размер, а не е с безкраен предел.
Клаузата за неустойка не е прикрита договорна лихва:
5
Неустоечната клауза е уговорена като санкция за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да предостави на кредитора някое от
изрично посочените в Договора за заем обезпечения. В случай че
потребителят предостави посочените, то същият няма да заплаща неустойка,
което е изрично уговорено в чл. 11, ал. 1 от договора, а също и в
Погасителния план към него. Договорната лихва по същността си е
възнаграждението, което кредиторът получава от отпускането на кредита на
потребителя. Възнаграждението не зависи от осъществяването на някакво
условие, каквото е заплащането по неустоечната клауза. Функцията на
неустойката не е възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване
на сумата по кредита от потребителя, а цели да обезпечи кредитора в случай
на неизпълнение на договорно задължение от страна на потребителя. Същата
защитава интереса на кредитора от неизпълнение на задълженията на
потребителя по договора за кредит, с оглед на това да предотврати бъдещи
загуби от неизпълнение на задълженията на кредитополучателя да заплати
главницата по договора за заем, при съблюдаване на икономическото
състояние на длъжника.
Договореният ГЛП е законосъобразен:
В процесния Договор за заем е посочен ГЛП в размер на 40.05 % и
доколкото този размер е фиксиран за целия срок на кредита не е необходимо
посочването на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент (съгл. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК). Нещо повече, в погасителния план е
посочен размерът на лихвата и сумата, която трябва да се върне от заемателя.
Освен това, посоченият ГЛП е обвързан от разходите, които
финансовата институция прави, с риска, който носи, както и с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба. Преценката относно
валидността на уговорения лихвен процент е обвързана и с краткия срок на
сключения договор, в рамките на който заетата сума следва да се върне.
Размерът на договорената възнаградителната лихва по Договора за заем
е определен съгласно нормативно установените правила. Законът не въвежда
изискване или ограничение на размера на възнаградителната лихва.
Съобразно посоченото в Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва
(чл. 240, ал. 2 ЗЗД) над размера на законната лихва и тяхната свобода на
6
договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Тя се
определя по взаимно съгласие между тях при спазване на принципа за
добросъвестност, установен в чл. 12 ЗЗД. Няма установен универсален
критерий кога договорената лихва е неморално висока и надхвърля границите
на нравствено допустимото. Този въпрос се решава конкретно за всеки
отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не само
нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока на
ползуването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва,
нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора,
които евентуално биха имали значение за размера й. (В този смисъл Решение
№ 1359 от 11.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 15/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията Д.Ц..)
В случая лихвата е единственият разход взет предвид от кредитора при
определяне размера на годишния процент на разходите /ГПР/, като същият е
изцяло в рамките на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според която ГПР
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Размерът на възнаградителната лихва е обоснован и предвид
обстоятелството, че пазарът на кредитни продукти е високорисков и за
кредитора съществува реалният риск от пълно неизпълнение на задълженията
от страна на кредитополучателите, като рискът е калкулиран в по- висок
лихвен процент.
По действащото българско право максималният размер на договорната
лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9
ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.
Следователно не е налице ограничение в размера на възнаградителната
лихва, която страните могат да уговорят в полза на кредитора, поради което
не е налице и противоречие с добрите нрави, досежно възнаградителна лихва
в размер на 40.05 %, след като ГПР е в законовите рамки на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Неустойката не се включва в ГПР:
Видно от процесния Договор за заем в чл. 3, т. 12. е посочена общата
7
сума за плащане в размер на 210.26 лева, като за формирането на същата
кредиторът е взел предвид посочените в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК общи положения и допълнителни допускания, с оглед на което е
изпълнено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Така, едно от тези
допускания е, че „договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока,
за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора“ (т. 3, б „а“
от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК).
Неправилно е твърдението, че в ГПР се включва и размерът на
уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение. Подобно твърдение е в пряко противоречие,
както с разпоредбата на чл. 19, параграф 2 от Директива 2008/48/ЕО, според
която „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“, така и на транспонираната в същия смисъл
разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, според която „при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.“
Следователно, неустойката не попада в общите разходи по кредита и не
може да се вземе предвид при изчисляване на ГПР. Неустойката не може да
се приравнява и на лихвата, тъй като според уговореното между страните, тя
няма такава функция.
Освен това, ГПР трябва да се изчисли в момента на сключване на
кредитния договор, като информирането на потребителите относно общия
разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единната
математическа формула, има съществено значение и позволява на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение /в този смисъл
Определение на СЕС от 16 ноември 2010 г. по дело C-76/10, т. 69 и т. 70/. В
случая, към момента, в който Договорът за заем е сключен, предвидената в
договора неустойка не се дължи, тъй като нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените в договора задължения от страна на
потребителя. Не е сигурно, че потребителят ще допусне изобщо
8
неизпълнение на договорните си задължения, предвид което указване
дължимост и размер на неустойката би въвела същия в заблуждение, че
следва да заплати сума, за която реално правопораждащият факт не е
настъпил. Видно от изложеното, непосочването на неустойка в ГПР не е само
необходимо, а се явява задължително условие, за да бъдат изпълнени
изискванията на ЗПК, относно правилното изчисляване на годишния процент
на разходите по кредита.
По гореизложените съображения, съдът намира, че следва да отхвърли
изцяло предявения иск против *** ООД като неоснователен и недоказан.
При този изход на делото, ищецът следва да заплати на ответника
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ ПРЕДЯВЕНИЯ ИСК ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните: *** ООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Н.
П.П. и Н. Е. П. с ЕГН **********, че чл.12 - неустоечната клауза от
сключения между тях договор за потребителски кредит № ****** е нищожна,
КАТО НЕДОКАЗАН.
ОТХВЪРЛЯ ПРЕДЯВЕНИЯ ИСК, на основание чл. 23 вр. чл. 22
от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д, против *** ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Н. П. П., да
заплати на Н. Е. П. с ЕГН **********, сумата в размер на 22,44 лева,
представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит № ******, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане,
КАТО НЕДОКАЗАН.
Осъжда на основание чл. 78 от ГПК, Н. Е. П. с ЕГН **********, ,
9
постоянен адрес: ***, съдебен адрес: гр.***, да заплати на *** ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Н. П.
П., юрк. възнаграждение в размер на 300 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Плевен в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10