Р Е Ш Е Н И Е
№ .....
гр.Плевен, 10,09,2020
г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ІХ-ти граждански състав, в публично съдебно заседание на тринадесети
август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРА
НАЙДЕНОВА
при
секретаря Цецка Симеонова, като разгледа докладваното от съдията НАЙДЕНОВА гр.д.№1146 по описа на съда за 2020
г. и на основание данните по делото
и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание чл.422
вр.чл.415, ал.1 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД
Производството по
делото е образувано по ИМ от “Т.П.” ЕАД, със седалище и адрес на управление ***,
представлявана от изпълнителния директор ***, чрез юрк.М., против Е.К.Т.,
ЕГН **********,***, за признаване за установено спрямо ответника на основание
чл.422, ал.1 от ГПК, че същия дължи на ищеца сумата от 128,04 лева главница,
съставляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода 01,03,2017
г. – 30,04,2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда до окончателното
изплащане на сумите. Твърди се, че по заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, е образувано ч.гр.д. №6775/2019 г. по описа на
ПлРС, по което има издадена заповед за изпълнение, срещу която е постъпило
възражение от страна на длъжника. Твърди се, че имотът, находящ се в ***, е с
абонатен №***. В с.з. процесуалният представител на ищеца моли съда да
уважи претенциите, като сочи, че претендираната сума е само за сградна
инсталация.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата депозира писмен отговор, в който сочи, че искът е
неоснователен. Твърди се, че обектът е въведен в експлоатация на 02,01,2019 г.,
прави се и възражение за погасяване на претенцията по давност. В
с.з. ответницата твърди, че не е получавала фактури за дължимата топлоенергия,
затова не е и плащала никакви суми.
Съдът,
след като се съобрази със становищата на страните и събраните по делото
доказателства прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Искът
е предявен в законоустановения едномесечен срок по чл.415, ал.1 от ГПК след
връчване на дадените указания от заповедния съд по ч.гр.д.№6775/2019 г. по
описа на ПлРС, поради което се явява допустим и следва да се разгледа по
същество.
Не се спори между страните, а и се установява от
представеното копие от нот.акт №167, том 4, рег.№1950 дело №265/2015 г. на нот.***,
че ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот, за който има
открита партида при ищеца с аб.№***.
Видно е от представеното извлечение от счетоводна сметка
по същата партида, че през процесния период е била начислена сума в общ размер
на 149,99 лева главница и 17,95 лева лихва за забава.
От заключението на ВЛ по изготвената СИЕ се установява,
че след извършено частично плащане на 25,11,2019 г. са останали дължими 128,41
лева, от които 118,28 лева за ТЕ, отдадена от сградната инсталация, и 9,76 лева
за услуга дялово разпределение.
От представените копие от фактури за процесния период се
установяват и начисленията за отделните месеци.
От представената от ответницата фактура №**********/21,12,2018
г. се установява, че същата е заплатила такса за присъединяване към ел.мрежа до
6 Кв до 25 м. в размер на 444,00 лева с ДДС.
От представеното удостоверение №52/23,05,2019 г. се
установява, че същото е издадено за преустройство на процесния имот от ателие в
жилище.
От представеното копие от договор за наем от 13,12,2018
г. се установява, че считано от 01,01,2019 г. ответницата е отдала процесния
имот под наем.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Предвид безспорния между страните факт, че ответникът е
собственик на процесния имот, за който има открита партида при ищцовото
дружество с аб.№***, и който се намира в топлоснабдена сграда, съдът приема, че
ответникът има качеството на клиент на топлинна енергия по смисъла на чл.153 от
ЗЕ.
Съвкупният анализ на
събраните по делото доказателства налага категоричен извод за наличие на
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлоенергия между ищеца
и етажните собственици, в това число и ответникът. Безспорно е между страните,
а и следва от доказателствата по делото, че през исковия период процесната
сграда е била топлофицирана. Ответникът е собственик на ателие №3 в сградата и
поради това има качество на потребител по смисъла на пар.1, т.2а от ДР на ЗЕ и
на основание на чл.153, ал.1 от ЗЕ, където е разписано, че потребител на
топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право
на ползване на топлоснабдявания имот – тоест по нормативен ред императивно е
установено кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота - собственост или вещно право на ползване. Ирелевантно за съда е
обстоятелството, че имотът е въведен в експлоатация като преустроен в жилище
едва през 2019 г., тъй като няма пречка същият да е топлоснабден и докато е бил
ателие. Обстоятелството дали ответникът реално е ползвал топлинна енергия е
също ирелевантно, доколкото по законодателен ред е предвидено, че е достатъчно
да е собственик или титуляр на вещно право на ползване на жилище в
топлоснабдявана сграда, за да се счита за потребител. Предвид наличието на
отоплителна система в блока, нормата на закона и в частност чл.153, ал.6 от ЗЕ вменява
като задължение на собственика на имот в топлоснабдена сграда, да заплаща суми
за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация. Ето защо по силата на
закона /включително и в отменените му редакции/, ответникът продължава да има
качеството на потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост, дори и да няма топлоподаване
към индивидуални отоплителни тела в имота му, както се твърди в случая.
Начисляваните на ответника суми, чиято дължимост ищцовото дружество търси
понастоящем, са именно такива. Те не касаят реално доставена му топлинна
енергия, преминала през отоплителни радиатори и измервателни уреди. Тъй като
сградната инсталация в сграда - етажна собственост е обща част, всеки етажен
собственик е длъжен да участва в ползите и в тежестите за нейната поддръжка и
експлоатация, включително да заплаща отдадената от нея ТЕ. Дължимостта на
цената на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия не е резултат от
реалното ползване или неползване на топлинна енергия от собствениците и
носителите на вещни права, а следва от факта, че сградната инсталация е обща
част по предназначение, от която никой не може да се откаже и плащането се
извършва съразмерно на отопляемите обекти по проект. Пълен отказ от ползване на
топлинна енергия в такава сграда може да се извърши само в хипотезата на
чл.153, ал.2 от ЗЕ - чрез прекратяване на топлоснабдяването за отопление на
цялата сграда от абонатната станция, каквато настоящата хипотеза не е. Тъй като
собствениците в етажната собственост получават в имотите си част от топлинната
енергия, отдадена от хоризонталните и вертикални топлопроводи от сградната
инсталация, то тя се разпределя между тях като топлоенергия, отдадена от
сградната инсталация.
По отношение възражението относно неполучаване
на фактури следва да се отбележи, че съгласно ОУ неполучаването на фактура не
освобождава абоната от заплащане на дължимите суми.
По отношение възражението за изтекла
давност в отговора на ИМ – ответникът посочва периода
01,03,2017 г. – 19,05,2020 г. - съдът счита това възражение за неоснователно по
следните съображения - съгласно разпоредбата на чл.31, ал.1 от Общите условия,
обвързващи страните по делото, купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, т.е. падежа за плащане на дължимата за м.март
2017 г.
главница е настъпил на 03,05,2017 г. В съответствие с нормата на чл.111,
б."в" от ЗЗД, вземанията за стойност на доставена топлинна енергия се
погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок, тъй като се касае за
периодични плащания и същият започва да тече не от датата на възникване на
задължението, а от датата на изискуемостта му, според правилото на чл.114, ал.1
от ЗЗД. Поради това тригодишния давностен срок за главницата за м.март
2017 г. е
започнал да тече от 03,05,2017 г. /датата на падеж на
задължението/ и не е изтекъл към 16,10,2019 г., когато
кредиторът е депозирал заявлението си по чл.410 от ГПК.
На
основание гореизложеното съдът намира, че искът с правно основание чл.422
вр.чл.415, ал.1 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява
изцяло основателен и доказан и следва да бъде уважен като такъв.
Предвид изхода от производството, на основание чл.78, ал.1 от ГПК в
тежест на ответника следва да бъде възложено и заплащането на направените от
ищеца разноски, които са в размер на 25,00 лева за държавна такса и 80,00 лева за депозит за ВЛ.
По отношение на претендираното юрисконсултско възнаграждение в размер
на 150,00 лева /както в ИМ, така и в списък по чл.80 от ГПК, депозиран в
съдебно заседание/, съдът намира следното – с оглед на изхода на спора в
установителното производство - уважен изцяло иск, на ищеца следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение, в размер обаче не на претендираното от 150,00
лева, а в размер, определен от съда, съобразявайки фактическата сложност на
делото, разглеждането му в едно съдебно заседание, липсата на събиране на
допълнителни доказателства и изменението на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК с
ДВ, бр.8 от 2017 г., съгласно което изменение в полза на юридически лица или
еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда,
ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл.37 от ЗПП. Съгласно сочената разпоредба, в чл.25, ал.1,
т.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, адвокатското възнаграждение за
защита по дела с определен материален е от 100,00 лева до 300,00 лева. Ето защо
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски за юрисконсулт в
размер на 100,00 лева.
С
оглед разпоредбите на т.12 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК, съдът следва да се
произнесе и за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство.
Ищецът е направил разноски в размер на 25,00 лева за
държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева /
които, с оглед изхода на спора, ответникът следва да му заплати.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО НА ОСНОВАНИЕ чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79,
ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал1 от ЗЗД, че Е.К.Т., ЕГН **********,***,
ДЪЛЖИ на “Т.П.” ЕАД, със седалище и адрес на управление ***, представлявана от
изпълнителния директор ***, сумата от 128,04
лева главница,
съставляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода 01,03,2017 г. –
30,04,2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда
до окончателното изплащане на сумите, за които
е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№6775/2019 г. по
описа на ПлРС.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Е.К.Т., ЕГН **********,***,
ДА ЗАПЛАТИ на “Т.П.” ЕАД, със седалище и адрес на управление ***, представлявана от
изпълнителния директор ***, направените разноски в исковото производство в
размер на 25,00 лева за държавна такса, 80,00 лева депозит за ВЛ и 100,00 лева за
юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Е.К.Т., ЕГН **********,***,
ДА ЗАПЛАТИ на “Т.П.” ЕАД, със седалище и адрес на управление ***, представлявана от
изпълнителния директор ***, направените разноски в заповедното производство /за
ДТ и юрисконсултско възнаграждение/ в размер на 75,00 лева.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните пред Плевенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: